Джеймс Клавел
Вихрушка (71)

71

Ал Шаргаз, хотел „Интернационал“: 1,55 по обед.

 

Касиги се промъкваше между заетите маси на безупречно подредената тераса над плувния басейн.

— Добър ден, господин Гавалан, добър ден, капитан Скраг. Много съжалявам, че закъснях.

— Моля ви се, господин Касиги, заповядайте, седнете.

— Благодаря. — Касиги бе облечен в лек тропически костюм и на пръв поглед не му беше горещо, но не беше така. — Толкова съжалявам, мразя да закъснявам, но в Залива е почти невъзможно човек да пристигне навреме. Трябваше да дойда от Дубай, а движението… Мисля, че трябва да ви поздравя. Чух, че вашата „Вихрушка“ е успяла!

— Все още липсва един хеликоптер с двама души екипаж, но в крайна сметка имахме много голям успех — каза Гавалан, но не се радваха нито той, нито Скрагър. — Бихте ли желали да обядвате или нещо за пиене? — Срещата им за обед по молба на Касиги бе определена за 12,30 ч. По предварителна уговорка Гавалан и Скрагър не бяха изчакали и вече пиеха кафе.

— Бренди и минерална вода — голямо, моля, минералната вода отделно. Няма да обядвам, благодаря ви, не съм гладен — излъга любезно Касиги. Не искаше да изпада в неудобно положение, като се храни, след като те са свършили. Усмихна се на Скрагър. — И така! Радвам се да видя, че сте в безопасност и машините и екипажите са се измъкнали. Моите поздравления!

— Съжалявам, че трябваше да отбягвам въпросите ви, но… сега разбирате.

— В момента, в който чух, разбрах естествено. Наздраве! — Касиги изпи жадно минералната вода. — Сега, когато „Вихрушка“ вече не е пречка, господин Гавалан, може би ще ми помогнете да реша проблемите си с „Иран-Тода“?

— Бих желал, разбира се, но не мога. Съжалявам много, но не можем. Не е възможно. Просто не е възможно, сега това би трябвало да е очевидно.

— Може би може да стане възможно. — Очите на Касиги не трепнаха. — Чух, че залез-слънце днес е окончателният последен срок, за да изнесете хеликоптерите си, или ще бъдат задържани.

Гавалан махна любезно с ръка.

— Да се надяваме, че това е само слух.

— Един от служителите в нашето посолство е информирал посланика ни, че е вече решено. Би било трагедия да изгубите всички хеликоптери след този успех.

— Вече е решено? Сигурен ли сте? — Стомахът на Гавалан се сви.

— Посланикът беше сигурен. — Касиги се усмихна победоносно. — Да речем, че бих могъл да удължа срока ви от залез-слънце днес до залез-слънце утре, бихте ли могли да решите проблемите ми с „Иран-Тода“?

Двамата мъже впериха поглед в него.

— Бихте ли могли да удължите срока ни, господин Касиги?

— Аз не, но нашият посланик може би, би могъл. Имам среща с него след един час. Ще го помоля — може би ще успее да повлияе на иранския посланик или на шейха, или и на двамата. — Касиги забеляза нескрития интерес на Гавалан и не каза нищо повече — беше твърде опитен рибар във водите на Запада, за да не усети, че примамката е налапана. — Длъжник съм на капитан Скрагър. Не съм забравил, че той ми спаси живота и се отклони, за да ме закара до Бандар-е Делам. Приятелите не бива да забравят приятелите си, нали така? На ниво посланик… може би, би могло да стане.

Японският посланик? Господи, само ако можеше да стане — сърцето на Гавалан туптеше с надежда при неочакваната възможност.

— Нашият не може да направи нищо, срещата ми с него го показа съвсем ясно. Бих приел с благодарност всякаква помощ, наистина. Мислите ли, че ще помогне?

— Ако иска, смятам, че ще може. — Касиги отпи от брендито. — Така както и вие можете да ни помогнете. Моят председател ме помоли да ви предам неговите поздрави и спомена вашия общ приятел, господин Иън Дънрос. — Забеляза реакцията в погледа на Гавалан и добави: — Вечеряли са заедно преди два дни.

— Ако мога да помогна… Какви по-точно са проблемите ви? — „И къде е капанът и какви ще са разходите — помисли си Гавалан, — и къде е Иън? Три пъти се опитах да се свържа с него и не успях.“

— Трябват ми три 212 и два 206 в „Иран-Тода“ колкото е възможно по-скоро, с договор за една година. Важно е инсталацията да бъде завършена и местният комитет ми е обещал пълното си съдействие, ако започнем веднага. Ако не започнем веднага, ще бъде катастрофа.

Снощи главният инженер Уотанабе в „Иран-Тода“ му бе изпратил шифрован телекс: „Шефът на комитета Затаки е като побесняла акула след отвличането на машините от С-Г. Неговият ултиматум: или подновяваме строителството веднага, за което трябва да имаме хеликоптери, или цялата инсталация ще бъде завладяна незабавно и национализирана, а «всички чужденци ще получат възмездие за измяната». Крайният срок е след молитвите при залез-слънце на четвърти, в неделя, когато трябва да се явя пред комитета. Моля, съобщете какво да правя.“

Спешните телефонни разговори с Осака и Токио през по-голямата част от нощта само вбесиха Касиги още повече. „Йоши, скъпи приятелю — бе казал неговият братовчед и сюзерен с унищожителна любезност, — консултирах се със Синдиката. Всички се съгласихме, че имаме късмет, че ти си на място. От теб зависи. Ние сме напълно уверени, че ти ще решиш тези проблеми — преди да заминеш.“

Съобщението бе съвсем ясно: решавай ги, или не се връщай.

Останалата част от нощта прекара, като се опитваше да намери начин да се измъкне от тази дилема. После на разсъмване се сети за една случайна забележка на японския посланик по повод новия ирански посланик, която му даваше евентуално средство да разреши въпроса с крайния срок на Гавалан и собствения си проблем.

— Ще бъда съвсем откровен и открит, господин Гавалан — продължи той и едва не се засмя на глас на тази толкова глупава, но и толкова необходима забележка при преговори със западняци. — Трябва ми план до утре при залез-слънце и отговор до утре при залез-слънце.

— Защо дотогава, ако мога да попитам?

— Защото поех ангажимент спрямо един приятел и трябва да го уважа, което вие естествено разбирате — отвърна Касиги. — Така че и двамата имаме един и същ краен срок. — Прецени, че е настъпил подходящият момент и засече, за да е сигурен, че куката се е закачила добре. — Ако можете да ми помогнете, ще ви бъда вечно благодарен. Разбира се, аз ще направя всичко, за да убедя моя посланик да ви помогне, така или иначе.

— Няма смисъл да ви предлагам някоя от нашите машини, те ще бъдат задържани моментално, няма смисъл да ви предлагам 206-ките, които изоставихме — те със сигурност ще бъдат също hors de combat. С-Г е изцяло вън от играта, както и „Бел“, „Гърни“ или която и да е от останалите компании. Бихте ли могли да намерите японски пилоти на хеликоптери?

— Не. Няма обучени. — „Още не“ — помисли Касиги. Беше го яд на Синдиката, че не е предвидил да обучи свои доверени хора за тази работа. — Персоналът трябва да бъде чуждестранен. Моят посланик може да уреди визите и така нататък, вие знаете, разбира се, че „Иран-Тода“ е национален обект — добави той и преувеличението хич не го смути. „Скоро ще стане, когато цялата информация, с която разполагам, стигне в подходящи ръце.“ — Ами френски или немски екипажи?

Гавалан положи усилие да не мисли за това, че на ниво посланик би могъл да осигури безопасността на собствените си хора и хеликоптери, че тогава ще успее да се измъкне от капана на Линбар и ще бъде свободен, за да се занимае с хеликоптерите на „Импириъл“ в Северно море, кризата в Хонконг, ранното пенсиониране на Линбар и подготовката на Скот да поеме положението в бъдеще.

— Толкова много чудесни възможности — рече той неволно, но се прикри бързо и се концентрира върху разрешаването на проблема с „Иран-Тода“. — Проблемът има две страни. Първо, оборудване и резервни части: ако можете да осигурите акредитив при нашия обичаен месечен процент, който ще се подновява за времето, докато държите хеликоптерите — откъдето и да ги намеря, — с гаранция, че ако иранските власти ги задържат, вие ще поемете всички плащания по лизинга в долари извън Иран и ще възстановите средствата на собствениците в случай на тотална загуба, бих могъл да ги докарам до „Иран-Тода“ до… до една седмица.

— Нашите банкери са „Сумитомо“ — рече веднага Касиги. — Бих могъл да уредя среща с тях тук тази вечер. Това не представлява проблем. Откъде ще намерите хеликоптери?

— От Германия или Франция — не мога да използвам британски или американски, същото важи и за пилотите. Може би от Франция е по-добре предвид нейната помощ за Хомейни. Бих могъл да ги намеря чрез мои приятели в „Аероспатиале“. Ами застраховка? Няма да е възможно да ви осигуря застраховка в Иран.

— Може би ще успея да уредя това от Япония.

— Добре. Би ми било неприятно да летя с незастраховани машини. След това… Скраг, да речем, че успеем да намерим хеликоптери, колко пилоти и механици ще ти трябват?

— Е, Анди, ако успееш да ги намериш, най-добре да имаш осем до десет пилоти в списъка и десет до четиринадесет механици, разположени извън Иран, но наблизо.

— Кой ще им плаща, господин Касиги? В каква валута и къде?

— В каквато валута пожелаят, където и да е и както и да е. При стандартни тарифи, нали?

— Мислех си, че ще предложите премия за опасност, като се има предвид какво представлява Иран.

— Не бихте ли могли да уредите всичко вместо мен, господин Гавалан: оборудването и хората за, да речем, десет процента допълнителна комисиона?

