Джеймс Клавел
Вихрушка (54)

54

Техеран: 6,55 сутринта.

 

Макайвър продължи да сортира папките и книжата, които беше взел от големия сейф на офиса. Слагаше в куфара си само онези, които бяха жизненоважни. Занимаваше се с това от пет и половина сутринта и сега го болеше главата, наболяваше го и гърбът, а куфарът беше почти пълен. „Още толкова много трябва да взема“ — мислеше си той, като се стараеше да работи колкото може по-бързо. До един час, може би дори по-малко, щяха да дойдат иранците от персонала и той трябваше да прекъсне.

„Проклет народ“ — мислеше си той раздразнено, — „все ги няма, когато ни трябват, но сега, през последните дни, не можем да се отървем от тях. Като лепки са:“ „О, не, ваше превъзходителство, позволете ми, моля, да заключа вместо вас, умолявам ви за това изключително право…“ или „О, не, ваше преподобие, аз ще отворя офиса вместо вас, настоявам, това не е работа на ваше превъзходителство!“ Може би ставам параноик, но действат точно като че ли са шпиони, на които им е наредено да ни наблюдават. Партньорите ни са по-любопитни от всякога. Сякаш някой ни следи.

И все пак досега, да чукнем на дърво, всичко върви като добре регулиран реактивен самолет: ние ще бъдем извън страната по обед или малко по-късно. Руди вече е готов за петък с всички допълнителни хора и цял товар резервни части и е вече извън Бандар-е Делам, на път за Абадан, където се беше промъкнал един „Трайдънт“ на Британските авиолинии — приятелят на Дюк Затаки му беше уредил разрешение да евакуира британските петролни работници. Дюк вече сигурно е складирал допълнително гориво при Ковис, а момчетата му имат разрешение да тръгнат утре със 125, и да чукнем пак на дърво, вече три камиона товари резервни части са изпратени към Бушир, за да бъдат превозени с кораб до Ал Шаргаз. Перкото, полковник Чангиз и този проклет молла, Хусаин, все още се държат добре, слава на Бога. В Ленгех Скраг няма да има проблеми — крайбрежни кораби, подходящи за неговите части, колкото щеш — и няма нищо друго за вършене, освен да чака деня X — не, не деня X, а деня X плюс едно.

„Единственото черно петно е Азадех. И Ерики. Защо, по дяволите, тази глупава жена не ми каза, че е решила да търси бедния Ерики? Боже мой, едва се спаси от Табриз, а сега отново отива и пъха малката си красива главица там. Жени! До една са луди. Откуп? Глупости. Обзалагам се, че това е пак капан, заложен от нейния баща, оня мръсник хана. Същевременно става точно така, както беше казал Том Локхарт:“ „Тя и без това щеше да си отиде, Мак, а ти щеше ли да й кажеш за «Вихрушка»?“

Стомахът му се сви. Даже и ако другите успееха да се измъкнат, проблемът с Ерики и Азадех оставаше. „После, и бедният Том и Шаразад. Как, по дяволите, да ги отведем на безопасно място? Трябва да измислим нещо. Имаме още два дни, може би дотога…“

Той се стресна и се обърна — не беше чул да се отваря вратата. Главният му секретар Горани стоеше на входа — висок и плешив, благочестив шиит, добър човек, който дълги години работеше при тях.

— Салаам, ага.

— Салаам. Подранил си. — Макайвър забеляза нескритата изненада на човека от цялата тази бъркотия — обикновено той беше прибран до педантичност — и се почувствува като в небрано лозе.

— Имамът заповяда да се въдвори ред и всеки да работи усилено за успеха на революцията. Мога ли да помогна с нещо, ага?

— Добре, ъъъ… не, не, благодаря. Аз, ъъъ… просто много бързам. Имам много неща за днес и излизам до посолството. — Макайвър почувствува, че гласът му потреперва, но не можеше да спре. — Имам, ъъъ… имам уговорени срещи през целия ден и по обед трябва да бъда на летището. Трябва да се подготвя малко за комитета на Дошан Тапе. Няма да се връщам в офиса от летището, така че можеш да затвориш рано — всъщност можеш да си вземеш почивка следобед.

— О, благодаря ви, ага, но офисът трябва да е отворен целия ден, докато…

— Не, ще затворим, когато тръгна. Ще се прибера направо вкъщи и ще бъда там, в случай че има нужда от мен. Моля те, излез и се върни след десет минути, искам да изпратя няколко телекса.

— Да, ага, разбира се, ага. — Горани излезе.

Макайвър мразеше лъжата. „Какво ще стане с Горани — запита се той отново, — с него и с всички останали наши хора в цял Иран, някои от които са толкова добри и мили, с тях и с техните семейства?“

Разстроен, той привърши колкото е възможно по-бързо. В касата имаше около сто хиляди риала. Той заключи отново сейфа и изпрати няколко незначителни телекса. Най-важния беше изпратил в пет и половина тази сутрин в Ал Шаргаз с копие до Абърдийн, в случай че Гавалан закъснее. „Въздушно карго на пет сандъка с части за поправка, както беше планирано.“ Съобщението беше кодирано и означаваше, че Ногър, Петикин, той и последните двама механици, които не бе успял да измъкне от Техеран, се готвят да се качат на борда на 125 днес, както се предвиждаше по плана, и това щеше да стане, ако цялата организация вървеше добре.

— Кои са тези сандъци, ага? — По някакъв начин Горани бе намерил копията от телекса.

— От Ковис, ще ги качим на 125 следващата седмица.

— О, много добре. Ще ги проверя вместо вас. Преди да тръгнете, бихте ли ми казали кога ще се върне нашият 212, моля? Този, който дадохме под наем в Ковис?

— Следващата седмица. Защо?

— Негово превъзходителство членът на Съвета на директорите министър Али Киа искаше да знае.

Макайвър моментално изстина.

— Така ли? Защо?

— Вероятно е приготвил чартър за него, ага. Помощникът му дойде тук снощи, след като бяхте тръгнали, и ме попита. Министър Киа иска също още днес отчет за хода на работата по трите ни 212, изпратени на ремонт. Аз, ъъъ… казах му, че ще го имам още днес — той ще дойде тази сутрин, така че не мога да затворя офиса.

Никога не бяха обсъждали трите хеликоптера или необичайно големия брой резервни части, изпращани с камиони, коли или като личен багаж — в багажниците на самолетите нямаше място. Беше напълно възможно Горани да знае, че 212-ките не се нуждаят от ремонт. Макайвър вдигна рамене, надявайки се на най-доброто.

— Ще бъдат готови навреме. Остави бележка на вратата.

— О, но това би било много неучтиво. Ще предам съобщението. Той каза, че ще се върне преди обедната молитва и специално помоли за среща с вас. Има много поверително съобщение от министър Киа.

— Добре, отивам до посолството. — Макайвър се замисли за момент. — Ще се върна веднага щом мога. — Той раздразнено взе куфарчето си и забърза надолу по стълбите, като ругаеше Али Киа и накрая прибави и една псувня за Али Баба.

Али Баба — наричан така, защото напомняше на Макайвър за четиридесетте разбойници — беше тъмната половина на семейния им живот в Техеран. Работеше при тях от две години и беше изчезнал, когато започнаха неприятностите. Вчера призори Али Баба се беше върнал сияещ и се беше държал така, сякаш е заминал само за уикенда, а не за почти пет месеца и беше настоявал щастливо да заеме старата си стая. „О, ага, къщата трябва да бъде идеално почистена и подготвена за завръщането на нейно височество — следващата седмица жена ми ще дойде да свърши тази работа, а междувременно ще ви донеса веднага препечен хляб с чай, както винаги сте обичали. Макар и с големи жертви, днес се пазарих извънредно дълго за пресен хляб и мляко — исках да направят специално за мен отстъпка от цената, но разбойниците са я повишили пет пъти от миналата година, толкова неприятно, но моля да ми дадете парите сега и веднага щом отворят банката, да ми изплатите нищожната ми заплата…“

„Този мръсник Али Баба, революцията изобщо не го е променила. Нищожна заплата? Все още си е един самун за нас и пет за него, но както и да е, хубаво е да ти носят препечен хляб с чай в леглото — но не и в деня преди заминаването. Как, по дяволите, ние с Чарли ще си изнесем багажа, без той да надуши, че плъховете се измъкват?“ В гаража Макайвър отключи колата си.

— Съжалявам, таратайке, но нищо не мога да направя, дойде време за Голямата раздяла. Не знам точно как ще стане, но няма да те напусна, като те принеса в жертва на огъня, нито пък ще оставя някой гаден иранец да те похити.

Толбът го чакаше в просторния, елегантен офис.

— Скъпи Макайвър, подранил сте и изглеждате блестящо. Чух за всички приключения на младия Рос — ей Богу, всички имахме голям късмет, не мислите ли?

— Да, да, имахме късмет. Как е той?

— Съвзема се. Силен човек, свърши дяволски добра работа. Ще го видя за обед и ще го качим на днешния полет на „Бритиш Еъруейз“ — просто за всеки случай, ако са го набелязали, невъзможно е да се опазиш напълно. Някакви новини от Ерики? Получихме няколко запитвания от финландското посолство с молба за помощ.

Макайвър му разказа за бележката от Азадех.

— Невероятно нелепо. — Толбът щракна с пръсти.

— Откуп! Не звучи никак добре. Носи се, ъъъ… носи се слух, че ханът наистина е много зле. Получил е удар.

