Джеймс Клавел
Вихрушка (53)

53

Табриз, в двореца на хана: 10,50 преди обед.

 

Азадех последва Ахмед в стаята в западен стил и после до балдахиненото легло и сега, когато вече беше вътре, почувствува, че кожата й настръхва от страх. До леглото седеше сестра в колосана бяла униформа, с отворена книга в скута. Наблюдаваше ги любопитно през очилата. Дебели брокатени завеси покриваха прозорците, за да не става течение. Светлините едва горяха. Смрадта от възрастния човек се носеше навсякъде.

Очите на хана бяха затворени, лицето му беше бледо, дишането задавено, към ръката му беше закачена система с физиологичен разтвор, поставена до леглото. Полузаспала в един стол наблизо беше Айша, свита и дребна, косата й разчорлена, лицето й обляно в сълзи. Азадех й се усмихна колебливо, съжаляваше я, после с чужд за нея глас каза на сестрата:

— Как е Негово височество, моля?

— Добре. Но не трябва да се вълнува или да бъде обезпокояван — отговори меко сестрата на турски. Азадех я погледна и видя, че е европейка, на около петдесет години, с боядисана кестенява коса, с червен кръст на ръкава.

— О, вие сте англичанка или французойка?

— Шотландка — поясни жената на английски с очевидно облекчение и лек акцент. Говореше тихо, наблюдавайки хана. — Аз съм сестра Бейн от болницата в Табриз, а пациентът се оправя, както можеше да се очаква — при положение, че се вслушва в съветите. Мога ли да попитам кои сте вие?

— Аз съм дъщеря му Азадех. Току-що пристигнах от Техеран — той е изпратил хора да ме повикат. Ние… ние пътувахме цяла нощ.

— А, да — каза сестрата, учудена, че толкова красиво същество може да е било създадено от толкова грозен човек. — Бих предложила, девойче, да го оставите да поспи. Веднага щом се събуди, ще му кажа, че сте пристигнали, и ще ви повикам. По-добре е да спи.

— Моля, къде е охраната на Негово височество? — раздразнено попита Ахмед.

— Няма нужда от въоръжена охрана в болнична стая. Отпратих го навън.

— Тук трябва винаги да има пазач, освен ако ханът или аз не му заповядаме да се махне. — Ахмед се обърна сърдито и излезе.

— Това е просто обичай, сестро — поясни Азадех.

— А, много добре. Но е още един обичай, без който можем да минем.

Азадех пак погледна към баща си и едва го позна. Помъчи се да спре ужаса, който я обземаше. „Даже и в това състояние, даже и така, той може да ни погуби, мен и Хаким — той все още има своето зло куче Ахмед.“

— Моля ви, как е той, наистина?

Бръчките по лицето на сестрата се вдълбаха още повече.

— Правим всичко, което можем.

— Няма ли да е по-добре да бъде в Техеран?

— Да, ако получи нов удар, ще е по-добре. — Сестра Бейн измери пулса му, докато говореше. — Но не бих препоръчала да го местите, в никакъв случай, поне не сега. — Тя си отбеляза нещо в картона и после погледна Айша. — Можете да кажете на госпожата, че не е необходимо да стои тук, тя също трябва добре да си почине, бедното дете.

— Съжалявам, но не мога да се намесвам. Съжалявам, но и това е обичай. Възможно… възможно ли е да получи нов удар?

— Не се знае, девойче, зависи от Бога. Надяваме се на най-доброто.

Вратата се отвори и те се обърнаха. На прага стоеше сияещият Хаким. Очите на Азадех светнаха и тя поръча на сестрата:

— Моля, повикайте ме веднага, щом Негово височество се събуди! — После се втурна през стаята, излезе в коридора, затвори вратата и прегърна брат си.

— О, Хаким, мили, толкова отдавна не сме се виждали — говореше тя задъхано. — О, истина ли е това?

— Да, да, истина е, но как… — Хаким спря, чувайки стъпки. Ахмед и един пазач завиха по коридора и се приближиха към тях.

— Радвам се, че се върна, Ахмед — каза той учтиво. — Негово височество също ще се радва.

— Благодаря, ваше височество. Случило ли се е нещо в мое отсъствие?

— Не, освен че полковник Фазир дойде да види баща ни тази сутрин.

Ахмед замръзна.

— Пуснаха ли го да влезе?

— Не. Оставил си разпореждане никой да не се допуска вътре без личното разрешение на Негово височество. Той спеше по това време и спа почти през целия ден. Проверявах през час, но сестрата твърди, че няма промени.

— Добре. Благодаря. Остави ли полковникът някакво съобщение?

— Само, че днес отивал в Джулфа, както било договорено със „съдружниците“. Това говори ли ти нещо?

— Не, ваше височество — излъга мазно Ахмед. Поглеждаше ту към брата, ту към сестрата, но преди да успее да каже нещо, Хаким продължи:

— Ще бъдем в Синия салон. Моля, извикай ни веднага щом баща ми се събуди.

Ахмед ги гледаше как се отдалечават ръка в ръка по коридора — младежът висок и красив, сестрата грациозна и желана. Предатели? Нямаше много време да получи доказателства. Върна се в стаята на болния и видя бледия като платно хан. Ноздрите му се присвиваха от миризмата. Той коленичи, пренебрегвайки протестите на сестрата и започна бдението си.

„Какво ли е искал този кучи син Фазир?“ — питаше се той. Събота вечерта, когато Хашеми Фазир и Армстронг се бяха върнали от Джулфа без Мжитрик, Фазир сърдито беше поискал да види хана. Ахмед присъстваше, когато ханът ги прие и заяви, че за него е също така загадка, както и за тях това, че Мжитрик не е бил в хеликоптера.

„Елате пак утре — ако човекът ми донесе писмо, ще го видите“ — беше отговорил ханът.

„Благодаря, но ще почакаме. Шевролетът едва ли е далеч зад нас.“

Така че бяха останали да чакат, ханът кипеше, но не можеше да направи нищо, хората на Хашеми се бяха разпръснали в храстите около двореца. Час по-късно беше пристигнал шевролетът. Той лично прие шофьора, докато Хашеми и говорещият фарси неверник се криеха в съседната стая.

„Имам лично писмо за Негово височество“ — беше казал човекът от Съветите.

А в стаята на болния беше заявил:

„Ваше височество, трябва да ви предам писмото насаме.“

„Дайте ми го сега. Ахмед е моят най-доверен съветник. Дайте ми го!“ — Мъжът неохотно се беше подчинил и сега Ахмед си спомни внезапната искра, преминала по лицето на хана, веднага щом започна да го чете.

