Джеймс Клавел
Вихрушка (51)

51

Край Дошан Тапе: 15,30 следобед.

 

Макайвър шофираше покрай бодливата телена мрежа по празния околовръстен път на военното летище. Амортисьорите бяха разхлабени, а имаше много повече дупки от преди. Единият фар беше напукан и грубо подлепен, червеното стъкло на единия заден стоп липсваше, но двигателят все още издаваше приятен звук и гумите го носеха стабилно по повърхността. Насипи от сняг ограждаха пътното платно. Дори слънчев лъч не проникваше през облачната пелена, която едва ли беше на повече от четиристотин метра и закриваше всичко, освен полите на северните планини. Беше студено и беше закъснял.

От вътрешната страна на предното му стъкло имаше зелен пропуск и забелязвайки го, пъстрата група от Зелени ленти и постът на въздушните сили, разположени около портала, му помахаха и отново се скупчиха около огъня, за да се топлят. Той се отправи към хангара на С-Г. Преди да успее да стигне до него, Том Локхарт излезе през страничната врата, за да го пресрещне.

— Здравей, Мак — поздрави той и бързо се вмъкна в колата. Беше облечен в летателните си дрехи и носеше пилотската си чанта — току-що се беше приземил от Ковис. — Как е Шаразад?

— Съжалявам, че се забавих толкова много, движението беше ужасно.

— Виждал ли си я?

— Не, още не. Съжалявам. — Той забеляза, че Локхарт веднага се напрегна. — Минах отново рано тази сутрин. Някакъв слуга се обади на вратата, но, изглежда, не ме разбра. Ще те закарам там веднага щом мога. — Той отпусна съединителя и зави към портала. — Как беше Загрос?

— Отвратителен, ще ти разкажа след секунда — отговори Локхарт забързано. — Преди да тръгнем, ще трябва да докладваме на командира на базата.

— О, защо? — Макайвър натисна спирачката.

— Не казаха. Оставили са съобщение при секретаря да докладваш на командира, щом пристигнеш. Някакви проблеми?

— Не, доколкото знам. — Макайвър отпусна съединителя и зави обратно. „Сега пък какво ли има?“ — помисли си той, потискайки нетърпението си.

— Би ли могло да е НВС?

— Да се надяваме, че не.

— Какво ти е на колата? Катастрофирал ли си?

— Не, просто няколко улични вандали. — Умът му беше в НВС.

— Всеки ден става по-тежко. Някакви новини от Ерики?

— Нищо. Просто е изчезнал. Азадех е много разстроена — седи по цял ден до телефона в офиса.

— Все още ли е при теб?

— Върна се в апартамента си в събота. Моето жилище… малко е тясно. — Макайвър се отправи към сградите в другия край на пистата, карайки внимателно през отломките от неотдавнашната битка, все още разпръснати наоколо: изгорели камиони, преобърната цистерна, обезобразени от куршумите хангари и сгради.

— Разкажи ми за Загрос. — Той слушаше, без да коментира, докато Локхарт свърши. — Ах, какво копеле!

— Да, но Ничак хан не даде знак да стрелят по мен.

— Или по нас. По дяволите, нищо не можехме да направим. Ако го беше сторил, щеше да мине безнаказано. Дяволски трудно е да опровергаеш номера с „терористите“. Мак, когато се добрахме до Ковис, Дюк и Анди имаха свада с Перкото. — Локхарт му разказа за случая. — Но, изглежда, че тази хитрост свърши работа, защото вчера Дюк и Поп закараха 212 на Руди, а тази сутрин Еко Танго Лима Лима пристигна за тялото на Джордан.

— Ужасно. Чувствам се много отговорен за Ефър.

— Считай, че важи за всички. — Отпред вече се, виждаха сградата на главната квартира и външните й постове. — Всички излязохме и качихме ковчега на борда, младият Фреди изсвири на гайдата си погребална песен, но не можехме да направим кой знае колко повече. Странно, но полковник Чангиз изпрати почетен караул от въздушните сили и ни даде приличен ковчег. Иранците са странни, много невероятно. Изглеждаше, че искрено съжаляват. — Локхарт говореше автоматично, почти болен от напрежение при това разтакаване: трябваше да чака в Ковис, после полет дотук и тормозът от иранския въздушен контрол, после липсата на транспорт и безконечното очакване да пристигне Макайвър, а сега и ново забавяне. Какво се е случило с Шаразад?

Бяха съвсем близо до служебната сграда, която беше подслонила командирската свита и офицерския стол, където в миналото двамата много пъти бяха прекарвали приятно времето си.

Преди Дошан Тапе беше елитна база — шахът държеше тук няколко от частните си реактивни самолети. Сега стените на двуетажната сграда бяха надраскани от куршуми и разрушени тук-там от артилерийски огън. Повечето от прозорците бяха изхвръкнали, някои бяха обковани с дъски. Отвън пазеха няколко Зелени ленти и мърляви войници от въздушните сили.

— Мир вам! Негово превъзходителство Макайвър и капитан Локхарт за среща с коменданта на лагера — каза Локхарт на фарси. Един от Зелените ленти им махна да влязат в сградата. — Къде е канцеларията, моля?

— Вътре.

Те се качиха по стъпалата към главния вход. Въздухът бе натежал от миризмата на огън, кордит и канализация. Тъкмо когато стигнаха до последното стъпало, главната врата се отвори с трясък и един молла с няколко Зелени ленти забърза навън, влачейки двама млади офицери от въздушните сили с вързани ръце и разкъсани, много мръсни униформи. Локхарт ахна, разпознавайки единия от тях.

— Карим! — възкликна той и Макайвър също позна младежа — Карим Пешади, братовчеда, боготворен от Шаразад, човека, когото бе помолил да се опита да получи отново разрешение за НВС от кулата.

— В името на Бога, кажи им, че не съм шпионин — викаше Карим на английски. — Том, кажи им!

— Ваше преподобие — обърна се Локхарт към моллата на фарси. — Сигурно има някаква грешка. Този човек е капитан — пилот Пешади, лоялен помощник на аятолаха, поддръжник…

— Кой сте вие? — попита моллата. Беше черноок, нисък и набит. — Американец?

— Казвам се Локхарт, ваше преподобие, канадец съм, пилот на „Иран Ойл“, а това е ръководителят на нашата компания, която е от другата страна на летището. Капитан Макайвър е…

— Откъде познавате този предател?

— Ваше преподобие, сигурен съм, че има грешка, той просто не би могъл да бъде предател. Познавам го, защото той е братовчед на моята съпруга и…

— Вашата съпруга е иранка?

— Да, ваше…

— Вие сте мюсюлманин?

— Не, ваше…

— По-добре е тогава тя да се разведе и така да спаси душата си от оскверняване. Иншаллах! Няма грешка, що се отнася до тези предатели. Не се месете.

Моллата махна към Зелените ленти. Те веднага продължиха надолу по стълбата, влачейки двамата млади офицери, които викаха и твърдяха, че са невинни. Моллата се обърна и тръгна към главния вход.

— Ваше преподобие! — повика го Локхарт настоятелно. — Моля ви, в името на Единния Бог, аз знам, че този мъж е лоялен към имама, добър мюсюлманин, патриот на Иран. Знам, защото той беше един от тези, които тръгнаха срещу Безсмъртните тук, при Дошан Тапе, и помогна на рево…

— Спрете! — Очите на моллата станаха още по-твърди. — Това не е твоя работа, чужденецо. Повече няма да управляват чужденци, чужди закони или контролиран отвън шах. Ти не си иранец, нито съдия, нито законодател. Тези хора бяха дадени под съд и осъдени.

— Моля ви изчакайте, ваше преподобие. Сигурно има някаква грешка, сигурно… — Локхарт се завъртя, тъй като наблизо гръмна залп от пушечни изстрели. Охраната пред входа се взираше към някакви бараки и постройки. От своето място на най-горното стъпало, той не можеше да види това, което виждаха те. После Зелените ленти се появиха отново иззад една от бараките, слагайки оръжията си на рамо, и минаха под строй обратно по стъпалата. Моллата им махна да влязат.

— Законът си е закон — започна той, наблюдавайки Локхарт. — Ереста трябва да се премахне. След като познаваш семейството му, можеш да им предадеш да се молят Бог да им прости, че са приютили такъв син.

— За какво предполагахте, че е бил виновен?

— Не „предполагах“, твое превъзходителство — в гласа на моллата се прокраднаха гневни нотки. — Карим Пешади призна открадването на камион и напускането на базата без разрешение, призна, че е участвал в забранени демонстрации, открито се обяви против бъдещата ни изцяло ислямска държава, открито възразяваше срещу отменянето на антиислямския брачен декрет, открито пропагандираше укази, противоречащи на ислямския закон, беше хванат при подозрителни за саботаж действия, открито осъждаше безусловността на Корана, открито въстана срещу правото на имама да бъде главният съдия — той, който е над закона и е решаващ арбитър на закона. — Моллата придърпа дрехите около тялото си, за да се предпази от студа. — Мир вам. — И тръгна по коридора.