— Забравете за процентите, но не забравяйте, че за нашето участие не бива да се говори много. Бих предложил следното: операцията ви трябва да се контролира — материално-техническо снабдяване, резервни части и ремонти — от Кувейт или Бахрейн.

— Бахрейн би било по-добре, Анди — намеси се Скрагър.

— Кувейт е много по-близо — вметна Касиги.

— Да — отвърна Скрагър, — и затова е по-податлив на натиск от Иран и вълнения, предизвикани от Иран. Мисля, че тази страна на Залива ще понесе известни удари. Тук има твърде много шиити, обикновено бедни, и твърде много шейхове, които са сунити. И в близка, и в далечна перспектива по-добре е в Бахрейн.

— Тогава в Бахрейн — съгласи се Касиги. — Господин Гавалан, би ли могъл капитан Скрагър да предостави услугите си за една година да ръководи операцията — при положение че я реализираме — при заплата двойно по-голяма от сегашната му? — Забеляза как Скрагър присви очи и се зачуди дали не е отишъл твърде далеч, и затова добави небрежно: — След като искам от вас да се откажете от първата си любов, приятелю, справедливо е да получите компенсация.

— Това е чудесно предложение, но… ами, не зная. Анди?

Гавалан се поколеба.

— Това означава, че ще трябва да напуснеш С-Г, Скраг, и да спреш да летиш. Не можеш да командваш пет машини и да летиш — а така или иначе не можеш изобщо да се върнеш в Иран, няма начин.

„Точно така. Да спра да летя? Значи и аз съм на кръстопът — помисли си Скрагър. — Не се опитвай да се преструваш, че лошият късмет на Мак не те накара да си помислиш да зарежеш всичко. И защо припаднах вчера? Доктор Нът каза, че било само от изтощение. Дръжки, никога през живота си не съм припадал и какво ли разбират докторите! Една година в Бахрейн? Това е по-добре, отколкото няколко месеца в Северно море, където все ще се опитвам да избегна следващия преглед. Да не летя? Божичко! Чакай малко, бих могъл да съм в течение и да поддържам формата си с малки местни полети за удоволствие.“

— Ще трябва да помисля за това, но благодаря за предложението, господин Касиги.

— Междувременно, господин Гавалан, бихте ли могли лично да организирате работата през първия месец?

— Да. Ако имаме известен късмет, до една седмица ще мога да събера достатъчно машини и екипажи, за да започнете, а останалите — след седмица-две на подновяеми тримесечни договори. Ако успеем да спазим крайния срок — добави Гавалан възможно най-деликатно.

— Точно в девет часа. Може би бихте могли да споменете пред вашия посланик, дори ако премине крайният срок тази вечер, че товарните ми самолети ще дойдат чак утре на обед и няма да съм в състояние да ги натоваря и да излетят преди залез-слънце утре.

— „Ниво посланик“ ще си остане между нас, нали?

— Разбира се. Имате думата ми. Скраг?

Касиги чу Скраг да казва същото и се зачуди както винаги, че западняците са толкова наивни да разчитат на нечия „дума“. Честна дума. Чия чест, каква чест? Нали е казано открай време, че споделената тайна не е тайна и никога вече няма да бъде тайна? Като „Вихрушка“. Толкова лесно бе да я разкрие.

— Може да направим следния план: ще уредим финансите и акредитивите тази вечер, а вие започвате да уреждате хеликоптерите, резервните части и екипажите и как да ръководите операцията от Бахрейн, складовете и така нататък — всичко подлежи на потвърждение утре при залез-слънце. Ако сте успели да измъкнете оборудването си дотогава, гарантирате, че „Иран-Тода“ ще получи хеликоптерите си до една седмица.

— Изглеждате много уверен, че ще удължите крайния ни срок.

— Моят посланик може би ще успее. Ще ви позвъня и ще ви предам какво е казал веднага след срещата с него. Капитан Скрагър, ще може ли да проведете програма за обучение на японски пилоти?

— Лесно е, при условие че говорят английски и имат поне сто летателни часа на хеликоптер. Ще трябва да намеря един капитан за обучение и… — Скрагър спря. Изведнъж разбра, че това е идеалното решение. — Това е чудесна идея. Аз бих могъл да ги изпитвам. — „Мога да им издавам документите, а по този начин и аз ще мога да летя достатъчно. Идеално!“ — Той се ухили. — Вижте какво, приятелю, ако Анди може да го уреди, и аз съм вътре. — Той протегна ръка и Касиги я стисна.

— Благодаря. Идеално. И така, господин Гавалан, ще опитаме ли?

— Защо не? — Гавалан подаде ръка, усети желязното стискане на Касиги и за пръв път наистина повярва, че има някакъв шанс. „Касиги е умен. Много. Сега вече реализира стандартната работна процедура на съвременните японски компании: да се намерят чуждестранни експерти, които да обучат японския персонал на място или да създадат пазар в собствените си страни и след това на тяхно място идват обучените. Ние получаваме краткосрочната печалба, а те — дългосрочния пазар. С бизнеса ни правят това, което не успяха да ни направят през войната. Окончателно. И какво от това? Това е честна търговия. И ако Касиги и неговият посланик могат да ме измъкнат от катастрофата, за мен не е проблем да му помогна да се измъкне от неговата.“ — Ще опитаме.

— Благодаря. — Касиги за пръв път се усмихна истински. — Ще ви се обадя, щом получа някакви новини. — Той се поклони леко и си тръгна.

— Смяташ ли, че ще го направи, Анди? — попита с надежда Скрагър.

— Бога ми, не зная. — Гавалан махна на един келнер за сметката.

— А по-късно как ще се оправиш с него?

Гавалан понечи да отговори и се спря. Бе забелязал Петикин и Паула на една маса до басейна, доближили глави един до друг.

— Мислех, че Паула трябваше да лети за Техеран тази сутрин.

— Така беше. Може би полетът е бил отменен или си е взела следобедчето — рече разсеяно Скрагър. Боеше се да не му забранят да лети.

— Какво?

— Така казваме в Австралия. Ако денят е хубав и някоя мацка изведнъж реши да не ходи следобед на работа, за да поплува или да се люби, или просто да помързелува, тя се обажда в службата през обедната почивка и казва, че се чувствува направо ужасно. Болна. И трябва да полегне следобед. — Скрагър вдигна вежди. — Мацките там са доста сговорчиви понякога. Тази Паула е нещо друго — Чарли е хлътнал съвсем.

Гавалан забеляза удоволствието, изписано на лицата им в сянката на чадъра. Двамата не обръщаха внимание на нищо наоколо. Той се тревожеше за Дюбоа, Ерики и останалите, но беше прочел и статиите в сутрешните вестници за внезапния срив на борсата в Хонконг: „Много от големите компании начело със «Струан», «Ротуел-Горнт», «Пар-Конъв Чайна» са загубили тридесет процента и повече от стойността си през деня, като целият пазар е тръгнал надолу и краят не се вижда. Изявлението на Тайпана, господин Линбар Струан, че това е само сезонно колебание, бе саркастично отхвърлено от правителството и неговите съперници.“ По-сензационно настроените вестници изобилстваха с широко разпространени слухове за вътрешни сделки на Голямата четворка и манипулации с продажби на къси позиции за смъкване на рекордно високите цени. „Сигурно за това не мога да се свържа с Иън. Дали е отишъл в Хонконг? Проклетият Линбар! Балансът му тази година ще бъде на червено от горе и до долу.“

С усилие пропъди тази мисъл. Видя как Петикин сложи ръката си върху ръката на Паула. Тя не я отдръпна.

— Мислиш ли, че ще постави въпроса, Скраг?

— Ако не го направи, ще е балама.

— Съгласен съм. — Гавалан въздъхна и стана. — Скраг, няма да чакам, ти подпиши сметката, после иди и викни Чарли, кажи му, че съжалявам, но трябва да дойде при мен в офиса след един час, след това е свободен чак до вечерта, после намери Вили и Руди, аз ще се обадя на Жан-Люк, и всички заедно ще съберем онова, което му трябва на Касиги, ако може да осъществи плана. Не им казвай защо, просто кажи, че е спешно и да си стискат устата като комар задника.

Той тръгна, но някой го повика и го спря. Беше американецът Уесън, който любезно стана от масата си и му подаде ръка.

— Имате ли време за едно питие и да поседим малко?

— О, здравейте, господин Уесън, благодаря, но, ъ-ъ, може ли да го отложим за друг път? Малко бързам.

— По дяволите, да! Когато кажете. — Уесън се ухили насреща му и се наведе към него, снижи гласа си до добродушен, заговорнически шепот и Гавалан за пръв път забеляза малкия слухов апарат в лявото му ухо. — Исках само да ви поздравя — как само духнахте от тези типове!

— Ние, ъ-ъ, просто имахме късмет. Съжалявам, трябва да бързам. Чао.

— Разбира се, до скоро. — Замислен, Уесън взе писалката си и я сложи в джоба. „Значи Касиги ще се опита да измъкне Гавалан — помисли си той, докато вървеше бавно към фоайето. — Не бих се сетил за него. Майната му, новият режим няма да се съгласи да съдейства. Касиги сигурно е откачил, в «Иран-Тода» е бъркотия, и, по дяволите, дори и да започнат сега, ще минат години, преди тази инсталация да заработи, а всички знаят, че кранчето за нефта на Иран ще остане затворено, Япония ще загуби седемдесет процента от енергийните си доставки, световните цени сигурно пак ще скочат, още инфлация… Япония е единственият ни съюзник в Тихия океан и горките копелета ще бъдат притиснати.

Господи, сега, когато работата на Гавалан в Ленгех е приключена, няма ли това да застраши цялото поле на Сири? Как ще работи дьо Плеси в Сири без хеликоптерно осигуряване? Посланик, а? Интересно. Как ще стане това? Кой какво ще направи и за кого? И колко от това да разкажа на Арон? Всичко, това копеле ще разбере всичко по детайлите, ако изобщо някой може да го разбере.“

Той мина през фоайето да се качи в колата си и не забеляза Касиги в една телефонна кабина встрани.