„Ще има ли отговор?“ — грубо беше попитал човекът от Съветите.

Задавен от ярост, ханът беше поклатил отрицателно глава, освободи пратеника и даде писмото на Ахмед. То гласеше:

„Приятелю мой, бях шокиран като чух за вашата болест и сега бих бил до Вас, ако спешни дела не ме задържаха тук. Имам лоши новини за Вас: възможно е Вие и Вашият шпионин да сте предадени на Вътрешното разузнаване или на САВАМА — знаете ли, че ренегатът Абрим Пахмуди сега възглавява тази нова версия на САВАК? Ако са ви предали на Пахмуди, трябва да сте готов веднага да напуснете страната или много скоро ще се озовете в килията за мъчения. Предупредих моите хора да ви помогнат, ако е необходимо. Ако е безопасно, ще пристигна във вторник на смрачаване. Късмет.“

Ханът нямаше друг избор, освен да покаже съобщението на Хашеми и Армстронг.

„Истина ли е това? За Пахмуди?“

„Да, той е стар ваш приятел, нали?“ — беше попитал Фазир насмешливо.

„Не… не е. Напуснете!“

„Разбира се, Ваше височество. Междувременно този дворец е под контрол. Няма нужда да напускате страната. Моля, не правете нищо, което да осуети пристигането на Мжитрик във вторник, не правете нищо да подклаждате повече недоволството в Азербайджан. Колкото до Пахмуди и САВАМА, те не могат да направят нищо тук без моето одобрение. Аз съм законът в Табриз сега. Подчинете се и аз ще ви защитавам. Ако не се подчините, ще станете неговото изкупление.“

После двамата мъже бяха напуснали и ханът беше избухнал от ярост, по-ядосан, отколкото Ахмед го бе виждал, когато и да било. Пристъпът ставаше все по-лош и по-лош и изведнъж спря — ханът лежеше на пода, а той го гледаше отгоре, очаквайки да го види мъртъв. Но той не беше. Само восъчна бледност, спазми и забавено дишане.

— Иншаллах! — промърмори Ахмед. Не искаше да преживее отново такава нощ.

 

 

В Синия салон: 11,15 преди обед.

 

Когато останаха насаме, Хаким завъртя Азадех във въздуха.

— О, чудесно, чудесно, чудесно е, че те виждам отново… — започна тя, но той прошепна:

— Говори тихо, Азадех, тук навсякъде има уши и все някой ще изтълкува погрешно всичко и отново ще излъже.

— Нажуд? Да бъде проклета завинаги и…

— Шшт, скъпа, тя вече не може да ни навреди. Аз съм наследникът, официално.

— О, кажи ми какво се случи, разкажи ми всичко!

Те седяха на дългия мек диван и Хаким едва смогваше да изкаже всичко.

— Най-напред за Ерики: откупът е десет милиона риала, за него и 212 и…

— Татко може да се споразумее за по-малко и да го плати, той със сигурност може да го плати, после да ги намери и да ги унищожи.

— Да, да, разбира се, че може и той ми каза пред Ахмед, че веднага щом се върнеш, ще започне и е вярно, че ме направи свой наследник, при условие че се закълна в Бога, че ще обичам малкия Хасан, така както обичам теб — разбира се, аз с радост го направих веднага — и каза, че ти също трябва да се закълнеш в Бога да направиш същото, че и двамата трябва да се закълнем, че ще останем в Табриз, аз, за да се уча за негов наследник, а ти — за да ми помагаш, и, о, ще бъдем толкова щастливи!

— Това ли е всичко, което трябва да направим? — попита тя невярващо.

— Да, да, това е всичко! Той ме направи свой наследник пред цялото семейство — те гледаха, като че ли всеки момент ще се пръснат от яд, но това няма значение, татко назова условията пред тях, аз веднага се съгласих, разбира се, както ще направиш и ти — защо не?

— Разбира се, разбира се — всичко! Бог ни гледа!

Тя отново го прегърна, заравяйки лице в рамото му, за да изсуши радостните си сълзи. По целия път от Техеран — пътуването беше ужасно, а Ахмед мълчеше, тя се страхуваше какви ще бъдат „условията“. Но сега!

— Не мога да повярвам, Хаким, това е някаква магия! Разбира се, че ще обичаме малкия Хасан и ти ще му предадеш ханството, или на неговите наследници, ако това е волята на баща ни. Бог да ни пази, да пази и него, и Ерики, а Ерики ще може да лети колкото си иска — защо не? О, ще бъде чудесно! — Тя изтри очите си. — О, сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш чудесно. Сега ми разкажи какво се случи с теб — знам само, че си била заловена в селото с… с английския саботьор и после по някакъв начин си избягала.

— Това беше друго чудо, само с помощта на Бога, Хаким, но тогава беше ужасно, този отвратителен молла — не мога да си спомня как избягахме, само това, което Джони… което Джони ми разказа. Моят Джони Светлите очи, Хаким.

Очите му се разшириха.

— Джони от Швейцария?

— Да, да, той беше! Той беше британският офицер!

— Но как… Изглежда невероятно.

— Той спаси живота ми, Хаким, и, о, имам толкова неща да ти разказвам.

— Когато баща ни чу за селото, той изпрати Ахмед да докара каландара тук, разпита го и после го отпрати, заповяда да го убият с камъни, да отрежат ръцете на касапина и после да изгорят селото. Подпалването на селото беше моя идея — тези кучета!

Азадех беше страшно шокирана. Цялото село! Това беше прекалено ужасно отмъщение.

Но Хаким не позволи нищо да наруши еуфорията му.

— Азадех, татко освободи стражата и мога да отида, където поискам — даже взех кола и ходих днес сам до Табриз. Всички се отнасят с мен като с наследник, цялата фамилия, даже Нажуд, макар да зная, че скърца със зъби и трябва да се пазя от нея. Не… не очаквах такова нещо. — Той й разказа как едва ли не е бил довлечен от Хвой, очаквайки да бъде убит или осакатен.

— Не помниш ли как ме наказаха, как той ме прокле и заяви, че шах Абас знаел как да се разправя с предателите си синове?

Тя потрепери, спомняйки си кошмара, проклятията и яростта и колко несправедливо беше всичко — и двамата бяха невинни.

— Какво го накара да се промени? Защо промени отношението си към теб? Към нас?

— Воля Божия. Бог е отворил очите му. Той сигурно знае, че е близо до смъртта и трябва да вземе решения… той е… той е ханът. Може би е изплашен и иска да се поправи. Ние не бяхме виновни в нищо пред него. Какво значение има причината? Не ме е грижа. Най-сетне сме свободни от робството, свободни!