За момент Локхарт замълча, после обясни на Макайвър какво бяха говорили.

— „Заподозрян в саботажни действия“, Том. В кулата ли са го хванали?

— Какво значение има? — отвърна Локхарт горчиво. — Карим е мъртъв — за престъпления против Бога.

— Не, момче — развълнува се Макайвър. — Не против Бог, а против тяхната версия на истината, изричана в името на Бога, когото те никога няма да познаят.

Той изправи рамене и тръгна към вътрешността на сградата. Намериха канцеларията на командира на базата и бяха въведени в нея.

Зад бюрото седеше майор, а до него — моллата. Зад тях имаше голяма фотография на Хомейни — единствената украса на малката, разхвърляна стая.

— Аз съм майор Детами, Макайвър — отривисто изрече майорът на английски. — Това е молла Техрани. — После хвърли поглед на Локхарт и превключи на фарси. — Тъй като негово превъзходителство не говори английски, вие ще ни превеждате. Вашето име, моля.

— Локхарт, капитан Локхарт.

— Моля, седнете и двамата. Негово превъзходителство ме информира, че сте женен за иранка. Как е моминското й име?

Очите на Локхарт се ожесточиха.

— Моят личен живот си е мой личен живот, ваше превъзходителство.

— Един пилот на хеликоптер чужденец в центъра на нашата ислямска революция против властта на чужденците няма личен живот — разгневи се майорът. — Нито пък, който познава предател на държавата. Имате ли нещо, което да криете, капитане?

— Не, не, разбира се, че не.

— Тогава, моля, отговорете на въпроса.

— Вие полиция ли сте? С какво право…

— Аз съм член на комитета на Дошан Тапе — заяви моллата. — Предпочитате ли да бъдете призован официално? Сега? В тази минута?

— Предпочитам да не бъда разпитван за личния ми живот.

— Ако нямате нищо да криете, можете да отговорите на въпроса. Моля, избирайте.

— Бакраван. — Локхарт забеляза, че името оказа въздействие и върху двамата мъже. Започна да му се гади още повече.

— Яред Бакраван — лихварят от пазара? Една от дъщерите му?

— Да.

— Името й, моля.

Локхарт удържа на заслепяващата го ярост, засилила се от убийството на Карим. Искаше му се да изкрещи: „Това е убийство, каквото и да казвате!“ — Нейно превъзходителство госпожа Шаразад.

Макайвър наблюдаваше напрегнато.

— За какво е всичко това, Том?

— Нищо. Нищо, ще ти разкажа по-късно.

Майорът отбеляза нещо на лист хартия.

— Какви взаимоотношения имате с предателя Карим Пешади?

— Познавам го от около две години, той беше един от моите ученици пилоти. Пръв братовчед е на съпругата ми — беше пръв братовчед на съпругата ми — и мога само да повторя, че е немислимо той да бъде предател на Иран и исляма.

Майорът направи още една бележка на листа. Писалката силно скърцаше.

— Къде пребивавате, капитане?

— Аз… как да ви кажа. Бях отседнал в дома на Бакраван, близо до пазара. Нашият… нашият апартамент беше реквизиран.

Тишината изпълни стаята, притисна ги. Майорът приключи с писането, после вдигна страницата с бележките и погледна право към Макайвър.

— Първо: никакви чужди хеликоптери не могат да влизат или излизат от въздушното пространство на Техеран без разрешение на главната квартира на въздушните сили.

Локхарт преведе и Макайвър кимна уклончиво. Това не беше нещо ново, освен че комитетът при международното летище в Техеран току-що бе издал официални писмени инструкции от името на Всемогъщия революционен комитет, че единствен той може да одобрява и да дава такива разрешения. Макайвър бе получил разрешение да изпрати останалия 212 и един от своите „Алуети“ в Ковис „временно под наем“. „Тъкмо навреме“ — помисли си той мрачно, загледан в майора. Питаше се каква бе цялата тази кавга на фарси с Локхарт.

— Второ: изискваме пълен списък на всички хеликоптери, които понастоящем са под контрола ви, къде в Иран са те, номерата на двигателите им и количеството и вида на резервните части на хеликоптерите, които държите на склад.

Локхарт видя как очите на Макайвър се разшириха, но съзнанието му беше заето с Шаразад и с въпроса защо те искаха да знаят къде живее и каква е роднинската й връзка с Карим, така че едва чуваше думите, които превеждаше.

— Много добре — отговори Макайвър. — Това ще ми отнеме малко време заради комуникациите, но ще ви го набавя колкото е възможно по-скоро.

— Ще го искам за утре.

— Не мога да го получа дотогава, ваше превъзходителство, но можете да бъдете сигурен, че ще го имате веднага щом е възможно.

— Трето: всички ваши хеликоптери на територията на Техеран ще бъдат събрани тук, започвайки от утре, и отсега нататък ще оперират само оттук.

— Непременно ще информирам моите шефове в „Иран Ойл“ за вашето искане, майоре. Незабавно.

Лицето на майора придоби студен израз.

— Контролът за това е от Военновъздушните сили.

— Разбира се. Ще информирам шефовете си веднага. Това ли е всичко, майоре?

— Относно хеликоптера… — започна моллата и погледна за справка една бележка на бюрото пред себе си — … НВС. Ние ис…

— НВС! — Макайвър остави паниката си да избухне в справедлив гняв, така че Локхарт едва смогваше да превежда всичко. — Сигурността е задължение на Въздушните сили в базата и не знам как са могли да бъдат толкова немарливи, че да позволят НВС да бъде отвлечен. Неведнъж съм се оплаквал от разпуснатостта, от никога неявяващия се патрул и липсата на нощна охрана. Кражба за един милион долара! Незаменим! Аз ще подам иск срещу Въздушните сили за небрежност и…

— Не беше по наша вина — прекъсна го гневно майорът, но Макайвър не му обърна внимание и продължи офанзивата, без да му остави пролука, нито пък Локхарт, който обръщаше тирадата на Макайвър в ирански думи и изрази, подходящи за още по-безпощадна атака срещу измяната на Въздушните сили.

— … невероятна небрежност — бих могъл дори да го нарека обмислено предателство и тайно споразумение с други офицери — да позволят на някакъв непознат американец да влезе в нашия хангар под носа на нашите мними пазачи, да му се даде разрешение да отлети от нашите мними защитници и после да му бъде позволено да ощети великата иранска държава! Непростимо! Това, разбира се, е било предателство, и то предварително планирано от „личности, за които не се знае да имат офицерски ранг“, и аз трябва да по…

— Как си позволявате да подмятате, че…

— Разбира се, това сигурно е било в споразумение с офицер от Въздушните сили — кой контролира базата? Кой контролира ефира, кой седи в кулата? Ние държим отговорни Въздушните сили и аз ще подам тутакси оплакване на най-високо равнище в „Иран Ойл“, настоявайки за възстановяване и… и следващата седмица, следващата седмица ще се обърна за обезщетение към прославения Революционен комитет и към самия имам, да го пази Господ. Сега, ваше превъзходителство, ако ни извините, ние ще вървим по нашите си работи. Мир вам!

Макайвър тръгна към вратата, Локхарт го последва. Макайвър се чувствуваше ужасно, а и го боляха дробовете.

— Чакайте! — нареди моллата.

— Да, ваше преподобие?

— Как ще обясните, че предателят Валик, който „случайно“ е партньор на вашата компания и роднина на лихваря и поддръжника на шаха Бакраван, е пристигнал в Исфахан с този хеликоптер, за да вземе и други предатели, един от които е бил генерал Селади, друг роднина на Яред Бакраван — тъст на един от вашите старши пилоти?

Устата на Локхарт пресъхна при тези предвещаващи зла съдба думи, но Макайвър не се поколеба и се върна към атаката:

— Не аз съм назначавал генерал Валик в нашия съвет, той беше назначен от високопоставени иранци съгласно вашия закон, валиден тогава — ние не търсехме ирански партньори, иранският закон беше този, който ни задължаваше да ги вземем, те ни бяха натрапени. Това няма нищо общо с мен. Колкото до останалото — Божа воля!

С бумтящо сърце той отвори вратата и излезе с горда походка, а Локхарт довърши превода, после изрече:

— Салаам! — И го последва.

— Още не сте чули последната ми дума — извика след него майорът.

 

 

Близо до университета: 6,07 вечерта.

 

Те лежаха един до друг на меките килими пред огъня, който весело пламтеше в уютната стая. Шаразад и Ибрахим Киаби не се докосваха, но всеки силно чувствуваше другия. Гледаха огъня и слушаха хубавата модерна музика, идваща от касетофона, потънали в мисли.

— Ти, дар на Вселената — промърмори той, — ти, с рубинени устни и дъх като вино, ти, език на Небесата…

— О, Ибрахим — засмя се тя. — Какво е това „език на Небесата“?

Той се надигна на лакът и я погледна, благославяйки съдбата, която му бе дала възможност да я спаси от умопобъркания фанатик при похода на жените — същата съдба, която скоро щеше да го отведе в Ковис, за да отмъсти за убийството на своя баща.

