Джеймс Клавел
Вихрушка (62)

62

Щабът на въздушна база Ковис: 9,46 сутринта.

 

— Разкажете ми още за министър Киа, капитане. — Моллата Хусаин седеше зад бюрото в канцеларията на командира на базата. Вратата се пазеше от гвардеец със зелена лента и сурово лице.

— Казах ви всичко, което знам — отвърна изтощен Макайвър.

— Тогава разкажете ми, моля ви, за капитан Старк. — Беше учтив, настойчив, не бързаше, сякаш имаше на разположение цял ден и цяла нощ, и целия утрешен ден.

— Разказах ви и за него, ага. Разказвах ви и за двамата почти два часа. Уморен съм и няма нищо повече за разказване. — Макайвър стана от стола, протегна се и отново седна. Нямаше смисъл да се опитва да излиза. Опита веднъж и зеленият мълчаливо го върна. — Освен ако нямате предвид нещо конкретно, нямам какво друго да добавя.

Не се беше изненадал, че моллата разпитва за Киа, и му беше разказал отново и отново как преди няколко седмици Киа изведнъж, просто ей така, бе направен директор, за беглите си контакти с него през последните няколко седмици, но не и за чековете за швейцарските банки, които бяха проправили пътя на 125 и 212 да се измъкнат. „Проклет да съм, ако изиграя такъв номер на Киа.“

За Киа беше разбираемо, но защо Дюк Старк? Къде е ходил на училище, какво яде, от колко време е женен, една жена ли има или повече, от колко време е в компанията, католик ли е или протестант — за всичко и всички, и после разказвай отново. Ненаситен беше. И винаги даваше един и същ тих, уклончив отговор на въпроса му защо.

— Защото той ме интересува, капитане.

Макайвър погледна през прозореца. Малки пръски дъжд. Ниски облаци. Далечни гръмотевици. Щеше да има възходящи течения и няколко истински вихрушки в буреносните облаци на изток — голямо прикритие за бягството през Залива. Какво ли става със Скраг, Руди и техните момчета? — Тази мисъл отново изплува в съзнанието му. Направи усилие да я отложи за по-късно, както и умората и тревогата си, и това какво, по дяволите, ще прави, когато свърши този разпит. Ако свърши. „Внимавай! Концентрирай се! Ще направиш грешка, ако мисълта ти не е сто процента тук, и тогава всички сте загубени.“

Знаеше, че резервите му са почти изчерпани. На всичкото отгоре през нощта беше спал лошо. Тревожеше го и огромната мъка на Локхарт по Шаразад. На Том му беше трудно да приеме истината, а той не можеше да му каже „Том, стари приятелю, нали така и така щяхте да се разделите? Тя е мюсюлманка, тя е богата, а ти никога няма да бъдеш, наследството й е сигурно, а твоето никакво го няма, семейството й е връзката с живота, а твоето не, тя може да остане, ти не можеш, защото мечът на възмездието винаги ще виси над главата ти, по дяволите!“ „Толкова е тъжно — помисли си той. — Изобщо имат ли някакъв шанс? По времето на шаха — може би. А при твърдостта на новите? Какво щях да направя, ако бях на негово място?“

Напрегна се да спре обърканите си мисли. Чувстваше как очите на моллата се впиват в неговите. Не бе отместил поглед от него, откакто Чангиз го доведе и си отиде.

А, да, проклетият полковник Чангиз. В колата по пътя насам и докато чакаха, той също питаше. Но неговите въпроси целяха само да установят колко често лети 125 за Ковис, колко Зелени ленти са разположени в тяхната част на базата, кога са пристигнали, колко са постоянно в базата и дали обкръжават и пазят самолета през цялото време, докато е на земята. Разпитът беше непринуден, полковникът не запита за нищо, което би показало повече от обикновен интерес, но Макайвър беше сигурен, че истинската причина бе да си състави маршрут за бягство — ако стане необходимо. Капанът беше предложената сделка: „Дори в една революция стават грешки, капитане. Повече от всякога са необходими приятели на високо място.“ Тъжно, но вярно. Почеши ме по гърба, иначе ще те одера. Моллата стана.

— Ще ви откарам.

— О, много добре, благодаря. — Макайвър предпазливо изгледа Хусаин. Кафяво-черните очи под гъстите вежди не издаваха нищо, кожата над високите скули бе опъната. Странно, хубаво лице, прикриващо дух с огромна решителност. За добро или за зло?

 

 

В радиокулата: 9,58 сутринта.

 

Вазари бе приклекнал до вратата на покрива и още чакаше. Когато Макайвър и Локхарт го оставиха в офиса, той се разкъсваше между желанието да избяга и желанието да остане, после дойдоха Чангиз и войниците от ВВС, почти едновременно с тях Павуд с други служители, така че той се спотаи горе, без да го видят, и оттогава се криеше. Точно преди осем пристигна Киа с такси.

От наблюдателния си пункт видя как Киа бе обхванат от пристъп на ярост, задето Макайвър не го чака до хеликоптера, готов за отлитане. Зелените ленти му предадоха нарежданията на Чангиз. Киа шумно протестира. Последва вдигане на рамене и Киа нахлу в сградата, заявявайки на висок глас, че ще се обади по телефона на Чангиз и веднага ще потърси по радиото Техеран, но Локхарт го пресрещна на стълбите и му каза, че телефоните не работят, радиото е повредено, а техник щял да дойде чак утре. „Съжалявам, господин министре, нищо не можем да направим — освен ако не искате да отидете лично до щаба — го чу да казва Вазари. — Сигурен съм, че капитан Макайвър няма да се забави, моллата Хусаин го повика.“ — Изведнъж почти цялата бомбастична напереност на Киа се стопи и това го зарадва, но не облекчи мъчителното му безпокойство и той остана на вятъра и на студа отчаян, покрусен и нещастен.

Временната му безопасност с нищо не успокои тревогата, страха и подозренията му във връзка с поведението на Киа днес и утре отново пред комитета — „необходимо е да се явите за допълнителен разпит“… „И защо тия копелета Локхарт и Макайвър бяха толкова нервни, а? И защо излъгаха оня кучи син, изменника Чангиз, за смяна на екипа на сонда Абу Сал? Никаква проклета смяна не е необходима там, освен ако не са дали такова нареждане през нощта. Защо сме останали само с трима пилоти и двама механици, когато в понеделник започва толкова много работа, защо са изписани толкова много резервни части? О, Господи, измъкни ме оттук, по дяволите.“

Беше толкова студено и така духаше, че той се върна вътре, но остави вратата открехната, за да може бързо да излезе. Погледна предпазливо през прозорците и пролуките между дъските. Ако внимаваше, можеше да огледа по-голямата част от базата, без да го видят. Еър, Локхарт и механиците бяха до хеликоптерите. Главният портал беше добре пазен от Зелени ленти. Оттатък в базата не се виждаше никакво движение. Побиха го тръпки. Носеха се слухове, че комитетът ще прави нова чистка и че тъкмо той е начело на списъка им, защото е свидетелствал против Есвандиари и министър Киа. „Кълна се в Пророка, чух, че искат да те видят утре. Рискувал си живота си, като си говорил така. Не знаеш ли, че първото правило за оцеляване тук от четири хиляди години насам е да си държиш езика зад зъбите и очите затворени за делата на онези горе, иначе много скоро главата ти ще бъде лишена от тях? Разбира се, че онези горе са корумпирани, някога да е било по-различно?“

Вазари изпъшка: беше безпомощен в този водовъртеж и почти сломен. Откакто Затаки го бе пребил толкова зле — счупен нос (вече не можеше да диша като хората), четири избити зъба и почти постоянно главоболие — духът му го беше напуснал, а също и куражът. Никога преди не бяха го били. Перкото и Киа били виновни! И какво от това? Какво от това? Какво ти влиза в работата? А сега и глупостта ти ще те унищожи.