 

 

В стаята на болния: 11,16 през нощта.

 

Очите на хана се отвориха. Без да обръща главата си, той се огледа. Ахмед, Айша и стражата. Сестрата я нямаше. После се съсредоточи върху Ахмед, който седеше на пода.

— Доведе ли я? — Изговаряше думите с усилие.

— Да, Ваше височество. Преди няколко минути.

Сестрата попадна в полезрението му.

— Как се чувствате, Ваше превъзходителство? — попита тя на английски, както й беше наредил. Беше й казал, че турският й е отвратителен.

— Все така.

— Нека да ви настаня по-удобно. — С голяма нежност и загриженост — и сила — тя го повдигна и оправи възглавниците и леглото. — Имате ли нужда от подлога, Ваше превъзходителство?

Ханът се замисли.

— Да.

Тя му помогна и той се почувства осквернен, че го прави пред жена неверница, но откакто тя беше пристигнала, той откри, че е изключително полезна, много умна и много добра, най-добрата в Табриз. Ахмед се беше погрижил да я доведе. Много по-добра от Айша, която се оказа абсолютно безполезна. Той видя, че Айша му се усмихва — големи очи, изплашени очи. „Чудя се дали някога ще мога да й го вкарам отново, целия, твърд като кокал, като първия път, сълзите и риданията й ме възбуждаха мигновено…“

— Ваше превъзходителство…

Той прие хапчето и глътка вода и се наслади на приятната хладина на ръцете й, подаващи му чашата. После отново видя Ахмед и му се усмихна, доволен, че довереникът му се е върнал.

— Добре ли беше пътуването?

— Да, Ваше височество.

— Доброволно? Или насила?

Ахмед се усмихна.

— Беше така, както планирахте, Ваше височество. Доброволно. Точно, както очаквахте.

— Не трябва да говорите толкова много, Ваше превъзходителство — предупреди го сестрата.

— Махни се.

Тя нежно го потупа по рамото.

— Искате ли да хапнете? Може би малко хорищ?

— Халва.

— Докторът каза, че не бива да ядете сладко.

— Халва!

Сестра Бейн въздъхна. Докторът им беше забранил, но после добави: „Е, ако настоява, можете да му дадете колкото иска, какво значение има това сега? Иншаллах!“ — Тя я намери, пъхна му едно парче в устата и изтри слюнката, а той я сдъвка с наслада. Беше с много орехи, но гладка и — о! — толкова сладка.

— Дъщеря ви пристигна от Техеран, Ваше превъзходителство — съобщи сестрата. — Помоли ме да й кажа веднага щом се събудите.

Беше му странно да говори. Опитваше се да каже изречение, но устата му не се отваряше, когато трябваше да се отвори, и думите оставаха в съзнанието му задълго, а след това излизаше само част от това, което искаше да каже, думите не бяха добре оформени, макар че трябваше да бъдат. „Но защо? Не правя нищо по-различно от преди. Преди какво? Не си спомням, само тъмнината и бученето на кръвта, и бодежа от нажежени до червено иглички, и че не можех да дишам.

Мога да дишам сега и да чувам идеално, и да виждам идеално, и умът ми работи идеално, и съм изпълнен с планове, добри както винаги. Само как да ги изкажа?“

— Как?

— Какво, Ваше превъзходителство? Отново пауза.

— Как говоря — по-добре?

— А — тя разбра веднага. Опитът й в сърдечните удари беше голям. — Не се тревожете, ще ви е малко трудно в началото. Като се оправите, отново ще можете да контролирате говора си. Трябва да почивате колкото може повече, това е много важно. Почивка и лекарства, и търпение, и ще се оправите такъв, какъвто сте били винаги. Нали?

— Да.

— Искате ли да повикам дъщеря ви? Тя нямаше търпение да ви види. Много красива девойка.

Пауза.

— По-късно. Видя по-късно. Вървете си, всички… без хмед.

Сестра Бейн се поколеба, после пак любезно го потупа по ръката.

— Ще ви дам десет минути, ако обещаете, че ще почивате след това. Така добре ли е?

— Да.

Когато останаха насаме, Ахмед се приближи до леглото.

— Да, Ваше височество?

— Колко часа?

Ахмед погледна часовника си. Беше от злато, богато украсен и той много му се възхищаваше.

— Вече е почти един и половина, вторник.

— Пьотър?

— Не знам, Ваше височество. — Ахмед му предаде думите на Хаким. — Ако Пьотър дойде днес в Джулфа, Фазир ще го чака.

— Иншаллах. Азадех?

— Тя беше искрено разтревожена за вашето здраве и веднага се съгласи да дойде. Преди малко я видях заедно със сина ви. Сигурен съм, че ще се съгласи на всичко, за да го защити — както и той ще направи за нея. — Ахмед се стараеше да произнася всичко ясно и отчетливо, за да не го уморява. — Какво искате да направя?

— Всичко. „Всичко, за което говорихме и нещо повече — мислеше си ханът с наслада, възбудата му нарастваше: сега, когато Азадех се беше върнала, да отреже главата на куриера, което да накара главатарят в яростта си да направи същото с пилота, да открие дали тези хъшлаци са предатели, по какъвто и да е начин, и ако са, да извади очите на Хаким и да изпрати нея на север при Пьотър. Ако не са, да нареже бавно Нажуд на парчета и да ги държи здраво тук, докато пилотът не умре, по какъвто и да е начин, после да я изпрати на север. — А Пахмуди! Сега ще определя цена за главата му, която ще изкуши дори и сатаната. Ахмед, предложи я първо на Фазир и му кажи, че искам отмъщение, искам Пахмуди разкъсан, отровен, нарязан на парчета, осакатен, кастриран…

Гърдите му започнаха да хъркат, издуха се и той понечи да вдигне ръка, за да ги разтрие, но тя не се помръдна. Даже сега, когато я гледаше да лежи на завивката и искаше да я помръдне, тя не се раздвижи. Нищо. Никакво усещане. Нито в ръката, нито в китката. Обзе го страх.

«Не се страхувайте — беше казала сестрата. Той си спомни думите на сестрата с отчаяние, кръвта бучеше в ушите му. — Получихте удар, това е всичко, докторът каза, че не е фатален, каза също, че много хора получават удар.» Нали старият Комарги получи удар преди около година, а пък е още жив и деен и твърди, че може още да спи с младата си жена. При модерното медицинско обслужване… ти си добър мюсюлманин и ще отидеш в рая, така че няма от какво да се плашиш, няма от какво да се страхуваш, няма от какво да се страхуваш… няма от какво да се страхуващ, ако умреш, ще отидеш в рая…“

— Не искам да умра — изкряска той. — Не искам да умра! — изкряска отново, но всичко беше само в главата му и никакъв звук не излезе навън.