— Цитирах Омар Хаям — той й се усмихна.

— Не вярвам на нито една дума! Мисля, че ти си го съчинил. — Тя отвърна на усмивката му, после затули очи от блясъка на втренчения му поглед и отново се загледа в жаравата.

Вечерта след първия протестен поход преди шест дни те дълго бяха разговаряли, обсъждайки революцията и намирайки общото в убийствата на бащите си. И двамата бяха самотни, с нищо неразбиращи майки, които само ридаеха и повтаряха „иншаллах“, без да изпитват нужда от отмъщение. Животът им се бе обърнал с главата надолу, подобно на тяхната родина. Ибрахим не беше вече вярващ — освен в целта и силата на народа, а нейната вяра беше разклатена и тя за първи път си задаваше въпроси, недоумявайки как Бог може да позволи такива злини, които бяха довели до такова критично положение, до покварата на страната и нейния дух.

— Съгласна съм, Ибрахим, ние не сме се отървали от един деспот, за да се сдобием с друг. Ти си прав. Деспотизмът на моллите всеки ден става все по-очевиден — говореше тя. — Но защо Хомейни се противопоставя на правата, които ни даде шахът, на тези съвсем умерени права?

— Те са твои неотменни права като човешко същество и не се дават от шаха или от когото и да било — както тялото ти е твое собствено, а не поле за разораване.

— Но защо се противопоставя имамът?

— Той не е имам, Шаразад, само аятолах, мъж и фанатик. Той прави това, което свещенослужителите са правили винаги през цялата история: използува своята версия на религията, за да упоява хората до безчувственост, да ги държи в зависимост и невежество, за да осигури властта на моллите. Нима той не иска само моллите да отговарят за образованието? Нима не претендираме единствено моллите разбират „закона“? Сякаш единствено те имат цялото познание!

— Никога не съм мислила за това така, аз се примирявах толкова много, прекалено много. Но ти си прав, Ибрахим, ти правиш всичко толкова ясно. Ти си прав, моллите вярват само на това, което е в Корана — като че ли това, което е било подходящо за времето на Пророка, мир на душата му, трябва да се прилага днес. Отказвам да съм крепостник без право да избирам и без право да гласувам.

Намираха толкова много общи области на мислене, той — съвременен университетски възпитаник, тя — с желание да бъде съвременна, но несигурна за своя път. Споделяха тайни и копнежи, разбираха се един друг мигновено, използващи едни и същи нюанси, свързани с едно и също наследство — той толкова приличаше на Карим, сякаш бяха братя.

Тази нощ тя беше спала блажено и на следващата сутрин се беше измъкнала рано, за да се срещнат отново и да пият кафе в едно малко кафене. Сложи си чадора за безопасност и секретност. Смяха се много, с причина и без причина, бяха и сериозни. И двамата чувстваха взаимно привличане и нямаха нужда да говорят за това. Последва вторият протестен поход, по-голям от първия, по-добър и с по-малък отпор.

— Кога трябва да се върнеш, Шаразад?

— Аз… казах на майка, че ще закъснея, че ще отида на гости на една приятелка в другия край на града.

— Сега ще те закарам там, а ти можеш да си тръгнеш бързо и тогава, ако искаш, можем да си поговорим още, или още по-добре — един мой приятел има апартамент и няколко чудесни записа.

Това беше преди пет дни. Понякога приятелят му — друг лидер на студентите от Туде, беше с тях, понякога други студенти, млади мъже и жени, не всички комунисти, но с нови идеи, обменяни свободно, опияняващи идеи за живота, любовта и свободното съществуване. От време на време бяха сами. Божествени дни — дни на походи и на разговори, на смях и слушане на записи, и изпълнени с мир нощи у дома близо до пазара.

Вчера — победа. Хомейни беше омекнал, заяви публично, че жените не са принудени да носят чадори, стига да покриват косите си и да се обличат скромно. Последна нощ на празнуване, танцуване от радост в апартамента, всички бяха млади, прегръщаха се… След това отново прибиране у дома. Но миналата нощ сънищата й бяха само за него и нея заедно. Еротични. Докато лежеше полузаспала тази сутрин, тя хем се страхуваше, хем беше възбудена.

Касетата свърши. Беше една от касетите на „Карпентърс“ — бавна и романтична. Той я обърна и сега слушаха другата страна, дори по-хубава. „Ще се осмеля ли?“ — запита се тя мечтателно, чувствайки погледа му върху себе си. През една пролука в пердетата успя да види, че небето потъмнява.

— Почти е време да вървим — без да мръдне, с трепет в гласа каза тя.

— Джари може да почака — отговори той нежно. Джари, нейната прислужница, беше съучастничка в тайните им срещи.

— По-добре е никой да не знае — беше предупредил той на втория ден. — Дори тя.

— Тя трябва да знае, Ибрахим, иначе аз никога няма да мога да се измъкна сама, никога няма да те видя. Нямам нищо за криене, но аз съм омъжена и това е… — Нямаше нужда да произнася „опасно“. Всеки момент, в който бяха сами, бяха в опасност.

Така че бе вдигнал рамене и се бе помолил на съдбата да я закриля, както правеше той сега.

— Джари може да почака.

— Да, да, тя може, но ние трябва да изпълним няколко поръчки, а моят скъп брат Мешанг няма да чака. — Довечера трябва да вечерям с него и Зара.

Ибрахим се сепна.

— Какво иска той? Да не те подозира?

— О, не, това е просто семейството, само това. — Тя го погледна премаляла. — А твоята работа в Ковис? Ще чакаш ли още един ден, или ще тръгнеш утре?

— Не е спешно — безгрижно отговори той. Беше отлагал и отлагал въпреки предупреждението на контрольора му от Туде, че оставането му в Техеран става опасно.

— Забрави ли какво се случи с другаря Язернов? Чуваме, че е било замесено вътрешното разузнаване. Сигурно са те забелязали около сградата.

— Обръснал съм си брадата, не съм си ходил вкъщи и избягвам Университета. Между впрочем, другарю, по-добре е да не се срещаме за ден-два — мисля, че ме следят. — Той се усмихна, спомняйки си пъргавината, с която другият, поддръжник на Туде от много време, беше изчезнал зад ъгъла.

— Защо се усмихваше, мили мой?

— Нищо. Обичам те, Шаразад — изрече той просто, обхвана гърдите й и я целуна.

Тя отвърна на целувката му, но не напълно. Неговата страст се засили, нейната — също и въпреки че се опитваше да се владее, тя почувствува, че преминава над ръба на пропастта от ласката на ръцете му, от огъня им.

— Обичам те, Шаразад… обичай ме!

Не й се искаше да се дръпне от неговата жар или от ръцете му, нито от притискането на устните му, нито от бумтенето на собственото си сърце. Но го направи, без да знае защо.

— Не сега, мили мой — прошепна тя и спечели време, за да си поеме дъх, а после, когато бумтенето намаля, погледна към него, търсейки очите му. Видя разочарование, но не и гняв.

— Аз не… не съм готова, не за любов, не сега…

— Любовта просто се случва. Ти си в безопасност, Шаразад, твоята любов ще бъде в безопасност с мен.

— Знам, о, да, знам това. Аз… — Тя се намръщи, не разбираше себе си, а само това, че сега не беше моментът. — Трябва да съм сигурна в това, което правя. Сега не съм.

Той поспори със себе си, после се наведе и я целуна, без да й натрапва целувката, съвсем сигурен, че скоро ще бъдат любовници — утре или вдругиден.

— Разумна си както винаги — каза той. — Утре апартаментът ще е на наше разположение. Обещавам. Нека се срещнем както обикновено — кафе на обичайното място.

Стана и й помогна да се изправи. Тя се задържа за него, целуна го и му благодари и той отключи входната врата. Тя мълчаливо се загърна с чадора, целуна го още веднъж и си тръгна, обвита в благоухание. После и това изчезна. Той заключи вратата, върна се в стаята и се обу. Вдигна замислено своята M-16, която стоеше в ъгъла на стаята, и провери затвора и пълнителя. Въпреки очарованието на Шаразад той не си правеше никакви илюзии за реалността и опасностите на своя живот — чакаше го ранна смърт. Вълнението му се разгоря.

„Смърт — помисли си той, — мъченичество. Да дам живота си за справедлива кауза, свободно прегръщайки смъртта, приветствайки я. О, ще го направя, ще го направя! Аз не мога да водя армия, както Повелителя на мъчениците, но мога да въстана срещу сатаните, наричащи себе си молли, и да отмъстя на моллата Хусаин от Ковис за убийството на моя баща в името на фалшиви богове и за оскверняването на революцията на Народа!“

Почувствува нарастващ екстаз, подобно на другия, но по-силен от него.

„Обичам я с цялата си душа, но трябва да тръгна утре. Нямам нужда от бригада с мен, сам ще бъде по-безопасно. Мога лесно да хвана автобус. Трябва да тръгна утре. Трябва, но не мога, все още не. Чак след като се любим…“

 

 

Летището на Ал Шаргаз: 6,17 вечерта.