По бузите му потекоха сълзи, „Господи, Господи, помогни, помогни ми…“ Внезапно в главата му проблесна „повредено“ и той се хвана за това. Каква повреда? Нали вчера радиото работеше?

Той избърса сълзите. Без да вдига шум, се плъзна към бюрото и включи тихо радиото, задържайки силата на звука на абсолютен минимум. Всичко изглеждаше наред. Провери скалите. Имаше доста смущения, но никакъв говор. Беше необичайно никой да не разговаря на честотата на компанията, някой някъде сигурно предаваше. Не смееше да усили звука, затова бръкна в едно чекмедже и извади слушалки, включи ги и така прекъсна високоговорителя. Сега можеше да усили звука колкото си иска. Интересно. Пак нищо. Внимателно превключи от канала на компанията на други канали. Нищо. Мина на СВЧ. Нищо, никъде. Пак на ВЧ. Не се хващаше дори рутинната записана прогноза за времето, която още се излъчваше от Техеран.

Беше добър радист, добре обучен и бързо откри неизправността. Един поглед през процепа на вратата към покрива потвърди, че кабелът е прекъснат. „Кучият му син! — помисли той. — Как, по дяволите, не забелязах, когато бях навън?“

Изключи внимателно и изпълзя отново навън, а когато стигна основата на мачтата и видя, че кабелът е срязан, но ръждата по края е била скоро почистена, го обзе гняв. След това вълнение. „Тия копелета — изруга той. — Тия лицемерни копелета Макайвър и Локхарт. Сигурно са слушали и предавали, когато дойдох. Какво са намислили, по дяволите?“

Бързо възстанови връзката. Включи ВЧ и ушите му моментално се изпълниха с фарси на честотата на компанията: щабът в Техеран говореше с Бандар-е Делам, после повика Ал Шаргаз и Ленгех и него в Ковис, ставаше дума за четири хеликоптера, които отивали не там, където трябва. „Иран-Тода“? Не беше от техните бази.

— Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? Позна гласа на Джахан от Бандар-е Делам. Пръстът му посегна автоматично към превключвателя, после спря. Засега нямаше нужда да отговаря. Честотата на компанията се изпълни с гласове: Нумир и Джахан от Бандар-е Делам и Гелани в Техеран, а Сиамаки крещеше и беснееше.

— Кучият му син — промърмори Вазари след няколко минути. Всичко си дойде на мястото.

 

 

В хеликоптерите близо до Сири: 10,05 сутринта.

 

Остров Сири беше на миля пред тях, но Скрагър и неговият екип трябваше да подминат още три сонди, преди да завият на югоизток към линията на международната граница. „Като минно поле“ — помисли Скрагър. Дотук беше безопасно, без повече изненади. Всички стрелки бяха в зелените сектори, двигателите пееха сладко. Механикът му Бенсън седеше до него и се взираше във вълните, които летяха непосредствено под тях. В слушалките се чуваше пращенето на статично електричество. От време на време минаващите отгоре самолети от международните полети съобщаваха координатите си на радара в Киш, който бе контролният пункт в района, и получаваха веднага отговор.

— Киш ще ни забележи, Скраг — обади се по интеркома Бенсън.

— Ние сме под радара им. Не се притеснявай.

— Притеснявам се. А ти?

Скрагър кимна. Киш беше пред тях, на около петнадесетина мили вдясно. Воси и Вили бяха от двете му страни и той вдигна палец — отвърнаха му, Воси с ентусиазъм.

— Още двадесет минути и минаваме границата — рече Скрагър. — Щом я пресечем, се вдигаме на двеста.

— Добре. Времето се оправя, Скраг — каза Бенсън. Облачната покривка над тях бе чувствително изтъняла, но видимостта беше почти същата. Все пак и двамата видяха навреме насочващия се в открито море тежко натоварен танкер. Скрагър и Вили направиха широк завой зад кърмата, но Воси демонстративно се издигна над танкера, а после увисна до него.

Изведнъж в слушалките се чу:

— Говори Киш. Контрол. Нисколетящият хеликоптер по курс 225, съобщете височината и целта на полета си.

Скрагър поклати машината встрани, за да привлече вниманието на Вили и Воси, след това посочи на югозапад и им махна натам — това беше заповед да останат ниско и да се отделят от него. Видя нежеланието им, но посочи пак рязко с пръст на югозапад, махна за сбогом и се издигна, оставяйки ги на повърхността на морето.

— А сега, Бенсън, дръж се здраво за топките — рече той и започна да предава. Движеше микрофона напред-назад, симулирайки лош сигнал: — Киш, тук хеликоптер HVX от Ленгех, насочвам се към Сири Девет с резервни части, курс 225. Стори ми се, че видях една преобърната арабска гемия, но беше грешка. — Сири Девет беше най-далечната сонда, която обикновено обслужваха, непосредствено преди границата между Иран и Емирствата, все още бе в строеж и не бе оборудвана със СВЧ като останалите. — Връщам се на двеста метра.

— Хеликоптер HVX, чувам ви на пет и две, предаването ви е с прекъсвания. Поддържайте курса и съобщете, когато се издигнете на двеста метра. Потвърдете, че в Ленгех сте информирани за новите задължителни разпоредби за искане разрешение за „пуск двигатели“: — Гласът на оператора с американски акцент се чуваше на пет и пет, ясен и отчетлив.

— Съжалявам, Киш, днес е първият ми ден на работа. — Скрагър видя как Вили и Вос изчезват в мъглата. — Трябва ли да искам разрешение за пуск на двигателите от Сири Девет, след като кацна. Ще бъда там поне един час. — Скрагър избърса една капка пот. От Киш имаха право да му наредят да кацне най-напред там, за да го скастрят, че е нарушил разпоредбите.

— Прието. Изчакайте.

— Ами сега, Скраг? — обади се разтревожен Бенсън в интеркома.

— Ще се посъвещават малко.

— А ние какво ще нравим?

— Зависи от това какво ще направят те — усмихна се Скрагър и превключи на предаване.

— Киш, HVX на двеста.

— Тук Киш. Поддържайте курса и посоката.

— HVX, прието. — Отново тишина. Скрагър преценяваше възможностите, опасността го забавляваше: — Това е по-хубаво от редовен полет, нали, синко?

— Честно казано, не. Ако мога да докопам Воси, ще го удуша.

— Станалото — станало — вдигна рамене Скрагър. — Може би сме били на радара, откакто сме тръгнали. Може би Кешеми е съобщил за нас. — Започна да си подсвирква беззвучно. Вече бяха подминали остров Сири, а сонда Сири Девет беше на пет километра пред тях. — Киш, тук HVX — каза Скрагър, продължавайки да мести микрофона. — Слизам от двеста на подход към Сири Девет.

— HVX, не кацай, поддържай двеста и задръж. Предаването ти е с прекъсвания, на пет и две.