— … напълно съм съгласен, Ишии сан — говореше почтително на японски Касиги. По челото му бе избила пот. — Моля, информирайте негово превъзходителство, че ще получим оборудване и екипажи, сигурен съм, ако можете, да уредите останалото. — Стараеше се гласът му да не звучи нервно.

— А, така ли? Отлично — отвърна Ишии от посолството. — Ще информирам веднага негово превъзходителство. А какво става с иранския посланик? Обади ли ви се?

Сякаш земята се продъни под Касиги.

— Не е ли приел поканата?

— Не, съжалявам много, още не, а вече е почти три часът. Много обезпокоително. Моля, елате на срещата, както се договорихме. Благодаря ви, Касиги сан.

— Благодаря ви, Ишии сан — отвърна той, а му се искаше да изкрещи. Затвори внимателно телефона.

В прохладния въздух на фоайето, където работеше климатична инсталация, се почувствува по-добре и се приближи към рецепцията. Взе оставените за него съобщения — две от Хиро Тода да се обади, — качи се в стаята си и заключи вратата. Смачка съобщенията на топка, хвърли ги в тоалетната и се изпика върху тях.

— Скъпи тъпи братовчеде Хиро — рече той високо на японски, — ако ти снася тъпата глава, което трябва да направя, за да отърва своята — и добави поток нецензурни английски думи, защото в японския нямаше такива, — твоето семейство ще бъде задължено на моето в продължение на осем поколения за всички неприятности, които си ми причинил.

Пусна водата в тоалетната, съблече се и взе душ, после легна гол на леглото на хладния бриз. Искаше да събере енергия, да възстанови спокойствието си и да се приготви за срещата.

Случайната забележка на японския посланик, с която започна целия замисъл, бе направена пред Роджър Нюбъри на приема в британското посолство преди два дни. Посланикът бе споменал, че новият ирански посланик оплаква затварянето на „Иран-Тода“, която би дала на новата ислямска република огромна икономическа власт в целия регион на Залива.

— Казва се Абадани, с университетско образование, завършил е икономика, фундаменталист е естествено, но не краен. Доста е млад и не много опитен, но е служител от кариерата, говори добър английски и беше в посолството в Кабул…

По това време тези забележки не говореха почти нищо на Касиги. После се случи „Вихрушка“. Телексите от Техеран бяха разпратени из целия Залив и бяха последвани от слухове за искане на Абадани за инспекция на хеликоптерите на Гавалан; инспекцията бе определена за тази вечер и очевидно щеше да докаже, че те са били с иранска регистрация: „…а това, Касиги сан, ще предизвика международен инцидент“ — му бе казал Ишии късно снощи, — „защото сега ще бъдат намесени и Кувейт, Саудитска Арабия и Бахрейн, а това, мога да те уверя, ще се опитат да избегнат всички, и най-вече нашият шейх.“

Сутринта той бе отишъл да се види с Абадани и му бе обяснил за Затаки и започването на строителството отново, като добави съвсем поверително, че японското правителство преразглежда статута на „Иран-Тода“, за да стане национален обект и да поеме цялото финансиране в бъдеще, и че със съдействието на негово превъзходителство Абадани той също би могъл да започне отново работа в Бандар-е Делам. Незабавно.

— Национален обект? Слава на Бога! Ако вашето правителство застане официално зад него, това ще реши завинаги всички финансови въпроси. Слава на Бога. Какво мога да направя? Каквото и да е!

— За да започна незабавно, ми трябват хеликоптери, чуждестранни пилоти и екипажи. Единственият начин да ги набавя бързо е чрез „С-Г Хеликоптърс“ и господин Гава…

Абадани избухна. След като изслуша учтиво и с привидно съгласие тирадата за въздушното пиратство и враговете на Иран, Касиги невъзмутимо продължи атаката.

— Напълно сте прав, ваше превъзходителство — каза той, — но трябва да избирам между риска да предизвикам вашето недоволство и неизпълнението на дълга ми към вашата велика страна. Изборът ни е прост: ако не намеря хеликоптери, не мога да започна отново. Опитах при „Гърни“ и при други без успех и сега знам, че мога да намеря бързо хеликоптери само чрез този ужасен човек — разбира се, само за няколко месеца, докато попълним дупката и уредя японски персонал. Ако не започна веднага, това ще ускори действията на онзи Затаки — уверявам ви, че той и неговият абадански комитет са взели закона в свои ръце, и той ще осъществи заплахата си. Това ще шокира и ще постави в неудобно положение моето правителство и ще го накара да забави осъществяването на цялото финансиране на националния обект и тогава… — Той вдигна рамене. — Тогава моето правителство ще нареди да се изостави „Иран-Тода“ и да се започне строителство на нов нефтохимически завод на някое сигурно място като Саудитска Арабия, Кувейт или Ирак.

— Сигурно място? Ирак? Тези крадци? Саудитска Арабия или Кувейт? За Бога, това са западнали шейхства и техните народи скоро ще се разбунтуват. Опасно е да се опитвате да правите дългосрочен бизнес с шейхствата, много е опасно. Те не се подчиняват на Божия закон. А Иран — сега да. Иран сега е уравновесен. Имамът, Бог да го дари с мир, ни спаси. Той нареди да тече нефт. Сигурно има някакъв друг начин да се намерят хеликоптери и екипажи! Гавалан и неговите пирати отмъкнаха имуществото ни. Не мога да помагам на пирати да избягат. Вие искате ли пиратите да избягат?

— Опазил ме Бог, не бих предложил такова нещо. Ние естествено не знаем, че те са пирати, ваше превъзходителство. Чух, че това са само лоши слухове, разпространявани от други врагове, които искат Иран да страда още повече. Дори и да е така, бихте ли приравнили девет използувани хеликоптера към три милиарда и сто милиона долара, които са вече вложени, и още един милиард и сто милиона, които моето правителство би могло да бъде убедено да вложи?

— Да. Пиратството си е пиратство, законът си е закон, шейхът се съгласи да направим проверка, истината си е истина. Иншаллах.

— Напълно съм съгласен, ваше превъзходителство, но нали знаете, че истината е относителна, едно отлагане до утре след залез-слънце ще бъде в полза на националните интереси… — Той успя да сдържи ругатнята си и бързо коригира грешката: — В интересите на имама и вашата ислямска държава.

— Божията истина не е относителна.

— Да, да, разбира се — отвърна Касиги, външно спокоен, но вътрешно скърцаше със зъби. „Как може човек да се оправи с тези идиоти, които използуват вярата си за прикритие и прибягват към «Бог» всеки път, когато искат да прекъснат линията на логическото мислене? Всичките са луди, ограничени! Не могат да разберат като нас, японците, че трябва да си толерантен към вярата на другите и че животът започва от нищо и свършва в нищото, а раят и адът, и бог са просто опиумен дим от ненормален мозък — докато не бъде доказано противното!“ — Разбира се, че сте прав, ваше превъзходителство. Но това няма да са негови хеликоптери или екипажи — трябват ми само неговите временни връзки. — Отегчен, той изчакваше и придумваше, и накрая изигра предпоследния си коз: — Сигурен съм, че шейхът и външният министър ще го приемат за огромна услуга, ако отложите проверката за утре, за да могат да дойдат на специалния прием на моя посланик тази вечер в осем.

— Прием ли, господин Касиги?

— Да, неочакван, но изключително важен. Зная, че вие сте поканен като важен гост. — Касиги снижи гласа си още повече: — Моля ви, не споменавайте, че сте узнали, но, между нас казано, нашето правителство търси дългосрочни договори за нефт, които могат да се окажат страхотно изгодни за вас, ако Иран продължи да ни снабдява. Това би било идеален момент да…

— Дългосрочни договори? Съгласен съм, че договорите, подписани от шаха, не струват, едностранни са и трябва да отпаднат. Но ние ценим Япония като клиент. Япония никога не се е опитвала да ни експлоатира. Сигурен съм, че вашият посланик няма да има нищо против да отложи приема с един час, до след инспекцията. Шейхът, външният министър, Нюбъри и аз бихме могли да дойдем направо от летището.

Касиги не беше сигурен докъде би могъл да настоява. „Ах ти, тъпанар такъв — помисли си той, — ако не отложиш инспекцията, аз ще си отмъстя, защото ще ме накарате да извърша единствения грях, който признаваме: неуспех.“ — Щастие е, че Иран е така добре представен тук във ваше лице.

— Разбира се, че ще дойда на приема, господин Касиги, след инспекцията.

Касиги елегантно изигра последната си карта:

— Имам чувството, ваше превъзходителство, че скоро ще бъдете поканен лично в моята страна, за да се срещнете с най-важните, най-важните ръководители там, защото вие разбирате, естествено, колко важна е вашата ислямска страна за Япония, и да огледате съоръжения, които биха били ценни за Иран.

— Ние… ние наистина имаме нужда от истински приятели — отвърна Абадани.

Касиги го наблюдаваше внимателно, но не забеляза никаква реакция — погледът му бе все така безмилостен и твърд.

— В тези тревожни времена е важно човек да търси приятелите, нали така? Човек никога не знае кога може да се окаже в беда, нали?

— Това е в Божиите ръце. Само той знае. — Последва дълга пауза и после Абадани каза: — Да бъде Божията воля. Ще помисля над това, което ми казахте.

Сега, в самотата на хотелската си стая, Касиги бе много изплашен. „Единственото важно нещо е да се грижиш за себе си. Независимо колко си умен или внимателен, никога не знаеш кога ще те сполети беда, който и да си. Ако има богове, ги има само за да ни мъчат.“

 

 

Турция, близо до границата: 4,23 следобед.

