Джеймс Клавел
Вихрушка (25)

25

Дез Дам: 4,31 следобед.

 

Хеликоптерът на Локхарт беше паркиран пред навес, който преминаваше в малък хангар. Площадката беше равно павирана, от другата й страна беше къщата. Той се беше покатерил на покрива и внимателно проверяваше откритите лагери на главното витло. Доволен от видяното, скочи на земята и избърса с парцал изцапаните си с грес ръце.

— Наред ли е всичко? — попита го Али Абаси, изтегнал се под гальовните лъчи на слънцето.

Али Абаси беше младият, изключително красив ирански пилот, който му помогна да избяга от Военновъздушната база в Исфахан рано сутринта и по време на целия полет беше седял на предната седалка до него.

— Абсолютно — отвърна Локхарт. — Готов е да скочи и да затанцува.

Денят беше прекрасен, по небето нямаше нито едно облаче, въздухът беше топъл и приятен. След около час и нещо слънцето щеше да залезе и температурата щеше да спадне с двадесетина градуса, но това нямаше значение. Том знаеше, че няма да мръзне, тъй като генералите винаги се грижат добре за себе си и за тези, които са необходими за тяхното оцеляване. „За момента съм необходим на Валик и генерал Селади, но само за момента“ — напомни си той.

Откъм къщата долетя приглушен смях, примесен с възбудените крясъци на онези, които се къпеха в кристалните води на езерото. Къщата изглеждаше не на място в тази усамотена местност — модерна и светла вила с четири спални и отделно помещение за слугите, построена на малко възвишение, от което се разкриваше прекрасна гледка към езерото и бента. На километри наоколо нямаше други постройки, бистрите води бяха заобиколени от голи, тук-там обсипани с храсталаци възвишения. Единственият път се виеше току край водата и се виждаше надалеч, по-лесен беше достъпът по въздуха — с хеликоптер или малък самолет, който би могъл да кацне на тясната прашна писта.

„Тук едва ли би могъл да кацне двумоторен самолет, колкото и малък да е — помисли си Локхарт, когато видя пистата за пръв път. — Трябва да е едномоторен и да кацне още при първия заход, местността не дава възможност за издигане и повторно кръжене. Но като място за криене няма грешка, това трябва да се признае…“

Али се изправи и се протегна.

Бяха пристигнали сутринта, полетът дотук беше минал без произшествия. Генерал Селади даваше заповеди и съвети, които Али леко видоизменяше. В резултат на това Локхарт летеше ниско над пресечената местност, заобикаляйки отдалеч проходи и населени места. Радиостанцията им беше включена на приемане през цялото време на полета, но единственото излъчено в ефир съобщение беше от Исфахан и се отнасяше до хеликоптер 212, пълен с предатели, насочили се на юг. Съобщението беше повторено няколко пъти и в него упорито се настояваше машината да бъде свалена веднага щом я забележат.

— Не споменават нито имената ни, нито регистрационния номер! — възбудено подхвърли Али. — Сигурно са забравили да го запишат!

— Какво значение има това, по дяволите? — отвърна Локхарт. — Ние положително сме единственият 212 във въздуха!

— Няма значение. Не се издигайте на повече от тридесет-четиридесет метра, дръжте посока запад.

Локхарт очакваше да се насочат към Бандар-е Делам на юг и изненадано го погледна:

— Къде отиваме?

— Забравете за компаса. Оттук нататък ще следвате моите инструкции.

— Къде отиваме?

— В Багдад — засмя се Али.

Никой не спомена за крайната точка на полета, докато не се подготвиха за кацане. Бяха изминали около двеста мили от Исфахан, на ниска височина и при постоянен насрещен вятър, който значително увеличи разхода на гориво. Последните минути стрелките на резервоарите показваха плътно нула и Али отправи мълчалива молитва към своя Бог.

— Наложи ли се да кацнем в тази пустош, тук ще си останем! — предупреди го Локхарт. — Какво ще правим с горивото?

— Там, където отиваме, има колкото щеш — отвърна Али, а в следващата секунда пред очите им се разкри синята шир на езерото и той възкликна: — Слава на Аллаха!

Локхарт мълчаливо се присъедини към молитвата му и побърза да кацне. Непосредствено до площадката за хеликоптери имаше вкопан в земята резервоар за пет хиляди галона, а под навеса — най-необходимите инструменти за поправка на гуми и компресор за помпане. Край стената имаше специален рафт за водни ски и оборудване за лодки.