— Тук HVX. Киш, моля повторете, в предаването ви има смущения. Повтарям, слизам от двеста на подход към Сири Девет — повтори бавно Скрагър, като продължаваше да симулира лошо предаване. Пак се усмихна на Бенсън. — Този трик го научих в Кралските въздушни сили, синко.

— HVX, тук Киш. Казах: поддържайте двеста и чакайте така.

— Киш, започва да друса и мъглата се сгъстява. Слизам от двеста през сто и осемдесет, ще се обадя при кацането и по-късно, за да искам „пуск двигатели“. Благодаря и приятен ден! — добави той и се помоли наум.

— HVX, предаването ви е със смущения. Прекратете кацането на Сири Девет. Завийте на 310 градуса, поддържайте двеста и се явете незабавно в Киш.

Бенсън пребледня. Скрагър се оригна.

— Повторете, Киш. Чувам ви на пет и едно.

— Повтарям, преустановете кацането в Сири Девет. Завийте на 310 градуса и се явете направо в Киш. — Операторът говореше бавно.

— Прието, Киш. Разбрано, да кацнем на Сири Девет и след това да се явим в Киш. Минавам през сто за подход на малка височина. Благодаря и приятен ден.

— Киш, тук полет JAL 664 от Делхи — включи се някой в разговора. — Над вас съм на десет хиляди и двеста, посока Кувейт по курс 300. Чувате ли ме?

— JAL 664, Киш. Поддържайте курса и височината. Свържете се с Кувейт на 118,8, приятен ден.

Скрагър се взря в мъглата. Вече виждаше полуизградената сонда. До един от опорните стълбове бе привързана работна баржа. Всички стрелки на уредите бяха в зелените сектори и — я, чакай малко, на двигател номер едно температурата се бе покачила, налягането на маслото бе спаднало. Бенсън също го бе забелязал. Почука по стъклото, наведе се към уреда. Стрелката за налягането на маслото мръдна малко нагоре, после отново се върна: температурата беше няколко градуса над нормалното — нямаше време да се безпокоят за това сега, трябваше да се приготвят! Екипът на площадката ги чу и ги забеляза, спряха да работят и се махнаха от добре очертаната площадка за хеликоптери. На петнадесет метра над сондата Скрагър каза:

— Киш, HVX каца. Приятен ден.

— HVX. Явете се направо в Киш след това. Поискайте „пуск двигатели“. Повтарям, явете се направо в Киш — Чуваше се съвсем ясно. — Чувате ли ме?

Скрагър нито отвърна, нито кацна. Просто на метър от площадката увисна във въздуха и махна на хората долу. Те го познаха и решиха, че това е само тренировъчен полет за запознаване на нов пилот с обекта — постоянен навик на Скрагър. Той им махна за последен път и полетя напред, спусна се красиво надолу от сондата, плъзна се над морето и бързо се насочи на югозапад.

 

 

Въздушна база Ковис: 10,21 сутринта.

 

Моллата Хусаин спря колата пред административната сграда. Макайвър слезе и каза:

— Благодаря.

Не знаеше какво да очаква — Хусаин бе мълчал, откакто излязоха от канцеларията. Локхарт, Еър и останалите бяха при хеликоптерите. Киа излезе важно, спря се, като видя моллата, после слезе по стъпалата.

— Добро утро, почитаеми Хусаин, моите поздравления, приятно ми е да ви видя. — Използваше министерски глас за почетен гост, но не равен с него, после се обърна рязко към Макайвър на английски: — Трябва да тръгваме веднага.

— Да, ага. Трябват ми само няколко минути да организирам нещата. — „Слава Богу, че не съм Киа“ — помисли си той, докато се отдалечаваше. Стомахът го присви. — Здрасти, Том.

— Добре ли си, Мак?

— Да. — И добави тихо: — Ще трябва да действаме по инстинкт. Не знам какво е намислил моллата. Трябва да изчакаме да видим какво ще прави с Киа, не знам дали Киа е загазил или не. Щом разберем, можем да тръгваме. — Сниши гласа си още повече. — Ще трябва да взема Киа — освен ако Хусаин не го прибере. Планирам да го взема за известно време, само да минем зад хълмовете, извън СВЧ обхвата. Ще се престоря, че има някаква авария, и ще кацна. Щом Киа излезе от кабината да се успокои, ще излетя и ще се видим на мястото на срещата.

— Не, Мак. По-добре ме остави аз да го направя. Не познаваш района, а тези пясъчни дюни си приличат като близнаци. По-добре е аз да го взема.

— Помислих си за това, но тогава трябва да взема един от механиците без разрешително. По-скоро бих рискувал Киа, отколкото някого от тях. Освен това може да се изкушиш да отлетиш за Техеран. Чак дотам. А?

— По-добре е да го изоставя някъде и да се срещнем на мястото. По-безопасно е.

Макайвър поклати глава. Гадно му беше, че измъчва приятеля си.

— Ти би тръгнал, нали?

Последва странна пауза, после Локхарт каза:

— Докато те чаках, ако можех да излетя, щях да го взема на борда и да ме няма. — Усмихна се криво. — Войниците казаха — в никакъв случай. Трябвало да чакаме. По-добре внимавай с тях, Мак, някои говорят английски. Какво стана с тебе?

— Хусаин просто ме разпитва за Киа и за Дюк.

Локхарт се втренчи в него.

— За Дюк? За какво?

— Всичко за него. Като го попитах защо, той ми отвърна само: „Защото ме интересува.“

Локхарт потръпна.

— Мак, мисля, че е най-добре аз да взема Киа. Можеш да не намериш мястото на срещата. Ти лети заедно с Фреди. Аз ще тръгна пръв и ще ви чакам.

— Съжалявам, Том, не мога да поема такъв риск. Ти заминаваш. На твое място бих направил същото, а рискът да върви по дяволите. Но не мога да те пусна да се върнеш. Да се върнеш сега, би било катастрофа. Катастрофа за тебе — сигурен съм, Том, — както и за останалите. Такава е истината.

— По дяволите истината — отвърна горчиво Локхарт. — Добре, но, за Бога, в момента, в който кацнем в Кувейт, аз си вземам полагаемия месец отпуска или си подавам оставката от С-Г, както искаш. Още първата секунда.

— Справедливо е, но ще стане в Ал Шаргаз. Трябва да заредим в Кувейт и да излетим оттам колкото е възможно по-бързо — ако имаме късмет да стигнем дотам и ако ни разрешат да излетим.

— Не. За мене Кувейт е крайният пункт.

— Както искаш — рече Макайвър вече по-твърдо. — Но ще се постарая да не намериш самолет за Техеран, Абадан или където и да е в Иран.

— Копеле мръсно! — Локхарт се ядоса, че Макайвър така лесно разгада намеренията му. — Проклет да си!

— Да, съжалявам. От Ал Шаргаз ще помогна с всичко, каквото мо… — Макайвър спря, защото Локхарт промърмори някаква ругатня. Обърна се. Киа и Хусаин още разговаряха до колата. — Какво има?

— В кулата.

Макайвър погледна нагоре и видя Вазари, прикрит зад един от запушените с дъски прозорци. Явно им даваше знак да се приближат. Докато го гледаха, Вазари отново ги подкани с жест, после се дръпна.

