Джеймс Клавел
Вихрушка (39)

39

Табриз: 5,12 сутринта.

 

Рос внезапно се събуди в малката барака на края на имението. Лежеше неподвижно, дишаше равномерно, но беше нащрек. Като че ли нямаше нищо необичайно — малко помещение, в което щъкат насекоми. Видя през прозореца, че още е тъмно и небето е облачно. Срещу него на нара спеше Гуенг, свит на кълбо, дишаше спокойно. И двамата си бяха легнали с дрехите, защото беше студено. Рос безшумно отиде до прозореца и се вгледа в тъмнината. Пак нищо. И тогава чу Гуенг да пошепва в ухото му:

— Какво става, сахиб?

— Не знам. Май всичко е наред.

Гуенг го сръга и посочи навън. На стола пред вратата нямаше пазач.

— Може да е отишъл да пикае.

Винаги ги пазеше поне един човек. Денонощно. Снощи бяха двама и Рос направи чучело в леглото си, остави Гуенг да им отвлича вниманието, измъкна се през задното прозорче и отиде да се види с Ерики и Азадех. На връщане едва не се спъна в пазачите, но те бяха сънливи и разсеяни, така че успя да ги заобиколи.

— Погледни през задното прозорче — прошепна Рос.

Продължиха да наблюдават и чакат. „След около час ще се развидели“ — помисли си Рос.

— Сахиб, сигурно е бил планинският дух — каза Гуенг тихичко.

На Покрива на света съществуваше суеверие, че нощем духове посещават леглата на спящите мъже, жени и деца с добри или лоши цели, а сънищата са историите, които те нашепват. Дребният непалец продължаваше да се оглежда и ослушва в мрака.

— Струва ми се, че ще е добре да се занимаем с духовете.

Той се върна при леглото, обу ботушите, извади изпод възглавницата си талисмана и го сложи в джоба на униформата, а отгоре се предреши с номадска роба и чалма. Провери гранатите и карабината и намести на гърба си раницата с амуниции и продукти. Кукрито му беше винаги подръка, смазваше го и го почистваше всяка вечер преди лягане.

Рос също беше готов. „Но за какво? — запита се той. — Няма пет минути, откакто си буден и стоиш с ръка върху ножа и с пръст на спусъка, но за какво? Ако Абдула имаше лоши намерения, щеше да ни вземе оръжието или поне да се опита.“

Вчера следобед бяха чули да излита 206 и малко след това Абдула хан ги бе посетил.

— Капитане, закъснях, обаче положението е още по-лошо отпреди. Нашите съветски приятели са определили висока цена за главите ви — пошегува се той. — Толкова голяма, че и аз бих се изкушил.

— Да се надяваме, че това няма да стане, сър. Още колко трябва да чакаме?

— Не повече от няколко дни. На руснаците много им се иска да ви пипнат. За втори път ме молят да им помогна да ви заловят. Но не се безпокойте. Убеден съм, че съдбата на Иран е във ваши ръце.

Предишната вечер Ерики бе потвърдил, че е обявена награда за главите им: „Днес бях близо до Сабалан, за да ликвидираме още една радарна станция. Някои от работниците помислиха, че съм руснак — сред живеещите край границата има много, които говорят руски. Та те ми казаха, че се надяват да хванат високия британски диверсант и помощника му. Наградата е пет коня, пет камили и петдесет овце. Това е цяло състояние и ако разберат за вас дори чак тук, на север, обзалагам се, че ще ви потърсят.“

— Имаше ли руснаци, които да ви контролират?

— Само Цимтарга, но той отговаря за мен и за хеликоптера. Този, който говореше руски, непрекъснато ме питаше кога ще нахлуем през границата.

— Господи — имат ли някакви основания за това?

— Съмнявам се, просто слухове. Хората тук живеят от тях. Отговорих му: „Никога“, но той ми се присмя й каза, че знае за огромния брой „наши“ танкове и за армията, която чака, даже ги е видял. Не говоря фарси, затова не знам дали не е внедрен от КГБ, преоблечен като номад.

— А това, което превозваш? Нещо важно ли е?