Макайвър се намръщи.

— Това ще помогне ли или ще навреди на Ерики и Азадех?

— Не знам. Ако пукне, е, това сигурно ще наруши баланса на силите в Азербайджан за известно време и ще окуражи заблудените ни приятели на север от границата да засилят агитацията, което ще накара Картър и неговите силни на деня да бълват огън и жупел.

— Какво, по дяволите, прави той сега?

— Нищо, стари приятелю, курварствува — там е бедата. Разпиля парите си и тръгна по наклонената плоскост.

— Нещо повече за национализирането ни? Армстронг твърди, че било неизбежно.

— Напълно е възможно да загубите контрола над хеликоптерите си в най-близко бъдеще — каза Толбът със заучена загриженост и Макайвър загуби интерес. — Това, ъъъ… може би ще бъде по-скоро лично облагодетелстване на заинтересовани страни.

— Имате предвид Али Киа и партньорите ни?

Толбът вдигна рамене.

— Нашите нямат причина да го правят, нали?

— Това официално ли е?

— Мили Боже, приятелю, не! — Толбът беше напълно шокиран. — Само лично наблюдение, не официално. Какво мога да направя за вас?

— Неофициално, по указание на Анди Гавалан, а?

— Нека да го документираме.

Макайвър се вгледа в леко порозовялото, без чувство за хумор лице и облекчен се изправи.

— Няма начин, мистър Толбът. Идеята да ви държим в течение беше на Анди, не моя.

Толбът въздъхна престорено:

— Добре, неофициално. Макайвър седна.

— Ние, ъ-ъ-ъ… днес прехвърляме главната си квартира в Ал Шаргаз.

— Много мъдро. И какво?

— Днес заминаваме. Целият останал чуждестранен персонал. Със 125.

— Много мъдро. И?

— Ние… ние закриваме всичките си полети в Иран. В петък.

Толбът въздъхна отегчено.

— Бих казал, че без персонал това се разбира от само себе си.

На Макайвър му беше трудно да каже това, което искаше.

— Ние… ние изтегляме всичките си хеликоптери в петък — този петък.

— Бога ми! — рече Толбът с нескрито възхищение. — Поздравявам ви! Как, по дяволите, накарахте този негодник Киа да вземе разрешителни? Сигурно сте му обещали доживотно членство в Кралската ложа в Аскот!

— Е, не, не сме. Решихме да не искаме разрешение, това е само загуба на време. — Макайвър стана. — Добре, до скоро виж…

Усмивката на Толбът изчезна.

— Без разрешителни?

— Да, вие сам знаете, че ще откраднат, национализират, присвоят хеликоптерите ни. Както и да го наречете, няма начин да получим разрешителни. Така че просто тръгваме — добави Макайвър надуто. — В петък тихомълком излитаме от кокошарника.

— О, Боже! — Толбът енергично заклати глава, пръстите му си играеха с една папка на бюрото. — Бога ми, страшно неблагоразумно.

— Няма друга възможност. Е, мистър Толбът, това е всичко, приятен ден. Анди искаше да ви предупреди, така че можете да правите каквото поискате.

— Какво, по дяволите, да правя? — избухна Толбът.

— Откъде да знам, по дяволите? — Макайвър беше не по-малко вбесен. — От вас се очаква да закриляте нашите съотечественици.

— Но вие…

— Аз просто нямам намерение да бъда изтласкан от бизнеса и точка по въпроса!

Толбът нервно барабанеше с пръсти.

— Струва ми се, че имам нужда от чаша чай — каза той и натисна интеркома. — Силия, две чаши от най-хубавия и мисля, че няма да ни навреди и малко „Нелсънс блад“ в запарката.

— Да, мистър Толбът — отвърна пресипнало секретарката и кихна.

— Наздраве — каза Толбът автоматично. Пръстите му престанаха да барабанят и той се усмихна приветливо на Макайвър.

— Много се радвам, че не сте ми казвали никога нищо, стари приятелю.

— И аз.

— Бъдете сигурен, ако чуя някога, че се занимавате с пандизчийски работи — как беше изразът? — а, да, да „забърквате каша“ — ще бъда щастлив да ви посетя от името на правителството на Нейно Величество и да се опитам да оправя бакиите ви. — Толбът смръщи вежди. — Едра кражба, Бога ми! Но ви желая успех, стари приятелю.

 

 

В апартамента на Азадех: 8,10 сутринта.

 

Старата домашна прислужница едва крепеше по коридора тежкия сребърен поднос със закуската — четири варени яйца, препечен хляб с масло, мармалад, две изящни чаши, изпускаща пара каничка кафе и фини египетски памучни салфетки. Тя остави подноса и почука.

— Влез.

— Добро утро, ваше височество. Салаам.

— Салаам — отвърна Шаразад глухо. Беше се подпряла на множеството възглавници на миндера, лицето й бе подпухнало от сълзи. През открехнатата врата на банята се чуваше шум от течаща вода. — Можеш да го оставиш тук, на миндера.

— Да, ваше височество. — Старата жена се подчини, погледна към банята и излезе.

— Закуската, Томи — извика Шаразад, като се опитваше гласът й да звучи ведро. Никакъв отговор. Тя сви рамене и подсмръкна леко с напиращи в очите сълзи, после вдигна поглед към Локхарт, който се бе върнал в спалнята. Беше се избръснал и облякъл в зимната си униформа — ботуши, панталон, риза и дебел, топъл пуловер.

— Кафе? — попита тя с колеблива усмивка. Мразеше упорития израз на лицето му и маската на неодобрение, която бе надянал.

— Ей сега — отвърна той без ентусиазъм. — Благодаря.

— Аз… аз поръчах да приготвят всичко така, както го обичаш.

— Изглежда вкусно. Ти започвай. — Той отиде до бюрото и започна да връзва вратовръзката си.

— Наистина беше чудесно от страна на Азадех да ни заеме апартамента си, докато я няма, нали? По-приятно е, отколкото вкъщи.

Локхарт я погледна в огледалото.

— Навремето не говореше така.

— О, Томи, разбира се, че си прав, но нека не се караме.

— Нямам намерение да се карам. Казах, каквото имах за казване, ти също. — „Казах й го“ — помисли си той, терзан от мисълта, че и тя е нещастна като него, но не беше в състояние да направи нищо повече. Този кошмар бе започнал преди два дни, когато Мешанг го беше предизвикал пред нея и Зара, и продължаваше и досега, като късаше нервите им и ги довеждаше до ръба на лудостта. Два дни и две нощи сълзи на отчаяние и повтаряне отново и отново: „Не се тревожи, ще се справим някак си, Шаразад“ — и после отново обсъждаха бъдещето. „Какво бъдеще?“ — запита той отражението си, искаше му се да избухне отново.

— Ето ти кафето, скъпи.

Той го пое мрачно и седна на стола с лице към нея, без да я поглежда. Кафето беше превъзходно и горещо, но не можа да премахне противния вкус в устата му и Том го остави почти недокоснато, стана и отиде да си вземе пилотското яке. „Слава Богу, че днес трябва да превозя хеликоптера до Ковис — каза си той. — По дяволите всичко!“

— Кога ще те видя, мили, кога се връщаш?

Той се видя как повдига рамене, мразеше се, искаше да я вземе в прегръдките си и да й каже колко дълбоко я обича, но беше изживял тази агония вече четири пъти през последните два дни, а Шаразад беше все така неумолима и непреклонна, също като брат си.

— Да напусна Иран? Да напусна дома си завинаги? О, не мога, не мога!

— Но то няма да е завинаги, Шаразад. Ще прекараме известно време в Ал Шаргаз и после ще отидем в Англия, ти ще обикнеш Англия и Шотландия, а и Абър…

— Но Мешанг казва, че…

— Да пукне тоя Мешанг! — изкрещя той, видя страха й и това превърна гнева му във влудяваща ярост. — В името на Христа, Мешанг не е Всемогъщият Бог! Какво, да го вземат дяволите, знае той? — И тя се беше разхълцала като ужасено дете, свивайки се по-далеч от него. — О, Шаразад, съжалявам… — Прегръщаше я и монотонно й напяваше за любовта си към нея и че няма от какво да се страхува в неговите прегръдки.

— Томи, чуй ме, скъпи, ти беше прав и аз сбърках, грешката беше моя, но аз знам какво да правя: утре ще ида и ще се срещна с Мешанг, ще го убедя да ни даде позволение и… Какво има?

— Не си чула и дума от това, което казах.

— О, чух, да, наистина слушах много внимателно, моля те, не се вбесявай отново, ти си прав, разбира се, да се ядосваш, но аз слу…

Той отново кипна.

— Не чу ли какво каза Мешанг? Ние нямаме никакви пари — парите свършиха, със сградата е свършено, той има пълен контрол над средствата на семейството, пълен, и докато ти не му се подчиниш, на него, а не на мен, няма да получиш нищо повече. Но това няма значение, аз мога да печеля достатъчно и за двама ни! Мога! Работата е там, че трябва да напуснем Техеран. Да заминем за… за съвсем малко.

— Но аз нямам никакви документи, нямам, Томи, и още не мога да получа, и Мешанг е прав, като казва, че ако напусна страната без документи, те никога няма да ме пуснат обратно, никога, никога.

Отново сълзи и отново спорове, без да може да проникне в съзнанието й, още сълзи, после в леглото напразно се опитваха да заспят — сънят бягаше и от двамата.