 

Почти на осемстотин мили на югоизток, от другата страна на залива, Гавалан стоеше на хеликоптерното летище, наблюдавайки захода за кацане на 212. Вечерта беше мека. Слънцето се скриваше зад хоризонта. Виждаше се Жан-Люк в пилотската кабина и един от другите пилоти до него, но не и Скот, както бе мислил и очаквал. Нетърпението му нарасна. Той помаха и щом спирачките задействуваха, нетърпеливо тръгна към вратата на кабината. Тя се отвори и той видя Скот — откопчаваше колана си с една ръка, другата му беше превързана. Лицето му беше бледо и издължено, но, за щастие, невредимо.

— Сине — каза Гавалан. Сърцето му блъскаше от облекчение. Искаше му се да се втурне и да го прегърне, но стоеше на мястото си и чакаше, докато Скот слезе по стъпалата и се озова на пистата до него.

— О, момчето ми, бях толкова разтревожен…

— Не се тревожи, татко. Аз съм много добре, просто много добре. — Скот обгърна, раменете на баща си със здравата си ръка. Успокоителният контакт беше толкова необходим и на двамата, че те забравиха другите.

— Господи, толкова съм щастлив да те видя! Мислех, че днес трябва да си в Лондон.

— Трябваше. Закъснявам с един час. — „Сега мога да се върна, сега, когато ти си в безопасност.“ — Заминавам веднага. — Той избърса една сълза, преструвайки се, че е прах, и посочи спрялата наблизо кола. На волана беше Джени. — Не искам да прекалявам с грижите си, но Джени ще те закара направо в болницата — само рентгенова снимка, Скот, всичко е уредено. Никакво оставане там, обещавам ти. Имаш запазена стая в хотела, непосредствено до моята. Става ли?

— Да, татко. Аз, такова… ще глътна един аспирин. Признавам, че се чувствам зле — адски друсаше по пътя… Ти отлиташ ли? Кога ще се върнеш?

— Веднага щом мога. Утре или вдругиден. Ще ти се обадя утре, става ли?

Скот се поколеба, лицето му се разкриви.

— Би ли могъл… може би… може би, би могъл да дойдеш с мен. Ще ти разкажа за Загрос. Ще имаш ли време?

— Разбира се. Лошо ли беше?

— И да, и не. Всички се измъкнахме, с изключение на Джордан, но той беше застрелян заради мен, татко, той беше… — Сълзи напълниха очите на Скот, въпреки че гласът му остана стегнат и овладян. — Не мога да се справя с това… не мога. — Той избърса сълзите си, измърмори една ругатня и го стисна със здравата си ръка. — Не мога да направя нищо, не… не знам как да…

— Не е твоя вината, Скот — успокои го Гавалан, разкъсван от отчаянието на сина си и уплашен за него. — Хайде, ела. Ние ще… нека да тръгваме.

Обърна се към Жан-Люк и извика:

— Ще заведа Скот за рентгенова снимка и се връщам веднага.

 

 

Техеран, в апартамента на Макайвър: 6,35 вечерта.

 

Чарли Петикин и Паула седяха на сложената за вечеря маса на светлината на свещите, вдигайки тостове с пълни чаши вино. Срещу тях седеше Саяда Бертолин. На масата имаше отворена голяма бутилка „Кианти“ и чинии с италиански салам, едната беше почти изядена. Имаше и огромен резен сирене „dolce latte“, все още недокоснат, и две пресни франзели, които Саяда беше донесла от Френския клуб. Едната също беше почти изядена.

— Може да има и война — бе предупредила тя с пресилена веселост, когато неочаквано пристигна преди половин час, — но каквото и да се случи, французите имат истински хляб.

— Vive la France и viva l’Italia, — беше извикал Петикин. Покани я неохотно, не искаше да дели Паула с никого. Откакто Паула бе приключила с интереса си към Ногър Лейн, той се бе втурнал в пробива на отчуждението им, надявайки се на чудо. — Паула пристигна с полета днес следобед, с контрабанда във всичките си бохчи и с риск за живота си. Не е ли великолепна?

Паула се засмя.

— Казва го заради „dolce latte“, Саяда. Било любимото му сирене.

— А не е ли най-доброто сирене на земята? Не е ли всичко италианско най-доброто на света?

Паула му връчи тирбушона. От погледа на зелено-кафявите й очи го побиха тръпки.

— Наздраве, caro!

— Magnifico! Всички ли млади дами от „Алиталия“ са така внимателни, храбри, красиви, способни, нежни, благоухаещи, обичливи и, ъ-ъ фотогенични?

— Разбира се!

— Присъедини се към празника, Саяда — покани я той. Когато тя се приближи и свещите я осветиха, той я видя по-добре и забеляза, че нещо не е наред. — Добре ли си?

— О, да, нищо, нищо ми няма. — Саяда беше доволна, че може да се прикрие зад светлината на свещите. — Аз… аз няма да остана, аз… просто ми липсва Жан-Люк, исках да разбера кога ще се върне, помислих, че франзелите може да са ви от полза.

— Очаровани сме, че дойде. Не сме имали приличен хляб от няколко седмици, благодаря, но защо не останеш? Мак отиде до Дошан Тапе да вземе Том. Том все ще знае нещо за Жан-Люк. Ще дойдат всеки момент.

— Как е Загрос?

— Трябваше да я затворим.

Докато прибираше чашите и слагаше масата с помощта на Паула, която всъщност вършеше повечето работа, той им разказа за атентата на терористите срещу сонда „Белисима“, за смъртта на Джани и малко по-късно на Джордан, и за раняването на Скот Гавалан.

— Кървава работа, но това е!

— Ужасно! — обади се Паула. — Това обяснява защо обратният ни маршрут е през Шираз и имаше инструкция да пазим петдесет свободни места. Сигурно са за нашите сънародници в Загрос.

— Какъв лош късмет — Саяда се чудеше дали трябва да предаде тази информация. На тях и на него. Гласът се беше обадил по телефона рано вчера и попита в колко часа си е тръгнала от Тимур в петък.

— Около пет, пет и петнадесет. Защо?

— Проклетата сграда се запали веднага след мръкване — някъде на третия етаж, хващайки в капан двата горни. Изгоряла е до основи. Има много убити и никаква следа от Тимур или от другите. Разбира се, пожарната дойде твърде късно…

Не беше проблем да намери истински сълзи и да остави силното си страдание да се излее. По-късно през деня гласът се беше обадил отново.

— Даде ли на Тимур книжата?

— Да, да…, дадох ги.

Последва приглушена псувня.

— Бъди във Френския клуб утре следобед. Ще ти оставя инструкции в твоята кутия.

Но съобщение нямаше, така че тя измоли франзелите от кухнята и дойде тук. Нямаше къде другаде да отиде, а беше все още много изплашена.

— Много тъжно — произнесе Паула.

— Да, но стига за това — Петикин съжаляваше, че им каза. „Не е техен проблем“ — помисли си той. — Нека да хапнем, да пийнем и ще се развеселим.

— Защото утре ще умрем! — изрече Саяда.

— Не. — Петикин вдигна чашата си и се усмихна на Паула. — Защото утре ще живеем. Наздраве!

Чукна чашата си с нея, после със Саяда и си помисли каква несравнима двойка са те. Но Паула беше далеч по-…

Саяда мислеше: „Чарли е влюбен в тази прелъстителна харпия, която ще го изяде от прищявка и ще избълва останките, без дори да се оригне, но защо те — моите нови господари, които и да са те — защо те искат да знаят за Жан-Люк и Том и защо искат да бъда любовница на Армстронг, и как са научили за моя син, Господ да ги убие!“

Паула мислеше: „Мразя този отвратителен град, където всички са толкова навъсени, измъчени от съдбата и отчаяни, като тази бедна жена, която очевидно е обхваната от обичайната тревога за мъжа си. Прекрасно е, че съществува Рим и слънчевата светлина и сладкият живот да бъдеш пиян от вино и смях, да бъдеш забавляван с любов, да отглеждаш деца, да се грижиш нежно за съпруг, но само дотогава, докато дяволът се държи прилично — защото всички мъже са противни и защото харесвам този Чарли, който е твърде стар и все пак не е, твърде беден и все пак не, твърде мъжествен и все пак…“

— Alora!^[1] — извика тя.

Виното правеше устните й по-сочни.

— Чарли, amore^[2], трябва да се срещнем в Рим. Техеран е толкова… толкова стиска, не, scusa^[3], потискащ.

— Не и когато ти си тук — отговори той.

Саяда ги видя как се усмихват един на друг и им завидя.

— Мисля, че трябва да тръгвам — каза тя и се надигна.

Преди Петикин да успее да възрази, в бравата се превъртя ключ и влезе Макайвър.

— О, здравейте — той се опитваше гласът му да прозвучи весело. — Здравей, Паула, здравей, Саяда. Каква приятна изненада. — После забеляза масата. — Какво е това? Коледа? — Той свали дебелото си палто и ръкавиците.