 

Сутринта бяха кацнали точно край селото, на километър в територията на Турция. Ерики би предпочел да иде по-навътре, на по-безопасно място, но резервоарите на хеликоптера бяха празни. Отново ги бяха засекли и им направиха засада, този път с два изтребителя и два бойни хеликоптера „Хюи“, и трябваше да им бяга четвърт час, преди да успее да се спусне оттатък границата. Двата „Хюи“ не посмяха да го последват, но останаха да кръжат от другата страна.

— Не им обръщай внимание, Азадех — каза той радостно. — Сега сме в безопасност.

Но не бяха. Селяните ги заобиколиха, пристигна полиция. Четирима мъже, един сержант и още трима, всички в смачкани и не по мярка униформи, с револвери. Сержантът носеше тъмни очила, за да се предпази от блясъка на снега. Нито един от тях не говореше английски. Азадех ги поздрави според плана, който бяха измислили с Ерики, и обясни, че Ерики — финландски поданик, е бил нает от британска компания по договор с „Иран Тимбър“, а по време на азербайджанските бунтове и боевете край Табриз животът му е бил заплашен от левите, и че тя, неговата съпруга, също е била заплашена, затова са избягали.

— А, ефенди е финландец, а вие сте иранка?

— Финландка по брак, сержант ефенди, иранка по рождение. Ето документите ни. — Тя му подаде финландския си паспорт, в който не бе посочен покойният й баща Абдула хан. — Може ли да се обадим по телефона, моля? Ще платим, разбира се. Съпругът ми би желал да се обади в нашето посолство и на работодателя си в Ал Шаргаз.

— А, Ал Шаргаз. — Сержантът кимна любезно. Беше набит, добре избръснат, но дори и така синьо-черното на брадата му избиваше през златистата му кожа. — Къде е това?

Тя му каза, осъзнавайки как изглеждат двамата с Ерики. Ерики — с мръсна кървава превръзка на ръката и груба лепенка на нараненото ухо, тя — със сплъстена коса и мръсни дрехи и лице. Двата „Хюи“ продължаваха да кръжат в небето. Сержантът ги наблюдаваше замислено.

— Защо са се осмелили да изпратят изтребители в нашето въздушно пространство и хеликоптери да ви гонят?

— Божия воля, сержант ефенди. Оттатък границата сега стават много странни неща.

— Как са нещата оттатък границата?

Той посочи на подчинените си хеликоптера и заслуша внимателно. Тримата полицаи се приближиха и надникнаха в кабината. Дупки от куршуми, изсъхнала кръв, разбити уреди. Един от тях отвори вратата, видя автоматите, видя и още дупки от куршуми.

— Господин сержант!

Сержантът го чу, но изчака учтиво Азадех да свърши. Селяните слушаха с широко отворени очи, никоя от жените не носеше чадор, нито фередже. Полицаят посочи една от грубите селски колиби.

— Моля, изчакайте там, на топло.

Денят бе студен, земята покрита със сняг, който отразяваше слънцето и блестеше. Сержантът бавно огледа кабината. Взе кукрито, извади го наполовина от ножницата, после го пъхна обратно и махна на Азадех и Ерики да се приближат.

— Как ще обясните наличието на оръжието, ефенди?

Азадех смутено преведе въпроса на Ерики.

— Кажи му, че са ги оставили хора от племената, които са се опитвали да отвлекат хеликоптера.

— А, от племената — каза сержантът. — Изненадан съм, че са ви оставили да отлетите с такова богатство. Как ще ми го обясните?

— Кажи му, че лоялистите са ги избили, а аз съм успял да избягам.

— Лоялисти, ефенди? Какви лоялисти?

— Полиция. Полицията в Табриз — отвърна Ерики. Съзнаваше с безпокойство, че всеки въпрос ги завлича все по-навътре в подвижните пясъци. — Попитай го дали мога да използвам телефона, Азадех.

— Телефон? Разбира се. Всяко нещо с времето си. — Сержантът погледна за момент кръжащите хеликоптери. После обърна отново строгите си кафяви очи към Ерики. — Радвам се, че полицаите са били лоялни. Полицията има дълг към държавата и към народа, длъжна е да спазва закона. Контрабандата на оръжие е нарушение на закона. Бягството от полицията, която пази закона, е престъпление. Нали така?

— Да, но ние не сме контрабандисти на оръжие, сержант ефенди, нито бягаме от полицията, която пази закона — отвърна Азадех, още по-уплашена.

Границата беше близо, толкова близо. За нея последната част от бягството им бе ужасна. Очевидно Хаким бе вдигнал тревога в пограничния район: само той имаше властта да уреди толкова бързо да ги засекат и на земята, и във въздуха.

— Въоръжени ли сте? — попита учтиво сержантът.

— Само един нож.

— Бихте ли ми го дали, моля? — Сержантът го взе. — Моля, последвайте ме.

Отидоха в полицейския участък — малка тухлена сграда с килии и няколко канцеларии и телефони близо до джамията на малкия селски площад.

— През последните няколко месеца много бежанци от всякакви националности минаха по нашите пътища — иранци, англичани, европейци, американци, много азербайджанци, много — но нито един руснак. — Той се засмя на шегата си. — Много бежанци, богати, бедни, добри, лоши, сред тях много престъпници. Някои бяха върнати, някои продължиха. Иншаллах. Моля, почакайте там.

„Там“ беше не килия, а някаква стая с няколко стола и маса, с решетки на прозорците, много мухи и никакъв изход. Но беше топло и относително чисто.

— Може ли да получим някаква храна и нещо за пиене и да се обадим по телефона? — попита Азадех. — Можем да платим, сержант ефенди.

— Ще поръчам от гостилницата. Храната е добра и не е скъпа.

— Съпругът ми пита дали може да използува телефона.

— Разбира се. Когато му дойде времето.

Това бе станало сутринта, а сега бе късен следобед. Междувременно храната пристигна — ориз и овнешко задушено, ръчен хляб и турско кафе. Тя плати с риали и не й взеха повече от необходимото. Сержантът им позволи да използват смърдящата дупка в тоалетната навън, вода от някакъв казан и един стар леген, за да се измият. Нямаше медикаменти, само йод. Ерики почисти раните си, доколкото можа, скърцаше със зъби от рязката болка, все още бе слаб и изтощен. После седна на един стол, сложи краката си на друг и задряма. Азадех седеше до него. От време на време вратата се отваряше, влизаше по някой полицай и пак излизаше.

— Мамка му — промърмори Ерики. — Как можем да избягаме?

Тя бе нежна, стоеше до него, затворила собствения си страх зад желязна врата. „Трябва да го подкрепям“ — мислеше си тя непрекъснато. Сега се чувстваше по-добре, косата й бе сресана и спусната, лицето й — измито, кашмиреният пуловер — почистен. Чуваше през вратата приглушени разговори, понякога иззвъняваше телефон, по пътя минаваха коли и камиони — от и към границата, бръмчаха мухи. Умората я надви и тя заспиваше от време на време, сънуваше лоши сънища: шум на двигатели, стрелба и Хаким — на кон като казак, ги нападаше; двамата с Ерики бяха заровени до шия в земята, копитата минаваха на косъм над тях; после бяха някак си свободни, бягаха към границата, която бе цяло поле от гъста бодлива тел, изведнъж между тях и безопасността се появиха лъжливият молла Махмуд и касапинът и…

Вратата се отвори. И двамата се стреснаха и се събудиха. Пред тях стоеше майор в безупречна униформа, гледаше заплашително, а от двете му страни бяха застанали сержантът и още един полицай. Майорът беше висок, със строго лице.

— Вашите документи, моля — обърна се той към Азадех.

— Аз… аз ги дадох на сержанта, майор ефенди.

— Дали сте му финландски паспорт. Иранските ви документи. — Майорът протегна ръка. Тя се бавеше. Сержантът изведнъж пристъпи напред, грабна чантата й и изсипа съдържанието й на масата. В същото време полицаят пристъпи към Ерики с ръка на револвера в откопчания кобур и му махна да иде в ъгъла. Майорът обърса праха от един стол и седна, взе иранската й лична карта от сержанта, прочете я внимателно, после погледна нещата на масата. Отвори торбичката с бижутата. Очите му се разшириха.

— Откъде взехте тези неща?

— Те са мои. Наследство от родителите ми. — Азадех бе изплашена, не знаеше какво или колко знае той, а бе забелязала как очите му минаха по тялото й. Ерики също го бе забелязал. — Може ли съпругът ми да използува телефона? Той ис…

— Когато му дойде времето! Казано ви беше много пъти. Когато му дойде времето означава, когато му дойде времето. — Майорът затвори чантата и я постави на масата пред себе си. Очите му се спряха на гърдите й. — Съпругът ви не говори ли турски?

— Не, не говори, майор ефенди.

Офицерът се обърна към Ерики и каза на добър английски:

— От Табриз има издадена заповед за арестуването ви за опит за убийство и отвличане.

Азадех пребледня. Ерики сдържа паниката си, доколкото можа.

— Отвличане на кого, господине?

Майорът за миг се раздразни.

— Не се опитвайте да си играете с мен. На тази госпожа, Азадех, сестра на Хаким, хана на Горгоните.

— Тя е моя съпруга. Как може съп…

— Знам, че е ваша съпруга, и по-добре ми кажете истината, за Бога. В заповедта се казва, че сте я отвлекли против волята й и сте отлетели с ирански хеликоптер. Азадех отвори уста, но майорът рязко я прекъсна: — Попитах него, не вас. Е?

— Беше без нейно съгласие, а хеликоптерът е британски, не ирански.

Майорът го изгледа втренчено и се обърна към Азадех.

— Е?

— Беше… беше без мое съгласие… — Думите й заглъхнаха.

— Е?

На Азадех й прилоша. Заболя я главата, беше отчаяна. Турските полицаи бяха известни със своята непреклонност, голяма лична власт и твърдост.

— Моля ви, майор ефенди, бихме ли могли да поговорим насаме, да ви обясня насаме?