— На кого е всичко това? — попита Локхарт, след като двамата с Али изтикаха машината под навеса.

— Тук обичаше да си почива генералът от имперските ВВС Хасаин Ариани, всичко това е негово — отвърна Али и махна към окачените под покрива платна за делтапланер.

Локхарт тихо подсвирна. Ариани беше легендарният началник на иранските ВВС, който, според слуховете, бил доверено лице и дясна ръка на шаха, женен за една от сестрите му. Преди две години загина при полет с делтапланер.

— Тук ли загина? — попита Локхарт.

— Да — отвърна Али и махна към противоположния край на езерото. — Казват, че попаднал на въздушно течение и се размазал в онези скали.

— Казват? — погледна го изпитателно Локхарт. — Значи вие не вярвате в това?

— Не вярвам, разбира се. Всички пилоти знаят, че той беше убит.

— Минирали са делтапланера?

— Не зная — сви рамене Али. — Но той беше твърде добър пилот и още по-добър с делтапланера, за да позволи да го увлече някакво въздушно течение. Освен това беше много предпазлив и никога не би летял при лоши метеорологични условия.

Иранецът излезе на слънце. Локхарт го последва. Отдолу долитаха виковете на офицерите, сред тях се долавяха веселите писъци на децата на Валик.

— За излитане използваше скутер — продължи Али. — Слагаше си къси водни ски и се държеше за дълго въже, теглено от скутера. Когато скоростта ставаше достатъчна, откачаше ските и се вдигаше във въздуха, често на повече от петстотин метра височина. После правеше спираловидни кръгове и се приземяваше на сантиметри от онова мостче там…

— Толкова добър ли беше?

— Да. И именно затова го убиха… защото беше много добър във всичко!

— Кой го направи?

— Не зная. Ако знаех, той или те отдавна нямаше да са живи!

Локхарт забеляза възхищението на лицето на събеседника си.

— Вие го познавахте, така ли?

— Бях негов помощник… един от помощниците му в продължение на година. Никога в живота си не съм срещал по-прекрасен човек! Беше отличен генерал, отличен пилот, спортист, скиор, всичко! Ако беше жив, шахът никога не би попаднал в капана на чужденците и на онази хиена Джими Картър, никога не би напуснал страната! Иран нямаше да се сгромоляса в пропастта — той нямаше да позволи на генералите да извършат своето позорно предателство! — Лицето на Али Абаси се разкриви от гняв. — Ако беше жив, изобщо нямаше да говорим за предателство!

— Значи са го убили хората на Хомейни, така ли?

— Не, преди три години това беше невъзможно. По-скоро Туде, федаините или всеки друг фанатик, планирал отслабването и разединението на Иран. Той беше шиит, макар и със съвременни разбирания… — Али извърна потъмнялото си от мъка лице към Локхарт. — А може и някой от висшите ешелони на властта, страхуващ се от огромната му популярност…

Локхарт объркано премигна.

— Искате да кажете, че е възможно да е бил убит по нареждане на шаха?

— Не, това е изключено. Но генералът беше трън в очите на онези, които съветваха владетеля и подло го подвеждаха. Беше заплаха за всички британските интереси, тъй като подкрепяше премиера Мосадех в плановете му да национализира „Англо-ираниан Ойл“ и се обяви твърдо за четирикратното повишение на цените на петрола от ОПЕК. Беше настроен произраелски, макар и да не се обявяваше открито срещу арабите — а това означаваше заплаха за ООП и Ясер Арафат. Можеше да се приеме и като заплаха за американските интереси и интересите на Голямата седморка, тъй като не даваше пет пари за тях. Беше истински патриот! — Очите на Али странно блестяха. — Убийството е древно изкуство в Иран — прошепна той. — Нали Ибн-ал-Сабах е бил иранец?

— Извинявайте, но кой е Ибн-ал…

— Легендарният Планински старец… Хасан Ибн-ал-Сабах, религиозният лидер на измаилтяните, създал още през XI век специална група убийци, специализирана в отнемането живота на всички политически противници…

— Извинете, бях забравил. Нали той е бил приятел на Омар Хаям?