— Какво има, Ваше височество?

Той видя безпокойството на Ахмед и това малко го успокои. „Благодаря на Бога за Ахмед, мога да му се доверя — мислеше си той, облян в пот. — И така, какво искам да направи той?“

— Фамилията, всички тук, по-късно. Първо Азадех, Хаким, Нажуд — разбра ли?

— Да, Ваше височество. Да повторя ли последователността?

— Да.

— Разрешавате ли ми да разпитам нейно височество?

Той кимна, клепачите му бяха като от олово, чакаше да намалее болката в гърдите му. Докато чакаше, размърда краката си, усещайки иглички по стъпалата. Но нищо не се помръдваше, не и първия път, а едва на втория и тогава с усилие. Обзе го ужас. В паниката си промени решението си.

— Бързо плати откупа, доведи пилота тук, Ерики тук, мен в Техеран. Разбра ли? — Видя, че Ахмед кимна. — Бързо! — Той правеше гримаси и понечи да му махне, за да го отпрати, но лявата му ръка все още не се помръдваше. Ужасен се опита да раздвижи дясната си ръка и успя, макар и трудно. Паниката му попремина. — Плати откупа веднага — пази тайна. Извикай сестрата.

 

 

На завоя при Джулфа: 6,25 вечерта.

 

Хашеми Фазир и Армстронг бяха отново зад храстите под натрупаните със сняг дървета. Долу чакаше шевролетът, светлините му бяха загасени, прозорците отворени, на предната седалка имаше двама — точно както преди. Зад склона и двете страни на пътя Джулфа — Табриз бяха завардени за залавянето. Слънцето изчезна зад планините, небето бързо потъмняваше.

— Трябваше вече да пристигне — за кой ли път промърмори Хашеми.

— Последния път пристигна на смрачаване. Още не се е стъмнило.

— Пикая на него и на наследниците му. Измръзнах до кости.

— Още малко, Хашеми, стари приятелю! — Ако зависеше от него, Армстронг знаеше, че би чакал завинаги, за да хване Мжитрик, същия Суслов, същия Броднин. Точно както беше казал, че ще чака в Табриз след провала в събота и конфронтацията им с хана: „Остави ми го на мен, Хашеми, аз ще водя засадата във вторник. Ти се връщай в Техеран, знам, че имаш милион неща, аз ще чакам тук, ще го хвана и ще ти го доведа.“ — „Не, тръгвам веднага и ще се върна рано във вторник. Ти можеш да останеш тук.“

„Тук“ беше секретната им квартира, апартамент с изглед към Синята джамия, топъл, раздвижен и зареден с уиски.

— Истина ли беше това, което каза на Абдула хан, Хашеми? Че ти си законът тук и САВАМА и Пахмуди са безсилни без твоята подкрепа?

— Да. О, да!

— Пахмуди май наистина е полазил по нервите на Абдула — това сигурно го е разстроило. Какво е станало?

— Пахмуди е забранил на Абдула да идва в Техеран.

— Господи! Защо?

— Стара вражда, датира от години, преди нас. Откакто Абдула стана хан през петдесет и трета, той упорито съветва различни премиери и дворцови служители да внимават с политическите реформи и с така наречената модернизация. Пахмуди, добре възпитан, образован в Европа интелектуалец, го презира, винаги е бил против него и не го допускаше лично до шаха. За свое нещастие шахът се вслушваше в Пахмуди.

— И той в крайна сметка го предаде.

— О, да, Робърт, може би още от началото. Първият път, когато Абдула хан и Пахмуди се сблъскаха открито, беше през шестдесет и трета по предложената от шаха реформа, даваща на жените право на глас, даваща изборната бюлетина на немюсюлмани и позволяваща на немюсюлманите да бъдат избирани в межлиса. Разбира се, Абдула заедно с всички мислещи иранци считаше, че това ще предизвика веднага недоволството на всички религиозни водачи, особено на Хомейни, който тъкмо тогава навлизаше в силата си.

— Почти невероятно е, че никой не е могъл да се добере до шаха — подхвърли Армстронг, за да го накара да продължи.

— Много хора го направиха, но никой от тях нямаше достатъчно влияние. Повечето от нас се съгласиха с Хомейни, открито или тайно. Аз бях съгласен. Абдула губеше рунд след рунд с Пахмуди. Въпреки всичките ни съвети шахът промени календара от ислямски, който е свещен за мюсюлманите, както старата и новата ера за християните, и се опита да въведе някакво смешно летоброене от епохата на Кир Велики… разбира се, това разбуни умовете на всички мюсюлмани и след нещо като революция проектът беше оттеглен. — Хашеми изпи питието си и си сипа друго. — После публично Пахмуди казана Абдула да се такова, буквално — имам всичко документирано — и му се подигра, че е глупав, че е от времето преди средновековието, „не е чудно, щом сте от Азербайджан“, и му каза да не стъпва в Техеран, докато не го повикат, или ще бъде арестуван. Още по-лошо, той му се присмя на голяма церемония и показваше карикатурите, публикувани в пресата.

— Никога не съм мислил Пахмуди за такъв глупак — пак се обади Армстронг, за да го подтикне да продължи. Чудеше се дали си губи времето, или ще разкрие нещо важно.

— Слава на Бога, той е глупак — и затова дните му са преброени.

Армстронг си спомни обхваналата го странна увереност и колко несигурен беше. Това чувство не го напускаше през цялото време, докато чакаше Хашеми да се върне в Табриз — неразумно беше да се скита по улиците, които още бяха пълни с враждебни тълпи, опитващи се да ограбят всеки срещнат. През деня полицията и армията поддържаха мира в името на аятолаха — през нощта беше много по-трудно, ако не невъзможно, да се спрат малките групички фанатици, склонни към насилие, да не тероризират части от града.

— Ние все още можем да се справим с тях лесно, ако старият дявол Абдула ни помогне — беше казал Хашеми сърдито.

— Абдула хан все още има толкова много власт, даже в това състояние, полумъртъв?

— О, да. Той все още е наследствен глава на огромно племе — богатството му е скрито и реално, може да съперничи на това на шаха, не на шах Мохамад Реза Пахлави, но с положителност на неговия баща.

— Той скоро ще умре. Какво ще стане по-нататък?

— Наследникът му ще има същата власт — при положение че бедният кучи син остане жив, за да я използува. Казах ли ти, че той го е направил свой наследник?

— Не. Какво странно има в това?

— Хаким е най-големият му син, който беше прогонен в Хвой години наред, в немилост. Довели са го обратно и са възстановили правата му.