— Ние сме насаме, госпожо — отвърна рязко майорът. После, забелязвайки страданието й и понеже оценяваше красотата й, добави: — Когато говорим на английски, а не на турски, сме насаме. Е?

Със запъване, като подбираше внимателно думите си, тя му разказа за клетвата пред Абдула хан, за Хаким и дилемата си как не можеше да тръгне, не можеше и да остане, и как Ерики благодарение на собствената си воля и мъдрост бе прерязал Гордиевия възел. По бузите й потекоха сълзи.

— Да, беше без мое съгласие, но в известен смисъл беше със съгласието на брат ми, който помогна на Ери…

— Ако е било със съгласието на Хаким хан, тогава защо е обявил огромна награда за главата на този човек, жив или мъртъв? — попита майорът. Не й вярваше. — И заповедта е издадена от негово име, като с нея се изисква незабавно екстрадиране, ако е необходимо.

Тя бе толкова шокирана, че едва не припадна. Без да мисли, Ерики тръгна към нея, но револверът опря в корема му.

— Исках само да й помогна — изпъшка той.

— Тогава останете на мястото си! — Офицерът добави на турски: — Не го убивайте. — После продължи на английски: — Е, госпожа Азадех? Защо?

Тя не можа да отговори. Отвори уста, но не можа да издаде никакъв звук.

— Какво друго би могъл да направи един хан, майоре? — рече вместо нея Ерики. — Засегната е честта на хана, авторитетът му. Публично трябва да постъпи по този начин, нали, независимо какво е одобрил насаме?

— Може би, но определено не толкова бързо, не, не толкова бързо, не и да вдига по тревога изтребители и хеликоптери — защо би го направил, след като иска да избягате? Цяло чудо е, че не са ви принудили да кацнете, че не са ви свалили при всички тези дупки от куршуми. Това ми звучи като куп лъжи, може би толкова я е страх от вас, че е готова да каже каквото и да е. Сега, за така нареченото ви бягство от двореца: какво точно се случи?

Безпомощен, Ерики му разказа. „Нищо повече не може да се направи — помисли той. — Кажи му истината и се надявай.“ Вниманието му бе насочено към Азадех, виждаше как я завладява пълен ужас. Разбира се, Хаким би реагирал по този начин, разбира се, жив или мъртъв — нали във вените му тече силната кръв на предците му?

— А оръжията?

И отново Ерики разказа всичко точно: как бе принуден да лети с агента на КГБ, за шейх Баязид, за отвличането, откупа, нападението на двореца, как трябваше да лети обратно с тях, а те нарушиха клетвите си и той трябваше да ги убие по някакъв начин.

— Колко души?

— Не помня точно. Половин дузина, може би повече.

— Харесва ви да убивате, а?

— Не, майоре, мразя го, но, моля ви, повярвайте ми, попаднахме в тази история, без да искаме, искаме само да ни пуснете да си вървим, моля ви, нека се обадя в моето посолство… те могат да поръчителстват за нас… ние не представляваме заплаха за никого.

Майорът само го гледаше.

— Не съм съгласен. Историята ви изглежда твърде нагласена. Търсят ви за отвличане и опит за убийство. Моля, вървете със сержанта — каза той и го повтори на турски. Ерики не помръдна, юмруците му се свиха, за малко щеше да избухне. Сержантът веднага извади револвера си и двамата с полицая тръгнаха застрашително към него.

— В тази страна неподчинението на полицията е много сериозно нарушение — грубо рече майорът. — Вървете със сержанта! Вървете.

Азадех се опита да каже нещо, но не можа. Ерики отблъсна ръката на сержанта, овладя безсилната си паника и гняв и се опита да се усмихне, за да я окуражи.

— Няма нищо — промърмори той и последва сержанта.

Паниката и ужасът почти бяха надвили Азадех.

Пръстите и коленете й вече трепереха, но толкова много искаше да стои спокойна, да бъде спокойна, знаеше, че е беззащитна, а майорът седеше срещу нея и я гледаше, бяха само двамата в стаята. „Иншаллах!“ — помисли си тя и го погледна с омраза.

— Няма от какво да се боите — рече той. Погледът му беше особен. После се пресегна и взе торбичката с бижутата. — За по-сигурно — добави той с изтънял глас, излезе, затвори вратата и тръгна по коридора.

Килията в края на коридора бе малка и мръсна, по-скоро клетка, отколкото стая. Вътре имаше легло, мъничкото прозорче бе преградено с решетки, на един огромен болт в стената висяха вериги, в ъгъла имаше смърдяща кофа. Сержантът тръшна вратата и я заключи след Ерики. Майорът каза през решетките:

— Помнете, че „спокойствието“ на госпожа Азадех зависи от вашето покорство. — И си отиде.

Останал сам, Ерики закрачи из клетката, оглеждайки вратата, ключалката, решетките, пода, тавана, стените, веригите — нямаше изход.

 

 

Ал Шаргаз, летището: 5,40 следобед.

 

На хиляда и петстотин километра на югоизток, от другата страна на Залива, Гавалан бе в главния офис и чакаше нетърпеливо до телефона. Оставаше един час до залез-слънце. Вече бе получил обещание за един 212 от една парижка компания и за два 206 от един приятел в „Аероспатиале“ на разумни цени. Скот беше в другия офис, прослушваше ВЧ-то, а Петикин — на другия телефон. Руди, Вили Ньорхтрайтер и Скрагър бяха в хотела на други телефони, търсеха евентуални екипажи и уреждаха материално-техническото снабдяване в Бахрейн. Все още никаква вест от Касиги.

Телефонът иззвъня. Гавалан грабна слушалката, надяваше се на някакво чудо за новини за Дюбоа и Фоулър, или да се обади Касиги.

— Ало?

— Анди, обажда се Руди. Имаме трима пилоти от „Луфттрансиортгезелшафт“ и обещават и двама механици. Десет процента над нормалното, един месец полети, два месеца почивка. Задръж така… звънят по другата линия, ще ти се обадя пак, чао.

Гавалан отбеляза това в бележника си, от безпокойство чак го заболя сърцето и това го подсети за Макайвър. Беше говорил с него, но не му бе споменал нищо за проблемите с крайния срок, не искаше да го тревожи допълнително. Само обеща, че щом хеликоптерите заминат в безопасност, ще хване следващия полет за Бахрейн, за да го види. „Няма за какво да се безпокоиш, Мак, не мога да ти се отблагодаря, на теб и Джени, за всичко, което направихте…“

През прозореца се виждаше залязващото слънце. Летището бе оживено. Кацаше един самолет на „Алиталия“ и това му напомни за Петикин и Паула — все още не бе имал възможност да попита Чарли как вървят нещата между тях. В далечния край на пистата за товарните самолети неговите осем 212 изглеждаха съсипани, приличаха на скелети без роторите и валовете, механиците все още прибираха някои от тях. Къде, по дяволите, беше Касиги? Беше опитал няколко пъти да се свърже с него в хотела, но той бе излязъл и никой не знаеше къде е и кога ще се върне.

Вратата се отвори.

— Татко — каза Скот, — Линбар Струан се обажда по нашия телефон.

— Кажи му да върви на майната си… Не! — бързо отвърна Гавалан. — Просто му кажи, че все още съм навън, но си сигурен, че ще му се обадя в момента, в който се върна. — И добави цял поток китайски ругатни. Скот побърза да затвори. Телефонът отново иззвъня. — Гавалан.

— Андрю, обажда се Роджър Нюбъри, как си?

— Здравей, Роджър, какво ново? — Гавалан започна да се поти.

— Крайният срок все още е залез-слънце. Иранецът настоя да мине оттук и да ме вземе, така че съм в готовност. Ще отидем заедно да се срещнем с шейха на летището. Ще пристигнем няколко минути по-рано, после тримата ще идем в товарната зона да чакаме негова светлост.

— Ами приемът при японския посланик?

— Предполага се, че всички ще идем след инспекцията — един Господ знае какво ще стане тогава, но… е, не е наша работа да мислим. Съжалявам за всичко това, но ръцете ни са вързани. До скоро. Чао.

Гавалан му благодари, затвори телефона и избърса челото си.

Отново телефонът. Касиги? Той вдигна слушалката.

— Ало?

— Анди? Аз съм — Иън Дънрос.

— Господи, Иън. — Грижите на Гавалан изчезнаха. — Толкова се радвам да те чуя, опитах се да се свържа с теб на няколко пъти.

— Да, съжалявам, но нямах възможност. Как върви?

Гавалан предпазливо му разказа. Също и за Касиги.

— Имаме около час до залез-слънце.

— Това е една от причините да ти се обадя. Дяволски лош късмет с Дюбоа, Фоулър и Макайвър, стискам палци. Локхарт май го е загазил, но така е, когато става въпрос за любов. — Гавалан чу въздишката му, но не знаеше как да я изтълкува. — Помниш ли Хиро Тода, „Тода Шипинг“?

— Разбира се, Иън.

— Хиро ми разказа за Касиги и проблема им с „Иран-Тода“. Изпаднали са в страхотно затруднение, така че, моля те, направи всичко, всичко, каквото можеш, за да им помогнеш.

— Ясно. Работя по това цял ден. Тода каза ли ти за идеята на Касиги за техния посланик?

— Да. Хиро се обади лично, каза, че имат голямо желание да помогнат, но това е ирански проблем и, честно казано, не очакват много, тъй като иранците ще бъдат напълно в правата си. — По лицето на Гавалан се изписа ужас. — Помогни им с всичко, с което можеш. Ако превземат „Иран-Тода“… е, между нас да си остане… — Дънрос премина за миг на шанхайски диалект: — Коремът на една благородна компания ще бъде разпран. — После продължи на английски. — Но между нас да си остане.

Въпреки че Гавалан бе почти забравил шанхайския, той го разбра и направо очите му се събраха. Нямаше никаква представа, че това засяга и „Струан“ — Касиги дори не бе намекнал нищо.