— Нямам представа. Компютри, много черни кутии и документи. Държат ме настрана, но техниката не се разглобява от специалист, просто изскубват и прерязват кабелите и ги трупат безразборно. Работниците търсят само цигари.

Обсъждаха евентуалното бягство. Не можаха да съставят никакъв план, имаше твърде много непредвидими неща.

— Не знам още колко време ще искат да летя — каза Ерики. — Този негодник Цимтарга спомена, че министър-председателят Базарган наредил на янките да напуснат два обекта, намиращи се далече на изток, до Турция. Те са им последните там. Заповядал незабавно да се евакуират и да оставят оборудването. Предполага се, че утре ще летим за там.

— Днес ти ли беше с 206?

— Не. Ногър Лейн, един от нашите пилоти. Дойде тук с нас, за да върне 206 в Техеран. Мениджърът на нашата база ми каза, че се възложили допълнително на Ногър да разузнае положението в няколко места, където се водят сражения. Когато не се обадим на Макайвър, той ще се уплаши и ще изпрати да ни търсят. Това би могло да бъде още един шанс за нас. А вие?

— Може би ще успеем да се измъкнем. Започва да ме стяга шапката в тази малка барака. Ако изчезнем, ще се насочим към вашата база и ще се скрием в гората. В такъв случай ще се свържем с вас, но не ви гарантирам. Съгласен ли си?

— Да, но не се доверявайте на никого в базата, освен на нашите двама механици Дибъл и Арбъри.

— Мога ли да направя нещо за вас?

— Бихте ли ми оставили една граната?

— Разбира се. Знаете ли как се борави с нея?

— Не, но знам как действува.

— Добре. Ето, вземете. Издърпвате щифта, броите до три и хвърляте. Искате ли пистолет?

— Не, не, благодаря. Нали имам нож. Гранатата обаче може да свърши добра работа.

— Внимавайте, защото те правят бели. Време е да тръгвам. Желая ви успех.

Докато говореше, Рос гледаше Азадех и се възхищаваше на красотата й. Ясно съзнаваше, че любовта им вече е обречена, отнесена от вятъра и звъна на камбаните, които бяха част от Високите планини. Учудваше се защо не отговаря на писмата му, а след това му съобщиха от училището, че си е заминала. Когато се видяха за последен път, тя му каза:

— Това, което стана между нас, може да не се повтори, Джони Светлите очи.

— Знам. Ако не се повтори, поне ще умра щастлив, защото съм познал истинската любов. Обичам те, Азадех.

Последна целувка. Когато влакът й потегли, той дълго, дълго маха с ръка, докато тя изчезна от погледа му. Завинаги. „Сигурно и двамата сме знаели, че ще е така — мислеше си той в тъмната барака, докато се опитваше да реши какво да правят: да чакат ли, да спят ли, или да изчезнат. — Може би ханът е прав и ние сме в безопасност тук, поне за момента. Няма причини да не му вярваме. Виен Розмънт не беше глупак и каза да му се доверим…“

— Сахиб!

Той също чу прокрадващи се стъпки. И двамата се скриха, доволни, че най-сетне е дошло време за решителни действия. Вратата тихо се отвори. На прага застана призрачен планински дух, който се взираше в тъмнината в бараката — само силует и неясно очертано лице. Рос изумен разпозна Азадех, чадорът й я сливаше с тъмнината, лицето й беше подпухнало от плач.

— Джони? — прошепна тя напрегнато.

Рос не помръдна, взел на мушка очакваните неприятели.

— Азадех, ела тук, до вратата — отговори й той шепнешком, така че само тя да го чуе.

— Тръгвайте бързо след мен. И двамата сте в опасност! Хайде! — И тя изскочи в мрака.

Рос видя, че Гуенг клати колебливо глава, и се зачуди какво да прави. После реши да тръгват. Плъзна се през прага и хукна след нея под слабата лунна светлина. Гуенг го следваше на зигзаг, за да го прикрива. Азадех ги чакаше при близките дървета. Преди да стигне до нея, тя му даде знак да я следва и безпогрешно ги поведе през овощната градина зад някакви стопански постройки. Снегът заглушаваше стъпките им, но оставаха следи. Беше на десет крачки след нея и внимателно се оглеждаше — чудеше се къде е опасността, защо е плакала и къде е Ерики.