— Да пукне дано! — възкликна Локхарт. — Проверих кулата веднага след като ти тръгна, да не би да се е вмъкнал там. Нямаше го. Помислих, че е офейкал. — Лицето му почервеня от яд. — Всъщност не се качих чак догоре, така че би могъл да се скрие на покрива. Кучият му син! Сигурно през цялото време е бил там.

— Господи! Може би е открил скъсания кабел! — стресна се Макайвър.

— Ти стой тук. — Локхарт се намръщи. — Ако се опита да ни прави номера, ще го убия. — И тръгна.

— Чакай, и аз ще дойда. Фреди! — викна Макайвър. — Връщаме се след малко.

На минаване покрай Хусаин и Киа Макайвър подхвърли:

— Ще искам разрешение за излитане, господин министър. След пет минути?

— Иншаллах — изрече скептично моллата, преди Киа да успее да отговори.

Киа се обърна рязко към Макайвър:

— Капитане, нали не сте забравили, че трябва да бъда в Техеран за важно съвещание в седем часа довечера? Добре. — И им обърна гръб, продължавайки разговора с Хусаин. — Та какво казвахте, ваше превъзходителство?

Двамата пилоти влязоха в офиса. Беше им накипяло от грубостта на Киа. Подминаха Павуд и останалите служители и се насочиха към стълбата за кулата.

В кулата нямаше никого. Видяха, че вратата към покрива е открехната и чуха как Вазари прошепна:

— Насам.

Беше отвън, клекнал до стената.

— Знам какво сте намислили. — Вазари не мърдаше от мястото си. — Радиото не е повредено. — Той едва сдържаше вълнението си. — Четири хеликоптера са излетели от Бандар-е Делам и са изчезнали. Вашият управителен директор Сиамаки квичи, като че ли го колят, защото не може да се свърже с Ленгех, с нас или с Ал Шаргаз и Гавалан — те просто си траят, нали така? А?

— Какво общо има това с нас? — попита напрегнато Локхарт.

— Всичко, разбира се. Всичко, защото всичко съвпада. Нумир от Бандар-е Делам казва, че всички чужденци са си отишли, не е останал никой. Сиамаки казва същото за Техеран, дори съобщи на Нумир, че вашият прислужник, капитан Макайвър, вашият прислужник е казал, че повечето от личните ви вещи и на някой си капитан Петикин ги няма в апартамента.

— Това беше предпазна мярка, докато Петикин е в отпуск, а мене ме няма. Много кражби стават напоследък. — Макайвър вдигна рамене и отиде да включи радиото.

— Не се обаждайте още. Моля ви. Слушайте, за Бога, слушайте, умолявам ви… не можете да спрете истината. Вашите 212 и пилотите са изчезнали от Бандар-е Делам. Ленгех мълчи, така че и там е същото. Техеран са затворили, същото е. Само тука остава, а вие сте готови. — Имаше нещо странно в гласа на Вазари и те не разбираха какво е. — Аз няма да ви издам, искам да ви помогна. Кълна се, че искам да ви помогна.

— Да ни помогнеш за какво?

— Да избягате.

— И защо трябва да правиш това, дори и да е вярно? — попита ядосано Локхарт.

— Прави бяхте да не ми вярвате преди, капитане, но кълна се пред Бога, че сега можете да ми вярвате, сега съм наред, преди не бях, но сега съм, и вие сте единствената ми надежда да се измъкна. Утре трябва да се явя пред комитета и… погледнете ме, за Бога! — избухна той. — Аз съм смазан и ако не намеря добър доктор, ще си остана съсипан за цял живот, а може и да умра — тук нещо ме притиска, адски ме боли. — Вазари докосна горната част на счупения си нос. — Откакто това копеле Затаки ме би, главата ме боли и бях откачил, така беше, знам го, но още мога да помогна. Мога да ви прикрия оттук, ако ме вземете с вас. Само ме пуснете да се промъкна на последния хеликоптер — кълна се, че ще ви помогна. — Очите му се напълниха със сълзи. Двамата го гледаха втренчено.

Макайвър включи СВЧ:

— Кулата в Ковис, проба на IHC, проба. Последва дълга пауза, след това се чу глас със силен английски акцент:

— Кулата слуша, IHC, чуваме ви на пет и пет.

— Благодаря. Струва ми се, че отстранихме повредата. Чартърният ни полет на 206 за Техеран е след десет минути, а имаме също и сутрешен полет до сондите Четиридесета, Абу Сал и Горди с резервни части.

— Окей. Обадете се, когато излетите. Вашите от Бандар-е Делам се опитваха да се свържат с вас.

Макайвър почувствува, че пак започва да се поти.

— Благодаря, Ковис. Приятен ден. — Погледна Локхарт и включи. ВЧ. Веднага чуха гласа на Джахан на фарси и Локхарт започна да превежда:

— Джахан казва, че последните данни за полета им са, че са ги видели на североизток, навътре от брега… че Затаки… — За момент гласът му потрепери — … и че Затаки е наредил на четирите хеликоптера да обслужат „Иран-Тода“, трябва вече да са в „Иран-Тода“, и той щял да се обади или да изпрати съобщение… — След това Макайвър разпозна Сиамаки. Локхарт се потеше. — Сиамаки казва, че половин-един час няма да предава, но ще се обади, като се върне, и да се опитват да се свържат с нас и Ал Шаргаз… Джахан потвърди, че ще изчака, и ако има някакви новини, ще се обади.

Известно време станцията само пращеше. После се чу гласът на Джахан на английски:

— Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Щом от кулата са слушали всичко това, защо не сме вече в пандиза? — промърмори Локхарт.

— Днес е петък, няма причина да прослушват честотата на компанията. — Вазари избърса сълзите си, вече се владееше. — Екипът в петък е само от стажанти — няма полети, нищо не става, комитетът уволни всички офицери от радара и петима от сержантите — изпратиха ги в лагера. — Той потръпна и продължи забързано: — Може би едно от момчетата е хванало Бандар-е Делам един-два пъти. Е, Бандар-е Делам са изгубили връзка с някакви техни хеликоптери и какво от това, те са чужденци и такива работи стават винаги. Но, капитане, ако не затворите Бандар и Техеран, те ще… някой ще се ядоса. — Извади мръсна носна кърпа и избърса струйка кръв от носа си. — Ако превключите на другия канал, ще сте в безопасност, кулата не го слуша.

— Сигурен ли си? — погледна го Макайвър.

— Разбира се! Вижте, защо не… — Той се спря. Чуваха се приближаващи стъпки. Вазари безшумно се измъкна обратно в скривалището си на покрива. Киа затропа по стъпалата.

— Защо се бавите, капитане?

— Ами… чакам потвърждение на разрешението, господин министър. Съжалявам, казаха ми да чакам. Нищо не мога да направя.

— Разбира се, че можеш! Можем да излетим! Веднага! Омръзна ми да ча…

— И на мен ми омръзна, но не искам да ме гръмнат. — Не се сдържа Макайвър. — Ще чакате! Ще чакате! Разбрахте ли? Ще чакате, по дяволите, и ако не се държите по-добре, ще отменя цялото пътуване и ще спомена на моллата Хусаин за някои и други пишкеши, които бях забравил по време на разпита. Сега се махайте, по дяволите.

Очакваха, че Киа ще избухне, но той размисли и си отиде. Макайвър потърка с ръка гърдите си, проклинайки се, че не се бе сдържал. После завъртя палец към покрива и прошепна:

— Том, ами тоя?