— Касиги ще получи хеликоптерите и екипажите си, дори да пропусне и крайния срок и да ни задържат.

— Да се надяваме, че няма да ви арестуват. Аха! Чете ли във вестниците за срива на борсата в Хонконг?

— Да.

— По-голям е, отколкото пишат. Някой играе много груба игра и са притиснали Линбар до стената. Ако измъкнеш 212-ките и продължиш да работиш, все пак ще трябва да откажеш хеликоптерите Х-63.

Гавалан чак се изпоти.

— Но Иън, с тях ще мога да направя пробив срещу „Импириъл“, като предложа на клиентите по-добро обслужване и по-голяма безопасност и…

— Съгласен съм, стари приятелю. Но ако не можем да платим за тях, няма да ги получиш. Съжалявам, но така стоят нещата. Борсата е полудяла, по-лошо е от когато и да било, кърви чак до Япония и не можем да си позволим и Тода да се провали.

— Може би ще имаме късмет. Няма да загубя Х-63. Между другото, чу ли, че Линбар дава на Доходоносния място във Вътрешния съвет?

— Да. Интересна идея. — Каза го безизразно и Гавалан не усети нито одобрение, нито неодобрение. — Научих по други канали за техните впечатления от срещата. Ако днес успееш, смяташ ли да бъдеш в Лондон в понеделник?

— Да. Ще знам с положителност или днес при залез-слънце, или утре по същото време. Ако всичко мине добре, ще се отбия да видя Мак в Бахрейн, после продължавам за Лондон. Защо?

— Бих искал да отложиш Лондон и да се срещнем в Хонконг. Изникна нещо страшно интересно за Нобунага Мори, другия свидетел, освен Доходоносния Чой на смъртта на Дейвид Макструан. Нобунага изгорял преди два дни в дома си в Каназава — това е в провинцията близо до Токио — при доста странни обстоятелства. В днешната поща получих едно много интересно писмо. Не мога да говоря за това по телефона, но е страшно, дяволски интересно.

Гавалан затаи дъх.

— Тогава Дейвид… Не е било нещастен случай?

— Ще трябва да изчакаме и да разберем, Анди, докато се срещнем, било в Токио или Лондон, колкото е възможно по-скоро. Между другото, Хиро и аз планирахме да останем в Каназава през нощта, когато е умрял Нобунага, но не успяхме в последния момент.

— Господи, имали сте късмет!

— Да. Е, трябва да свършвам. Мога ли да направя нещо за теб?

— Нищо, освен ако не можеш да удължиш срока до неделя вечер.

— Продължавам да работя по въпроса, не се бой. Страшно съжалявам за Дюбоа, Фоулър и Макайвър… можеш да оставяш съобщения на този телефон в Токио до понеделник…

Сбогуваха се. Гавалан продължи да гледа втренчено телефона. Влезе Скот с новини за евентуални пилоти и хеликоптери, но той почти, не го чуваше. „Убийство ли е било в края на краищата? Господи! Проклет да е Линбар с неговите номера и лошите инвестиции. На всяка цена трябва да се сдобия с тези Х-63, трябва.“

Телефонът отново иззвъня. Връзката беше лоша и говорещият отсреща имаше силен акцент:

— Международен разговор за ваша сметка, за ефенди Гавалан.

Сърцето му трепна. Ерики?

— Аз съм ефенди Гавалан, приемам разговора. Бихте ли говорили по-високо, моля, едва ви чувам. Кой се обажда?

— Един момент, моля… — Докато чакаше нетърпеливо, погледна към портала на пистата, през който щяха да влязат шейхът и останалите, ако Касиги не успееше да отложи инспекцията. Дъхът му почти секна, като видя една голяма лимузина с шаргазко знаме на бронята да се приближава, но колата отмина сред облак прах и един глас в другия край на линията, който едва се чуваше, рече:

— Анди, аз съм Марк, Марк Дюбоа…

— Марк? Марк Дюбоа? — заекна той и едва не изпусна слушалката, притисна с ръка другото си ухо, за да чува по-добре. — Боже Господи! Марк? Добре ли си, къде сте, по дяволите? Фоулър добре ли е? Къде сте? — Нищо не разбра от отговора. Трябваше да се напрегне, за да го чуе. — Повтори!

— На Кор ал Амая… — Кор ал Амая беше огромната, дълга половин миля иракска дълбоководна нефтена платформа-терминал на другия край на Залива, до устието на Шат-ел-Араб, който разделяше Ирак и Иран, на около петстотин мили на североизток. — Чуваш ли ме, Анди? Кор ал Амая…

 

 

На платформата Кор ал Амая.

 

Марк Дюбоа също бе притиснал с една ръка ухото си и се мъчеше да не крещи по телефона. Телефонът беше в офиса на директора на платформата, вътре и навън беше пълно с иракчани и чужденци, които можеха да го чуят.

— Телефонът не е личен… vous comprenez?

— Ясно, но за Бога, какво стана? Прибра ли ви някой?

Дюбоа се огледа дали не го подслушват и каза внимателно:

— Не, mon vieux, свършваше ми горивото и voila, от мъглата се появява един танкер и аз кацам на него, идеално, разбира се. И двамата сме добре, Фоулър и аз. Pas de probleme! Какво става с останалите — с Руди, Шандор и Поп?

— Всички са тук, в Ал Шаргаз, всички, вашата група, на Скраг, Мак, Фреди, въпреки че Мак в момента е в Бахрейн. След като и вие сте на сигурно място, резултатът от „Вихрушка“ е десет от десет Ерики и Азадех са в безопасност в Табриз, въпреки че… — Гавалан щеше да каже, че Том е рискувал живота си да остане в Иран. Но нито той, нито Дюбоа можеха да направят нещо и затова каза радостно: — Чудесно е, че сте в безопасност, Марк. Можеш ли да работиш?

— Разбира се, аз, ъ-ъ, само ми трябват гориво и инструкции.

— Марк, сега си с британска регистрация… задръж секунда… регистрацията ти е G-HKVC. Заличи старите номера и си сложи новите. Излезе ни солено и бившите ни домакини посипаха целия Залив с телекси, с които искат правителствата да ни арестуват. Не слизай никъде на брега.

Доброто настроение на Дюбоа изчезна.

— Голф Хотел Кило Виктор Чарли, записах. Анди, le bon Dieu е с нас, защото танкерът плава под либерийски флаг, а капитанът е англичанин. Едно от първите неща, които поисках, беше кутия с боя, боя… разбра ли?

— Ясно, направо чудесно. Продължавай!

— Тъй като корабът плаваше към Ирак, реших, че ще е най-добре да си мълчим и да останем на него, докато се свържем с вас, и… — През полуотворената врата Дюбоа забеляза, че иракският директор се приближава, и продължи много по-високо и с леко променен глас: — Тази задача е идеална, господин Гавалан, и се радвам да ви съобщя, че капитанът е много доволен.

— Окей, Марк, аз ще задавам въпросите. Кога трябва да завърши товаренето на кораба и кое е първото пристанище, в което ще спре?

— Вероятно утре. — Той кимна любезно на иракчанина, който седна зад бюрото си. — Трябва да пристигнем в Амстердам както е по график. — И двамата трудно се чуваха.

— Мислиш ли, че ще можеш да останеш на кораба за цялото пътуване? Естествено ние ще поемем разходите.

— Не виждам защо не. Мисля, че този експеримент ще се превърне в постоянна работа. Капитанът реши, че удобството си струва — да стои на котва край брега, но, когато пожелае, да може да направи кратко посещение на сушата — честно казано обаче, собствениците са направили грешка, като са поръчали 212. Един 206 би бил много по-добре. Мисля, че ще искат отстъпка. — Чу как Гавалан се засмя и това го зарадва. — Най-добре да освобождавам телефона, просто исках да те чуя. Фоулър изпраща сърдечни поздрави и ако е възможно, ще ви се обадя от кораба, когато минаваме край вас.

— Ако имаме късмет, няма да сме тук. Утре товарим и заминаваме. Не се безпокой, ще следя танкера ви през целия път до дома. След като минете през Ормузкия проток и напуснете водите на Залива, помолете капитана да се свърже по радиото или телекса с нас в Абърдийн. Става ли? Прехвърлям всички в Северно море, докато подредим нещата. О, сигурно нямаш пари, просто подписвай за всичко, а аз ще възстановя сумите на капитана. Как се казва?

— Тависток, Брайън Тависток.

— Разбрано. Марк, нямаш представа колко съм щастлив.

— И аз. A bientot. — Дюбоа затвори телефона и благодари на директора.

— За мен бе удоволствие, капитане — отвърна замислен той. — Всички големи танкери ли ще имат собствено хеликоптерно осигуряване?

— Не зная, господине. За някои би било разумно. Не е ли така?

Директорът леко се усмихна. Беше висок мъж на средна възраст, бе учил в Америка.

— Един ирански патрулен кораб наблюдава танкера ви от техни териториални води. Любопитно, а?

— Да.

— За щастие те си стоят в техни води, ние — в наши. Иранците мислят, че притежават Арабския залив, нас, Шат и водите на Тигър и Ефрат чак до изворите им — почти три хиляди километра.

— Толкова дълга ли е Ефрат? — попита Дюбоа. Предпазливостта му нарастваше.

— Да. Тя се ражда в Турция. Били ли сте преди в Ирак?

— Не, господине. За съжаление. Може би при следващото ми пътуване.

— Багдад е велик, древен, модерен — такъв е и целият Ирак, заслужава си да се посети. Имаме девет милиарда метрични тона доказани нефтени запаси и два пъти по толкова, които чакат да бъдат открити. Ние сме много по-ценни от Иран. Франция би трябвало да подкрепя нас, не Израел.

— Господине, аз съм обикновен пилот — рече Дюбоа. — Не се занимавам с политика.