Облаците си играеха на гоненица с луната и почти напълно я скриваха. Щом тя се покажеше, Азадех спираше, махваше му с ръка и той да направи същото и да чака, след това отново тръгваше, като използваше прикритието на дърветата. Рос се чудеше къде се е научила на това, но си спомни за Ерики с големия нож, за финландците и страната им — земя на езера, гори, планини и планински духове. „Внимавай, глупако, после ще се отплесваш, не сега, когато е в опасност животът на всички! Внимавай!“

Очите му шареха в очакване на бедата, искаше му се да настъпи развръзката. Скоро стигнаха зида. Беше три метра висок, направен от дялан камък и между него и дърветата имаше широка празна ивица. Азадех отново направи знак да спре и да се прикрие и се отправи към откритото пространство, сякаш търсеше определено място. Намери го лесно и му махна с ръка. Преди да стигне до нея, тя вече се катереше, краката й лесно намираха издатините и фугите, някои от които бяха естествени, а други — умело направени, за да може човек лесно да се прехвърли оттатък. Луната надникна между облаците и той се почувствува уязвим. Закатери се по-бързо. Когато се изкачи на зида, тя вече се спускаше от другата страна. Той се свлече, напипа няколко опори за краката си, приведе се и зачака Гуенг. Напрежението му растеше. Най-после видя, че другарят му благополучно се катери по зида.

Спускането беше по-трудно, той се плъзна и падна от метър и половина височина, изруга и се помъчи да се ориентира. Азадех вече беше прекосила обиколния път и вървеше към една оголена скала на стръмния планински склон. Вляво Рос видя Табриз и пожарите близо до летището. Чуваха се далечни изстрели.

Гуенг безшумно се спусна на земята, до него, усмихна се и го подкани с ръка да вървят напред. Когато Рос стигна скалата, Азадех беше изчезнала.

— Джони! Тук съм!

Видя малката, пукнатина и се промуши през нея. Беше толкова тясно, че човек едва минаваше. Изчака Гуенг да се приближи в мрака. Усети ръката на Азадех и тя го поведе. Гуенг ги последва. Младата жена закри отвора с тежка кожена завеса. Рос посегна за фенерчето си, но преди да го извади, проблесна светлинка. Азадех бе запалила кибритена клечка, която прикриваше в шепата си. Тя коленичи и запали свещ, поставена в ниша. Рос се огледа. Завесата на входа не пропускаше светлина, пещерата беше обширна, топла и суха, в нея имаше одеяла, подът беше застлан със стари килими, а върху една каменна полица имаше чинии и прибори за хранене, до тях — няколко книги и играчки. „А, скривалище, известно от детството й“ — каза си той и я погледна. Тя продължаваше да стои на колене, обърната с гръб към него. Свали чадора и отново си беше същата Азадех.

— Заповядай — предложи й той манерката си с вода.

Тя я прие с признателност, но отбягна погледа му. Той погледна Гуенг и сякаш прочете мислите му.

— Азадех, имаш ли нещо против да изгасим свещта, нали вече виждаме къде сме? Можем да вдигнем завесата, да наблюдаваме и чуваме по-добре. Имам фенерче, ако ни потрябва.

— О, да, разбира се… разбира се. — Тя отново се взря в свещта. — Аз… о, извинявай, само за минутка…

На полицата имаше огледало, което той не беше забелязал. Тя го взе, огледа се и се ужаси от ручейчетата пот по лицето си и подпухналите си очи. Избърса чернилката, среса се и се пооправи. Хвърли последен поглед в огледалото, после духна свещта.

Гуенг отмести завесата, излезе навън и се ослуша. Стрелбата откъм града се усилваше. Сградите около летището горяха. Градът тънеше в мрак. От време на време проблясваха единствено фаровете на колите, преминаващи по улиците. Дворецът беше тъмен и тих и Гуенг не усещаше никаква опасност. Той се върна, съобщи на Рос на непалски какво беше видял и добави:

— По-добре ще е да пазя отвън. Нямаме много време, сахиб.

— Добре — съгласи се Рос. Долови безпокойство в гласа му, но не го попита нищо. Знаеше причината.