— Защо? Защо е бил прогонен?

— Както обикновено — хванали са го да заговорничи да изпрати баща си на оня свят. Както Абдула направи с баща си.

— Сигурен ли си?

— Не, но бащата на Абдула умря при странни обстоятелства в дачата на твоя Мжитрик в Тбилиси. — Хашеми се усмихна саркастично на ефекта, който предизвика неговата информация. — От апоплексия.

— Откога знаеш?

— Доста отдавна. Ще попитаме твоя Мжитрик, дали е вярно, когато го хванем. Ще го хванем, макар че ще е по-лесно, ако Абдула е жив. — Хашеми стана по-суров. — Надявам се да остане достатъчно дълго жив и да ни осигури подкрепа, за да избегнем войната. После може да изгние. Мразя този противен старец заради двойната му игра и изменничеството му, за това, че използува всички ни за собствените си цели и затова го заплаших с Пахмуди. Страшно го мразя, но въпреки това няма да го предам на Пахмуди, той е голям патриот, макар и по свой собствен противен начин. Е добре, аз тръгвам за Техеран. Робърт, знаеш къде да ме намериш. Искаш ли компания в леглото?

— Само топла и студена течаща вода.

— Трябва да експериментираш малко, опитай с момче за разнообразие. О, за Бога, не се смущавай де. Толкова пъти си ме разочаровал, не знам защо съм толкова търпелив с теб.

— Благодаря.

— Твоите англичани са толкова покварени и лицемерни в секса, толкова много от вас са явни или прикрити хомосексуалисти, които останалите намират за отвратителни, грешни и противни до крайност, против законите на Бога — каквито те не са. И все пак в Арабия, където връзките между мъжете са нещо исторически нормално и обикновено, тъй като по закон не можеш да докосваш жена, освен ако не се ожениш за нея — хомосексуализмът, така както ти го разбираш, е непознат. Е, човекът предпочитал содомията — и какво от това? Това не пречи на неговата мъжественост тук. Придобий нов опит — животът е кратък, Робърт! Междувременно, тя ще е тук, за да я използваш, ако искаш. Не ме обиждай да й плащаш.

„Тя“ беше кавказка, християнка, привлекателна, и той се възползува от нея без нужда и страст, просто от учтивост, благодари и й позволи да спи в леглото му, да остане на следващия ден, за да чисти, готви и да го забавлява, а после, преди да се събуди тази сутрин, тя беше изчезнала.

Сега Армстронг гледаше западното небе. Беше много по-тъмно отпреди, светлината бързо гаснеше. Изчакаха още половин час.

— Пилотът вече няма да може да вижда земята, Робърт. Да тръгваме.

— Шевролетът още не се е размърдал. — Армстронг извади автоматика си и изпробва как действа. — Ще тръгна, когато тръгне той. Окей?

Набитият иранец го зяпна, лицето му беше сурово.

— Ще има кола долу, паркирана с предницата към Табриз. Тя ще те закара в секретната ни квартира. Чакай ме там — сега се връщам в Техеран, имам някои важни неща, които не могат да се отложат, по-важни са от този кучи син. Мисля, че той знае, че сме по следите му.

— Кога ще се върнеш?

— Утре. Все още има проблем с хана. — Той изруга и потъна в тъмнината.

Армстронг гледаше как си отива, доволен, че е сам. Хашеми ставаше все по-труден, поопасен от обикновено, готов да избухне, нервите му бяха прекалено напрегнати, прекалено напрегнати за началник на Вътрешното разузнаване с толкова много власт и тайна лична група от обучени убийци. „Робърт, време е да се спасяваш! Не мога, не мога, още не. Хайде, Мжитрик, имаш достатъчно лунна светлина, за да кацнеш, за Бога.“

Точно след десет часа шевролетът включи светлините си. Двамата мъже изчистиха стъклата и се изгубиха в нощта. Армстронг внимателно запали цигара. Облечената му в ръкавица ръка закриваше малкото огънче от вятъра. Димът му достави огромно удоволствие. Когато свърши, той хвърли угарката в снега и я стъпка с крак, после също тръгна.

 

 

Близо до ирано-съветската граница: 11,05 през нощта.

 

Ерики се преструваше на заспал в малката, схлупена колиба, брадичката му трепереше. Фитилът плуваше в олиото, наляно в стара глинена паничка, припукваше и хвърляше странни сенки. Жаравата в грубото каменно огнище тлееше. Той отвори очи и се огледа. В колибата нямаше никой. Той се измъкна безшумно изпод одеялата и животинските кожи. Беше напълно облечен. Обу ботушите си, увери се, че ножът му е на колана, отиде до вратата и тихо я отвори.

За момент остана така, ослуша се, обърна полека глава настрани. Пластове от високи облаци забулваха луната, вятърът поклащаше най-горните клони на дърветата. Селото беше утихнало под навалелия сняг. Не виждаше никакви стражи. Нямаше движение близо до навеса, където беше паркиран 212. Прокрадвайки се като ловец, той заобиколи колибите и тръгна към навеса.

212 беше настанен като в легло, с кожи и одеяла на най-необходимите места, всичките му врати бяха затворени. През страничното стъкло на салона се виждаха двама души, увити в одеяла, проснали се в цял ръст на седалките. Хъркаха. Пушките им бяха до тях. Той леко се приближи напред. Часовият в пилотската кабина беше прегърнал оръжието си, беше буден. Още не беше забелязал Ерики. Чуха се приближаващи се тихи стъпки, предшествани от мирис на говеда, овце и на изветрял тютюн.

— Какво има, пилоте? — тихо попита младият шейх Баязид.

— Не знам.

Сега стражата ги чу и погледна през прозореца на кабината, поздрави водача си и попита какво става.

— Нищо — отговори Баязид, направи му знак да се върне на поста си и се вгледа замислено в нощта. През малкото дни, през които чужденецът беше в селото, той беше започнал да го харесва и да го уважава — като мъж и като ловец. Днес го беше завел в гората, за да го изпита, а после, за да го изпита отново и за собствено удоволствие, му беше дал пушка. С първия изстрел Ерики беше убил планинска коза в далечината — така чисто, както би го направил той. Даването на пушката беше вълнуващо, той чакаше какво ще направи чужденецът, дали ще сглупи и ще се опита да я насочи към него, или, което е още по-глупаво, ще побегне през дърветата, където щяха да го преследват с огромно удоволствие. Червенокосият мъж на ножа просто ловуваше и пазеше мислите си за себе си, въпреки че всички чувстваха как яростта му напира.

— Усетил си нещо. Опасност? — попита той.