— Можеш да останеш тук, Томи. Защо да не можеш да останеш тук, Томи?

— О, Господи, Шаразад! Мешанг беше съвсем ясен. Аз не съм желан и чужденците ще бъдат изгонени. Ще отидем някъде другаде. В Нигерия или Абърдийн, някъде другаде. Приготви един куфар. Ще се качиш на 125 и ще се срещнем в Ал Шаргаз — ти имаш канадски паспорт. Ти си канадска гражданка!

— Но аз не мога да напусна без документи — зарида и захълца тя, повтаряйки отново и отново същите аргументи и пак сълзи.

После, вчера сутринта, мразейки се, изостави гордостта си и отиде на пазара да увещава и да умилостивява Мешанг — беше обмислил внимателно всичко, което щеше да му каже, но се изправи пред стена, висока до небето. И още по-лошо.

— Баща ми държеше контролния пакет в компанията, който аз, естествено, наследявам.

— О, но това е чудесно, Мешанг, това променя нещата.

— Изобщо нищо не променя. Същественото е как ти възнамеряваш да платиш дълговете си, да плащаш на бившата си жена и да издържаш сестра ми и детето й, без голямо преливане на милостиня.

— Работата ми не е милостиня, Мешанг, не е милостиня. Тя може да бъде извънредно доходна и за двама ни. Не ти предлагам съдружие или нещо подобно, аз ще работя за теб. Ти нямаш понятие от хеликоптерния бизнес, а аз го познавам идеално. Мога да движа новата компания вместо теб, да я направя печеливша веднага. Познавам пилотите и знам какво да правя, познавам целия Иран и повечето от нефтените полета. Това би решило всичко и за двама ни. Бих работил като дявол, за да защитя семейните интереси, ще останем в Техеран, Шаразад ще може да роди бебето тук и…

— Иранската държава ще иска само ирански пилоти, имам уверението на министър Киа. Сто процента.

Внезапно му стана ясно — неговата вселена се разпадаше.

— А, сега разбирам. Никакви изключения и по-специално, за мен.

Мешанг пренебрежително вдигна рамене.

— Зает съм. И за да бъда откровен, ще ти кажа: ти не можеш да останеш в Иран. В Иран ти нямаш бъдеще. Извън Иран пък Шаразад няма бъдеще, заради което да си струва да остане с теб, а тя никога няма да замине за постоянно в изгнание, което ще стане, ако тя тръгне с теб без моето съгласие и без редовни документи. Ето защо трябва да се разведеш.

— Не.

— Шаразад да си дойде вкъщи от апартамента на хана следобед — между другото, още една милостиня, — а ти напусни Иран незабавно. Твоят брак не беше ислямски, така че не е от значение — канадският брак ще се анулира.

— Шаразад никога няма да се съгласи.

— Така ли? Елате у нас точно в шест и ще решим окончателно този въпрос. След като напуснеш, аз ще уредя иранските ти дългове — не мога да си позволя да оставя големи дългове да тежат на доброто ни име. Точно в шест. Приятен ден.

Не си спомняше как се върна в апартамента, нито как й каза. После пак имаше сълзи и посещение у Бакраван същата вечер. Мешанг отново повтори това, което му беше казал, разярен от унизителните молби на Шаразад.

— Не ставай смешна, Шаразад! Престани да виеш, това е за собственото ти добро, за доброто на твоя син и за доброто на семейството. Ако заминеш с канадски паспорт, без редовни легални документи, никога няма да ти разрешат да се върнеш. Да живееш в Абърдийн? Бог да те пази, ще умреш от студ до един месец, а с теб и синът ти… Дойката Джари няма да дойде с теб дори ако той може да й плати — да не е луда, да напусне Иран и семейството си завинаги. Никога няма да ни видиш отново, помисли за това… помисли за сина си… — И отново и отново, докато Шаразад загуби способността си да говори свързано, а Локхарт бе смазан.

— Томи.

Това го извади от унеса.

— Да? — попита той, долавяйки стария тон в гласа й.

— Любими, ти завинаги ли ме напускаш? — попита тя на фарси.

— Не мога да остана в Иран — каза той, сега вече спокоен — нейното „любими“ му беше помогнало извънредно много. — Като ни закрият, за мен няма да има работа тук, нямам пари и дори ако сградата не беше изгоряла… е, никога не съм бил от тези, които живеят от подаяния. — В очите му нямаше измама. — Мешанг е прав за много неща: няма да видиш кой знае какъв живот с мен и си права да останеш. Разбира се, без документи ще бъде опасно да напуснеш, а трябва да мислиш и за детето, знам. Освен това… не, остави ме да довърша — спря я той меко. — Освен това още съществува НВС. — Това му напомни за братовчед й Карим. Още един ужас, който тепърва й предстоеше. Бедната Шаразад…

— Завинаги ли ме напускаш, любими?

— Днес заминавам за Ковис. Ще остана там няколко дни, а после отивам в Ал Шаргаз. Ще те чакам там, ще чакам един месец. Това ще ти даде време да премислиш всичко и да постъпиш така, както решиш. Можеш да се свържеш с мен с писмо или телекс чрез летището на Ал Шаргаз. Ако пожелаеш да дойдеш с мен, канадското посолство веднага ще го уреди, с предимство, това вече съм го уговорил… и, разбира се, ще поддържам връзка.

— Чрез Мак?

— Чрез него или по друг начин.

— Ти, ти развеждаш ли се с мен?

— Не, никога. Или ако искаш… нека го кажа по друг начин — ако мислиш, че това е необходимо за детето ни или по някаква друга причина, тогава ще направя, както ти пожелаеш.

Настана тишина. Тя го гледаше особено с огромните си тъмни очи, толкова млади и нежни, полупрозрачната й нощница подчертаваше сиянието на златистата й кожа, косите й се спускаха по раменете и гърдите.

Локхарт беше погълнат от своята безпомощност, умираше в душата си, с цялото си сърце искаше да остане, но съзнаваше, че вече няма смисъл. Всичко вече беше казано и сега всичко зависеше от нея. „Ако бях на нейно място, нямаше да се колебая, щях да се разведа, и преди всичко нямаше изобщо да се женя.“

— Сбогом… — каза той на фарси. — Сбогом, любима.

— Сбогом, любими.

Той взе якето си и тръгна. В следващия момент тя чу затварянето на входната врата. Дълго се взира след него, после замислено си наля кафе и отпи — горещо, силно, сладко и живително.

„Да бъде волята на Аллаха — каза си тя, сега вече успокоена. — Или ще се върне, или не. Или Мешанг ще се умилостиви, или няма. И в двата случая трябва да бъда силна, да ям за двама и да мисля за приятни неща, докато нося сина си.“

Счупи първото яйце. Беше идеално сварено и много вкусно.

 

 

В апартамента на Макайвър: 11,50 по обед.

 

Петикин влезе в хола с куфара си и се изненада, когато видя слугата Али Баба мързеливо да лъска бюфета.

— Не те чух да се връщаш. Струва ми се, че ти дадох свободен ден — рече той раздразнено и остави куфара на пода.

— О, да, ага, но има страшно много неща да се правят, апартаментът е потънал в мръсотия, а кухнята… — Буйните му вежди се повдигнаха.

— Да, да, вярно е, но можеш да започнеш утре. — Петикин забеляза, че слугата гледа куфара и изпсува наум. Веднага след закуска беше отпратил Али Баба за целия ден с указание да се върне в полунощ, което обикновено значеше, че той няма да се върне до следващата сутрин. — Сега се махай.

— Да, ага. Вие в отпуск ли отивате, или за празниците?

— Не, аз, ъъъ… ще остана с един от пилотите за няколко дни, така че се погрижи стаята ми утре да е изчистена. О, да, и по-добре ми дай твоя ключ, че не знам къде съм сложил моя. — Петикин протегна ръка, ругаейки, че не се бе сетил за това преди. Али Баба му го даде със странна неохота. — Капитан Макайвър иска апартаментът да е на негово разположение, той има работа и не желае да го безпокоят. До скоро виждане. Чао.

— Но, ага…

— Чао! — Той се увери, че Али Баба си е взел палтото, отвори вратата, почти го избута навън и отново я затвори. Погледна нервно часовника си. Беше почти пладне и все още нито следа от Макайвър, а трябваше вече да са на летището. Влезе в спалнята и се пресегна за другия куфар, също подреден, после се върна и го остави до първия, близо до входната врата.

„Два малки куфара и един сак — помисли си той. — Нямам кой знае какво след всичките тези години в Иран. Няма значение. Предпочитам да пътувам с малко багаж. Този път може би ще имам повече късмет и ще спечеля повече пари или ще започна друг бизнес, освен това съществува и Паула. Как, по дяволите, мога да си позволя отново да се оженя! Женен? Ти луд ли си? Всичко, което можеш да си позволиш, е да изкараш една любовна история. Да, но да ме вземат мътните, страшно ми се иска да се оженя за нея…“

Телефонът иззвъня и той подскочи кажи-речи до тавана — не можеше да свикне с пронизителното му звънене. Вдигна слушалката с разтуптяно сърце.

— Ало?

— Чарли, това съм аз — Мак. Слава Богу, че проклетият телефон работи, пробвах го наслуки. Забавиха ме.

— Имаш ли проблеми?

— Не знам, Чарли, но трябва да отида да се срещна с Али Киа — този мръсник е изпратил гадния си помощник и един от Зелените ленти да ме вземат.