— Паула го донесе, а Саяда — хляба. Къде е Том? — попита Петикин, усетил, че нещо не е наред.

— Оставих го у Бакраван, близо до пазара.

— Как е той? — попита Саяда. — Не съм го виждала от… от деня на похода, първия поход.

— Не знам, момиче, само го оставих и продължих насам. — Макайвър взе чаша вино и отвърна равнодушно на погледа на Петикин. — Движението беше гадно. Отне ми цял час да се добера дотук. Паула, ти си направо радост за очите. Ще останеш ли довечера?

— Ако не преча. Излизам рано сутринта, нямам нужда от транспорт, caro, един от екипажа ме остави и ще дойде да ме вземе. Джени ми предложи да използвам свободната стая. Тя мисли, че стаята се нуждае от пролетно чистене, но според мен изглежда чудесно. — Паула стана и двамата мъже неволно бяха привлечени от чувствеността на движенията й. Саяда я прокле, завиждайки й, чудейки се какво беше това — безспорно не униформата, която беше доста строга, макар и добре скроена. Знаеше, че самата тя е много по-красива, далеч по-добре облечена, но не може да се сравнява с нея. Крава!

Паула се пресегна за ръчната си чанта, извади две писма и ги даде на Макайвър.

— Едно от Джени и едно от Анди.

— Благодаря, благодаря много.

— Аз тъкмо си тръгвах, Мак — обади се Саяда, — исках само да питам кога ще се върне Жан-Люк.

— Навярно в сряда. Той оставя един 212 в Ал Шаргаз. Трябва днес да бъде там и да се върне в сряда. — Макайвър хвърли поглед на писмата. — Не е необходимо да тръгваш, Саяда… извини ме за секунда…

Той седна в креслото до електрическата печка, която беше на половината си мощност, и запали лампата до нея. Светлината отне много от романтичността на стаята. Гавалан пишеше: „Здрасти, Мак, пиша ти набързо. Сега чакам Скот. После нощен полет до Лондон довечера, ако той е добре, но ще се върна до два, най-много три дни. Дюк се измъкна от Ковис с хитрост надолу при Руди. В случай че Скраг се забави, ще се върне във вторник. Ковис е много опасен — имахме голямо сблъскване с Перкото, така е и в Загрос. Току-що говорих с Масон оттук и това е факт. Така че натискам копчето за плана. Вече е натиснато. Ще се видим в сряда. Прегърни от мене Паула, Джени казва, да не си посмял!“

Той се взря в писмото, после се облегна назад за момент, слушайки с половин ухо историята, която разказваше Паула за техния полет при пристигането им в Техеран. И тъй, копчето е натиснато. „Не се заблуждавай, Анди, знае още от първия момент, че ще го натиснеш — ето защо се съгласих, при условие, че мога да се откажа от «Вихрушка», ако реша, че е прекалено рисковано, и моето решение е окончателно. Мисля, че ти трябва да натиснеш копчето при всички положения — нямаш друг избор, ако искаш С-Г да оцелее.“

Виното беше чудесно. Той довърши чашата си, после отвори писмото на Джени. Бяха само новини от къщи и децата, всички бяха здрави и на място, но той я познаваше твърде добре, за да не почувствува загрижеността между редовете: „Не се тревожи, Дънкан, не се трепи от работа на вятъра, на никакъв вятър. И не мисли, че планирам покрита с рози къщичка в Англия. Ние сме си за ирански коптор, а аз — за яшмака и вече упражнявам кючека, така че е по-добре да побързаш. С любов, Джен.“

Макайвър се усмихна на себе си, стана и си наля още вино. Вече беше по-спокоен.

— За жените, да бъдат благословени! Той се чукна с Петикин.

— Чудесно вино, Паула. Анди ти изпраща прегръдка…

Изведнъж тя се усмихна, протегна се и го докосна и той почувствува как по ръката му премина ток. „Какво, по дяволите, има в нея?“ — запита се той объркан и бързо се обърна към Саяда:

— Би изпратил и една на теб, ако знаеше, че си тук. — Свещта на полицата над камината угасваше. — Ще я оправя. Някакви съобщения?

— Едно от Толбът. Прави всичко, каквото може, да намери Ерики. Дюк е закъснял при Бандар-е Делам поради буря, но трябва да се върне в Ковис утре.

— А Азадех?

— Днес е по-добре. Ние с Паула се разходихме с нея до вкъщи. Тя е много добре, Мак. По-добре хапни, виж колко ядене има.

— Какво ще кажете да вечеряме във Френския клуб? — предложи Саяда. — Храната все още е сносна.

— Чудесна идея! — извика Паула весело, а Петикин изруга наум. — Каква чудесна идея, Саяда! Чарли?

— Чудесно. Мак?

— Разбира се, ако аз черпя и нямате нищо против ранен гуляй. — Макайвър вдигна чашата си и я задържа срещу светлината, възхищавайки се от цвета на виното. — Чарли, искам да закараш 212 в Ковис рано-рано, Ногър ще закара „Алуета“, а ти можеш да помогнеш на Дюк за два дни. Ще изпратя Шусмит с 206 да те вземе в събота. Става ли?

— Разбира се — отговори Петикин, чудейки се на промяната в плана, според който Макайвър, Ногър и той щяха да летят в сряда, а утре други двама пилоти щяха да отидат в Ковис. „Защо? Трябва да е от писмото на Анди. «Вихрушка» ли почва?“

 

 

Бордеите на Джалех: 6,50 вечерта.

 

Старата кола спря в тясната уличка. Един мъж слезе и се огледа. Уличката беше пуста, с високи стени и канавка от едната страна, отдавна затрупана от сняг и смет. Срещу спрялата кола, слабо осветен от фаровете, се виждаше разбит площад. Мъжът почука по покрива. Фаровете изгаснаха. Шофьорът слезе и отиде при другия, който беше отворил багажника: двамата заедно понесоха тялото, увито и овързано в тъмно одеяло, през площада.

— Почакай за момент — каза шофьорът на руски, извади джобното си фенерче и го включи за секунда. Снопът светлина намери отвора в отсрещната стена, който търсеха.

— Добре — отговори другият и минаха през него, после спряха още веднъж, за да се ориентират. Сега бяха в гробище, старо и почти изоставено. Светлината минаваше от надгробен камък към надгробен камък. Някои от надписите бяха на руски, други — с латински букви. Спряха до един прясно изкопан гроб. В купчината пръст стърчеше лопата. По-високият мъж, шофьорът, попита:

— Готов ли си?

— Да.

Пуснаха тялото в дупката. Шофьорът насочи светлината към него.

— Изправи го.

— За него е без значение — другият взе лопатата. Беше широкоплещест и силен и започна бързо да запълва гроба. Шофьорът запали цигара и раздразнено хвърли клечката в гроба.

— Защо не кажеш една молитва? Другият се засмя.

— Маркс и Ленин няма да одобрят, нито пък другарят Сталин.

— Този развратник! Дано да изгние, дано.

— Виж какво направи за Майка Русия! Направи я империя, най-голямата в света, притисна британците, надхитри американците, изгради най-голямата и най-добрата армия, флот и въздушни сили, направи КГБ всесилно.

— Почти срещу всяка проклета рубла, която вземаме, двадесет милиона живота. Руски живота!

— Излишните! Измета, глупаците, утайката, предостатъчно ги има още там, откъдето идват. — Мъжът се беше изпотил и подаде лопатата на другия. — Какво, по дяволите, ти става? Цял ден си вкиснат.

— Просто съм уморен. Извинявай.

— Всеки е уморен. Нуждаеш се от няколко свободни дни. Подай молба за Ал Шаргаз. Прекарах там три прекрасни дни. Не ми се връщаше. Бях подал молба за преместване там — сега имаме доста операции, броят им нараства всеки ден, израелците също са напреднали с операциите си, също и ЦРУ. Какво се е случило в мое отсъствие?

— Азербайджан добре се оживи. Има слух, че Абдула хан умира или е умрял.

— По параграф 16а?

— Не, сърдечна атака. Всичко друго е нормално. Наистина ли прекара хубаво?

Другият се засмя.

— Има една секретарка на „Интурист“, много е услужлива. — Той се почеса по чатала. — Кой е този беден тип все пак?

— Името му не беше регистрирано — отговори шофьорът.

— Никога не е, така че — кой беше?

— Агент. Язернов, Димитрий Язернов.

— Нищо не ми говори. А на теб?

— Беше агент от дезинформацията със задача в университета. Работих с него известно време преди година. Интелигентно магаре, университетски тип, пълен с идеологически глупости. Изглежда, че е бил хванат от Вътрешното разузнаване и е бил разпитван сериозно.

— Копелета! Те са го убили, а?

— Не. — По-високият мъж спря да зарива и се огледа.

Не съществуваше риск да бъдат подслушани. Той не вярваше в духове, Бог и каквото и да било, освен в Партията и КГБ — челен отряд на Партията, но това място не му харесваше. Той понижи глас.