— Не знам. — Ерики се огледа в нощта. Никакви звуци, освен вятъра, няколко нощни животни на лов, нищо особено. Но въпреки това той се чувствуваше неспокоен.

— Никакви новини още?

— Не, нищо повече. — Един от пратениците се беше върнал следобед.

— Ханът е тежко болен, скоро ще умре — беше съобщил той. — Но обеща скоро да отговори.

Баязид беше разказал на Ерики всичко и точно.

— Пилоте, бъди търпелив — беше предупредил Баязид. Не искаше неприятности.

— От какво е болен ханът?

— Болен е. Това ни съобщи пратеникът, казали им, че е болен, много болен. Болен!

— Ако умре, какво ще стане?

— Наследникът му ще плати — или няма да плати. Иншаллах. Шейхът премести леко пушката на рамото си. — Ела на завет, студено е. Излязоха през близката къща и се загледаха в долината. Тишина и спокойствие, няколко проблясъка от фарове от време на време на пътя, далеч, далеч долу.

„Едва на тридесет минути от двореца и Азадех — мислеше си Ерики — и няма начин да избягам.“

Всеки път, когато запалваше двигателите, за да зареди акумулаторите и да раздвижи горивото, пет пушки се насочваха към него. Понякога се разхождаше до края на селото или като тази вечер ставаше, готов да бяга и да върви пеша, но така и не му се удаде възможност, охраната беше прекалено бдителна. По време на лова днес той сериозно се изкушаваше да опита да се измъкне — но знаеше, че те просто си играят с него.

— Няма нищо, пилоте, връщай се в леглото — успокои го Баязид. — Може би утре ще има добри новини. Както Бог пожелае.

Ерики не каза нищо. Очите му пронизваха нощта, не можеше да се освободи от лошите предчувствия. „Може би Азадех е в опасност или може би… може би няма нищо и аз просто полудявам от чакането и тревогите? Дали Рос и войникът са избягали и какво става с онзи педераст Пьотър Мжитрик и Абдула?“

— Да, както Бог пожелае, съгласен съм, но аз искам да тръгвам. Дойде време.

Младият мъж се засмя, показвайки счупения си зъб.

— Тогава ще трябва да те завържа.

Ерики му се усмихна в отговор, също така безрадостно.

— Ще чакам утре и утре вечер, после в зори на другия ден напускам.

— Не.

— Ще бъде по-добре и за теб, и за мен. Можем да отидем в двореца с твоите хора, мога да се призе…

— Не. Ще чакаме.

— Мога да се приземя в двора, ще говоря с него и вие ще получите откупа и…

— Не. Ще чакаме. Ще чакаме тук. Там е опасно.

— Или ще тръгнем заедно, или тръгвам сам. Шейхът повдигна рамене.

— Предупредих те, пилоте.

 

 

Дворецът на хана: 11,38 през нощта.

 

Ахмед подкара пред себе си Нажуд и съпруга й Махмуд като говеда. И двамата бяха разчорлени и все още по нощници, и двамата вцепенени, Нажуд обляна в сълзи. Двама телохранители крачеха зад тях. Ахмед все още държеше ножа си изваден. Преди половин час беше нахлул със стража в покоите им, измъкна ги от леглото им от килими и им каза, че ханът най-сетне е разбрал, че са го лъгали за Хаким и Азадех, че са заговорничели срещу него, защото тази вечер един от слугите признал, че е подслушал същия разговор и не е било казано нищо лошо.

— Лъжа! — изпъшка Нажуд, притисната към леглото, полузаслепена от фенерчето, което един от стражите беше насочил срещу лицето й, а другият беше опрял оръжието си в главата на Махмуд. — Всичко е лъжа…

Ахмед извади ножа си, остър като игла, и го опря под лявото й око.

— Не е лъжа, твое височество! Вие лъжесвидетелствахте пред хана и пред Бога и сега аз съм тук по негова заповед, за да избода очите ви. — Той докосна кожата й с острието и тя изпищя:

— Не, моля ви, умолявам ви, моля недейте… чакайте, чакайте…

— Признавате ли, че сте излъгали?

— Не. Никога не съм лъгала. Нека да видя баща си, той никога не би заповядал такова нещо, без да ме види преди…

— Никога вече няма да го видите! Защо ще ви вижда? Вие излъгахте преди, ще излъжете отново!

— Аз… аз никога не съм лъгала.

Устните му се изкривиха в усмивка. През всичките тези години той знаеше, че тя лъже. Но това не го интересуваше. Сега обаче — да.

— Излъгахте пред Бога. — Острието прободе кожата. Изпадналата в паника жена се опита да извика, но той сложи другата си ръка върху устата й и се изкуши да натисне острието още малко, после да го извади и отново да го забие, и отново, и отново, докато всичко свърши, завинаги. — Лъжкиня!

— Милост! — изграчи тя. — Милост, в името на Бога…

Той я отпусна малко, но не и острието на ножа.

— Няма милост за вас. Молете се на Бога за милост, Ханът ви осъди!

— Чакайте… чакайте — говореше тя обезумяло, усещайки как мускулите му се напрягат. — Моля… пуснете ме да ида при хана… да го помоля за милост, аз съм му дъще…

— Признавате ли, че сте лъгали?

Тя се поколеба, очите й трескаво шареха, сърцето й се блъскаше в гърдите от ужас. Изведнъж острието на ножа проби кожата и тя изпъшка:

— Признавам… признавам, че преуве…

— В името на Бога, излъгахте ли или не? — изръмжа Ахмед.

— Да… да… да, излъгах… моля ви, нека да видя баща си… моля ви. — Сълзите бликнаха от очите й и той се поколеба, преструвайки се, че не е сигурен в себе си, после погледна към съпруга й, който лежеше на килима, треперейки от ужас. — Вие също сте виновен!

— Не знаех нищо за това, нищо — измънка Махмуд. — Абсолютно нищо, никога не съм лъгал хана, никога, никога, не знаех нищо…

Ахмед ги избута пред себе си. Стражата отвори вратата на болничната стая. Азадех, Хаким и Айша бяха там, извикани да дойдат незабавно, по нощници, всички изплашени, сестрата също. Ханът беше буден и умислен, очите му бяха почервенели. Нажуд коленичи и измърмори, че е преувеличила за Хаким и Азадех, а когато Ахмед се приближи, тя изведнъж избухна:

— Излъгах, излъгах, моля простете ми… простете ми… милост… милост — продължаваше безсмислено да мънка тя. Махмуд виеше и плачеше, повтаряше, че не е знаел нищо, иначе щял да каже, разбира се, че щял да го направи, за Бога, разбира се, че щял, и двамата просеха милост — и всички знаеха, че милост няма да има.