— Не можем да го оставим. Ще ни издаде веднага. — Локхарт се озърна. Вазари стоеше на прага.

— Кълна се, че ще помогна — прошепна той отчаяно. — Слушайте, когато излетите с Киа, какво смятате да правите с него, да го изхвърлите ли, а? — Макайвър не отговори, все още не беше сигурен. — Божичко, капитане, трябва да ми повярвате! Вижте, обадете се на Бандар-е Делам по резервната линия и сдъвчете Нумир, както направихте с онова копеле. Кажете му, че сте наредили на всички хеликоптери да дойдат тук. Това ще успокои нещата за час-два.

Макайвър погледна Локхарт.

— Защо не? — възкликна разгорещено Локхарт. — По дяволите, това е добра идея, после излиташ с Киа и… и Фреди може да тръгва. Аз ще изчакам тук и…

— И после какво, Том? — попита Макайвър. Вазари се приближи, превключи на резервния канал и бързо се обърна към Локхарт:

— Вие се помотайте малко, капитане, а когато капитан Макайвър тръгне и Еър напусне района, кажете на Нумир, че сте сигурен, че неговите четири хеликоптера тъкмо са изключили ВЧ: не е необходимо да го използуват и са минали на СВЧ. Това ви дава извинение да излетите и да се поразходите, после право към резервното гориво. — Забеляза погледите им. — Господи, капитане, и децата знаят, че не можете да пресечете залива само с един резервоар, така че сигурно някъде сте си скрили гориво. На брега или на някоя от сондите.

Макайвър мое дълбоко въздух и натисна копчето за предаване:

— Бандар-е Делам, опитваме се да се свържем с вас от часове и…

— Джахан, свържи ме с ага Нумир — каза рязко Макайвър. Нумир веднага се обади, но преди директорът на „Иран Ойл“ да се впусне в тирада, Макайвър го пресрещна със своята: — Къде са ми четирите хеликоптера? Защо ги няма още? Какво става там? И как така действате толкова неефективно, та не знаете, че съм наредил на хеликоптерите и личния състав да се явят тук…

 

 

Ал Шаргаз, офисът на С-Г.

 

— … и защо не можете да запомните, че след края на седмицата екипажите трябва да се сменят в Бандар-е Делам? — Гласът на Макайвър се чуваше слабо, но ясно. Гавалан, Скот и Мануела бяха вперили очи във високоговорителя, слисани, че Макайвър все още е в Ковис — означаваше ли това, че Локхарт, Еър и останалите също са там?

— Търся ви цяла сутрин, капитане — обади се Нумир, неговият глас се чуваше по-слабо. — Вие сте наредили на нашите хеликоптери да отлетят за Ковис? Но защо? И защо не съм бил информиран? Тази сутрин те трябваше да отидат до „Иран-Тода“, но не са кацнали изобщо и са изчезнали! Ага Сиамаки също се опитва да се свърже с вас.

— Имаше повреда в нашето ВЧ. Аз наредих на моите хеликоптери да дойдат в Ковис. Не съм одобрявал изобщо полет до „Иран-Тода“, нищо не знам за „Иран-Тода“, така че този въпрос е приключен. И престани да вдигаш врява за нищо!

— Но това са наши хеликоптери и всички са заминали, всички — механици, пилоти и…

— Наредих всички да дойдат, тъй като предстои разследване. Повтарям, много съм недоволен от работата ви. И ще докладвам в този смисъл на „Иран Ойл“! Сега престани с обажданията.

В офиса бяха в шок. Това, че Макайвър беше още в Ковис, бе катастрофа. Операцията вървеше много зле. Беше десет и дванадесет минути, а Руди и неговите три машини още не се бяха появили в Бахрейн, „… но ние не знаем какъв е насрещният вятър, татко — бе казал Скот, — или колко време ще им отнеме да заредят в движение. Може да закъснеят с четиридесет и пет минути и въпреки това всичко друго е наред — ще пристигнат в Бахрейн, да речем, към единадесет — единадесет и четвърт.“ Всички обаче знаеха, че сигурно нямат толкова гориво на борда.

Още нямаше нищо от Скраг и неговите два хеликоптера, но това можеше да се очаква — те нямаха ВЧ в машините. Полетът им до Ал Шаргаз би трябвало да трае около час и половина. Ако бяха тръгнали примерно в седем и тридесет и се бяха измъкнали без произшествия към седем и четиридесет и пет, би трябвало да се очакват към девет и четвърт при всички случаи. „Няма защо да се безпокоиш, Мануела — бе казал Анди, — ти знаеш какво значи насрещен вятър, а ние не знаем кога всъщност са излетели.“

Толкова неща можеха да се объркат. Господи, колко е гадно да чакаш. Гавалан се почувствува много стар. Вдигна слушалката и набра Бахрейн.

— „Гълф Ер де Франс“? Моля ви, Жан-Люк Сесон! Жан-Люк, има ли нещо?

— Не, Анди. Току-що се обадих на кулата, но в системата няма нищо. Pas probleme. Руди ще пести гориво. От кулата ще ми се обадят веднага щом ги зърнат. Нещо за другите?

— Току-що разбрахме, че Мак е още в Ковис. — Гавалан чу ахване, последваха нецензурни изрази. — Съгласен съм. Ще ти се обадя. — Набра Кувейт. — Чарли, Джени при тебе ли е?

— Не, в хотела е. Анди, аз…

— Току-що чухме, че Мак е още в Ковис и…

— Боже Господи, какво е станало?

— Не знам, още предава. Ще се обадя пак, когато имам нещо определено. Не се обаждай още на Джени. Чао.

Отново гадното чакане, после ВЧ оживя:

— Техеран, тук Ковис, капитан Макайвър. Говорете.

— Ковис, тук Техеран, викаме ви цяла сутрин. Ага Сиамаки се опитваше да се свърже с вас. Той ще се върне след около час. Моля, потвърдете, че сте наредили на четирите 212 да отлетят за Ковис.

— Техеран, тук Ковис. Бандар-е Делам, слушайте и вие. — Макайвър говореше по-бавно и по-ясно, но беше много ядосан. — Потвърждавам, че всички мои 212 — повтарям, всички мои 212 — са под мой контрол. Всички. Няма да мога да говоря с ага Сиамаки, тъй като имам разрешение да излетя оттук за Техеран с министър Киа след пет минути, но ще очаквам ага Сиамаки да посрещне 206 на международното летище в Техеран. След няколко минути изключваме за ремонт — по нареждане на властите — и ще работим само по правилата за визуален полет. За ваша информация, капитан Еър отлита след пет минути с резервни части за сонда Абу Сал, а капитан Локхарт остава в готовност за посрещане на 212 от Бандар-е Делам съгласно плана. Разбрахте ли, Техеран?

— Потвърждавам, капитан Макайвър, но можете ли да ми ка…

— Разбра ли, Нумир — прекъсна го Макайвър, — или си по-безполезен от всякога?

— Да, но настоявам да ни инфор…

— Омръзнаха ми тези глупости. Аз съм управляващ директор на това предприятие и докато работим в Иран, така ще бъде — просто, директно и без фасони. Ковис изключва за ремонт по нареждане на полковник Чангиз и ще ви се обадим, щом включим отново. Останете на този канал, но да бъде чист за изпитания. Всичко ще се прави според плана. Край!