— Азадех, добре ли си? — попита я той нежно.

— Да. Сега вече съм добре. На тъмно е по-спокойно. Извинявай, че изглеждах толкова зле.

— Какво се е случило, къде е съпругът ти? — Той нарочно наблегна на тази дума и усети как Азадех се размърда в мрака.

— Ти тъкмо си тръгна снощи и дойде Цимтарга с един пазач. Наредиха на Ерики веднага да се облича и да тръгва. Цимтарга се извини, но имало промяна в плановете. А мен ме викнаха при баща ми. Преди да вляза в стаята му, дочух как заповядва да ви хванат и обезоръжат веднага след разсъмване. — Гласът й секна. — Възнамеряваше да ви извика уж да решите как да заминете утре, но по пътя да ви направят засада близо до стопанските постройки, да ви вържат и натоварят на камионетка, за да ви изпратят на север.

— Къде на север?

— В Тбилиси — отговори тя уплашено. — Не знаех какво да направя, нямаше как да ви предупредя. Мене също ме следят и ме държат настрана. Като се явих пред баща ми, той каза, че Ерики ще отсъства няколко дни, а днес той, ханът, отивал по работа в Тбилиси и… аз трябвало да замина с него. Каза… че пътуването ще продължи два-три дни, а през това време Ерики ще се върне и после ща заминем за Техеран. — Тя почти се разплака. — Толкова съм уплашена. Опасявам се, че нещо ще се случи на Ерики.

— Всичко ще е наред с Ерики — успокои я Рос, но не можеше да разбере причината за отиването в Тбилиси.

Опитваше се да се постави на мястото на хана. Припомни си думите на Виен: „Довери живота си на Абдула и не вярвай на лъжите за него.“ А ето че и Азадех твърди противоположното. Той погледна към нея, но не можеше да види лицето й. Доядя го на тъмнината, защото искаше да види очите й, надяваше се, че може да прочете нещо в тях. „Така ми се иска да ми беше разказала всичко това преди да прехвърлим зида или в бараката — мислеше си той и безпокойството му нарастваше. — Боже мой, ами пазачът?“

— Азадех, пазачът, знаеш ли какво е станало с него?

— О, да, аз… аз го подкупих, Джони, за да го няма половин час. Това беше единственият начин да се добера до вас… единственият.

— Боже Господи — измърмори той. — Имаш ли му доверие?

— О, да! Али… служи при баща ми от много години. Знам го, откакто станах на седем години и го подкупих с бижута, които ще му стигнат да изхранва семейството си години наред. Джони, страхувам се за Ерики.

— Не се безпокой, Азадех. Ерики нали каза, че сигурно ще го изпратят към Турция? — Искаше да я окуражи да я накара да се прибере. — Просто не знам как да ти се отблагодаря за това, че ни предупреди. Хайде, най-добре да си вървиш.

— О, не, не мога — възкликна тя. — Не разбираш ли, че баща ми ще ме заведе на север и вече никога няма да се върна! Той ме мрази и ще ме остави на Мжитрик, много добре го познавам.

— Ами Ерики? — попита Рос шокиран. — Не може просто така да избягаш!

— Трябва, Джони, трябва. Не смея да чакам, не смея да замина за Тбилиси. Много по-безопасно е за Ерики, ако избягам сега.

— Какво говориш? Не можеш ей така да избягаш! Та това е лудост! Ами ако Ерики се върне довечера и не те намери? Защо…

— Оставих му бележка. Имаме уговорка в случай на опасност да скрия бележка на определено място в спалнята. Знаехме какво ще направи баща ми, докато Ерики отсъства. Той ще разбере всичко. А има и още нещо. Днес около пладне баща ми ще ходи на летището, за да посрещне някакъв самолет с човек от Техеран, не знам кой е и защо идва, но си помислих, че може би ти би могъл да го убедиш да ни закарат в Техеран или ние да се промъкнем тайно на борда… или да ги принудиш насила да ни вземат…

— Да не си полудяла — ядоса се той. — Говориш глупости, Азадех. Лудост е да бягаш и да оставиш Ерики. Откъде знаеш, че нещата не са наистина така, както казва баща ти, за Бога? Твърдиш, че ханът те мрази. За Бога, ако избягаш просто така, независимо от отношението му към теб той ще побеснее. И в двата случая ще изложиш Ерики на голяма опасност.