Ханът шумно прочисти гърлото си. Тишина. Всички очи се насочиха към него. Устните му се движеха, но не излизаше никакъв звук. Сестрата и Ахмед се приближиха до него.

— Ахмед остава, и Хаким, Азадех… останалите вървят — тия под стража.

— Ваше височество — каза сестрата нежно. — Не може ли да почакате до утре? Изморихте се страшно много. Моля ви, моля ви, направете го утре.

Ханът само поклати глава.

— Сега.

Сестрата беше много уморена.

— Не поемам никаква отговорност, господин Ахмед. Моля ви бъдете колкото можете по-кратки. — Изтощена, тя напусна стаята. Двамата телохранители вдигнаха Нажуд и Махмуд и ги изблъскаха. Айша ги последва, олюлявайки се. Ханът затвори за миг очи, събирайки силите си. Сега само тежкото му, хъркащо дишане нарушаваше тишината. Ахмед, Хаким и Азадех чакаха. Минаха двадесет минути. Ханът отвори очи. За него бяха минали само няколко секунди.

— Сине мой, довери се на Ахмед като на свой първи довереник.

— Да, татко.

— Закълнете се в Бога и двамата.

Той слушаше внимателно, докато те се кълняха в хор:

— Кълна се в Бога, че ще се доверявам на Ахмед като на свой пръв довереник. — Преди това се бяха заклели в същото пред цялото семейство — и във всичко друго, което поиска той: да обичат и да пазят малкия Хасан, Хаким да направи Хасан свой наследник, и двамата да останат в Табриз, Азадех да остане поне две години в Иран, без да напуска. „По този начин, Ваше височество — беше му обяснил Ахмед, — никакво чуждо влияние, като това на мъжа й, не ще й въздейства, преди да бъде изпратена на север, независимо дали е виновна или не.“

„Разумно е — помисли си ханът, отвратен от Хаким и Азадех, че бяха позволили от лъжесвидетелствата на Нажуд да бъдат погребани толкова много години и да останат ненаказани толкова дълго време, ненавиждайки Нажуд и Махмуд за тяхната слабост. Никаква смелост, никаква сила. — Е, добре, Хаким ще се научи, и тя ще се научи. Само да имах повече време…“

— Азадех.

— Да, татко?

— Нажуд? Какво наказание?

Тя се поколеба, отново изплашена. Знаеше накъде бие баща й, чувствуваше капана съвсем близо.

— Изгнание. За нея, съпруга и децата й. „Глупачка, ти никога няма да отгледаш хан на Горгоните“ — помисли си той, но беше прекалено изморен, за да го произнесе, така че само кимна и й даде знак да напусне. Преди да излезе, Азадех отиде до леглото му, наведе се и целуна ръката на баща си.

— Бъдете милостив, моля ви, бъдете милостив, татко — тя се усмихна насила, докосна го отново и после излезе.

Той я гледаше как затваря вратата.

— Хаким?

Хаким също бе предусетил клопката и беше скован от ужас, че няма да угоди на баща си в търсенето на отмъщение, но не искаше да произнесе най-ужасната присъда.

— Изгнание в страната, завинаги, без пукната пара — каза той. — Нека сами да се изхранват в бъдеще и ги отлъчете от племето.

„Малко по-добре помисли си Абдула. — По принцип това би било ужасно наказание. Но не и ако си хан, а те представляват постоянна заплаха.“ Той отново вдигна ръка, за да отпрати сина си. Също като Азадех той целуна ръка на баща си и му пожела лека нощ.

Когато останаха сами, Абдула произнесе:

— Ахмед?

— Да, Ваше височество?

— Утре ги прогонете в пустинните земи, северно от Мешед, без пукната пара, под охрана. След година и един ден, когато ще са сигурни, че са спасили живота си, когато ще са започнали някаква дейност или ще имат къща или колиба, изгорете ги и ги убийте — заедно с трите им деца. — Той се усмихна. — Да. Направи го.

— Да, Ваше височество. — Ахмед му се усмихна в отговор, много доволен.

— Сега сън.

— Спете спокойно, Ваше височество. — Ахмед видя как клепачите му се затвориха и лицето му се отпусна. След няколко секунди болният тежко захърка.

Ахмед знаеше, че сега трябва да е много внимателен. Тихо отвори вратата. Хаким и Азадех чакаха в коридора заедно със сестрата. Разтревожена, сестрата мина покрай него, премери пулса на хана и го разгледа отблизо.

— Добре ли е? — попита Азадех от прага.

— Кой може да каже, девойче? Той много се преумори, страшно много. Сега е по-добре всички да си вървите.

Хаким нервно се обърна към Ахмед.

— Какво реши той?

— Изгнание в земите северно от Мешед, при първата дневна светлина утре, без пари и отлъчени от племето. Той сам ще ви го каже утре, ваше височество.

— Велик е Бог! — Азадех се почувствува много облекчена, че баща й не беше заповядал най-лошото. Хаким тържествуваше, че съветът му е бил приет.

— Аз и сестра ми, ние, ъъъ… не знаем как да ви се отблагодарим, че ни помогнахте, Ахмед, и че най-сетне разкрихте истината.

— Благодаря ви, ваше височество, но аз само се подчиних на хана. Когато дойде времето, аз ще ви служа така, както служих на Негово височество, той ме накара да се закълна. Лека нощ. — Ахмед се усмихна, затвори вратата и се върна при леглото.

— Как е той?

— Не много добре, ага — отговори сестрата. Гърбът я болеше и й се повдигаше от умора. — Трябва да ме смените утре. Трябват ни две гледачки и дежурна сестра. Съжалявам, но не мога да продължа сама.

— Каквото и да поискате, ще го имате, при условие че останете. Негово височество високо цепи грижите ви за него. Ако желаете, ще го наблюдавам за час-два. В съседната стая има диван и мога да ви извикам, ако се наложи.

— О, много любезно от ваша страна, разбира се. Благодаря ви. Мога да почина малко, но ме повикайте, ако той се събуди, а иначе — след два часа.

Той я изпрати до съседната стая, нареди на телохранителя да го смени след три часа и го освободи, после започна бдението си. Половин час по-късно надникна в стаята при сестрата. Тя спеше дълбоко. Той се върна обратно в стаята на болния и заключи вратата, пое дълбоко въздух, разроши косата си и се хвърли към леглото, грубо разтърсвайки хана.

— Ваше височество — изсъска той сякаш в паника, — събудете се, събудете се!

Ханът се мъчеше да се пробуди от тежкия си сън, не съзнаваше къде се намира и какво се е случило или дали отново не сънува кошмари.