— Когато беше освободен от ареста преди една седмица, беше в лоша форма, в безсъзнание и не трябваше в никакъв случай да се мести, поне в тогавашното му състояние. САВАМА го измъкна от Вътрешното разузнаване. Директорът смята, че САВАМА също го е обработвала, преди да го върне. — Той се наведе за момент над лопатата. — САВАМА ни го даде с доклад, че според тях бил промит до трето ниво. Директорът каза да открием бързо кой е бил той, в случай че има и други тайни, или ако е бил вътрешен шпионин, или подставено лице от по-високо, и какво, по дяволите, им е издал. И кой, по дяволите, е бил! Не се води в нашите архиви като нещо повече от агент със задача в университета. — Той обърса потта от челото си и отново започна да зарива. — Чух, че екипът чакал, чакал да дойде в съзнание и накрая се отказал от чакането и се опитал да го събуди.

— Грешка? Някой му е дал прекалено много?

— Кой знае — бедният негодник е мъртъв.

— Това е едното от нещата, които ме плашат — другият потрепери. — Да те натъпчат така. Нищо не можеш да направиш. Той въобще ли не се събуди? Нищо ли не каза?

— Не, нищо. Дори една проклета дума. Лайняното е, че въобще е бил хванат. Вината си е негова — това копеле работеше за своя сметка.

Другият изпсува.

— Как е мислел да се измъкне?

— Да ми го начукат, ако знам. Спомням си го като един от тези, които мислят, че всичко знаят и презират правилника. Хитър? Глупости! Тези копелета причиняват повече грижи, отколкото заслужават.

Високият мъж работеше енергично. Когато се измори, другият го смени.

Скоро гробът беше запълнен. Мъжът го изравни с крак, дишането му беше тежко.

— Ако тази утайка се е оставила да я хванат, защо толкова се стараем?

— Ако тялото не може да бъде репатрирано, другарят има право да бъде погребан прилично, така е записано. Това е руско гробище, нали?

— Разбира се, че е руско, но проклет да съм, ако искам да ме погребат тук. — Мъжът избърса мръсотията от ръцете си, после се обърна и се изпика върху най-близкия гроб.

По-високият пък се мъчеше да бутне един надгробен камък.

— Помогни ми.

Двамата заедно вдигнаха камъка и го забиха в горния край на гроба, който току-що бяха запълнили.

„Проклето да е това младо копеле, че умря — помисли си той. — Не е моя вината, че умря. Той трябваше да издържи дозата. Мръсни доктори! Предполага се, че знаят! Ние нямахме избор, копелето и без това свършваше, а имаше толкова много въпроси, на които трябваше да се даде отговор, като например какво е било толкова важно в него, че това печено копеле Хашеми Фазир е провело разпита лично заедно с този кучи син Армстронг. Тези двама хвърчащи нависоко професионалисти не си губят времето с дребни риби. И защо Язернов каза «Фьодор» точно преди да хвърли топа? Какво значи това?“

— Хайде да се прибираме — бързаше другият. — Това място е противно, смърди ужасно. — Той взе лопатата и се затътри в нощта.

Точно тогава мъжът зърна надписа на камъка, но беше прекалено тъмно, за да го прочете. Той го освети с фенерчето. Надписът гласеше: „Граф Алексей Покенов, пълномощен посланик при шах Назиру’д Дин, 1830–1862.“

„Това би се харесало на Язернов“ — помисли си той с крива усмивка.

 

 

В къщата на Бакраван, близо до пазара: 7,15 вечерта.

 

Външната врата се отвори.

— Салаам, ваше височество. — Слугата наблюдаваше Шаразад, докато тя премина бързо, следвана от Джари, в предния двор, дръпна чадора си, разтърси косите си и ги разреса с пръстите си.

— Той… вашият съпруг се върна, ваше височество, дойде си точно след залез-слънце.

Шаразад замръзна за момент в светлината на газовите лампи, които мъждукаха в покрития със сняг преден двор.

„Значи всичко свърши — мислеше си тя. — Свърши, преди да е започнало. То почти започна днес. Бях готова и все още не бях… а сега, сега съм спасена от… от моята страст или любов беше ли това, което се опитвах да реша? Не знам, не знам, но… но утре ще го видя за последен път, трябва да го видя още веднъж, трябва само… само още веднъж… само за да му кажа довиждане…“

Сълзи изпълниха очите й и тя влезе тичешком в къщата, втурна се през стаите и салоните, и нагоре по стълбите, и в техния апартамент, и в неговите ръце.

— О, Томи-и-и-и-и-и, толкова дълго те нямаше!

— О, липсваше ми, къде си… не плачи, скъпа моя, няма защо да плачеш…

Ръцете му я бяха обгърнали и тя долови слабия, познат мирис на масло и бензин, който идваше от летателното му облекло, сложено вече на закачалката. Без да му остави дори секунда, тя се повдигна на пръсти, целуна го и изрече на един дъх:

— Имам чудесна новина! Ще имаме дете, о, да, истина е! Вече бях на доктор и утре ще взема резултата от теста, но аз знам! — Усмивката й беше широка и искрена. — О, Томи — продължи тя в същия изблик, чувствайки как ръцете му я притискат още повече. — Ще се ожениш ли за мен, моля те, моля те, моля те!

— Но ние сме жене…

— Кажи го, о, моля те, кажи го! — Тя вдигна поглед и забеляза, че той все още е блед и само леко се усмихва, но това беше достатъчно за момента, а и чу думите му:

— Разбира се, че ще се оженя за теб.

— Не, кажи го както трябва — „Аз ще се оженя за вас, Шаразад Бакраван, ще се оженя за вас, ще се оженя за вас, ще се оженя за вас.“

После го изслуша да го казва и това оправи всичко.

— Идеално — възкликна тя и го прегърна на свой ред, после го отблъсна и изтича към огледалото, за да оправи грима си. В огледалото тя зърна лицето му — беше сурово и несигурно.

— Какъв е проблемът?

— Ти си сигурна, сигурна за детето?

— О, аз съм сигурна, но докторът се нуждае от потвърждение, съпрузите също се нуждаят от потвърждение. Не е ли чудесно?

— Да… да. — Той сложи ръце на раменете й. — Обичам те!

В главата й отекна другото „обичам те“, казано с огромна страст и копнеж, и тя се замисли колко е странно: въпреки че любовта на съпруга й е толкова надеждна и доказана, а тази на Ибрахим — не, все пак тя вярва, че неговата е безрезервна, докато, от друга страна, дори след нейната чудесна новина Том се мръщеше.

— Годината и един ден минаха, Томи, годината и един ден, които искаше — изрече тя меко, стана от тоалетката, сложи ръце на врата му и му се усмихна. Знаеше, че от нея зависи да му помогне. „Чужденците не са като нас, принцесо — беше й казала Джари, — техните реакции са различни, обучението им е различно, но не се тревожи, просто следвай своето прелестно аз и той ще бъде глина в твоите ръце…“

„Томи ще бъде винаги най-добрият баща“ — обеща си тя, неудържимо щастлива, че не бе се размекнала този следобед, че бе направила своето съобщение и сега ще живеят щастливо завинаги.

— Ще бъдем, Томи, нали?

— Какво?

— Ще живеем винаги щастливо?

За момент радостта й заличи мъката му по Карим Пешади и грижата какво да прави и как да го направи. Той я вдигна на ръце, прегърна я и седна в дълбокия стол.

— О, да. О, да, ще бъдем щастливи. Имаме толкова много да говорим за… — почукването на Джари по вратата го прекъсна.

— Влез, Джари.

— Моля да ме извините, ваше превъзходителство, но негово превъзходителство Мешанг и нейно превъзходителство очакват да имат удоволствието да ви видят и двамата, когато е удобно.

— Кажи на негово превъзходителство, че ще бъдем при него веднага щом се преоблечем. — Локхарт не забеляза облекчението на Джари, когато Шаразад кимна и й се усмихна радостно.

— Ще ви приготвя ваната, ваше височество. — Джари влезе в банята. — Не е ли чудесно за нейно височество, ваше превъзходителство? О, най-добри благопожелания, ваше превъзходителство, най-добри благопожелания…

— Благодаря, Джари — промърмори Локхарт, без да я слуша, мислейки за бъдещото дете и Шаразад, изцяло отдадена на тревогата и щастието. Толкова сложно стана, толкова трудно!

— Не е трудно — каза Мешанг след вечеря. Разговорът беше скучен и Мешанг го направляваше, както винаги напоследък, тъй като беше глава на семейството. Шаразад и Зара едва продумваха, Локхарт говори малко — нямаше смисъл да споменава Загрос, тъй като Мешанг никога не се беше интересувал от неговото мнение или от това, което правеше. На два пъти той едва се сдържа да не им съобщи за Карим — но все още нямаше смисъл. Криеше отчаянието си. Защо трябваше да носи лоши вести?

— Значи не намирате живота в Техеран труден сега? — попита той. Мешанг се вайкаше за всичките нови наредби, внедрени на пазара.