— Така е, според някои легенди. — Али тръсна глава и добави: — Ариани беше убит, но никой не знае от кого. Все още…

Двамата дръпнаха вратите на хангара.

— Сега какво ще правим? — попита Локхарт.

— Ще чакаме, после ще продължим пътуването си.

„В изгнание — мислено добави Али. — Няма значение, то ще бъде временно, а за разлика от бедния ни владетел аз зная къде отивам — в Щатите.“

Само родителите му знаеха, че той притежава американски паспорт. „Колко умен е бил татко“ — отново се удиви той. „Човек никога не може да предвиди Божиите дела, сине — каза му веднъж старецът. — Затова те съветвам да подадеш молба за американско гражданство, докато все още можеш да го сториш. Династиите идват и си отиват, остава единствено семейството. Шаховете се издигат и падат, спомни си какво е бил Реза, преди да се обяви за върховен владетел — обикновен авантюрист, син на неграмотни бедняци от Мазандаран!“

— На сянка е доста студено — изтръгна го от спомените му Локхарт.

— Прав сте — тръсна глава Али. Знаеше, че баща му бе имал право не само по отношение на императорското семейство, но и по отношение на тези, които смучеха блага около него. Като тези продажни генерали Валик и Селади, които биха го хвърлили на вълците без никакво колебание.

„Все още имат нужда от мен, тъй като само аз мога да управлявам хеликоптер, ако не броим този нещастник, който изобщо не подозира, че животът му е поставен на карта“ — помисли си той.

— Ликвидирайте този Локхарт! — беше заповядал генерал Селади. — Защо трябва да го вземаме с нас? И без това се готвеше да ни зареже в Исфахан! Познава ни и ще ни предаде без колебание, затова трябва да бъде убит!

— Не, вуйчо, ваше превъзходителство — възпротиви се Валик. — Ще ни бъде от полза в Ирак или Кувейт. Ще го подарим на тамошните власти, а те да правят с него каквото искат — да го тикнат в затвора или да го екстрадират. Нали той открадна ирански хеликоптер и прие да ни превози срещу заплащане?

— Вярно е, но въпреки това може да съобщи имената ни на бунтовниците.

— По това време ние и нашите семейства вече ще сме в безопасност.

— Пак повтарям — отървете се от него! А след това ще отидем в Багдад, а не в Кувейт!

— Моля ви, помислете добре, ваше превъзходителство. Локхарт е опитен пилот…

Али хвърли поглед на часовника си. До излитането оставаха тридесет минути. Забеляза, че Локхарт поглежда към къщата, в която се бяха настанили Валик и Селади. Кой ли от двамата е надделял, запита се той. Какво ли очаква този беден нещастник? Затвор в Ирак, затвор в Кувейт, или просто куршум в главата? Съмнявам се дали изобщо ще го погребат! По-скоро ще го оставят на лешоядите…

— Какво има? — погледна го изпитателно Локхарт.

— Нищо, капитане, нищо… Просто си спомних какъв късмет извадихме с това бягство от Исфахан.

— Дължа ви живота си — призна Локхарт, сигурен, че ако Али и майорът не бяха го измъкнали, вече щеше да е разстрелян.

А ако го хванат сега? Същото! Не си позволяваше да мисли за Шаразад и Техеран, не си позволяваше да крои никакви планове. Има време, успокояваше се той. Първо трябва да се изчака как ще завърши това пътуване, накъде ще се насочат…

Къде ли са намислили да отлетят? Кувейт или някое пусто място оттатък иракската граница? Ирак е настроен враждебно към всички иранци и това може да се окаже опасно за тях. Оттук до Кувейт се стига лесно, освен това повечето кувейтци са сунити, а не шиити, следователно са настроени враждебно към Хомейни. Но за да се стигне дотам, ще трябва да се промъкват през опасно въздушно пространство, от двете страни на което дебнат иракчани и иранци, изнервени, уплашени и готови да натиснат спусъка. В рамките на стотина квадратни километра се намират поне двадесет ирански военновъздушни бази с готови за бой изтребители и уплашени пилоти, които умират да демонстрират вярност към новия режим.

Но какво ще стане с обещанието пред Макайвър, че в никакъв случай няма да лети оттатък границата?

„След Исфахан ти си белязан, момче! Няма начин бунтовниците да са забравили името ти или регистрационния номер на хеликоптера. Видя ли някой да ти записва името? Май че не. Но дори и така е по-добре да изчезваш, докато все още можеш да го сториш — замесен си в бягство, в Исфахан бяха убити хора!