— Какво… какво… — После очите му се концентрираха и той видя Ахмед, очевидно уплашен, което беше невиждано. Уплаши се и той. — Какво има…

— Бързо, трябва бързо да станете! Пахмуди е долу, Абрим Пахмуди с мъчителите от САВАМА дойдоха да ви отведат! — Ахмед дишаше тежко. — Някой им е отворил вратата, предаден сте, някой ви е предал. Хашеми Фазир ви е предал на Пахмуди и на САВАМА като откуп, бързо, ставайте, те нападнаха всички стражи и идват, за да ви отведат… — Той виждаше надигащия се у хана ужас, издуващите се очи и бързо продължи. — Много са, за да ги спрем. Бързо, трябва да бягате…

Ловко откачи физиологичния разтвор и дръпна завивките, започна да помага на парализирания, обезумял човек да стане, после внезапно го бутна назад и погледна към вратата.

— Много късно! — прошепна той. — Чуйте, те идват, ето, идват! Пахмуди е начело, те идват!

Ханът дишаше тежко. Струваше му се, че чува стъпки в коридора отвън, че вижда Пахмуди, вижда слабото му тържествуващо лице и инструментите за мъчения, знаейки, че няма да има милост и че ще го държат жив, докато не извадят душата му. Обезумял, той извика на Ахмед: „Бързо, помогни ми. Мога да стигна до прозореца и да се прехвърлим през него, ако ми помогнеш! В името на Бога, Ахмеееддд…“ — но думите не излизаха от устата му. Той отново опита, но устата му отново не се подчини на мозъка, мускулите на врата му се разтягаха с усилие, вените му се претоварваха.

Виковете и крясъците към Ахмед му изглеждаха безкрайни, довереникът му стоеше и гледаше вратата, без да му помага, а стъпките се чуваха все по-близо.

— Помощ! — успя да промълви той, опитвайки се да стане от леглото, но чаршафите и одеялата му тежаха, пречеха му, изтощаваха го, болките в гърдите му нарастваха, вече бяха чудовищни като шума.

— Не можем да избягаме, те са тук. Трябва да ги пусна!

На границата на ужаса си той видя как Ахмед тръгва към вратата. С остатъка от силите си му извика да спре, но всичко, което се получи, беше един задушаващ се грак. После почувствува, че нещо в мозъка му се изкривява и нещо се скъсва. По жиците на съзнанието му прехвръкна искра и се предаде по веригата на мозъчната му кора. Болката спря и звуците замряха. Той видя усмивката на Ахмед. Ушите му чуха тишината на коридора и покоя на двореца и ханът разбра, че е наистина предаден. С последно, върховно усилие той се протегна към Ахмед, огньовете в главата му осветяваха неговия път в тунела, червени и топли, и светли, и там, в края му, той избълва целия огън и потъна в тъмнината.

Ахмед се увери, че ханът е мъртъв, доволен, че не му се наложи да го удуши с възглавницата. Бързо закачи отново банката с физиологичния разтвор, провери дали няма предателски течове, пооправи леглото, а после много грижливо огледа стаята. Не видя нищо, което можеше да го издаде. Дишаше тежко, главата му се тресеше, беше изтощен. Още секунда за оглед, после отиде до вратата, тихо я отключи и безшумно се върна до леглото. Ханът лежеше безжизнен върху възглавниците, кръв се процеждаше от носа и устата му.

— Ваше височество! — извика силно той. — Ваше височество!… — После се наведе и го повдигна за момент, пусна го, хукна към вратата и рязко я отвори.

— Сестро! — извика той и се втурна в съседната стая, разтърси жената от дълбокия й сън и я завлече до леглото на хана.

— О, Господи — измърмори тя хем ужасена, хем облекчена, че не се беше случило, докато е сама, защото може би щеше да бъде обвинена от този размахващ нож, жесток стражар или от онези беснеещи, ревящи хора. Все още замаяна от съня, тя разтърка клепачи и прибра косата си в кок, без строгата си прическа се чувствуваше гола. После бързо изпълни задълженията и затвори очите на хана. Чуваше стенанията на Ахмед, обхванат от дълбока печал.

— Не можеше да се направи нищо, ага — утеши го тя. — Можеше да се случи по всяко време. Изпитваше жестока болка, времето му дойде — по-добре така, отколкото да живее като труп.

— Да… да, разбирам. — Сълзите на Ахмед бяха истински — сълзи на облекчение. — Иншаллах, иншаллах.

— Какво стана?

— Аз… аз бях задрямал и той просто… просто въздъхна, и от носа и устата му потече кръв. — Ахмед изтри една сълза, за да скрие очите си. — Аз го хванах, докато падаше от леглото, и после… после не знам, просто… просто изтичах при вас.

— Не се тревожете, ага, нищо не можеше да се направи. Понякога всичко става внезапно и бързо, друг път продължава дълго и мъчително. По-добре е да е бързо, това е благословия. — Тя въздъхна и оправи униформата си, доволна, че всичко свърши и сега може да напусне това място. — Трябва, ъъъ… да го измием, преди да се съберат останалите.

— Да. Моля да ми позволите да ви помогна, бих искал да ви помогна.

Ахмед й помогна да изчистят кръвта и да придадат на хана представителен вид, като през цялото време кроеше планове: Нажуд и Ахмед да бъдат прогонени преди пладне, останалата част от наказанието им да се изпълни след година и един ден от днес нататък; да разбере дали Фазир е хванал Пьотър Олег; да се погрижи да прережат гърлото на пратеника за откупа този следобед, както се беше разпоредил от името на хана.

„Глупак — помисли си той, загледан в трупа, — глупак, как можа да си помислиш, че ще платя откупа, за да се върне пилотът, който да те откара в Техеран, за да ти спасят живота! Защо да ти спасяват живота за няколко дни или за месец? Опасно е да си болен и безпомощен, умът ти се помрачава, о, да, докторът ми каза какво мога да очаквам, докато постепенно загубваш ума си и ставаш по-отмъстителен от всякога, по-опасен от когато и да било, достатъчно опасен, за да се обърнеш може би и срещу мен! Но сега, сега Хаким със сигурност ще наследи престола и аз ще властвам над лъвчето, и с помощта на Аллаха ще се оженя за Азадех. Или ще я изпратя на север — оная работа й е като на всяка друга.“

Сестрата поглеждаше от време на време Ахмед, неговите изящни и в същото време силни и нежни ръце, за първи път доволна от неговото присъствие, без да се страхува. Наблюдаваше го как реши брадата си. „Хората са толкова странни — помисли тя. — Той сигурно много е обичал този зъл старец.“