Метаданни
Данни
- Серия
- Варг Веум (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Din, Til Doden, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Петър Драшков, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гюнар Столесен. Докато смъртта ни раздели. Нощем вълците са черни
Норвежка. Първо издание
ИК „Народна култура“, София, 1986
Редактор: Вера Ганчева
Коректор: Евгения Джамбазова. Людмила Стефанова
История
- — Добавяне
44
Седяхме мълчаливи известно време. Влезе някакъв клиент. Мъж на средна възраст, който купи половин хляб и си отиде. Старата дама отново се оттегли, но не преди да погледне часовника си.
Сулвай Мангер каза:
— Познаваш ли Райдар, мъжа ми?
— Не.
Тя порови в чантата си, извади оттам нещо и ми го подаде. Беше аматьорска фотография на мъж в цял ръст, със зелени моряшки ботуши, синьо-бели дънки, син анорак и фланелена риза на квадратчета. Седеше на камък до някаква река. Имаше разрошена и много късо подстригана руса коса, червеникава брада. През брадата му излизаше напрегнатата усмивка на тънки устни, на уста, малка като на госпожица.
— Това е Райдар.
Кимнах:
— Юнас каза, че му бил симпатичен. Нали е специалист в Университета — по американска литература? Специалността му била творчеството на Хемингуей и сигурно щял да припадне, ако видел жива мятаща се пъстърва.
Тя леко се усмихна:
— Грешката на Юнас беше, че той от време на време правеше много категорични констатации. Беше от онези хора, които могат да продадат баба си за една сполучлива реплика. Райдар не е никакъв Хемингуей, боже опази. Инак аз никога нямаше да се омъжа за него. Но смятам, че в живота си той е видял много повече живи пъстърви от Юнас. Освен това е човек на природата. Ние се срещнахме фактически на излет в планината. Добре живеем и аз бях доволна, дори много, преди да срещна Юнас. А сега, сега не знам. След като Юнас вече го няма, може би пак ще си възвърна чувството към Райдар. Ако той пожелае това. Защото и за него беше шок. Още повече, че дотогава не подозираше нищо… След като в полицията бяха разговаряли с него, той си дойде у дома блед, съсипан, съвсем сбръчкан. Но не ме обвини. Само ме погледна и това бе най-тежкото от всичко, ако разбираш. Но е порядъчен човек и никога не би ме ударил например. Наистина не знам какво ще стане с нас…
Тя се взираше пред себе си, сякаш остатъкът от живота й лежеше пред нея като някакво безкрайно пътуване с автобус, като завръщане от службата през синьо-сивия здрач, който никога не се сгъстява като нощ, нито избледнява в ден, а и не се разсейва. После погледна часовника си, вдигна очи към мен.
— Мисля, че трябва да тръгвам. Има ли още нещо, което те интересува?
Опитах се да се съсредоточа, но не успях. Тя каза:
— Не за това. Аз просто не те оставих да говориш. Изглежда, че те замаях с моето бръщолевене. Помогнах ли ти с нещо?
— Не знам. Мисля, че не. Но що се отнася до откриването на… Във всеки случай ти и Юнас ме научихте на нещо, което не разбирах съвсем преди това, нещо, което може би никога няма да разбера напълно. Нещо за любовта.
Тя кимна тъжно:
— Добре. Тогава срещата ни не е била напразна. — Опита се да бъде бодра. — Някой друг път, някой друг път ти трябва да ми разкажеш за себе си. Ще тръгваме ли?
Кимнах и станах. Тя закопча палтото си и на излизане кимнах на старата дама, която отиде при масата, за да прибере чашите.
Спряхме се навън. Духаше студен пролетен вятър, който развя косата от лицето й и го оголи. Сулвай каза:
— Ти забрави да потвърдиш дали не съм те виждала някога.
— Да. Миналият вторник. Бях дошъл в службата ти, да говоря с Юнас. Чаках го на рецепцията и ти мина покрай мен.
— Аха, спомних си. Добре. — Тя ми подаде ръка. — Благодаря ти за днес. Радвам се, че си поговорихме. Мисля, че това ми помогна.
Поех ръката й между дланите си и я позадържах.
— И аз благодаря, Сулвай.
Гласът ми се размекна. Очите ми се плъзнаха по лицето й, сякаш исках да запомня всяка от неговите черти в случай, че я виждах за последен път и ако този ден бе последен за единия от нас.
После всичко свърши. Пуснах ръката й, тя се обърна и тръгна нагоре към Скютевик. Усмихна ми се през рамо. Зеленото й кадифено палто се развяваше на силния вятър.
Гледах подир нея, докато изчезна. Повече не се обърна.
Изпитвах необичайно чувство, като я гледах. Не можех да откъсна очи от нея. Сякаш частица от самия мен ме изостави на тротоара, сякаш аз никога вече нямаше да бъда предишният Варг. И животът, и всичко останало изведнъж бяха получили нов, обезпокояващ смисъл.
Над мен и покрай двойния връх на църквата се стрелна уплашена чайка. Сякаш оловносиньо парче от здрача се беше откъснало и прелетяло покрай мен като случаен лист от стар вестник в един случаен ден от моя предишен живот.