А Шаразад? Не мога да я изоставя!

Може би ще се наложи, в Техеран тя е на сигурно място.

А какво ще стане, ако дойдат да те потърсят и отмъкнат Шаразад вместо теб?“

— Бих изпил нещо студено — промълви Локхарт с внезапно пресъхнала уста. — Мислите ли, че ще им се намери нещо като кока-кола?

— Ще проверя — рече Али, после видя, че Ануш и децата на Валик се изкачват по пътеката насреща им.

— Какъв чудесен ден! — възкликна Ануш с щастлива усмивка. Около очите й обаче все още се виждаха тъмните кръгове.

— Вярно е — поклатиха едновременно глави двамата мъже и също така едновременно се запитаха как е възможно тази прекрасна жена да се омъжи за онзи отвратителен стар негодник.

— Къде е съпругът ми, капитан Абаси?

— В къщата при останалите, ваше височество — отвърна Али. — Ще позволите ли да ви придружа?

— Бихте ли му предали да излезе навън?

Али не искаше да я оставя насаме с Локхарт, тъй като Валик и Селади крояха плановете си в нейно присъствие. Планове по отношение на бъдещия полет, разбира се. Съдбата на Локхарт обсъждаха по-късно.

— Не ми се иска да нарушавам спокойствието на генерала, ваше височество — отвърна той. — Затова ви моля да ме придружите.

— Моля ви да го повикате! — меко, но настоятелно повтори тя. Поведението й беше не по-малко повелително от това на генерала, макар и прикрито зад воала на любезност.

Али сви рамене и се отдалечи. Иншаллах! Децата започнаха да играят на криеница около навеса, а Ануш леко докосна ръката на Локхарт.

— Все още не съм ти благодарила, че ни спаси живота, Томи — тихо промълви тя.

Локхарт стреснато я погледна. За пръв път го наричаше по име, досега винаги беше „капитан Локхарт“ или „негово превъзходителство съпругът на Шаразад“.

— Радвам се, че успях да помогна — отвърна той.

— Зная, че двамата със стария Мак приехте да го сторите само заради децата и мен — продължи тя. — Не се учудвай, скъпи, аз познавам добре силата на мъжа си… а и слабостите му… — Очите й се замрежиха от сълзи. — Зная и какво означава всичко това за теб — ти излагаш на опасност не само своя живот, но и живота на Шаразад, бъдещето ви в Иран, а може би и бъдещето на цялата компания!

— Не, Шаразад не. Тя е в пълна безопасност. Баща й, негово превъзходителство Бакраван, ще се погрижи да я пази, докато се открие възможност тя да замине…

Очите му потънаха в кафявите топли очи на Ануш, той прочете това, което се криеше в тях, и сърцето му се преобърна.

— С цялото си сърце се моля всичко това да е вярно, Томи — промълви тя и избърса сълзите си. — Никога през живота си не съм била толкова тъжна… Това бягство, убитият войник в снега — всичко беше толкова страшно! Страх ме е и за всички роднини и приятели, които останаха в Иран. Повечето от тях положително ще бъдат съдени от моллите, тъй като винаги са били модерни и…

— Прогресивни — помогна й Локхарт. — Но никой в тази страна не може да бъде вече в безопасност, дори самият Хомейни!

— Така е, Томи — въздъхна тя. — Дано всичко по-скоро свърши! Зная колко обичаш Шаразад, колко трудно ще ти бъде да си далеч от нея и бебето…

— Какво? — зяпна смаяно той.

— Ох, забравих, че ти все още не знаеш нищо — тръсна глава тя и последните сълзи отлетяха от клепачите й. — Беше рано да ти се съобщава каквото и да било. Но Шаразад ми каза, че е сигурна — тя е бременна, Томи!

В душата на Локхарт се издигна вихрушка, той с мъка преглътна буцата, запълнила внезапно гърлото му. Опита се да каже нещо, но устните му безмълвно се разкривиха. В следващия миг беше готов да говори, но вратата зад гърба на Ануш се отвори и на полянката излязоха Валик и Селади, следвани на крачка от Али. И тримата бяха препасали пистолети. „Къщата сигурно е пълна с оръжие“ — помисли си Локхарт. Али отдаде чест и се отправи надолу към езерото, двете деца нададоха радостни писъци и се втурнаха към Валик. Той вдигна момиченцето, подхвърли го във въздуха и го постави обратно на земята после се обърна към жена си.