— Какво иска Киа, по дяволите? — Вън из целия град се разнасяха пронизителните гласове на мюезините, които призоваваха правоверните на обедна молитва, и Чарли почти не чуваше.

— Не знам. Срещата ще стане след половин час. По-добре ще е ти да продължиш за летището, а аз ще се добера до него веднага, щом мога. Гледай да накараш Джони Хог да се забави.

— Окей, Мак. Какво става с твоите неща, в офиса ли са?

— Измъкнах ги рано тази сутрин, докато Али Баба хъркаше, и са в багажника на колата. Чарли, там в кухнята има един гоблен на Джени — „Долу царевичния говежди пай“. Бутни го в куфара си заради мен, моля те. Тя ще ми направи червата на жартиери, ако го забравя. Ако имам време, ще се върна, за да видя всичко ли е наред.

— Да изключа ли газта и електричеството?

— Господи, не знам. Остави ги, става ли?

— Добре. Сигурен ли си, че не искаш да те изчакам? — попита Чарли. Металните гласове на мюезините по високоговорителите увеличаваха безпокойството му. — Нямам нищо против да почакам. Може би ще е по-добре, а, Мак?

— Не, ти тръгвай. Ще дойда направо там. Чао.

— Чао. — Петикин се намръщи, после чу сигнала „свободно“ и набра офиса на летището. За негово учудване се свърза.

— „Иран Хеликоптърс“, ало?

Той разпозна гласа на отговорника по каргото.

— Добро утро, Адвани, на телефона е капитан Петикин. Пристигна ли вече 125?

— А, капитан Петикин, да, в зоната за изчакване е и ще кацне всеки момент.

— Там ли е капитан Лейн?

— Да, един момент, моля.

Петикин чакаше, чудейки се какво иска Киа.

— Ало, Чарли, тук е Ногър. Да нямаш приятели по върховете?

— Не, телефонът току-що проработи. Можеш ли да говориш насаме?

— Не, невъзможно е. Какво се мъти?

— Все още съм в апартамента. Мак ще се задържи, трябвало да се срещне с Али Киа. Аз съм вече на път за летището, а той ще дойде направо от офиса на Киа. Готов ли си да товариш?

— Да, Чарли, изпращаме двигателите за ремонт, както нареди капитан Макайвър. Всичко е според нарежданията.

— Добре, там ли са двамата механици?

— Да, и онези части са също готови за превоз.

— Добре. Доколкото виждам, няма проблеми.

— Все още не, стари приятелю.

— Довиждане. — Петикин затвори. Огледа апартамента за последен път и изпита известна тъга. Имаше хубави и лоши моменти, но най-хубаво беше, когато Паула му гостуваше. През прозореца забеляза далечен дим над Джалех и сега, след като гласовете на мюезините бяха заглъхнали, чу обичайната накъсана стрелба.

— Дявол да ги вземе всичките! — промърмори той. Стана и излезе с багажа си, после грижливо заключи вратата. Когато изкара колата от гаража, видя Али Баба да се шмугва бързо заднишком в един вход на отсрещната страна на улицата. С него имаше още двама мъже, които не беше виждал никога преди. „Какво, по дяволите, е намислил този негодник?“ — помисли си Чарли тревожно.

 

 

В Министерството на транспорта: 1,04 по обед.

 

В огромната зала беше студено въпреки горящите в камината дърва и министър Киа беше облечен в дебело, скъпо астраганено палто и подходяща за него шапка. Беше ядосан.

— Повтарям, имам нужда от транспорт до Ковис и настоявам вие да ме придружите.

— Утре не мога, съжалявам — отвърна Макайвър. С усилие се въздържаше да не покаже нервността си. — Ще бъда щастлив да ви придружа следващата седмица. Да речем, в понеделник и…

— Учуден съм, че след всичките ни съвместни операции, които съм ви осигурявал, се налага изобщо да спорим. Утре, капитане, или… или ще отменя всичките ви разрешителни за 125 — на практика днес ще го задържа на земята, заземен в очакване на разследването!

Макайвър стоеше пред широкото бюро, а Киа седеше зад него в голям резбован стол, който го правеше още по-малък.

— Не можете ли да го направите днес, ваше преподобие? Имаме един „Алует“, с който можем да ви закараме до Ковис. Капитан Локхарт тръг…

— Утре, не днес. — Киа се зачерви още повече. — В качеството ми на член на Съвета на директорите ти нареждам: ти ще дойдеш с мен, ще тръгнем заедно в десет часа. Ясно ли е?

Макайвър мрачно кимна, опитвайки се да намери изход от капана. Постепенно идеята изникна в съзнанието му.

— Къде желаете да се срещнем?

— Къде е хеликоптерът?

— В Дошан Тапе. Ще ни е нужно разрешение. За нещастие там има един майор Делами и един молла, и двамата са доста трудни, така че не виждам как ще го направим.

Лицето на Киа потъмня още повече.

— Министър-председателят е издал нови нареждания относно моллите и намесата им в гражданското управление и имамът се е съгласил на драго сърце. За тях двамата е по-добре да се държат прилично. Ще се срещнем с вас в десет сутринта и…

В този момент навън се чу силна експлозия. Те се втурнаха към прозореца, но успяха да видят само облак дим, който се издигаше на талази в студеното небе зад завоя на пътя.

— Май е поредната бомбена експлозия на кола — каза Макайвър отвратен. През последните няколко дни имаше няколко политически убийства и бомбени атентати, организирани от леви екстремисти, най-вече срещу аятоласи от висшето държавно управление.

— Мръсни терористи, дано Аллах изгори и тях, и бащите им! — Киа беше очевидно изплашен, което достави удоволствие на Макайвър.

— Цената на славата, господин министре — рече той със загриженост в гласа си. — Явно целта им са хората от високите места, важните люде като вас. Да… да… знаем, знаем. Мръсни терористи…

Макайвър се усмихваше през цялото време, докато се връщаше към колата си. „И така, Киа иска да отиде в Ковис. Ще се погрижа той непременно да стигне дотам, а «Вихрушка» да продължи по плана.“

Зад ъгъла главният път беше почти задръстен от отломки, една кола още гореше, други тлееха на пътното платно, там, където беше избухнала бомбата, в една от паркираните коли имаше дупка, предната част на близкия ресторант беше отнесена; някаква чуждестранна банка бе пуснала кепенците, навсякъде се бяха посипали разтрошени стъкла от витрините на съседните магазини. Имаше много ранени, убити или умиращи. Царяха агония и паника, носеше се зловоние от горящи гуми.

Движението и в двете посоки беше задръстено. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака. След половин час пристигна линейка, а няколко Зелени ленти и един молла започнаха да регулират движението. След известно време махнаха на Макайвър да мине — за жалост напред. Като забави скоростта край руините сред хаоса и рева на движението, той не забеляза обезглавеното тяло на Толбът, полузаровено под развалините на ресторанта, нито пък разпозна Рос, облечен в цивилни дрехи. Рос лежеше наблизо в безсъзнание, опрян на стената, с разкъсано палто. От носа и ушите му течеше кръв.

 

 

Във фоайето на летището в Ал Шаргаз — отвъд Залива: 2,05 следобед.

 

Скот Гавалан беше сред тълпата, чакаща до митницата и имигрантската зона. Дясната му ръка висеше на превръзка през врата. По високоговорителя се чу съобщение на арабски и английски, а голямото табло за пристигащи и заминаващи затрака и започна да изписва разписанията и изходите за качване в самолетите, оживявайки цялата аерогара. Скот видя баща си да излиза през зелената врата, лицето му светна и той тръгна напред, за да го посрещне.

— Здравей, татко.

— О, Скот, момчето ми! — извика Гавалан, щастлив от срещата, и го прегърна внимателно, за да не засегне рамото му. — Как си?

— Много добре, татко, не те лъжа. Казах ти вече, че съм добре.

— Да, виждам. — Откакто Гавалан замина в понеделник, беше говорил със сина си по телефона много пъти. „Но да говориш по телефона не е същото“ — помисли си той. — Толкова… толкова се тревожех.

На Гавалан изобщо не му се искаше да заминава, но английският доктор в болницата го беше уверил, че Скот е добре, а, от друга страна имаше неотложни делови проблеми в Англия, както и отсрочената среща на Съвета, където трябваше да присъства.

— Рентгеновата снимка показва, че няма увреждания на костта, мистър Гавалан. Куршумът е минал през мускула, раната е лоша, но ще заздравее напълно — беше го информирал лекарят.

На Скот беше казал:

— Ще боли много и няма да можеш да летиш повече от два месеца. Колкото до секретите… Всъщност, не трябва да се притесняваш. Това е съвсем нормална реакция за огнестрелна рана. Полетът от Загрос не ти се е отразил добре — избягал си в ковчег, казваш? Това е достатъчно да ти причини силна нервна възбуда, да не говорим, че са стреляли по теб. И на мен щеше да ми се отрази зле. Ще те задържим за тази нощ.

— Необходимо ли е, докторе? Аз… чувствам се много по-добре. — Скот скочи, но коленете му омекнаха и той щеше да падне, ако Гавалан не го беше подхванал.

— Първо трябва да те закрепим. Един здрав сън и той ще бъде в отлично състояние, мистър Гавалан, обещавам ви. — Докторът даде на Скот успокоително и Гавалан остана с него, като се опита да го утеши за смъртта на Джордан.