В този миг вратата се отвори и влезе Старк, а след него една разтревожена млада медицинска сестра. Мануела се смая. Гавалан скочи и му помогна да седне. Гърдите на Старк бяха целите бинтовани. Беше по долнище на пижама и широка хавлия.

— Добре съм, Анди — рече Старк. — Ти как си, миличка?

— Конроу, луд ли си?

— Не. Анди, кажи какво става!

— Наистина не мога да поема отго… — почна сестрата, но Старк търпеливо я прекъсна:

— Обещавам, само два-три часа, и ще внимавам много. Мануела, ще я отведеш до колата, нали, миличка? — И я погледна с онзи особен поглед между съпрузи, който не търпи възражение. Тя стана веднага и изведе сестрата. Когато излязоха, Старк рече: — Съжалявам, Анди, не издържах. Какво става?

 

 

Ковис: 10,48 преди обед.

 

Макайвър слезе по стълбите на кулата. Чувствуваше се гадно, сякаш му бяха извадили вътрешностите, и не бе сигурен дали ще успее да стигне до 206, камо ли да осъществи останалата част от плана. „Ще успееш — рече си той. — Стегни се.“

Моллата Хусаин още говореше с Киа, облегнат на колата му, с преметнат през рамото „Калашников“.

— Готови сме, господин министър — каза Макайвър. — Естествено, ако нямате нищо против, почитаеми Хусаин.

— Не, да бъде Божията воля — отвърна Хусаин със странна усмивка и любезно подаде ръка. — Довиждане, министър Киа.

— Довиждане, ваше преподобие. — Киа се завъртя и тръгна бързо към хеликоптера.

— Довиждане, почитаеми. — Макайвър подаде неловко ръка на моллата.

Хусаин се обърна, за да види как Киа влиза в кабината. На лицето му отново се появи странната усмивка.

— Писано е: „Божията мелница мели бавно, но сигурно.“ Нали така, капитане?

— Да. Но защо ми казвате това?

— Като подарък на сбогуване. Можете да го кажете на вашия приятел Киа, като кацнете в Техеран.

— Той не ми е приятел, тогава защо?

— Вие сте мъдър, че не го считате за приятел. Кога ще се видите отново с капитан Старк?

— Не зная. Скоро, надявам се. — Макайвър забеляза, че моллата погледна отново към Киа, и безпокойството му нарасна. — Защо?

— Бих искал да го видя скоро. — Хусаин свали автомата от рамото си, седна в колата и замина със Зелените ленти.

— Капитане! — Беше Павуд. Трепереше и беше разтревожен.

— Да, Павуд, една минутка. Фреди! — Макайвър махна на Еър и той се затича към него. — Да, Павуд?

— Моля ви, защо 212 са натоварени с резервни части и багаж, и не…

— Смяна на екипите — отвърна веднага Макайвър и се престори, че не забелязва как Еър се ококори. — Чакам четири 212 от Бандар-е Делам. Най-добре е да приготвите стаи за екипажите. Четирима пилоти и четирима механици. Трябва да пристигнат след около два часа.

— Но нямаме нареждане, нито причина за…

— Действайте! — Напрежението на Макайвър отново взе връх. — Аз съм дал нарежданията. Аз! Аз лично! Аз наредих на моите 212 да дойдат тук! Фреди, какво чакаш, по дяволите? Тръгвай с твоите части.

— Тъй вярно. А вие?

— Аз вземам Киа, Локхарт поема ръководството, докато се върна. Тръгвай. Не, стой, идвам с тебе. Павуд, какво чакаш, по дяволите? Капитан Локхарт страшно ще се ядоса, ако не си готов навреме. — Макайвър тръгна с Еър, като се молеше да е успял да накара Павуд да повярва.

— Мак, какво става, по дяволите?

— Почакай, докато стигнем при останалите. — Когато спряха до машините, Макайвър застана с гръб към Павуд, който още стоеше на стъпалата, и набързо му разказа всичко. — Ще се видим на брега.

— Добре ли си, Мак? — попита Еър, силно обезпокоен от цвета на лицето му.

— Разбира се, че съм добре. Излитай!

 

 

Край Бахрейн: 10,59 преди обед.

 

Руди и Поп Кели продължаваха да се борят в тандем с насрещния вятър, щадейки двигателите — бензиномерите показваха, че резервоарите са празни, червените предупредителни лампи светеха. Преди половин час и двамата спряха и увиснаха над морето. Механиците отвориха вратите на кабините и навеждайки се навън, отвориха капаците на резервоарите. След това развиха маркучите, пъхнаха ги в отворите и се върнаха в кабините. С помощта на импровизираните помип с мъка изпомпаха първо единия от четиридесетгалоновите варели до дъно, след това и втория. Никой от тях не бе зареждал преди по този начин във въздуха. Когато свършиха, и двамата повърнаха. Но операцията беше успешна.

Мъглата още беше гъста, морето се надигаше тежко под поривите на вятъра и след като едва се разминаха с танкера, всичко бе рутинно летяха напред, търсеха оптимална мощност, регулираха оборотите, отново регулираха и се молеха. Руди не бе виждал Дюбоа или Шандор. Един от двигателите му се закашля, но се оправи почти веднага.

Фейгънуич трепна.

— Още колко ни остава?

— Твърде много. — Руди включи СВЧ предавателя и наруши радиомълчанието: — Поп, превключи на ВЧ и прослушай — изрече той бързо и отново превключи: — Сиера Едно, тук Делта Едно, чувате ли ме?

— Високо и ясно, Делта Едно — отвърна веднага гласът на Скот. — Говорете.

— Намирам се край Бостън — кодът им за Бахрейн — височина двеста, курс 185, горивото е на привършване. Делта Две е с мене, Три и Четири летят самостоятелно.

— Добре дошли от Британия в слънчевите страни, G-HTXX и G-HJZI, повтарям G-HTXX и G-HJZI! Жан-Люк ви очаква. Още нямаме новини от Делта Три и Четири.

— НТХХ и HJZI! — Руди веднага прие новите им английски обозначения. — А какво става с Лима Три и Кило Две? — Лима означаваше трите хеликоптера от Ленгех, а Кило — двата от Ковис.

— Все още нямаме новини, освен че Кило Две е още на място. — Руди и Поп Кели бяха шокирани. После чуха.

— Тук щабът в Техеран, Ал Шаргаз, чувате ли?

Последва веднага гласът на Сиамаки: — Тук Сиамаки, кой говори по този канал? Кой е Кило Две и Лима Три? Кой е Сиера Едно?

Силният глас на Скот го прекъсна:

— Не се притеснявай НТХХ, някакъв глупак използува канала ни. Обадете се по телефона, като кацнете — добави той, за да ги предупреди да не говорят излишно.

— НТХХ, пред нас пясъчни плитчини — обади се напрегнато Поп Кели.

— Виждам ги. Сиера Едно, тук НТХХ, вече сме почти на брега…

Единият от двигателите пак се задави, по-лошо от преди, но се съвзе, стрелките на оборотомера се въртяха като пияни. След това Руди през мъглата видя брега, издадена в морето земя, след това плажа и разбра точно къде са.

— Поп, ти говори с кулата. Сиера Едно, кажи на Жан Люк, че съм…

 

 

Щабът в Ал Шаргаз.

 

Гавалан вече набираше Бахрейн, а от високоговорителя Руди забързано продължи:

— … на североизточния край на плажа Абу Сабх, източно… — последва пращене и после тишина.