— Какво има, Ануш?

— Нали искаше точно по това време да бъда тук с децата? — припомни му с усмивка тя.

— Да, моля те да приготвиш за път Сетарем и Джалал. Скоро тръгваме. — Децата изтичаха в къщата, а Валик се обърна към Локхарт: — Готов ли е хеликоптерът, капитане?

— Да.

Валик отново погледна жена си.

— Моля те да се приготвиш, скъпа.

Тя се усмихна, но не помръдна от мястото си.

— Готова съм, трябва само да взема палтото си.

Приближиха се и останалите офицери. Няколко от тях носеха автомати.

Локхарт с мъка откъсна мислите си от Шаразад и радостното събитие.

— Какъв е планът? — попита той.

— След няколко минути отлитаме за Багдад — отвърна Валик.

— Мислех, че ще отидем в Кувейт — обади се Ануш.

— Променихме плановете си. Генерал Селади смята, че пътуването на юг е твърде опасно. — Очите на Валик не се отделяха от лицето на Локхарт. — Искам след десет минути да сме във въздуха!

— Бих ви посъветвал да изчакате до два часа през нощта…

— Тук можем да бъдем нападнати — хладно го прекъсна Селади. — Наблизо има военновъздушна база, от която всеки момент може да се появи патрул. Вие не разбирате от военни въпроси. Трябва веднага да отлетим за Багдад!

— Кувейт е по-безопасно място, но и в двата случая хеликоптерът ще бъде конфискуван, тъй като нямаме разрешение за напускане на Иран — каза Локхарт.

— Може би. А може и да се измъкнем — тихо отвърна Валик. — Малко бакшиш, някоя и друга връзка и всичко ще се оправи. — „Ти, нахалнико, вмъкнал се в семейството ми! — помисли си злобно той. — Ти и хеликоптерът ще бъдете бакшиша, който ще задоволи дори иракчаните! Защото не може да има спор, че си излетял без разрешение от Техеран и на практика си отвлякъл машината! Иракчаните ще разберат това и няма да ни сторят зло. С теб, хеликоптера и малко пара на ръка те няма да ни създават неприятности. Защото мразят Хомейни и се страхуват от него и неговия вариант на исляма!“

Забеляза, че Локхарт го наблюдава, и въпросително го погледна:

— Мисля, че изборът на Багдад е неправилен.

— Стига вече, тръгваме! — отсече генерал Селади.

Лицето на Локхарт се наля с кръв от грубостта му, останалите се размърдаха с неудобство.

— Несъмнено! — съгласи се Локхарт. — Можете да тръгнете в мига, в който машината и пилотът са готови. Летели ли сте някога сред тези планини?

— Не… Но 212 има възможност да преодолее височините и нашата цел е Багдад. Да тръгваме!

— Желая ви успех. Продължавам да държа на мнението си, че полетът до Кувейт ще бъде далеч по-безопасен, но и за него трябва да се изчака нощта. Разбира се, вие можете да постъпите както намерите за добре, но аз няма да летя с вас!

Мълчанието натежа от напрежение, лицето на Селади бавно започна да се налива с кръв.

— Подгответе се за полет, и то веднага! — изсъска той.

Локхарт се обърна към Валик.

— На път за Исфахан ви предупредих, че няма да прелетя последната част от пътуването. Али спокойно може да го стори, той е добре обучен пилот.

— Но нали и теб търсят не по-малко от нас? — смаян от глупостта му го погледна Валик. — Ще летиш с нас, разбира се!

— Няма! — поклати глава Локхарт. — Ще се оттегля веднага, защото зная, че нямате излишно време да ме превозите докъдето и да било. Али ще ви превози без проблеми, той е летял в този район и познава радарите. Моля да ми оставите една пушка и аз ще се добера до Бандар-е Делам. Съгласни ли сте?

Всички местеха очи от Валик към Локхарт, после от Локхарт към Селади. Мълчанието беше пълно.

Валик и Селади се замислиха, върху този нов и неочаквано възникнал проблем, после почти едновременно стигнаха до едно и също заключение: Иншаллах! След като Локхарт предпочита да остане в Иран, нека сам да си тегли последиците.