— Ако някой е виновен, това съм само аз, Скот. Ако бях наредил евакуация, преди шахът да избяга, Джордан още щеше да е жив.

— Не, не е така, татко… Куршумите бяха предназначени за мен…

Гавалан го изчака да заспи. Междувременно пропусна връзката си, но в последния момент хвана полета в полунощ и пристигна в Лондон тъкмо навреме.

— Какво, по дяволите, ще стане в Иран? — запита Линбар без увод.

— А къде са другите? — попита Гавалан притеснено. В стаята беше само още един от директорите, Пол Чой, с прякор Доходоносния, долетял от Хонконг. Гавалан го уважаваше изключително много заради неговата проницателност в бизнеса — единственият облак в отношенията им беше непосредственото участие на Чой при злополучната смърт на Дейвид Макструан и заемането на мястото му от Линбар впоследствие. — Трябва да ги почакаме, не мислиш ли?

— Няма да дойде никой друг — отсече Линбар. — Казах им да не идват, нямам нужда от тях. Аз съм тайпанът и мога да правя каквото си искам. За…

— Не и с хеликоптерите на С-Г — Гавалан изгледа сурово Чой. — Предлагам да отложим съвещанието.

— Разбира се — рече меко Доходоносния Чой, — но, по дяволите, Анди, дойдох специално за това, а ние тримата правим кворум, ако трябва да гласуваме.

— Аз ще гласувам — каза Линбар. — От какво се страхуваш, по дяволите?

— От нищо. Но…

— Добре. Тогава имаме кворум. А сега, какво става в Иран?

Гавалан запази спокойствие.

— Петък е денят Хикс, времето го позволява. „Вихрушка“ е организирана по най-добрия възможен начин.

— Сигурен съм в това, Анди — усмивката на Доходоносния Чой беше приятелска. — Линбар казва, че планираш да измъкнеш само 212-ките? — Той беше красив, неизмеримо богат мъж към четиридесетте. Вече много години беше член на Съвета на директорите на „Струан“ и на много от нейните филиали, чиито главни интереси бяха извън тези на фирмата: в корабоплаването и фармацевтиката в Хонконг и Япония и на Китайската фондова борса. — А какво ще правим с 206 и „Алуетите“?

— Ще трябва да ги оставим. Просто не можем да ги измъкнем. Няма начин.

Обяснението му беше последвано от мълчание. Накрая Доходоносния Чой каза:

— Какъв е окончателният план на „Вихрушка“?

— В петък в седем часа сутринта, ако времето позволява, аз излъчвам по радиото кода, с който се дава старт на „Вихрушка“. Всички хеликоптери излитат. Ще имаме четири 212, базирани в Бандар-е Делам под ръководството на Руди, те ще се отправят към Бахрейн, ще заредят, след което ще продължат към Ал Шаргаз. Нашите два 212 в Ковис трябва да заредят на брега, после да се насочат към Кувейт за още гориво, после до Джелет — това е малък остров до Саудитска Арабия, където сме складирали гориво, а после да продължат за Бахрейн и Ал Шаргаз. Трите в Ленгех, под ръководството на Скрагър, не би трябвало да имат проблеми, те просто се отправят директно към Ал Шаргаз. Ерики се измъква през Турция. Веднага щом пристигнат, почваме да ги демонтираме, за да ги натоварим на 747, които вече съм чартирал, и ги измъкваме колкото може по-бързо.

— Какви са шансовете да не загубим нито един човек или хеликоптер? — попита Доходоносния Чой. Погледът му внезапно стана суров. Той беше известен комарджия, притежател на състезателни коне и управител на хонконгския жокеен клуб. Носеше се слух, че е и член на синдиката на комарджиите в Макао.

— Не мога да се обзаложа. Но шансовете са добри, иначе не бих и помислил за това. Макайвър вече успя да измъкне три 212, с това са спасени повече от три милиона. Ако успеем да измъкнем всичките 212 и повечето от резервните части, С-Г ще бъде в добра форма.

— В ужасна форма — каза грубо Линбар.

— В по-добра от „Струан“ тази година.

Линбар пламна.

— Трябваше да сте подготвени за тази катастрофа, ти и проклетият Макайвър. За всеки глупак беше ясно, че шахът е взел-дал.

— Достатъчно, Линбар — сопна се Гавалан. — Не съм дошъл да се караме, а да докладвам, така че нека да приключваме, за да мога да хвана обратния полет. Има ли нещо друго, Чой?

— Анди, дори и да успееш да ги измъкнеш, какво ще стане с подбиването на цените в Северно море от „Импириъл“, който вече ти отне двадесетина контракта, освен това имаш ангажимент с шестте Х-63.

— Ужасно глупаво и ненавременно решение — допълни Линбар.

Гавалан откъсна очи от него и се съсредоточи. Чой имаше право да пита, а той нямаше какво да крие.

— Докато разполагам с 212-ките, мога да оправя нещата, има страшно много работа за тях. С „Импириъл“ ще се занимая следващата седмица — мога да си върна някои от контрактите. Останалата част от света е луда за петрол, така че „Екс Текс“ ще се съвземе с новите договори в Саудитска Арабия, Нигерия и Малайзия, а когато получат доклада ни за Х-63, ще удвоят бизнеса си с нас — а така ще постъпят и останалите ни основни контрагенти. Ще можем да ги обслужваме по-добре от всякога, с по-голяма безопасност при всякакви метеорологични условия, при по-ниски разходи на пътникокилометър. Пазарът е огромен, скоро Китай ще се отвори и…

— Въздушни кули — обади се Линбар. — Ти и проклетият Дънрос витаете в облаците.

— Китай никога няма да ни е от полза — рече Доходоносния Чой с особен поглед. — Съгласен съм с Линбар.

— Аз не съм. — Гавалан забеляза нещо странно в Чой, но яростта му го погълна. — Ще изчакаме и ще видим. Китай трябва да има някъде петрол в изобилие. И за да завърша: аз съм в добра форма, в прекрасна форма, печалбите ми миналата година възлязоха на над петдесет процента, а и тази година е така, ако не и по-добре. Следващата седмица ще…

— Следващата седмица ще си вън от бизнеса — прекъсна го Линбар.

— Краят на тази седмица ще покаже дали ще бъде едното или другото. — Гавалан вирна брадичка. — Предлагам да се съберем отново следващия понеделник. Тогава ще успея да се върна.

— Аз и Пол се връщаме в Хонконг в събота. Ще се съберем отново там.

— За мен това е невъзможно и…

— Тогава ще трябва да минем без теб. — Самообладанието на Линбар му изневери. — Ако „Вихрушка“ се провали, с теб е свършено, „С-Г Хеликоптърс“ ще бъде ликвидирана, нова компания, „Норд си Хеликоптърс“, която, между другото, вече е формирана, ще придобие активите й и се съмнявам, че ще платим и половин цент за долар. Гавалан пламна.

— Това е пладнешки обир!

— Просто цената на фалита! За Бога, ако С-Г пропадне, с теб е свършено, а според мен това ще стане много скоро. И ако не можеш да си позволиш да си купиш билет за самолета, за да дойдеш на заседанието на Съвета, няма да ни липсваш.

Гавалан беше извън себе си, но се въздържа и потисна яда си. Внезапна мисъл го накара да погледне към Доходоносния Чой.

— Ако „Вихрушка“ успее, ще ми помогнеш ли да финансираме изкупуването на „Струан“?

Още преди Чой да успее да отговори, Линбар изрева:

— Не продаваме контролните си пакети.

— А може би трябва, Линбар — каза Доходоносния Чой замислено. — Това може би ще ти помогне да излезеш от дупката, в която си. И защо по дяволите, се карате вече цял ден, а?

— Ще финансираш ли изкупуването? — сурово попита Линбар.

— Да, може би, но само ако ти си съгласен, Линбар, само тогава. Това е семеен въпрос.

— Никога няма да се съглася, Чой. — Лицето на Линбар се разкриви и той погледна свирепо Гавалан. — Искам да ви видя съсипани и теб, и проклетия Дънрос.

Гавалан стана.

— Ще се срещнем на следващото заседание на Вътрешния съвет. Ще видим какво ще кажат те.

— Ще направят каквото им кажа. Аз съм тайпанът. Между другото, ще направя Доходоносния член на Съвета.

— Не можеш, това противоречи на правилата на Дърк. — Основателят на компанията Дърк беше постановил, че членове на Вътрешния съвет могат да бъдат само хора от фамилията, колкото и далечна връзка да имат с нея, и да са християни. — Ти се закле да ги спазваш.

— По дяволите правилата на Дърк! — върна му удара Линбар. — Ти не си част от тях, нито пък наследник на Дърк, само тайпанът е такъв, за Бога, и какво съм се клел да спазвам, си е моя работа. Мислиш се за дяволски умен, но не си! Доходоносният стана член на Епископалната църква, миналата година се разведе и скоро ще се ожени в семейството — за една от моите племеннички с моята благословия — и ще бъде по-близък до рода, отколкото си ти. — Линбар се разсмя гръмогласно.

Гавалан не се усмихна. Нито пък Доходоносния Чой. Наблюдаваха се един друг, камъчето вече беше изплюто.

— Не знаех, че си се развел — изръмжа Гавалан, — щях да ти поднеса поздравленията си за… за твоя нов живот и назначение.

Врагът му каза само:

— Благодаря.