— Как може да си толкова наивен? Не разбираш ли, че докато аз съм тук, Ерики няма никакъв шанс, абсолютно никакъв. Ако е сам, ще мисли само за себе си. Ако знае, че съм в Тбилиси, ще пристигне там и с него ще е свършено. Не разбираш ли, че аз съм примамката! За Бога, Джони, отвори си очите! Моля те, помогни ми!

Тя се разплака тихо, но това още повече засили гнева му. „Боже Господи, не можем да я вземем с нас. Нямам право на такова нещо. Това ще е убийство. Ако са истина думите й за хана, след два часа ще сме в примката му и я доживеем до залез-слънце, я не. Той вече е заложил капана. За Бога, мисли точно! Бягството на Азадех е абсолютна глупост!“

— Трябва да се върнеш. По-добре е.

Тя спря да плаче и проговори с променен глас:

— Иншаллах! Както кажеш, Джони. Но най-добре е бързо да изчезнете. Нямате много време. Накъде ще тръгнете?

— Не… не знам.

Беше доволен, че тя не може да види лицето му в тъмното. „Господи, защо заради нея?“

— Хайде да вървим, ще те придружа за всеки случай.

— Няма нужда. Ще… остана тук известно време.

Той усети, че го лъже, и нервите му се опънаха още повече.

— Трябва да вървиш. Трябва.

— Не! — опъна му се тя. — Никога няма да се върна там. Оставам. Няма да ме намери. И друг път съм се крила тук. Веднъж престоях два дни. Тук съм в безопасност. Не се безпокой за мен. Нищо няма да ми се случи. Вие вървете. Трябва да изчезвате.

Вбесен, той едва преодоля желанието си да я изхвърли от пещерата, седна и опря гръб на стената. „Не мога да я оставя, не мога да я оставя, не мога да я взема. Е, мога да я взема, но за колко време? И като я хванат, ще я обвинят, че се е съюзила с диверсантите и Бог знае още в какво, а за това не прощават на жени.“

— Когато открият бягството ни и че теб също те няма, ханът ще разбере, че ти си ни подшушнала какво да правим. Ако пък останеш тук, ще те намерят. Ханът пак ще разбере, че си се виждала с нас, и от това ще си изпатиш още повече, а също и съпругът ти. Трябва да се върнеш.

— Не, Джони. Аз съм в Божиите ръце и не ме е страх.

— За Бога, Азадех, помисли малко!

— Това правя. Аз съм в Божиите ръце, знаеш това. Колко пъти говорихме за това в швейцарските планини? Не ме е страх. Само ми остави една граната като тази, която даде на Ерики. Аллах ме закриля. А сега, моля те, тръгвайте.

Навремето наистина си бяха говорили често за Бога. Това не беше трудно на някой планински връх в Швейцария, където всичко е ясно, лесно и няма от какво да се срамуваш със своята любима, която знае Корана, чете арабски и е много близо до Безкрая, защото вярва безрезервно в исляма. Но тук, в малката пещера, всичко беше различно.

— Иншаллах — реши той. — С теб ще се върнем, а на Гуенг ще наредя да върви напред.

Той стана.

— Чакай.

Рос усети в тъмното, че тя се изправи, и усети дъха й. Ръката й докосна рамото му.

— Не, скъпи мой. — Гласът й беше като едно време. — Това ще унищожи моя Ерики, теб и войника ти. Не виждаш ли, че аз съм примамката, която ще послужи за унищожението на Ерики? Махни се и тогава той има шанс да се спаси. Докато си извън имението на баща ми, ти също можеш да се спасиш. Като видиш Ерики, ще му разправиш… всичко.

„Какво да му казвам?“ — Питаше се той. Хвана ръката й в мрака и топлината й го върна във времето, когато пак в тъмното бяха заедно. Лежаха в огромното легло, силна лятна буря блъскаше по прозорците и те брояха секундите между светкавиците и гръмотевиците, които разтърсваха планината. Понякога разстоянието между двете беше само една-две секунди. Азадех възкликваше: „Олеле, Джони, сигурно е над нас! А ако ни удари, нищо че се държим за ръце.“ „Но не е същото“ — помисли си той с тъга и поднесе ръката й до устните си.