— Много добре — тихо проговори Валик. — Ще лети Али. — Усмихна се, тъй като уважаваше професионалните умения и познания на Локхарт, и побърза да каже: — Ние сме демократични хора, затова предлагам да гласуваме накъде да тръгнем — към Кувейт или към Ирак!

— Кувейт! — извика Ануш и повечето офицери се присъединиха към нея още преди Селади да успее да реагира.

„Отлично — помисли си Валик. — Позволих си да отстъпя, защото Селади твърди, че познава началника на полицията в Багдад и безпроблемното преминаване на него и моето семейство няма да струва повече от двайсет хиляди американски долара в брой — далеч по-малко от това, което бихме платили в Кувейт. А колко ще платят останалите, си е тяхна работа, надявам се, че си носят достатъчно пари или поне знаят бърз начин за тяхното набавяне…“

— Вие, разбира се, сте съгласен, нали, вуйчо? — попита той.

— Отлитаме за Кувейт. Благодаря ти, капитане… Би ли уведомил Али, че ще лети? Той отиде надолу към езерото.

— Разбира се, но първо ще си събера нещата. Ще ми оставите ли пушка?

— Естествено.

Локхарт се насочи към навеса и се скри от погледите им.

— Изтикайте хеликоптера и да се махаме! — заповяда Селади. Офицерите тръгнаха да изпълнят заповедта. Локхарт излезе, опря сака и планшета си до стената, после тръгна към брега да намери Али.

Валик усети погледа на жена си и се обърна:

— Какво има, Ануш?

— Какви са плановете за капитан Локхарт? — тихо попита тя, макар че наблизо нямаше никого.

— Нали го чу? Отказва да лети и предпочита да остане в Иран…

— Познавам те добре, скъпи. Ще оставиш ли да го убият? — попита с мила усмивка тя. — Да го премахнат!

— Убийство едва ли е най-подходящата дума — усмихна се само с устни той. — Но ти положително ще се съгласиш, че този човек представлява голяма опасност за нас! Познава ни добре, знае имената ни… Когато го хванат й подложат на изтезания, ще изплюе всичко и семействата ни ще бъдат изтребени! Такава е волята на Аллаха, той сам направи своя избор! Селади и без това беше издал заповед за ликвидирането му, но аз се възпротивих, понеже си мислех, че ще ни превози през границата…

— За да се превърне в разменна монета в Кувейт или Багдад, нали?

— Али получава заповеди от Селади, не от мен. Бедният Локхарт е обречен. Тъжно, но необходимо, съгласна си с това, нали?

— Не, скъпи. Съжалявам, но не съм съгласна. Ако някой посегне на живота му, горчиво ще съжалява. — Усмивката на Ануш беше все така мила и невинна. — Включително и ти, скъпи!

Лицето му почервеня. Зад гърба му офицерите изтикаха на открито хеликоптера и започнаха да го товарят.

— Не чу ли какво ти казах, Ануш? — снижи глас Валик. — Той е заплаха за нас! Той е чужденец, Яред, едва го търпи, а това, което ти казах, е вярно — оставим ли го жив, ще пострадат и моето, и твоето, семейство!

— А ти чу ли какво казах аз, скъпи съпруже? Прекрасно съзнавам размера на риска, но ако позволиш да го убият, ти също ще бъдеш убит!

— Не ставай смешна!

— Един ден ще заспиш и няма да се събудиш! Такава ще бъде волята на Аллаха! — Усмивката й беше все така мила, а гласът — тих и гальовен.

Валик се поколеба, после лицето му се стегна и той тръгна надолу по пътечката. Децата изскочиха от къщата и тя им нареди:

— Чакайте ме тук, милички, ей сега ще се върна.

Малката площадка за пикник на открито се крепеше на забитите във водата пилони. До нея имаше навес с летен бар. Няколко стъпала водеха към пристана за водни ски и моторници.

Локхарт стоеше на ръба с вдигнати ръце. Али беше насочил автомата в гърдите му. Заповедта на Селади беше ясна: „Отиваш на брега и чакаш. Ще те извикаме или ще пратим пилота. Ако се появи, убий го и веднага се връщай!“

Тази заповед не му харесваше. Едно беше да засипва с бомби и картечен огън позициите на бунтовниците от борда на бойния хеликоптер, друго — да стреля срещу беззащитен човек. Това си беше чисто убийство. С посивяло лице Али започна да обира луфта на спусъка. Заповедта си е заповед — трябваше да я изпълни.