— За нас това е невъзможно. Политиката е живот — ние сме открили това с мъки. Тук е дори Райската градина — знаете ли, че тук от шестдесет хиляди години живеят хора? Райската градина е само на стотина километра: там, където се сливат Тигър и Ефрат. Нашите хора са открили огъня, изобретили са колелото, математиката, писмеността, виното, градинарството, земеделието… тук са били Висящите градини на Вавилон. Шехерезада е разказвала приказките си на халифа Харун ал-Рашид, с когото може да се сравнява само вашият Карл Велики, тук са били и най-могъщите древни цивилизации — Вавилон и Асирия. Дори Потопът е започнал тук. Надживели сме шумери, гърци, римляни, араби, турци, англичани и перси — той сякаш изплю думата. — Ще продължим да ги надживяваме.

Дюбоа кимна отегчен. Капитан Тависток го бе предупредил: „Ние сме в иракски води, платформата е иракска територия, млади човече. От момента, в който напуснете танкера, вие сте сам, нямам никаква юрисдикция, разбирате ли?“

— Искам само да се обадя по телефона. Налага се.

— А как ще слезете в Ал Шаргаз на връщане?

— Няма да има никакви проблеми — каза Дюбоа съвсем спокойно. И защо да има? Аз съм французин.

Когато направи принудителното кацане на палубата, трябваше да разкаже на капитана за „Вихрушка“ и причините за нея. Трависток само изсумтя. „Нищо не знам за това, млади човече. Не си ми казал. Първо по-добре боядисай иранската регистрация и напиши G, с каквото искаш след него — ще наредя на корабния бояджия да помогне. Що се отнася до мен, ти си еднократен експеримент, който собствениците са ми пробутали — качил си се в Кейптаун, изобщо не ми харесваш и почти не разговаряме. Така става ли? — Капитанът се усмихна. — Радвам се, че си на борда. Аз бях на патрулен катер по време на войната, действахме из целия Ламанш — жена ми е от Ил де Уесан, близо до Брест — от време на време се промъквахме дотам за вино и бренди точно като пиратските ми предци. Абе във всеки англичанин се крие пират. Добре дошъл на борда.“

Сега Дюбоа чакаше и наблюдаваше иракския директор.

— Ще мога ли да използвам пак телефона утре, преди да заминем?

— Разбира се. Не ни забравяйте. Всичко е започнало тук — и тук ще свърши. Салаам! — Директорът се усмихна странно и подаде ръка. — Щастливи кацания.

— Благодаря, до скоро.

Дюбоа излезе и се спусна по стълбите на палубата, нямаше търпение да се върне на танкера. На неколкостотин метра на север видя иранския патрулен кораб — малка фрегата, която се поклащаше на вълните.

— Espece de con — промърмори той и тръгна, главата му бръмчеше от мисли.

Трябваха му почти петнадесет минути, за да стигне на кораба. Фоулър го чакаше и той му каза добрите новини.

— Чудесно е, че с момчетата всичко е наред, но чак до Амстердам в тази стара кофа! — сърдито изруга Фоулър.

Дюбоа го заряза, отиде на носа и се облегна на планшира.

„Всички са в безопасност! Изобщо не си представях, че всички ще успеем, никога — помисли си той радостно. — Какъв фантастичен късмет! Анди и Руди ще си помислят, че е благодарение на плана, но не е така. Това си беше късмет. Или Господ. Господ докара танкера точно на минутата. Майната му, и този път бяхме на косъм, но се размина и няма нужда да мисля за това. Сега какво? Ако не налетим на лошо време или тази стара кофа не потъне, ще бъде страхотно да прекараме две-три седмици, без да правим нищо, само да мислим, да ядем, да спим и да поиграем малко бридж, пак да спим, да мислим и да планираме. После Абърдийн и Северно море, ще се смеем с Жан-Люк, Том Локхарт и Дюк, и останалите момчета и после заминаваме… заминаваме накъде? Време е да се оженя. Майната му, още не искам да се женя. Аз съм само на тридесет години и досега все съм се отървавал. Просто ще е лош късмет да срещна някоя парижанка с ажурно бельо и тя да използва хитрините си, та да лапна по нея и да ме съсипе! Животът е твърде хубав, прекалено хубав, а чукането е прекрасно нещо!“

Обърна се и погледна на запад. Слънцето, замъглено от мръсния въздух, се спускаше към хоризонта на сушата — сив, плосък и скучен. „Ще ми се да съм в Ал Шаргаз, при момчетата.“

 

 

Ал Шаргаз, международната болница: 6,01 вечерта.

 

Старк седеше на верандата на втория етаж и също гледаше залязващото слънце, но тук то беше красиво над спокойно море, под безоблачно небе, а широката слънчева пътека го караше да примижава срещу отразената светлина, въпреки че беше с тъмни очила. Беше по долнище на пижама, гърдите му бяха превързани и се оправяха добре и въпреки че още беше слаб, се опитваше да мисли и планира. Имаше толкова много неща, за които да мисли — и ако успеят да измъкнат машините, и ако не успеят. В стаята зад него Мануела бърбореше на някаква смесица от испански и тексаски с майка си и баща си в далечния Лубок. Той вече бе разговарял с тях, а също с родителите си и с децата — Билиджо, малкия Конроу и Сарита: „И-и, тате, кога се връщаш вкъщи? Имам си ново конче, училището е страхотно и днеска е по-горещо, и изядох цяла чиния от двойните люти чушки!“

Старк се усмихна леко, но не успя да се изтръгне от своя океан от опасения. Колко бяха далече един от друг и всичко бе чуждо, навсякъде, дори и в Англия. А сега следваше Абърдийн и Северно море. „Аз нямам нищо против един или два месеца, но това не е за мен, нито за децата или Мануела. Ясно е, че децата искат да са в Тексас, да са у дома, а сега вече и Мануела иска същото. Толкова много неща се случиха, страшни неща, толкова много наведнъж. Тя е права, но, по дяволите, не знам къде искам да отида, нито какво искам да правя. Трябва да продължа да летя, така съм научен, искам да продължа да летя. Къде? Не в Северно море или Нигерия, където са основните райони на Анди сега. Може би в някое от малките предприятия в Южна Америка, Индонезия, Малая или Борнео? Бих искал да остана с него, ако мога, но децата, училището и Мануела?

Може би да зарежа задграничната работа и да се върна в Щатите? Не, твърде дълго бях извън страната, твърде отдавна съм тук.“

Погледът му стигаше над стария град в далечината на пустинята. Спомни си времето, когато прекрачваше прага на пустинята през нощта, понякога с Мануела, понякога сам, ходеше там просто за да слуша. Да слуша какво? Тишината, нощта или как звездите се викат една друга? Нищото? „Ти слушаш Бога“ — бе казал моллата Хусаин. — „Как може един неверник да прави това? Ти слушаш Бога.“

— Ти го казваш, молла, не аз.

„Странен човек, спаси ми живота, аз спасих неговия, едва не умрях заради него, после пак бях спасен, после всички ни освободиха в Ковис — по дяволите, той знаеше, че напускаме Ковис окончателно, сигурен съм. Защо ни пусна, нас — Големия Сатана? И защо все ми повтаряше да ида и да видя Хомейни? Имамът не е прав, изобщо не е прав.“

„Ами всичко това, дето става с мен?“

„Той е някъде там, нещото в пустинята, което съществува за мен. Окончателното спокойствие. Абсолютът. То е само за мен — не за децата или Мануела, или за родителите ми, или някого другиго — само за мен… Не мога да го обясня на никого и най-вече на Мануела, както не мога да обясня и това, което се случи в джамията в Ковис или на разпита.

По дяволите, по-добре да се измъквам, иначе съм загубен. Простотата на исляма прави всичко да изглежда толкова просто и ясно, и по-добро, и все пак…

Аз съм Конроу Старк, тексасец, пилот на хеликоптер със страхотна жена и страхотни деца и това би трябвало да е достатъчно за Бога, нали така?“

Разтревожен, той погледна отново към стария град. Минаретата и стените вече почервеняваха от залязващото слънце. Отвъд града бе пустинята, а отвъд нея — Мека. Знаеше, че това е пътят към Мека, защото бе видял персонала в болницата, докторите и сестрите и други да коленичат за молитва, обърнати натам. Мануела излезе отново на верандата и разсея мислите му, седна до него и отчасти го върна към реалността.

— Изпращат много целувки и питат кога се връщаме у дома. Би било хубаво да отидем, не мислиш ли, Конроу? — Видя как той кимна разсеяно, не беше при нея. Погледна натам, накъдето гледаше той, но не видя нищо особено. Само залязващото слънце. По дяволите!… Тя скри загрижеността си. Той оздравяваше чудесно, но не беше същият. „Не се тревожи, Мануела — бе казал доктор Нът, — това е вероятно от шока, че за пръв път е улучен от куршум, първия път винаги е малко травматизиращо. От това е, а и Дюбоа, Том, Ерики, и цялото чакане и тревоги в неизвестност — всички сме настръхнали, ти, аз, всички, но още не знаем от какво — това засяга всички ни по различен начин.“

Премаляваше й от тревога. За да я прикрие, тя се облегна на парапета и се загледа към морето и лодките.

— Докато спеше, намерих доктор Нът. Той каза, че може да те изпишат след няколко дни, утре, ако е наистина важно, но трябва да почиваш един-два месеца. На закуска Ногър ми каза, че се носи слух, че всички ще получим поне един месец отпуск, платен, не е ли чудесно? С него и с отпуска по болест ще имаме много време и ще можем да отидем у дома, а?

— Разбира се. Ще бъде чудесно.

Тя се поколеба, после се обърна и го погледна.

— Какво те тревожи, Конроу?

— Не съм сигурен, мила. Чувствам се добре. Не е от гърдите ми. Не зная.