— Сама ще му разкажеш. Ще се опитаме да се измъкнем — заедно. Готова ли си?

— Искаш да кажеш, че ще ме вземете?

— Да.

Тя се замисли и каза:

— Първо питай Гуенг.

— Той ще направи това, което му наредя.

— Да, естествено. Въпреки това, моля те, попитай го. Направи ми и тази услуга. Моля те!

Рос отиде при отвора на пещерата. Гуенг се беше облегнал отвън на скалата. Преди Рос да успее да каже нещо, непалецът тихо се обади:

— Всичко е наред, сахиб. Тук навън.

— А, значи си чул какво говорихме?

— Да, сахиб.

— Какво ще кажеш?

Гуенг се усмихна.

— Моите думи са без тежест и не влияят върху нищо. Кармата си е карма. Правя, каквото ти кажеш.

 

 

Летище „Табриз“: 12,40 на обед.

 

Абдула хан стоеше до блиндирания си ролс-ройс на покритата със сняг бетонова площадка близо до терминала. Беше почервенял от ярост. Наблюдаваше 125, който правеше последен завой, преди да кацне, и се молеше на Аллах да се разбие. Вчера шефът на полицията, братовчед му полковник Мазарди, му донесе телекс, препредаден в полицейското управление: „Моля, посрещнете самолет G-ELTT, ЕТА 1240 утре, вторник. Подпис: полковник Хашеми Фазир.“ Името го накара да потрепери. Такава беше и реакцията на всички, през които беше минало съобщението. Вътрешното разузнаване винаги бе стояло над закона, а полковник Хашеми Фазир беше великият инквизитор. Неговата безпощадност беше легенда дори в Иран, където това качество бе нещо общоприето и обожавано.

— Какво ли търси тук, Ваше височество? — попита Мазарди, силно уплашен.

— Ще си говорим за Азербайджан — отговори ханът, прикривайки страха си и скърцайки със зъби от резкия тон на телекса. Неочакваното и нежелано посещение напълно го извади от равновесие. — Сигурно иска да ме попита как може да ми помага. От години ми е таен приятел — лъжеше той машинално.

— Ще заповядам военни почести и комисия, за посрещането, и…

— Не ставай глупав! Полковник Фазир обича секретността. Нищо няма да правиш, няма да се приближавате до летището, просто осигурете ред и спокойствие по околните улици и… а, да, попритиснете Туде. Направо изпълнете заповедите на Хомейни за разтурването на тази организация. Изгорете централата им и арестувайте най-известните им ръководители.

„Това ще е идеален подарък, ако ми потрябва такъв — помисли си той, доволен от съобразителността си. — Нали Фазир изпитва фанатична омраза към Туде! Хвала на Аллах, че Пьотър Олег даде съгласието си.“

След това отпрати Мазарди, наруга всички наоколо и разкара и тях. Какво ли искаше от него този кучи син Фазир?

През изминалите години се бяха срещали няколко пъти и бяха обменяли взаимноизгодна информация. Но полковник Хашеми Фазир беше от тези, които вярваха, че единственото спасение на Иран е централизирано правителство, управлявано от Техеран, а племенните вождове са архаизъм и опасност за държавата. Освен това Фазир беше техеранец и бе в състояние да разкрие твърде много тайни, които биха могли да се използват срещу него. Аллах да ги убие всички техеранци и да ги прати в пъкъла! И Азадех с проклетия й съпруг!