— Съжалявам — прошепнаха устните му.

В същия миг Локхарт се люшна встрани и тялото му цопна във водата. Али автоматично проследи движението му и се прицели в гърба му, сигурен, че не може да пропусне от толкова близко разстояние.

— Стой!

Секундата колебание беше достатъчно дълга, за да чуе заповедта и с благодарност да й се подчини. До него тичешком се изправи Валик и двамата започнаха да оглеждат водата, тъмна и доста дълбока, въпреки близостта на брега. Локхарт го нямаше никъде.

— Може би се е скрил под кея или лодката — промърмори Али, избърса потта от лицето си и благодари на Бога, че не си бе изцапал ръцете с кръвта на пилота.

— Сигурно — кимна. Валик, също изпотен, но не толкова от топлина, колкото от страх. Никога преди не беше виждал подобно изражение върху лицето на жена си, никога не беше виждал усмивката, с която му обеща смърт по време на сън. „Наследство от дивите й прадеди“ — помисли си той. Тя беше каджарка, а каджарите бяха известни с жестоките си борби за трона. Игри, в които не се спираха пред нищо — убийство на съперника, ликвидиране дори на цялото му семейство. Валик се огледа и я видя изправена в началото на пътечката.

— Дай ми оръжието си — обърна се той към Али. Пое автомата, постави го с треперещи ръце на дъските на кейчето и извика:

— Локхарт, оставям ти оръжие. Всичко беше грешка… капитанът допусна глупава грешка…

— Но, генерале…

— Отивай горе при хеликоптера! — нареди му високо Валик. — Онзи глупак Селади не би трябвало да издава такава тъпа заповед! Веднага тръгваме за Кувейт. Иди да включиш двигателите, Али!

Али забърза нагоре, хвърли любопитен поглед на Ануш и изчезна. Тя бавно се спусна към брега.

— Видя ли? — попита я Валик. — Да.

Двамата останаха в очакване, напълно неподвижни. Водата беше тиха, нищо не нарушаваше спокойната й повърхност.

— Дано се е скрил някъде — промълви Ануш. В гърдите й се надигна огромна празнота. — Радвам се, че не си изцапа ръцете с кръвта му — добави тя, решена да заглади отношенията им. — Селади е чудовище!

— По-добре да се връщаме — промълви Валик и се огледа. Не се виждаше нито къщата, нито хеликоптерът. Той, извади пистолета си и изстреля един куршум в пясъка. — За Селади… Аз… Мисля, че улучих Локхарт в момента, в който изплува… Какво ще кажеш?

— Ти си добър и умен човек — хвана ръката му тя и го поведе нагоре. — Без твоята храбрости ум никога нямаше да избягаме от Исфахан! Но изгнание…

— Временно изгнание — поправи я той, радостен от факта, че недоразуменията помежду им са вече минало. — Скоро отново ще се върнем у дома!

— Дано — усмихна се тя. — Иначе ще полудея! Правя го само заради децата!… — Помълча, после добави: — Радвам се, че избра Кувейт. Никога не съм харесвала Багдад, а и тези иракчани! Пфу!… Защо не се вслушате в съвета на Локхарт да изчакате нощта?

— На няколко мили оттук има военна база, Ануш. Може би са ни засекли с радара си, Селади е прав…

Изкачиха възвишението и видяха, че всички са вече на борда — само децата ги чакаха пред машината. Ускориха крачка и Валик добави:

— Кувейт е много по-безопасно място. Вече бях решил да не се съобразявам с желанията на този надут глупак Селади… Човек не може да му има доверие!

След броени минути бяха във въздуха, направиха нисък завой над езерото и поеха на север над голите хълмове, придържайки се ниско над земята. Али Абаси беше добър пилот и познаваше отлично местността. Щом прехвърли върха, той се спусна в долината и пое на запад към иракската граница, която беше на по-малко от сто километра. Върховете над главите им бяха отрупани със сняг, заснежени бяха и склоновете им. Долу в падината зеленееше, преспи имаше само около острите камъни. Прогърмяха над някакво непознато на никого селце, после свиха на юг и започнаха да се движат успоредно на границата. Полетът щеше да продължи не повече от два часа, особено при благоприятен вятър. А сега духаше точно такъв.