— „Гълф Ер де Франс“? — Гавалан се свърза. — Моля ви, Жан-Люк. Жан-Люк, обажда се Анди. Руди и Поп са… Изчакай Едно…

Ясно се чу гласът на Кели:

— Сиера Едно, снижавам се след Делта Едно, той изключи двигателите…

— Тук Техеран, кой е изключил и къде? Кой говори по този канал? Тук Техеран, кой гово…

 

 

На брега на Бахрейн.

 

Плажът беше с хубав бял пясък, но точно тук почти нямаше хора. Навътре в морето имаше много яхти и увеселителни корабчета, ята сърфисти се носеха в лекия бриз, денят бе спокоен. Хотел „Старбрейк“ беше по-нагоре по брега, ослепително бял, с палми и градини, по терасите и плажа се виждаха многоцветните точки на сенниците. Машината на Руди излетя бързо от омарата над водата, роторите се въртяха, двигателите кашляха и вече не помагаха. Линията на снижение не му даваше възможност за избор, но той бе благодарен, че ще кацне на земята, а не в морето. Брегът се носеше към тях и той избра точно къде да кацне — до един самотен сенник, малко нагоре по брега към пътя. Използваше вятъра, за да се приближи, стабилизира машината, после дръпна общия лост за управление и измени ъгъла на витлата, за да вдигне за миг и омекоти падането, плъзна се напред няколко метра по неравната повърхност, наклони се малко, но не толкова, че да се удари, и бяха в безопасност.

— По дяволите… — ахна Фейгънуич. Отново дишаше, сърцето му проработи.

Руди започна да изключва приборите. Тишината беше зловеща. Сега вече ръцете и коленете му трепереха. По-нагоре по плажа и терасите хората бяха станали и ги гледаха. В този момент Фейгънуич пак ахна и го изплаши. Той се обърна и също ахна.

Под самотния сенник тя бе с тъмни очила и почти нищо друго — без горнище на банския и почти без долнище, руса и красива; беше се подпряла на лакът и ги гледаше. Стана, без да бърза, и си сложи нещо, което минаваше за горна част на бански.

— Божичко… — Фейгънуич нямаше думи. Руди махна с ръка и извика дрезгаво:

— Извинявайте, свърших горивото.

Тя се засмя и в този миг Кели се спусна от небето и развали всичко. И двамата го наругаха, а струята от роторите му изпъна сенника и дългата й коса, издуха кърпата й и пръсна пясък. Сега вече и Кели я видя, отдръпна се любезно, за да не духа към нея, приближи се към пътя и разсеян като другите, кацна до тях.

 

 

Международно летище Бахрейн: 11,13 преди обед.

 

Жан-Люк и механикът Род Родригес излязоха на бегом от сградата и се насочиха по пистата към една малка цистерна с обозначенията на „Гълф Ер де Франс“ — GAdeF, която бяха уредили под наем. Летището бе оживено, модерният терминал и сградите край него бяха великолепни, блестящо бели. Реактивни самолети на различни нации товареха или разтоварваха, току-що кацаше един джъмбо на JAL.

— On у va, да вървим — каза Жан-Люк.

— Разбира се, Саид. — Шофьорът засили звука на интеркома и с едно плавно движение запали двигателя, включи на скорост и потеглиха. Беше слаб палестинец-християнин с тъмни очила и гащеризон с маркировката на компанията. — Къде трябва да отидем?

— Знаеш ли къде е плажът Абу Сабх?

— О, да, Саид.

— Два от нашите хеликоптери са кацнали там без гориво. Да вървим!

— Смятайте, че вече сме там! — Шофьорът бързо смени скоростите и подкара бързо. От високоговорителя на интеркома се чу:

— Алфа Четири?

Той взе микрофона и продължи да кара важно с една ръка.

— Тук Алфа Четири.

— Свържете ме с капитан Сесон.

Жан-Люк позна гласа на Матиас Деларне, директора на „Гълф Ер де Франс“ за Бахрейн — стар приятел от дните във френските ВВС и Алжир.

— Тук Жан-Люк, стари приятелю — заговори той на френски.

Деларне отвърна бързо, също на френски:

— От кулата се обадиха да ми кажат, че още един хеликоптер е навлязъл в системата по очаквания курс, Дюбоа или Петрофи, а? От кулата се опитват да се свържат с него, но още нямат връзка.

— Само един ли? — Жан-Люк изведнъж се разтревожи.

— Да. Движи на правилен заход по правилата за визуален полет към хеликоптерна площадка 16. Проблемът, който обсъждахме, а?

— Да. — Жан-Люк бе казал на приятеля си какво всъщност става и за проблема с регистрационните знаци. — Матиас, предай от мое име на кулата, че това е G-HTTE в транзитен полет. — HTTE беше третият от определените му опознавателни знаци. — Ще изпратя Родригес да се оправи с Руди и Кели. Ние ще поемем Дюбоа или Шандор — ти и аз. Донеси резервния комплект. Къде ще се срещнем?

— Господи, Жан-Люк, след тази работа ще трябва да се запишем в Чуждестранния легион. Чакай ме пред офиса.

Жан-Люк прие и окачи микрофона.

— Спри тук! — Камионът спря моментално. Родригес и Жан-Люк едва не излетяха през предното стъкло. — Род, знаеш какво да правиш. — Той скочи навън. — Давай!

— Слушай, аз предпочитам да ходя пе… — Останалите думи се изгубиха. Жан-Люк затича обратно, а камионът потегли рязко със свирене на гуми през портала и по пътя към морето.

 

 

Ковис, в кулата: 11,17 преди обед.

 

Локхарт и Вазари наблюдаваха как 206 на Макайвър се издига към планината Загрос.

— Ковис, тук НОС — предаде Макайвър. — Вече излизам от системата ви. Приятен ден.

— НОС, тук Ковис. Приятен ден — отвърна Вазари. От високоговорителя на ВЧ се разнесе глас на фарси:

— Бандар-е Делам, тук Техеран, обадиха ли се вече от Ковис?

— Няма нищо. Ал Шаргаз, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Пращене на статично електричество, после повикването се повтори, — и отново тишина.

— Смятате ли, че капитан Еър вече е на мястото на срещата ви? — попита Вазари и избърса лицето си. Отчаяно се мъчеше да бъде от полза. Не беше трудно да усети, че Локхарт не го харесва, нито пък недоверието му. — А?

Локхарт само вдигна рамене. Мислеше си за Техеран и какво да прави. Бе казал на Макайвър да изпрати двамата механици с Еър:

— Просто в случай, че ме хванат, Мак, или че Вазари ни е разкрил или издал.

— Не прави глупости, Том! И да не вземеш да идеш в Техеран с 212, със или без Вазари.

— Няма начин да се промъкна в Техеран, без да алармирам цялата система и да проваля „Вихрушка“. Ще трябва да презареждам и ще ме спрат.

„Има ли начин?“ — питаше се той. Забеляза, че Вазари го гледа.

— Какво?

— Капитан Макайвър ще ви даде ли знак, ще се обади ли, като остави Киа? — Локхарт само го гледаше и Вазари мрачно продължи: — По дяволите, не разбирате ли? Каквото и да кажете, ще го направя. Вие сте единствената ми надежда да се измъкна…

Двамата почувствуваха, че някой ги гледа, и се обърнаха рязко. Павуд надничаше иззад перилата на стълбите.