— Животът е винаги труден — отговори Мешанг, — но ако си иранец, добре обучен търговец, с грижа и разбиране, с усилена работа и логика, дори Революционният комитет може да бъде обуздан. Винаги сме обуздавали събирачите на такси и властниците — шаховете, комисарите, янките или британските паши.

— Радвам се да го чуя, много се радвам.

— А аз съм много доволен, че се върна, исках да ти говоря — продължи Мешанг. — Сестра ми ти е казала за бъдещото дете, нали?

— Да, да, каза ми. Не е ли чудесно?

— Да, да, чудесно е. Хвала на Бога. Какви са плановете ти?

— Какво имаш предвид?

— Къде имате намерение да живеете? Как ще плащате сега за всичко?

Тишината беше необятна.

— Ще се справим — отговори Локхарт. — Аз имам наме…

— Не виждам как ще можеш. Аз прегледах миналогодишните сметки и… — Мешанг спря, тъй като Зара стана.

— Не намирам, че това е подходящо време за разговори за сметки — прекъсна го тя с внезапно побеляло лице. Шаразад също пребледня.

— Е, аз говоря — заяви Мешанг грубо. — Как ще преживява моята сестра? Сядай, Зара, и слушай! Сядай! И когато аз наредя, ти няма да ходиш на протестни маршове или каквото и да било друго. Отсега нататък ще се подчиняваш или ще те бия с камшик! Сядай долу!

Зара се подчини, шокирана от лошите му обноски и яростта му. Шаразад беше зашеметена, нейният свят се сгромолясваше. Брат й се обърна към Локхарт.

— Сега, капитане, твоите сметки за последната година, сметките, платени от моя баща, без да смятаме тези, които все още дължиш и трябва да платиш, а те са значително по-големи от твоята заплата. Вярно ли е?

Лицето на Шаразад гореше от срам и гняв и преди Локхарт да успее да отговори, тя заприказва бързо със своя най-меден глас:

— Скъпи Мешанг, ти си съвсем прав да се безпокоиш за нас, но апарта…

— Бъди любезна да мълчиш. Аз трябва да попитам твоя съпруг, не теб, това е негов проблем, не твой. Е, капи…

— Но, скъпи Ме…

— Мълчи! Е, капитане, вярно ли е или не.

— Да, вярно е — потвърди Локхарт, отчаяно търсейки изход от пропастта. — Но ти би трябвало да си спомниш, че негово превъзходителство ми даде апартамента, всъщност сградата, и с другите наеми сметките са изплатени, а останалото беше за издръжка на Шаразад, за което бях безкрайно благодарен. Колкото до бъдещето, аз ще се погрижа за Шаразад, разбира се, че ще се грижа.

— С какво? Прочетох решението за развода ти и ми е ясно, че с издръжката на предишната ти съпруга и детето вероятността да успееш да опазиш сестра ми от мизерия е малка.

Локхарт се задушаваше от ярост. Шаразад се въртеше на стола си. Локхарт забеляза страха й и овладя порива си да смачка Мешанг в масата.

— Всичко е наред, Шаразад. Твоят брат има право да пита. — Той прочете самодоволството в изваяното, хубаво лице и разбра, че битката се е завързала.

— Ще се справим, Мешанг, аз ще се справя. Нашият апартамент няма да бъде реквизиран завинаги, пък и можем да вземем друг. Ще се спра…

— Няма никакъв апартамент или сграда. Изгоря в събота. Цялата е изгубена, всичко.

Те го зяпнаха. Шаразад беше потресена.

— О, Мешанг, сигурен ли си? Защо не ми каза? За…

— Толкова ли е голяма твоята собственост, че да не я проверяваш от време на време? Изгубена е, цялата!

— О, Господи! — промърмори Локхарт.

— По-добре да не богохулстваш — сряза го Мешанг, съжалявайки, че не може да злорадства открито. — И така, няма никакъв апартамент, никаква сграда, нищо. Иншаллах. Сега, сега как възнамеряваш да платиш сметките?

— Застраховката! — възкликна Локхарт. — Трябва да има застра…

Избухналият смях удави гласа му. Шаразад събори чашата с вода, но никой не забеляза.

— Ти мислиш, че ще бъде платена застраховка? — подигра му се Мешанг. — Сега? Дори и ако имаше? Държиш се като луд! Няма застраховка, никога не е имало. И така, капитане: много дългове, никакви пари, никакъв капитал, никаква сграда — не че това беше твое по закон, просто запазваш репутацията. Начин, уреден от баща ми, за да ти осигури средства да се грижиш за Шаразад. — Той взе парче халва и го пъхна в устата си. — И така, какво предлагаш?

— Ще се оправя.

— Как, моля, кажи ми! И на Шаразад, разбира се, тя има право, законното право да знае. Как?

— Аз имам бижута. Мога да ги продам — възнегодува Шаразад.

Мешанг остави думите мъчително да висят във въздуха, очарован, че Локхарт е притиснат до стената, унизен, гол като пушка. Мръсен неверник! „Ако не бяха Локхартовците в нашия свят, тези хищни чужденци, експлоататори на Иран, ние щяхме да бъдем свободни, без Хомейни и неговите молли, баща ми щеше все още да е жив, а Шаразад — подходящо омъжена.“

— Е?

— Какво предлагаш? — попита Локхарт. Не виждаше изход от капана.

— Какво предлагаш ти?

— Не знам.

— Междувременно ти нямаш къща, имаш значителни дългове и скоро ще си безработен — съмнявам се, че на вашата компания ще й бъде разрешено да оперира тук много дълго. Съвсем правилно — чуждестранните компании са обявени за персона нон грата. — Мешанг изпитваше удоволствие, че си бе спомнил латинската фраза.

— Ако стане това, ще подам оставка и ще кандидатствам да летя с хеликоптери на ирански компании. Те ще имат нужда от пилоти веднага. Говоря фарси, експерт-пилот съм и съм инструктор. Хомейни… Имамът иска веднага да се нормализира производството на петрол, така че те ще се нуждаят от обучени пилоти, естествено.

Мешанг се изсмя наум. Вчера министър Киа беше идвал на пазара — скромен, както подобава, и с желание да се хареса, беше донесъл изтънчен пишкеш — нали договорът за неговия „консултантски хонорар“ се подновяваше всяка година! — и му беше разказал за своите планове да придобие всички хеликоптери на съдружниците и да замрази всички банкови сметки. „Няма да имаме проблеми да вземем всички наемници, от които имаме нужда да карат нашите хеликоптери, ваше превъзходителство Мешанг — бе заявил Киа. — Те ще се тълпят при нас за половината от нормалната си заплата.“

„Да, те, но не и ти, временни съпруже на моята сестра, не и ти, та дори и за десета от заплатата…“

— Предлагам да бъдеш по-практичен. — Мешанг изследваше ноктите си с красиво направен маникюр, които бяха галили четиринадесетгодишното, което Киа му бе дал. „Първото от много, ваше превъзходителство!“ Възхитително бяла черкезка кожа и така лесно уредена женитба за този следобед, който той с удоволствие разтегли до цяла седмица.

— Сегашните управници са ксенофоби, особено за американци.

— Аз съм канадец.

— Съмнявам се, че това има значение. Логично е да се предположи, че няма да ти разрешат да останеш — той погледна остро към Шаразад — или да се върнеш.

— Догадки — изрече Локхарт през зъби, като забеляза израза на лицето й.

— Капитане, доскорошната благотворителност на моя баща не може повече да бъде поддържана — времената са трудни, аз искам да знам как смяташ да издържаш моята сестра и детето й, което предстои да се роди, къде имате намерение да живеете и как.

Внезапно Локхарт скочи, стряскайки останалите.

— Вие изложихте позицията си съвсем ясно, ваше превъзходителство Мешанг. Ще ви отговоря утре.

— Искам отговор сега.

Лицето на Локхарт помрачня.

— Първо ще говоря с моята съпруга, а после ще говоря с вас. Хайде, Шаразад.

Той излезе гордо. Потънала в сълзи, тя се запрепъва след него и затвори вратата.

Мешанг се усмихна язвително, взе си още един сладкиш и започна да го яде.

Зара извика разярена;

— Какво, в името на Бо…

Той се протегна, удари я с все сила през лицето и кресна:

— Млъкни! — Не му беше за пръв път да я удря, но никога с такава сила. — Млъкни или ще се разведа с теб, чуваш ли? Така или иначе съм на път да си взема друга жена — някоя млада, а не суха, стара и заядлива вещица като теб. Не разбираш ли, че Шаразад е в опасност, всички ние сме в опасност заради този човек? Върви да помолиш Бог да ти прости за твоите лоши обноски. Напусни!

Тя побягна. Той запрати след нея една купичка.

 

 

В северните предградия: 9,14 вечерта.

 

Азадех караше бързо малката, доста очукана кола по улицата, застроена със скъпи къщи и жилищни блокове, повечето тъмни, а някои и вандалски разрушени. Лекомислено беше включила на дълги фарове, заслепявайки идващите насреща, и свиреше силно с клаксона. Натисна спирачките, колата занесе, опасно пресече насрещното платно, едва-едва избягвайки катастрофата, и със свистящи гуми се насочи към гаража на една от сградите.