Сред общата суетня Скот се наведе да вдигне куфара на баща си, но Гавалан го спря.

— Не, благодаря, Скот, мога и сам. Иска ми се да взема един душ и да поспя два часа. Мразя да летя нощем.

— Джени е отвън с колата. — Скот беше забелязал умората на баща си още в първия момент. — Май си имал неприятности у дома?

— Не, не, никакви. Толкова съм щастлив, че си добре. Какви са новините тук?

— Всичко е окей, татко, върви според плана. Като по часовник.

 

 

В северните предградия на Техеран: 2,35 следобед.

 

Жан-Люк, елегантен както винаги в ушитата си по поръчка униформа и направените специално за него ботуши, слезе от таксито. Както беше обещал, той извади една стодоларова банкнота и внимателно я скъса на две половини.

— Voila!

Шофьорът разгледа отблизо своята половина от банкнотата.

— Само един час, ага! Моля ви, ага, само един час, не повече.

— Час и половина, както се уговорихме, а после ще ме закараш обратно на летището. Ще имам малко багаж.

— Иншаллах! — Шофьорът се огледа нервно. — Не мога да чакам тук — прекалено много очи. Един час и половин час. Аз съм зад ъгъла, там! — Той посочи напред и подкара колата.

Жан-Люк се качи по стълбите и отключи вратата на апартамент 4а. Жилището беше с южно изложение и гледаше към път с три платна. Беше негова собственост, макар че го откри и уреди Мари-Кристин, жена му, която отсядаше тук при редките си посещения. То се състоеше от спалня с голямо, ниско двойно легло, добре обзаведена кухня, хол с мек диван, имаше и хубава хай-фи уредба и магнетофон.

— За да им минава приятно времето на твоите приятелки, cheri, поне докато не внесеш някоя във Франция.

— Аз ли, cheri? Аз съм любовник, не вносител.

Той се усмихна доволен, че си е у дома, и мъничко ядосан, че трябваше да изостави толкова много вещи — уредбата беше една от най-добрите, записите — прекрасни, диванът — съблазнителен, леглото толкова издръжливо, виното, така ловко внесено контрабанда, и накрая — кухненските принадлежности.

— Espece de con — произнесе той на глас, влезе в спалнята и пробва телефона. Не работеше.

Извади един куфар от добре подредения вграден гардероб и започна бързо и експедитивно да опакова багажа си, тъй като вече беше обмислил всичко добре. Първо, неговите любими ножове и тигана за омлети, после шест бутилки от най-хубавите вина — останалите четиридесетина бутилки щяха да останат за новия наемател, временен наемател, в случай че някога се върне тук, който щеше да наеме от него целия апартамент от утре — плащане в надеждни френски франкове, авансово всеки месец и в Швейцария, както и една добра сума в наличност за повреди, също в предплата.

Подготвяше сделката постепенно още преди да замине в коледна ваканция. „Докато другите бяха като коне с капаци — засмя се ликуващо той, — аз изпреварих в играта. Е, разбира се, имам огромно предимство над останалите. Нали съм французин.“

Продължи щастливо да подрежда багажа си. Новият собственик беше също французин, стар негов приятел от посолството, който от седмици срочно и отчаяно се нуждаеше от добре обзаведена гарсониера за своята непълнолетна грузинско-черкезка любовница, която се кълнеше, че ще го напусне, ако не й намери отделна квартира, докато накрая той отстъпи. „Жан-Люк, мой най-скъпи приятелю, нека да я наема за една година, за шест месеца, за три — казвам ти със сигурност, че скоро единствените европейци, които ще живеят тук постоянно, ще бъдат дипломатите. Не казвай на никого, но го знам от най-високопоставен, достоверен източник от поверителните ни контакти с Хомейни и министерството! Честно казано, знаем всичко, което става — нали много от най-близките ми сътрудници са френско говорящи или възпитаници на френски университети! Моля те, умолявам те, аз просто съм длъжен да удовлетворя желанията на светлината на моя живот.“

„Бедният ми стар приятел — помисли си тъжно Жан-Люк. — Слава Богу, че никога няма да ми се наложи да правя метани на жена — какъв късмет имаше Мари-Кристин, че се омъжи за мен, човека, който може мъдро да пази нейното щастие и богатство.“

Последните предмети, които прибра, бяха самолетните му прибори и половин дузина слънчеви очила. Всичките си дрехи бе подредил в един заключен шкаф. „Естествено компанията ще ме обезщети и ще си купя нови. Кому са нужни стари дрехи?“

Вече беше приключил, всичко беше чисто и подредено. Погледна часовника — цялата операция му беше отнела само двадесет и две минути. Чудесно. „Ла Дусе“-то в хладилника беше изстудено, тъй като фризерът все още работеше въпреки спиранията на тока. Той отвори бутилката и го опита. Прекрасно. Три минути по-късно се чу чукчето на външната врата. Идеално.

— Саяда, cheri, колко си красива! — каза той топло и я целуна, но си мислеше: „Никак не изглежда добре, уморена е и е изтощена“. — Как си, cheri?

— Простудих се, нищо особено — отвърна тя. Тази сутрин беше забелязала в огледалото тревожните бръчки и тъмните кръгове под очите си, а знаеше, че и Жан-Люк ще ги забележи. — Нищо особено и вече се оправям. А ти, cheri?

— Днес съм много добре, но утре? — Той вдигна рамене, помогна й да си съблече палтото, вдигна я на ръце с лекота и потъна в прегръдките й на дивана. Тя беше много красива и му беше мъчно, че я напуска. И Иран. „Като Алжир“ — помисли си той.

— За какво си мислиш, Жан-Люк?

— За шестдесет и трета година, когато ни изхвърлиха от Алжир. В известен смисъл точно както от Иран. Гонят ни по същия начин. — Той усети, че тя се размърда в ръцете му. — Какво има?

— Светът е толкова ужасен понякога. — Саяда никога не му беше разказвала за истинския си живот. — Толкова несправедлив — продължи тя, отвратена от спомена си за войната в Газа през шестдесет и седма и за смъртта на родителите си, после бягството — нейната история много приличаше на неговата — и най-вече катастрофата с убийството на Тимур и онези. Започна да й се повдига, като си представи малкия Ясар и това, което щяха да направят с него, ако тя не се държеше както трябва. „Само ако можех да разбера кои са те…“

Жан-Люк наливаше от виното, което беше поставил на масичката пред тях.

— Не е хубаво да сме толкова сериозни, cheri. Нямаме много време. Sante!^[1]

Виното беше студено, имаше изтънчения вкус на марковите вина.

— Защо? Няма ли да постоиш?

— Трябва да тръгна до един час.

— За Загрос ли?

— Не, cheri, за летището, а после към Ковис.

— Кога ще се върнеш?

— Няма да се върна — каза той и почувствува как тя настръхна. Но той я държеше здраво и след минута тя отново се отпусна, а той продължи — никога не бе имал причина да не й се доверява безусловно. — Между нас казано, Ковис е временна спирка. Ние се изтегляме от Иран, цялата компания — очевидно е, че сме нежелани, не можем вече да работим свободно, не ни се плаща. Бяхме изхвърлени от Загрос… един от механиците ни беше убит от терористи преди няколко дни, а на младия Скот Гавалан му се размина на милиметри. Така че се оттегляме. C’est fin^[2].

— Кога?

— Скоро. Не знам точно.

— Ще… ще ми липсваш… ще ми липсваш, Жан-Люк — прошепна тя и се притисна още по-силно към него.

— И ти ще ми липсваш, cheri — каза той нежно, забелязвайки мълчаливите сълзи, рукнали по бузите й. — Докога ще останеш в Техеран?

— Не знам. — Тя се опита да прикрие мъката в гласа си. — Ще ти дам един адрес в Бейрут, те знаят къде да ме намерят.

— Ти пък можеш да ме намериш чрез Абърдийн.

Седяха на дивана, тя се бе отпуснала в ръцете му, часовникът на камината тиктакаше (обикновено толкова меко, а сега толкова шумно!), и двамата усещаха отлитащото време и наближаващия не по тяхно желание край.

— Хайде да се любим — прошепна тя, въпреки че не й се искаше, но знаеше, че той го очаква от нея.

— Не — каза той галантно, правейки се на силен за двама, убеден, че тъкмо легло очаква тя от него; а после щяха да се облекат и да бъдат разумни като французи, приключили любовната си история. Той погледна часовника — оставаха четиридесет и три минути.

— Не ме ли желаеш?

— Повече от всякога! — Ръцете му обхванаха гърдите й, а устните му се плъзнаха леко по врата й. Той усети лекия й приятен парфюм. Беше готов да започне.

— Радвам се — прошепна тя със същия сладък глас. — Радвам се, че и ти каза „не“. Желая те за часове, любими, не за минути, не сега. Бързането ще развали всичко.

За момент той се смути — не беше очаквал този гамбит в играта, която играеха. Но сега, когато вече беше казано, той също беше доволен. „Колко смело от нейна страна — да се откаже от такова удоволствие — помисли си той с дълбока любов. — Много по-добре е да си спомним славните стари времена, отколкото да се премятаме забързано в леглото. Това несъмнено ми спестява много пот и усилия, а аз не проверих има ли изобщо топла вода. Сега можем да си седим, да си бърборим и да се наслаждаваме на виното, да си поплачем и да бъдем щастливи.“

— Да, съгласен съм, аз също се чувствам така. — Устните му отново докоснаха врата й. Почувствува, че тя трепна, и за момент се изкуши да я възбуди, но реши да не го прави. „Бедничката ми, защо да я измъчвам!“

— Как така заминавате всички, мили?