— Така значи! — рече той тихо. — Да бъде Божията воля. И двамата сте заловени в предателство.

Локхарт направи крачка към него.

— Какво те тревожи? — започна той с пресъхнало гърло. — Няма нищо…

— Заловени сте. Ти и този предател! Всички бягате, измъквате се с нашите хеликоптери!

— Предател, а? — изсъска Вазари и лицето му се сгърчи. — Я си качи тук комунистическия задник! Знам всичко за тебе и другарите ти от Туде!

— Глупости! — Павуд пребледня. — Ти си заловен, ти си…

— Ти си предател, гадно комунистическо копеле! Капрал Али Федаги ми е съквартирант и комисар на базата, и твой шеф. Всичко знам за тебе — той се опита да ме привлече в партията преди месеци. Дигай си задника насам! — Павуд се поколеба и Вазари го предупреди: — Ако не дойдеш, обаждам се на комитета и изгърмявате — и ти, и Федаги, заедно с Мохамед Берари и дузина други, за които не ми пука… — Пръстите му докоснаха копчето на предавателя.

— Не — въздъхна Павуд и разтреперан се качи на площадката.

За миг никой не помръдна, после Вазари грабна хленчещия, вцепенен мъж и го събори в един ъгъл, стисна някакъв гаечен ключ и замахна да му счупи главата. Локхарт успя навреме да го хване за ръката.

— Защо ме спираш, за Бога? — Вазари се тресеше от страх. — Ще ни издаде!

— Няма нужда… няма нужда от това. — За момент гърлото му се стегна. — Имай търпение. Слушай, Павуд, ако си мълчиш, и ние ще мълчим.

— Кълна се в Бога, разбира се, че…

— Не можеш да им имаш доверие на тия копелета — просъска Вазари.

— Така е — рече Локхарт. — Бързо! Напиши го! Бързо! Всички имена, които помниш. Бързо — в три екземпляра! — Локхарт му пъхна химикалката в ръката. Вазари се поколеба, после грабна бележника и започна да пише. Локхарт се приближи към Павуд, който се присви, молейки за милост. — Млъкни и слушай, Павуд. Ще се разберем така: ти не казваш нищо и ние не казваме нищо.

— За Бога, разбира се, че няма да кажа нищо, ага, не съм ли служил вярно на компанията толкова години, не съм ли…

— Лъжец — прекъсна го Вазари и добави за ужас на Локхарт: — Чух те как ти и другите лъжете и мамите, и се лигавите за Мануела Старк, надничате през прозореца й нощем.

— Лъжи, само лъжи, не му вяр…

— Млъквай, копеле! — наруга го Вазари.

Павуд се подчини, вцепенен от злобата му, и пак се сви в ъгъла. Локхарт прибра един от листовете в джоба си.

— Задръж втория, сержант. Дръж и ти! — обърна се той към Павуд и бутна третия в лицето му. Павуд се опита да се отдръпне, но не можа, и когато му пъхнаха листа в ръката, изохка и го пусна, сякаш бе запален. — Ако ни спрат, обещавам ти пред Бога, че това ще попадне, в първия срещнат от Зелените ленти, а не забравяй, че и двамата говорим фарси и познавам Хусаин! Разбра ли? — Павуд кимна вдървено. Локхарт се наведе, взе листа и го пъхна в джоба му. — Седни там! — посочи той един стол в ъгъла и избърса потните си длани в панталона. После включи СВЧ и взе микрофона. — Ковис вика пристигащите хеликоптери от Бандар-е Делам, чувате ли ме? — Локхарт почака, след това повтори повикването. После превключи: — Кулата, тук базата, чувате ли ме?

След кратка пауза някакъв отегчен глас със силен акцент отвърна:

— Да, чуваме ви.

— Очакваме четири пристигащи хеликоптера от Бандар-е Делам, които имат само СВЧ. Ще излетя и ще се опитам да се свържа с тях. Изключвам, докато се върна. Окей?

— Окей.

Локхарт изключи. От ВЧ се чу:

— Ковис, тук Техеран, чувате ли ме?

— Какво ще го правим? — попита Локхарт. И двамата погледнаха към Павуд, който сякаш се смали.

Пронизващата болка зад очите на Вазари бе по-силна от всякога. „Ще трябва да убия Павуд, това е единственият начин да докажа на Локхарт, че съм на негова страна.“

— Аз ще се оправя с него, — каза той и стана.

— Не — спря го Локхарт. — Павуд, за днес приключваш. Слизаш долу, казваш на другите, че си болен, и си отиваш вкъщи. Не казваш нищо друго и си тръгваш веднага. Оттук можем да те виждаме и да те чуваме. Ако ни предадеш, в името на Господ Бог ти и всички хора от този списък също ще бъдете предадени.

— Закълнете се, че… че вие… — думите заваляха една след друга. — Нали се заклевате, че няма да кажете на никого, нали?

— Излизай и си върви вкъщи! От тебе зависи, не от нас! Хайде, изчезвай! — Проследиха го с поглед как излиза, олюлявайки се. А когато го видяха да върти бавно педалите на колелото си по пътя, и двамата се почувстваха малко по-спокойни.

— Трябваше да го убием… трябваше, капитане. Аз щях да го направя.

— И така е безопасно и… ами, и да го бяхме убили, това нямаше да реши нищо. — „Нито пък ще ми помогне за Шаразад“ — помисли си Локхарт.

От ВЧ отново се чу досадното:

— Ковис, тук Бандар-е Делам, чувате ли ме?

— Опасно е да оставяме тия копелета да предават, капитане. Кулата ще ги чуе, колкото и неопитни и неумели да са.

Локхарт се замисли, после го погледна.

— Сержант, обади се за миг по ВЧ, престори се, че си някой радиотехник, на когото му е писнало да му провалят почивния ден. Кажи им на фарси да млъкват, да освободят канала ни, докато направим ремонта, и че идиотът Локхарт е излетял да се свърже с четирите хеликоптера по СВЧ, че може би някой от тях е аварирал и другите са кацнали с него. Окей?

— Готово! — Вазари го направи идеално. Когато изключи, стисна главата си с ръце, болката го заслепяваше. После погледна Локхарт: — Сега вярвате ли ми?

— Да.

— И мога да дойда с вас? Честно?

— Да. — Локхарт му протегна ръка. — Благодаря за помощта. — Извади високочестотния кристал от станцията, повреди го и го постави обратно, след това извади прекъсвача на СВЧ и го сложи в джоба си. — Хайде.

Долу в офиса се спря за малко.

— Ще излитам — каза той на тримата чиновници, които го изгледаха странно. — Ще се опитам да се свържа с хеликоптерите от Бандар-е Делам по СВЧ. — Тримата не отвърнаха нищо, но Локхарт усети, че те също знаят тайната. Обърна се към Вазари: — Ще се видим утре, сержант.

— Надявам се, нямате нищо против да си ходя. Главата ме боли адски.

— До утре. — Локхарт се забави в офиса, та Вазари да има достатъчно време да се престори, че си отива, а всъщност да заобиколи хангара и да се промъкне в хеликоптера. „Щом излезеш оттук, ще трябва да се оправяш сам — му бе казал. — Няма да проверявам кабината, направо излитам.“

— Господ да помага на всички ни, капитане — бе отговорил Вазари.