— Доктор Нът каза, че известно време ще се чувстваш доста странно, мили, а Анди каза, че има голям шанс да няма инспекция, а самолетите определено ще дойдат утре по обед, нищо друго не можем да направим, и ти не можеш да направиш нищо… — Телефонът в стаята иззвъня и тя отиде да го вдигне, като продължи да говори: — … никой от нас не може да направи нищо повече от това, което правим. Ако успеем да се измъкнем, ние и нашите хеликоптери, знам, че Анди ще намери хеликоптери и екипажи за Касиги и тогава… Ало? О, здравей, мили…

Старк чу внезапното ахване и тишината, сърцето му се сви, после вълнението й избухна и тя извика към него:

— Обажда се Анди, Конроу, Анди, обадил му се е Марк Дюбоа, той е в Ирак на някакъв кораб, той и Фоулър, кацнали са принудително без проблеми на някакъв танкер и сега са в Ирак и в безопасност… О, Анди, това е чудесно! Какво? О, разбира се, той е добре и аз ще… ами Касиги?… Чакай ма… да, но… разбира се. — Тя затвори телефона и се върна бързо при него. — Все още нищо от Касиги, Анди каза, че бързал и щял да се обади пак. О, Конроу… — Тя коленичи до него и го прегърна, но много внимателно, от щастие от очите й потекоха сълзи. — Толкова се тревожех за Марк и Фоулър, толкова се боях, че са…

— И аз… и аз. — Той чувствуваше как бие сърцето й, чувствуваше и своето и сякаш част от тежестта върху душата му изчезна. Притисна я със здравата си ръка и промърмори задавено:

— По дяволите! Хайде, Касиги… хайде, Касиги…

 

 

Щабът в Ал Шаргаз, международното летище: 6,18 вечерта.

 

Гавалан стоеше до прозореца на офиса и гледаше как официалната кола на Нюбъри с малкото трепкащо английско знамение влиза през портала. Колата мина бързо по пътя и спря пред сградата. Вътре имаше шофьор без униформа и двама души отзад. Гавалан замислено поклати глава. Плисна шепа студена вода от чешмата на лицето си и се избърса.

Вратата се отвори. Влезе Скот с Чарли Петикин. И двамата бяха пребледнели.

— Не се безпокойте — рече Гавалан, — влизайте. — Върна се отново до прозореца. Мъчеше се да изглежда спокоен. Слънцето беше почти над хоризонта. — Няма смисъл да чакаме тук, ще слезем да ги посрещнем. — Той решително ги поведе по коридора. — Чудесно е за Марк и Фоулър, нали?

— Чудесно — отвърна Скот. Гласът му беше безизразен въпреки решителността му. Десет от десет, татко. По-добре от това не може. Десет от десет.

Минаха по коридора и излязоха във фоайето.

— Как е Паула, Чарли?

— О, тя… тя е добре, Анди. — Петикин бе смаян от хладнокръвието на Гавалан, завиждаше му. — Тя… тя излетя за Техеран преди час, мисля, че ще се върне чак в понеделник, а може би и утре. — „Проклета да е тази «Вихрушка» — помисли си той, — тя провали всичко. Знам, че страхливецът никога не печели, но какво да направя? Ако ни измъкнат хеликоптерите, С-Г затъва, няма работа, няма пенсия, а аз нямам почти никакви спестявания. Аз съм много по-стар от нея и… майната му на всичко! По някакъв си гаден, тъп начин се радвам — сега не бих могъл да проваля живота й, а тя би била луда да каже «да».“ — Паула е чудесна, Анди.

— Тя е хубаво момиче.

Фоайето бе пълно. Минаха през него и излязоха от хладния въздух на климатичната инсталация в топлината на залеза на стъпалата пред входа. Изненадан, Гавалан се спря. Всички от контингента на С-Г бяха тук: Скрагър, Воси, Вили, Руди, Пои Кели, Шандор, Фреди Еър и всички останали, и всички механици. Всички бяха застинали неподвижно и гледаха приближаващата се кола. Тя спря пред тях.

От нея слезе Нюбъри.

— Здравей, Андрю — рече той, но в този момент всички се вцепениха, защото до него застана не иранецът, а сияещият Касиги. Нюбъри каза озадачено: — Всъщност не разбирам какво става, но посланикът, иранският посланик, отмени инспекцията в последния момент, шейхът също, а господин Касиги ми се обади да отида на японския прием, така че тази вечер няма да има никаква инспекция…

Гавалан радостно възкликна, всички затупаха Касиги по раменете, благодаряха му, говореха, смееха се, бутаха се.

— И утре няма да има инспекция, дори ако трябва да го отвлечем… — каза Касиги. Всички отново се разсмяха и завикаха радостно, Скрагър затанцува някакъв моряшки танц.

— Ура за Касиги!

Гавалан си проби път до японеца, прегърна го здраво и викна над цялата лудница:

— Има Бог! Ще получите част от машините си след три дни, останалите в края на седмицата… — После добави несвързано: — Боже Господи, в последната секунда! Боже Господи, трябва да кажа на Мак, на Дюк и на останалите… аз черпя…

Касиги гледаше след него, докато той бързо се отдалечи. После се усмихна.

 

 

В болницата: 6,32 вечерта.

 

Разтреперан и сияещ от щастие, Старк затвори телефона и се върна на верандата.

— Дявол да го вземе, Мануела, дявол да го вземе, успяхме, няма да има инспекция! „Вихрушка“ успя! Анди не знае как го е направил Касиги, но го е направил и… дявол да го вземе! — Той я прегърна и се облегна на парапета. — „Вихрушка“ успя, сега сме в безопасност, сега ще се измъкнем и можем да правим планове. Дявол да го вземе! Кучият му син Касиги успя! Аллах-ул акбар — добави той триумфиращо, без да мисли.

Слънцето докосна хоризонта. Един мюезин се обади откъм града, само един, гласът му бе несравним, подканващ. Звукът изпълни слуха му и цялото му същество и той се заслуша, забравил всичко останало. Облекчението и радостта се смесиха с думите, подканата и безкрая — и той я остави. Тя го чакаше безпомощна, сама. Очакваше го в залеза на слънцето, боеше се за него, тъгуваше за него, усещаше, че се решава бъдещето. Чакаше така, както само една жена може да чака.

Призивът спря. Сега беше много тихо, всичко бе замряло. Очите му видяха стария град с цялото му древно великолепие, пустинята зад него, безкрая отвъд хоризонта, видяха го такъв, какъвто е. Старк чу звука на излитащ реактивен самолет и призива на морските птици. После мекото „път-път-път“ на хеликоптер отнякъде и реши.

— Теб — рече той на фарси, — теб обичам аз.

— Теб обичам аз завинаги — промърмори тя почти разплакана. После го чу да въздиша и разбра, че отново са заедно.

— Време е да си вървим у дома, мила. — Той я взе в прегръдките си. — Време е всички да си вървим у дома.

— У дома е там, където си ти — отвърна тя и вече не се страхуваше.

 

 

Хотел „Оазис“: 11,52 вечерта.

 

Телефонът издрънча неприятно в тъмното и изтръгна Гавалан от дълбокия сън. Той опипа наоколо, запали нощната лампа.

— Ало?

— Ало, Андрю, обажда се Робърт Нюбъри. Извинявай, че се обаждам толкова късно, но…

— О, няма нищо, нали ти казах, че можеш да се обадиш до полунощ. Как мина? — Нюбъри бе обещал да се обади и да му каже какво е станало на приема. Обикновено Гавалан не си лягаше по това време, но тази вечер се извини, остави ги да празнуват след десет часа и за секунди бе заспал. — Какво ще правим утре?

— С удоволствие мога да ти съобщя, че негово превъзходителство Абадани прие поканата на шейха да ловуват през деня със соколи в оазиса Ал Сал, така че перспективата изглежда добра, той ще бъде изолиран през целия ден. Лично аз му нямам доверие, Андрю, и определено ти препоръчваме да изтеглиш хеликоптерите и хората си колкото е възможно по-бързо и по-дискретно и да приключиш операциите тук за един-два месеца, докато не ти се обадим. Става ли?

— Да, чудесни новини. Благодаря. — Гавалан се отпусна назад. Беше нов човек; леглото го изкушаваше, сънят го приканваше. — Вече съм планирал да спра работата за известно време — рече той със страхотна прозявка. — Всички са потвърдили, преди залез-слънце. — Усети нервността в гласа на Нюбъри, но го отдаде на вълнението, потисна още една прозявка и добави: — Скрагър и аз ще сме последни — ние вземаме самолета за Бахрейн с Касиги, за да видим Макайвър.

— Добре. Как, по дяволите, успяхте с Абадани не знам и не искам да знам, но сваляме колективната си шапка пред вас. Сега, ъ-ъ, неприятно ми е да съобщавам лоши новини наред с добрите, но току-що получих телекс от Хенли от Табриз.

— Неприятности? — Сънят изчезна.

— Боя се, че е така. Звучи странно, но ето какво пише. — Прошумоля хартия, после се чу: — Хенли пише: „Научихме, че вчера или снощи е имало някакво нападение срещу Хаким хан, предполага се, че е намесен и капитан Йоконен. Снощи той е избягал към турската граница със своя хеликоптер, като е взел жена си Азадех против волята й. Издадена е заповед от името на Хаким хан за арестуването му за опит за убийство и отвличане. В момента в Табриз се водят големи боеве между враждуващи фракции и това затруднява точните доклади. Ще ви изпратим подробности, щом получим информация.“ Това е всичко. Учудващо, нали? — Мълчание. — Андрю? Чуваш ли ме?

— Да… да, чувам те. Просто… просто се опитвам да си събера мислите. Нали не е възможно да има грешка?

— Съмнявам се. Изпратих спешен сигнал за повече подробности. Утре може би ще получим нещо. Предлагам да се свържеш с финландския посланик в Лондон и да го предупредиш. Телефонът на посолството е 01-766-8888. Съжалявам.

Гавалан му благодари и замаян затвори телефона.