— Ще отлетим всички заедно. Искаш ли вино?

— Да, да, моля те, толкова е хубаво! — Тя отпи от виното, изтри сълзите по бузите си и се разбъбри. Саяда се опитваше да разбере как ще стане това извънредно „изтегляне“. „Ще бъде много интересно и за тях, и за гласа, може би дори ще ми се удаде възможност да разбера кои са те. Докато не узная, не мога да предпазя сина си. О, Боже, помогни ми да ги притисна в ъгъла.“

— Толкова те обичам, cheri — прошепна тя.

 

 

На летището в Техеран: 6,05 сутринта.

 

Джони Хог, Петикин и Ногър се бяха вторачили с безизразни погледи в Макайвър.

— Значи оставаш. И няма да тръгнеш с нас? — заекна Петикин.

— Да. Казах ви вече — отсече Макайвър. — Утре трябва да придружа Киа до Ковис. — Те стояха до колата му на паркинга, далеч от чужди уши, 125 беше на перона, работниците товареха последните сандъци, неизбежната група Зелени ленти ги наблюдаваше. И някакъв молла.

— Никога досега не сме виждали този молла — отбеляза Ногър нервно, макар че също като другите се опитваше да скрие безпокойството си.

— Добре. Готови ли са всички останали да се качат на борда?

— Да, Мак, с изключение на Жан-Люк. — Петикин не беше много сигурен. — Не мислиш ли, че е по-добре да рискуваш и да зарежеш Киа?

— Това наистина ще бъде лудост, Чарли. Няма защо да се тревожите. Ще уредите всички сметки на летището в Ал Шаргаз с Анди. Аз ще бъда там утре. Утре ще се кача на 125 в Ковис заедно с останалите момчета.

— Но, за Бога, те всички имат разрешения, а ти нямаш — каза Ногър.

— За Бога, Ногър, никой няма разрешение! — засмя се Макайвър. — Как, по дяволите, можем да сме сигурни за момчетата от Ковис, докато не излетят и не напуснат въздушното пространство на Иран? Не се тревожете. Преди всичко трябва да изпълним тази част от шоуто в небето. — Той погледна към таксито, което спираше. Жан-Люк слезе от него, даде на шофьора другата половина от банкнотата и тръгна бавно, носейки куфара си.

— Alors, mes amis — каза той с доволна усмивка. — Са marche?^[3]

Макайвър въздъхна.

— Много умно от твоя страна, да обявиш навсякъде, че излизаш в отпуск, Жан-Люк.

— Какво?

— Няма значение. — Макайвър харесваше Жан-Люк заради способностите му, умението му да готви и неговата всеотдайност и праволинейност. Когато Гавалан му съобщи за „Вихрушка“, той веднага отговори: „Аз ли? Разбира се, че ще откарам един от 212 от Ковис, при условие че мога да хвана полета до Техеран в сряда и да остана там за няколко часа.“

— За какво?

— Mon Dieu, Anglais^[4] Може би, за да кажа adieu на Имама.

Макайвър му се ухили.

— Как беше в Техеран?

— Magnifique!^[5] — Жан-Люк също му се ухили и си помисли: „Не съм виждал Мак толкова подмладен от години. Коя ли е дамата?“ — Et toi, mon vieux?^[6]

— Добре. — Макайвър видя зад него Джонс, втория пилот, да слиза по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и да се приближава към тях. Сега вече на земята не бяха останали никакви сандъци и иранският наземен персонал се мъкнеше бавно към офиса. — Всички ли сте на борда?

— Всички, капитане, освен пътниците — каза Джонс и така си беше. — Контролът стана много подозрителен и казват, че сме закъснели. Хайде, колкото може по-бързо.

— Имаш ли вече разрешение да спреш в Ковис?

— Да, няма проблеми.

Макайвър пое дълбоко дъх.

— Добре, започваме точно според плана, освен че аз ще взема документите, Джони.

Джони Хог му ги връчи и тримата — Макайвър, Хог и Джонс, се отправиха към моллата, надявайки се, че ще отвлекат вниманието му. По предварителна уговорка двамата механици вече се бяха качили на борда, уж като товарачи.

— Добър ден, ага — поздрави Макайвър и връчи декларацията на моллата, за да привлече вниманието му. Застанаха така, че да закриват стълбичката от погледа му. Ногър, Петикин и Жан-Люк бързо притичаха по нея и изчезнаха вътре.

Моллата прелисти декларацията, очевидно непривикнал към такива неща.

— Добре, сега проверка — каза той със силен акцент.

— Не е нужно, ага, всич… — Макайвър спря. Моллата и двамата пазачи вече бяха тръгнали към стълбичката. — Веднага щом се качиш на борда, Джони, включи двигателите — нареди той спокойно и ги последва.

Пътническият салон беше затрупан със сандъци, пътниците вече бяха заели местата си и бяха затегнали коланите. Очите им старателно отбягваха моллата. Той ги изгледа внимателно.

— Кои тези мъже?

— Екипажи за смяна, ага — бодро отвърна Макайвър. Вълнението му се засили, когато двигателите зареваха. Той махна напосоки към Жан-Люк. — За смяна на екипажи в Ковис, ага. — После забързано добави: — Комитетът от кулата иска веднага да тръгнем. Побързайте, моля.

— Какво има в сандъци? — Моллата отклони поглед към пилотската кабина, защото в този момент Джони Хог извика оттам на перфектен фарси:

— Извинете, че ви прекъсвам, ваше преподобие, по волята на Аллаха, но кулата ни нарежда да излетим веднага. С ваше позволение, ако обичате!

— Да, да, разбира се, пилот ага. — Моллата се усмихна. — Говорите много добре фарси, ваше преподобие.

— Благодаря, ваше преподобие, Аллах да ви пази и да благослови имама.

— Благодаря, пилот ага, Аллах да бди над вас. — Моллата излезе.

Макайвър се наведе към пилотската кабина.

— Какъв беше този номер, Джони? Не знаех, че говориш фарси.

— Не говоря — информира го Хог сухо и му предаде какво беше казал на моллата. — Просто назубрих тази фраза, мислех си, че може да ни бъде от полза.

— Шест плюс! — засмя се Макайвър. После снижи глас. — Като стигнеш в Ковис, накарай Дюк да уреди с Перкото да изтегли превозването на момчетата рано сутринта, ако е възможно. Не искам Киа да е там, когато излитат — измъкнете ги рано, колкото може по-рано, окей?

— Да, разбира се, бях го забравил. Много разумно.

— Желая ти безопасен полет — ще се видим в Ал Шаргаз. — Сияещ, той слезе и вдигна палец, докато те рулираха.

Щом излетяха, Ногър избухна в радостни възклицания.

— Успяхме! — и всички го повториха като ехо, с изключение на Жан-Люк, който се прекръсти суеверно, и Петикин, който чукна на дърво.

— Merde! — извика Жан-Люк. — Спести си поздравленията, Ногър, могат да те задържат на земята в Ковис. Запази радостните си възгласи за петък.

— Прав си, Жан-Люк — съгласи се Петикин, който бе седнал до прозореца и наблюдаваше отдалечаващото се летище. — Мак беше в добро настроение. Не съм го виждал толкова щастлив от месеци, а пък днес сутринта беше много ядосан. Странно колко бързо се променя настроението на хората.

— Да, така е. Ако бях на негово място, сигурно щях да побеснея от яд при такава промяна в плана. — Жан-Люк се намести удобно и се облегна назад. Мислите му се въртяха около Саяда и раздялата им, която се оказа мъчително сладостна. Той погледна Петикин и видя, че е много намръщен. — Какво има?

— Изведнъж се зачудих как Мак ще стигне до Ковис.

— С хеликоптер естествено. Останаха два 206 и един „Алует“.

— Том откара „Алуета“ в Ковис днес, а и не останаха никакви пилоти.

— Тогава ще пътува с кола. Защо?

— Не мислиш, че е толкова луд да подкара сам хеликоптера на Киа, нали?

— Ти имаш ли ум? Разбира се, че не, не е толкова… — Веждите на Жан-Люк се повдигнаха. — Merde, всъщност май наистина е доста луд.

 

 

В Главната квартира на Вътрешното разузнаване: 6,30 следобед.

 

Хашеми Фазир стоеше до прозореца на просторния си кабинет и гледаше към градските покриви и минаретата, към огромните куполи на джамиите сред модерните, стройни, многоетажни, хотели и сгради, заслушан в замиращите викове на мюезините преди залез. Уличните светлини бяха малко повече от обикновено. Чуваше се далечна стрелба.

— Кучи синове — промърмори той, а после, без да се обръща, добави остро: — Това ли е всичко, което каза тя?

— Да, ваше превъзходителство. „След няколко дни“. Тя каза, че е „напълно сигурна“, че французинът не знаел точно кога напускат.

— Трябваше да разбере. Каква небрежност. Небрежните агенти са опасни. Само 212, а?

— Да, за това беше сигурна. Съгласен съм, че е небрежна и трябва да бъде наказана.

Хашеми долови злобното задоволство в гласа му, но не допусна това да смути доброто му настроение, просто остави съзнанието си да блуждае в търсене на решение какво да прави със Саяда Бертолини и нейната информация. Беше много доволен от себе си.