Гаражът беше тъмен. Във вътрешния джоб тя имаше фенерче. Включи го, излезе и заключи вратата. Палтото й беше топло и добре скроено, беше с пола, ботуши, кожени ръкавици и шапка, косата й се спускаше свободно. От другата страна на гаража имаше стълбище и ключ за осветлението. Когато го изпробва, най-близката крушка даде искра и угасна. Тя тръгна нагоре по стълбите. Четири апартамента на етаж. Апартаментът, който баща й беше наел за нея и за Ерики, беше на третия етаж, с изглед към улицата. Днес беше понеделник. Тя беше тук от събота. „Не е рисковано, Мак — беше казала тя, когато съобщи, че си отива, и той се опита да я придума да остане в апартамента му. — Но ако баща ми ме иска обратно в Табриз, оставането ми тук с теб няма никак да ми помогне. В апартамента имам телефон, само на половин миля съм оттук и мога лесно да идвам пеш, имам там дрехи и слуга. Ще проверявам всеки ден, ще идвам в офиса и ще чакам, това е всичко, което мога да направя.“

Не му беше казала, че предпочита да е далеч от него и Чарли Петикин. „Привързана съм и към двамата нежно — мислеше си тя, — но те са доста възрастни, педантични и никак не приличат на Ерики. О, Джони! Ах, Джони, какво да правя с теб, ще се осмеля ли да те видя пак?“

Площадката на третия етаж беше тъмна, но тя използува фенерчето, намери ключа си и го пъхна в бравата. Изведнъж почувствува нечий поглед и се обърна уплашено. Смуглият, небръснат простак си беше разкопчал панталона и размахваше коравия си пенис срещу нея.

— Чаках те, принцесо на всички курви, и проклет да съм, ако той не е готов за теб отпред, отзад или отстрани…

Той тръгна към нея, предъвквайки сквернословия, и тя притисна гръб към вратата ужасена, сграбчи ключа, превъртя го и рязко отвори.

Доберманът-пазач беше там. Мъжът замръзна. Зловещо ръмжене, после кучето нападна. В паниката мъжът изкрещя и се опита да отблъсне кучето, после си плю на петите надолу по стълбите пред песа, който ръмжеше, зъбеше се, хапеше по краката и разкъсваше дрехите му, а Азадех викаше след него:

— Сега ми го покажи!

— О, ваше височество, не ви чух да чукате, какво става? — извика старият слуга, изхвръквайки откъм кухнята.

Тя гневно избърса потта от челото си.

— Бог да те накаже, Али, сто пъти съм ти казвала да ме посрещаш долу с кучето. Дойдох навреме, винаги идвам навреме. Нямаш ли мозък?

Старецът се заизвинява, но някакъв груб глас зад нея го прекъсна:

— Върви и вземи кучето!

Тя се огледа. Стомахът и се обърна.

— Добър вечер, ваше височество.

Беше Ахмед Дурсак — висок, брадат, смразяващо резервиран, изправил се на входа на дневната. „Иншаллах — помисли си тя. — Очакването свърши, започва се отново.“

— Добър вечер, Ахмед.

— Моля да ме извините, ваше височество, не знаех какви са хората в Техеран, иначе лично аз щях да ви чакам долу. Али, хвани кучето!

Уплашен, все още мънкайки извинения, слугата се измъкна надолу по стълбите. Ахмед затвори вратата и загледа Азадех, докато тя си събу ботушите и плъзна малките си крачета в извити турски чехли. Мина покрай него на път за комфортната дневна в западен стил и седна с туптящо сърце. Огънят в камината трептеше. Безценни килими, някои накачени по стените. До нея имаше малка масичка. Върху масичката беше поставено кукрито, което й бе оставил Рос.

— Имате новини от баща ми и съпруга ми?

— Негово височество ханът е болен, много болен…

— Каква болест? — попита Азадех искрено загрижена.

— Сърдечна атака.

— Господ да го пази! Кога се случи това?

— Този четвъртък. — Той прочете мисълта й. — Денят, в който вие и… и саботьорът сте били в село Абу Мард. Нали?

— Предполагам. Последните няколко дни бяха доста объркани — отговори студено тя. — Как е баща ми?

— Благодарение на Бога, атаката в четвъртък беше лека. В събота, точно преди полунощ, той получи друга, много по-лоша. — Ахмед я наблюдаваше.

— Колко много по-лоша? Моля ви, не си играйте с мен! Кажете ми всичко наведнъж!

— А-а, толкова съжалявам, ваше височество, нямах намерение да си играя с вас. — Гласът му продължаваше да бъде любезен, а очите му отбягваха краката й. Той се възхищаваше на нейната жар и гордост и му се искаше да си поиграе с нея. — Докторът нарече това удар и сега лявата страна на Негово височество е парализирана частично. Той все още може да говори, с известно затруднение, но умът му е силен, както винаги. Докторът каза, че ще се оправи много по-бързо в Техеран, но пътуването все още е невъзможно.

— Той ще се оправи ли? — попита тя.

— Не знам, ваше височество, воля Божия. На мен ми се струва много болен. Докторът, а аз нямам много добро мнение за него, каза всичко на всичко, че шансовете на Негово височество щели да бъдат много по-добри, ако бил тук, в Техеран.

— Тогава докарайте го тук колкото е възможно по-скоро!

— Ще го направя, ваше височество, бъдете спокойна. Между другото, имам съобщение за вас. Ханът, вашият баща, каза: „Искам да те видя. Веднага. Не знам колко дълго ще живея, но трябва да се направят и потвърдят известни споразумения. Твоят брат Хаким сега е при мен и…“

— Бог да го пази! — възкликна Азадех. — Помириха ли се баща ми и Хаким?

— Негово височество го направи свой наследник, но моля…

— О, това е чудесно, чудесно, хвала на Бога, но как…

— Моля ви, бъдете търпелива и ме оставете да довърша съобщението: „Твоят брат Хаким сега е при мен и аз го направих свой наследник само при определени условия за теб и за него.“ — Ахмед се поколеба и на Азадех й се прииска да извика от радост. Преливаше от щастие, но беше преизпълнена и с предпазливост. Спря я гордостта й.

— „За това е необходимо ти да се върнеш незабавно с Ахмед.“ Това е краят на съобщението, ваше височество.

Външната врата се отвори. Али я заключи отново и пусна кучето. С няколко големи скока то се озова в дневната и сложи глава в скута на Азадех.

— Добре свършено, Реза — каза тя. Зарадва се на възможността да подреди мислите си. — Куш, хайде, куш! Куш!

Кучето се подчини щастливо, после легна в краката й, наблюдавайки вратата и Ахмед, който седеше близо до другия диван. Ръката й разсеяно си играеше с ефеса на кукрито — допирът до ножа й даваше увереност. Ахмед много добре разбираше това.

— В името на Бога, истината ли казахте?

— Да, ваше височество, Бог ми е свидетел!

— Тогава тръгваме незабавно. — Тя стана. — С кола ли дойдохте?

— Да, ваше височество, докарах лимузина и шофьор. Но има и други новини — добри и лоши. В неделя до Негово височество пристигна писмо за откуп. Негово превъзходителство, вашият съпруг е в ръцете на бандити, някакво разбойническо племе… — Тя се опита да запази присъствие на духа, коленете й внезапно омекнаха. — … някъде близо до съветската граница. Заедно с хеликоптера си. Изглежда, че тези… тези бандити претендират, че са кюрди, но ханът се съмнява. Те са изненадали Цимтарга, който е от Съветите, и са избили всички, взимайки в плен негово превъзходителство и хеликоптера му рано сутринта в четвъртък, както твърдят. После са отлетели за Резайех, там са го видели, не е изглеждал наранен, после са отлетели отново.

— Хвала на Бога! — Това беше всичко, което нейната гордост й позволи да каже. — Откупен ли е съпругът ми?

— Писмото за откупа пристигна в събота късно през нощта чрез посредници. Щом Негово височество дойде в съзнание вчера, той ми даде съобщението за вас и ме прати тук да ви взема.

Тя чу това „взема“ и разбра неговата сериозност, но Ахмед с нищо не показа, че му е ясна, а бръкна в джоба си.

— Негово височество Хаким ми даде това за Вас. — Той й връчи запечатан илик. Тя го разкъса, стряскайки кучето. Бележката беше с почерка на Хаким:

„Скъпа, Негово височество ме направи свой наследник и възстанови и на двама ни предишните права, само при някои условия, чудесни условия, на които лесно ще се съгласиш. Побързай да се върнеш, той е много болен и няма да се заеме с откупа, докато не те види. Салаам!“

Погълната от радост, тя забърза, стегна една чанта набързо, надраска бележка на Макайвър и поръча на Али да я предаде на другия ден. Замисли се за миг, взе кукрито и излезе, притискайки го към себе си. Ахмед не каза нищо, просто я последва.