Али управляваше машината с удоволствие. Беше радостен, че не му се наложи да убие Локхарт, изправил се насреща му с вдигнати ръце, но без да се моли за живота си, без прощална молитва. „Сигурен съм, че е успял да се скрие под кея — помисли си Али. — Слава на Аллаха…“

Хвърли бегъл поглед на картата, просто за освежаване на паметта. Доста годинки беше летял из тези места, наизуст познаваше всичко. Скоро щеше да напусне планинската местност и да полети над равнините в поречието на Тигър и Ефрат, да се придържа все така ниско над земята, да заобиколи внимателно Дезфул, Ахваз и Хорамшар, после да пресече по най-краткия път Шат-ел-Араб, а заедно с него и кувейтската граница, отвъд която ги чакаше свободата.

Пред тях, съвсем според очакванията му, изскочи последният висок връх на снижаващата се планинска верига, той набра височина да го прелети, отдаден изцяло на всепоглъщащото чувство за волност и свобода. Изведнъж в шлемофона му прогърмя остър глас: НВС, изкачете се на триста метра и намалете скоростта!

Объркан и смутен, Али, кой знае защо, погледна часовника си. Беше във въздуха едва шест минути.

Заповедта беше дадена на фарси, миг по-късно я повториха на английски. После отново на фарси… Али продължаваше да лети ниско и отчаяно се опитваше да измисли някакъв изход от ситуацията.

— Хеликоптер НВС, вие летите без разрешение! Вдигнете се на триста метра и намалете скоростта!

Али Абаси се наведе напред и огледа небето. Не се виждаха никакви самолети, отдолу с главозамайваща бързина се плъзгаше неравният терен на долината. Отпред се издигна нов връх — първият от цяла поредица, които бавно и постепенно се снижаваха към равнината. На запад от тях, само на някакви си петдесет километра, беше иракската граница. Двадесет минути полет, не повече…

— Хеликоптер, НВС, последно предупреждение! Летите незаконно, излезте от долината и намалете скоростта!

„Имаш три избора — крещеше съзнанието му. — Да се подчиниш и да умреш, да се опиташ да избягаш или пък да кацнеш и да изчакаш нощта, ако съумееш да избегнеш ракетите и куршумите им, разбира се…“

Малко вляво се появиха няколко дървета, зад тях се разкриваше стръмен наклон към съседната долина. Али се насочи натам, решил да опита бягство. Умът му работеше бързо, съзнанието му беше кристално ясно. Смъкна шлемофона и се остави в ръцете на Бога. Така се чувствуваше далеч по-добре. Намали скоростта, бръсна върховете на дърветата и се насочи към долината. Снижи се на няколко метра от пенливото планинско поточе, намали още повече скоростта и внимателно започна да се промъква сред дърветата по брега.

„Стой ниско, карай бавно и продължавай да се промъкваш на юг — заповяда си той, вече напълно уверен. — Така ще спестиш гориво и ще успееш да се доближиш до границата. А там вече — каквото сабя покаже! Никога няма да те хванат, ако използваш ума си. Скоро ще се мръкне и те няма да могат да те хванат на визуален контакт, имаш достатъчно опит да летиш по уреди до Кувейт. Но как ни откриха? Сякаш ни бяха чакали! Дали са ни уловили на радара още преди кацането ни в Дез Дам? Внимавай!!!“

Отпред изскочиха няколко дебели разклонени дървета, той рязко изви и почти докосна голия планински склон. После се насочи към поредното възвишение, преодоля го и отново се снижи, очите му по навик търсеха удобно място за кацане — просто така, за всеки случай. Беше съсредоточен, действуваше безпогрешно, машината му се подчиняваше с лекота. Минутите минаваха, всички уреди стояха стабилно в границите на нормалното, очите му внимателно следяха небето над тях. Нищо. Над следващата долина си позволи да набере малко височина, завъртя хеликоптера на 360 градуса и отново огледа хоризонта. Нищо.

„Спасени сме! Изгубиха ни! Хвала на Аллаха!“ — закрещя цялото му съзнание. Той пое дълбоко дъх и доволен от себе си, отново се насочи на юг. Едно възвишение, второ… След него започваше равнината. Двата изтребителя чакаха. И двата бяха Ф–14, американско производство.