Днешният ден беше превъзходен. Един от неговите тайни сътрудници бе назначен за номер втори след Абрим Пахмуди в САВАМА. По обед един телекс от Табриз потвърди смъртта на Абдула хан. Той изпрати веднага обратен телекс, за да си уреди частно посещение при новия хан, Хаким хан, утре, като си запази един от леките двумоторни самолети на САВАМА. Изпращането на Толбът в ада беше минало идеално и той не намери никакви следи от извършителите — хората от „Група Четири“, — когато го извикаха веднага да инспектира мястото на експлозията. Хората наблизо не бяха видели кой е паркирал колата. „В един момент цареше Божи мир, а в следващия — Сатанински бяс“ — разказваха те.

Преди час се беше обадил лично Абрим Пахмуди, очевидно за да го поздрави. Но той избягна клопката, като предпазливо отрече да има нещо общо с експлозията — по-добре е да не се обръща внимание на приликата с първата бомбена експлозия, която разкъса генерал Джанан в колата му; по-добре е Пахмуди да не знае, да се приспи вниманието му, да бъде под напрежение. Хашеми прикри задоволството си и каза с печален тон:

— Иншаллах, ваше превъзходителство, но очевидно отново е нападение на проклетите леви терористи. Толбът не е бил мишената, въпреки че със смъртта му проблемът отпада. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но нападението според мен отново е било насочено срещу привилегированите от имама. — Стоварването на вината върху терористите и твърдението, че атаката е била насочена срещу аятоласите и моллите, които често посещаваха пострадалия от експлозията ресторант, щеше да ги изплаши и услужливо да отклони съдебното дирене от Толбът, като по този начин се избягваха евентуални репресивни мерки от страна на Англия и сигурното отмъщение на Робърт Армстронг, ако той разбереше някога — и така щяха да убият с един куршум два заека.

Хашеми се обърна и погледна Сюлейман ал Виали, мъж с остри черти на лицето, водач на екип от „Група Четири“, човека, който днес беше поставил бомбата в колата — същия, който беше хванал Саяда Бертолини в спалнята на Тимур.

— След малко тръгвам за Табриз. Ще се върна утре или вдругиден. С мен ще бъде един висок англичанин, Робърт Армстронг. Изпрати някой от твоите хора да го проследи, увери се, че човекът знае къде живее Армстронг и после му нареди да го ликвидира някъде на улицата, на тъмно.

— Да, ваше превъзходителство. Кога?

Хашеми отново премисли плана си и не можа да намери никакъв пропуск в него.

— На светия ден.

— Това същият мъж ли е, с когото искахте да развратничи Саяда?

— Да, но сега промених решението си. — „Робърт вече не ни е от полза — помисли си той. — Даже нещо повече, дошло му е времето.“

— Имате ли друга работа за нея, ваше превъзходителство?

— Не. Вече разбихме кръга на Тимур.

— Иншаллах. Мога ли да предложа нещо?

Хашеми внимателно го изучаваше. Сюлейман беше неговият най-ефективен, заслужаващ доверие и смъртоносен водач на „Група Четири“, под прикритието на младши агент във Вътрешното разузнаване. Докладваше му пряко. Твърдеше, че произхожда от планините Шрифт, северно от Бейрут, където живял преди семейството му да бъде избито, а самият той откаран от християнски милиционери. Хашеми го въведе официално в длъжност, след като го измъкна с подкуп от един сирийски затвор, където беше осъден на смърт за убийство и бандитизъм от двете страни на границата, а единствената му защита беше: „Аз убивах само евреи и неверници, както Аллах е заповядал, така че вършех богоугодни дела. Аз съм отмъстител.“

— Какво предлагаш? — попита той.

— Тя е обикновен куриер на ООП, не е от най-добрите и в сегашното си положение е опасна, а при евентуална обработка може лесно да бъде пречупена от евреите или ЦРУ и използвана против нас. Като добри земеделци ние трябва да сеем семена там, където можем да жънем реколта в бъдеще. — Сюлейман се усмихна. — Вие сте мъдър земеделец, ваше превъзходителство. Предложението ми е да й кажем, че е време да се връща в Бейрут и че ние двамата, които я хванахме в блудство, искаме сега тя да работи за нас там. Ще я оставим да ни подслуша, уж докато си говорим насаме, и ще се представим като част от бойна група на християни милиционери от Южен Ливан, действащи по заповед на израелци за техните господари от ЦРУ. — Сюлейман се изсмя тихичко при вида на изненадания си шеф.

— И после?

— Какво би превърнало една хладна антисемитка от палестинските копти във фанатизирана вещица, обзета от желание за мъст?

Хашеми го погледна по-внимателно.

— Какво?

— Да речем, че някои от същите тези „християни милиционери“, действащи по заповед на израелци за техните господари от ЦРУ, злонамерено и открито наранят детето й, осакатят го в деня преди завръщането й и после изчезнат — нима това няма да я направи пъклен враг на враговете ни?

Хашеми запали цигара, за да скрие отвращението си.

— Съгласен съм, че от нея вече няма полза — каза той и улови проблясъка на раздразнение в очите на ал-Виали.

— Колко струва това дете и какво е бъдещето му! — каза Сюлейман презрително. — С такава майка и живеейки при роднини християни, то ще стане християнин и ще отиде в ада.

— Израел е наш съюзник. Не се пъхай в близкоизточните дела или ще те изядат. Забранено е!

— Щом казвате, че е забранено, значи е забранено, господарю. — Сюлейман се поклони и кимна в знак на съгласие. — В името на децата ми.

— Добре. Днес се справи много добре. Благодаря ти. — Хашеми отиде до сейфа и извади пачка с употребявани доларови банкноти. Забеляза, че очите на Сюлейман светнаха. — Ето ти възнаграждението, за теб и твоите хора.

— Благодаря, благодаря, ваше превъзходителство, Аллах да ви благослови! Този Армстронг го считайте вече за мъртъв! — Изпълнен с огромна благодарност, той се поклони отново и излезе.

Когато остана сам, Хашеми отключи едно чекмедже и си наля уиски. „Хиляда долара за Сюлейман и хората му са цяло състояние, но са разумна инвестиция — помисли си той със задоволство. — О, да, радвам се, че взех решение за Робърт Армстронг. Робърт знае прекалено много, подозира прекалено много неща — та нали точно той спомена за моите екипи. Екипите от «Група Четири» трябва да се използват само за добро, а не за зло, Хашеми — беше казал той с всезнаещия си тон. — Аз само те предупреждавам. Мощта им може да стане неудържима и да се обърне срещу теб. Спомни си Стареца от планините. А?“

Хашеми се беше засмял, за да прикрие шока си от това, че Армстронг беше прочел най-съкровената му тайна.

— Какво общо имат с мен ал-Сабах и наемните му убийци? Живеем в двадесети век и аз не съм религиозен фанатик. И което е по-важно, Робърт, нямам дворец в Аламут!

— Остава все пак хашишът, а той е още по-добро нещо.

— Не искам наркомани или убийци, само хора, на които мога да се доверя.

— Една от английските думи за убиец идва от вашия език и значи „човек, който взема хашиш“. Легендата разказва, че през единадесети век в Аламут — непревземаемата крепост в планините край Казвин — Хасан-ибн-ал-Сабах имал тайни градини, направени по подобие на Райските градини, описани в Корана, където от фонтаните се леели мед и вино и наоколо се излежавали красиви и любвеобилни девици. Там тайно въвеждали упоени с хашиш мъже, за да предвкусят от обещаното вечно и сладострастно блаженство, което ги очаквало в рая след смъртта. После, след ден, два или три, „благословеният“ се връщал отново на земята и му било гарантирано бързо връщане в „рая“ в замяна на пълното му подчинение.

От Аламут фанатизираните банди от наивни наркомани, ревностни последователи на Хасан-ибн-ал-Сабах, тероризирали Персия и скоро проникнали в по-голямата част от Близкия изток. Това продължило почти два века — до хиляда двеста петдесет и шеста година. Тогава един от внуците на Чингис хан, Хулагу хан, дошъл в Персия с ордите си и завладял Аламут, разрушил го камък по камък от планинските му върхове и унищожил убийците до крак.

Хашеми беше стиснал устни. „Ах, Робърт, как можа да проникнеш през булото и да прозреш тайния ми план: да осъвременя идеята на ал-Сабах, толкова лесна за осъществяване сега, когато шахът избяга и страната е размирна. Толкова лесна с всички тези наркотици и халюциногени и огромния запас от наивни фанатици, вече обладани от желанието да станат мъченици, които трябва само да бъдат водени и насочвани в правилната посока — да ликвидират всеки, когото посоча. Както Джанан и Толбът. Както теб!

Но с какви мърши трябва да си имам работа, за да разширя сферата си на влияние! Как могат хората да бъдат толкова жестоки? Как могат така открито да се наслаждават на необуздани жестокости като отрязването на мъжки полови органи или осакатяването на дете? Дали е от това, че са от Близкия изток, че живеят в Близкия изток и не са приобщени никъде другаде? Колко страшно е, че не могат да се учат от нас, не могат да извлекат полза от нашата древна цивилизация! Империята на Кир и Дарий трябва да се възроди отново. Ей Богу — в това шахът беше прав. Моите убийци ще проправят пътя, дори обратно в Йерусалим.“

Той отпи от уискито, доволен от работата си през деня. Имаше много приятен вкус. Предпочиташе го без лед.