„Азадех! Аз ли наистина заченах това изчадие? Не е възможно. Някой трябва да е… Аллах да ми прости подозренията към любимата ми Наптала! Азадех е обладана от сатаната. Но няма да ми избяга, кълна се, че ще я замъкна в Тбилиси и ще я оставя на Пьотър…“

В ушите му отново зашумя нахлулата кръв и той пак усети остра болка в гърдите. „Успокой се — говореше си той. — Не мисли сега за нея, по-късно ще й отмъстиш. Спри се, иначе ще се убиеш! Спри се, забрави я засега мисли за Фазир, хитростта ще ти трябва, за да се справиш с него. Тя няма да ти избяга.“

Когато на разсъмване при него се втурнаха ужасените пазачи, за да му съобщят, че задържаните са изчезнали, и почти веднага се разбра, че я няма и Азадех, яростта му беше неудържима. Незабавно изпрати хора да претърсят скривалището й в скалите, за което знаеше от много години, и им нареди да не се връщат без нея или без саботьорите. Заповяда да отрежат носа на нощния пазач, а останалите бяха бити и вкарани в тъмницата по обвинение в конспирация. Набиха жените им с камшици. Най-сетне той се понесе към летището, като остави обитателите на двореца в ужас.

„Аллах да ги убие всичките“ — мислеше си той и с огромно усилие се опитваше да се успокои. Не откъсваше очи от самолета. По синьото небе бяха разпръснати злокобни облаци, духаше лош вятър, който измиташе покритата със сняг писта. Ханът беше с дебело палто с кожена яка, астраганен калпак и меки дебели ботуши. Студът беше замъглил очилата му. В джоба си имаше малък револвер. Сградата на летището зад него беше празна, с изключение на телохранителите, които пазеха него и пътя към пистата. На покрива беше разположил един снайперист — беше му наредил да застреля Фазир, ако той, ханът, извади бяла кърпичка и си издуха носа. „Взел съм всички мерки — помисли си той, — оттук нататък каквото Аллах каже! Ех, дано се разбие, проклетият самолет!“

Но 125 направи идеално кацане, колелата му разпръскваха снега надалече. Безпокойството му се усили.

— Такава е волята на Аллах — измърмори той и седна на задната седалка на колата. От шофьора й Ахмед, най-довереният му съветник и телохранител, го отделяше подвижна преграда от блиндирано стъкло.

— Посрещнете ги — заповяда той, провери револвера си и махна предпазителя.

125 зави към площадката и спря. Наоколо беше мрачно, само вятърът навяваше сняг. Големият черен ролс-ройс спря до самолета. Вратата му се отвори и Абдула хан видя Хашеми, който го покани с ръка:

— Салаам! Аллах здраве да ти дава, твое височество, заповядай на борда.

Абдула отвори прозореца и отвърна:

— Салаам, Аллах здраве да ти дава, твое превъзходителство, заповядай тук при мен.

„Да не мислиш, че съм глупак да си слагам главата в торбата“ — помисли си той.

— Ахмед, качи се в самолета както си въоръжен и се преструвай, че не знаеш английски.

Ахмед Дурсак беше тюрк, мюсюлманин и изключително силен. Боравеше ловко и бързо с нож и огнестрелно оръжие. Той излезе от колата с автомат в ръка и пъргаво се изкачи по стълбата. Вятърът развяваше полите на дългото му палто.

— Салаам, господин полковник — поздрави той на фарси, застанал на последното стъпало. — Моят господар ви моли да бъдете така любезен да седнете при него в колата, защото се чувствува притеснен в кабини на малки самолети. В колата ще можете да разговаряте насаме и спокойно и ако желаете, ще сте съвсем сами. Той също моли да му окажете честта да посетите скромния му дом, където да прекарате вашия престой.

Хашеми беше шокиран от наглостта на Абдула да му изпрати въоръжен емисар. А и да разговаря в колата не го удовлетворяваше — там твърде лесно можеха да ги подслушват, а можеше да попадне и в клопка.

— Кажи на негово височество, че понякога ми става лошо в кола и го моля да се качи в самолета. Тук можем да разговаряме на четири очи, ще сме сами и за мене ще бъде чест. Разбира се, можеш да претърсиш кабината, за да провериш дали не се е качил някой мръсен враг.

— Моят господар би предпочел, ваше превъзходителство, вие да…

Хашеми се приближи плътно до него и процеди:

— Претърси самолета! Веднага! И действай бързо, Ахмед Дурсак. Знам, че си убиец на трима души, едната е жена и се казва Наджмех! Прави това, което ти заповядвам, иначе дните ти са преброени!

— Още по-добре, по-скоро ще бъда в рая, защото, служейки на хана, аз върша делото на Аллах — отговори Ахмед Дурсак. — Но ще претърся самолета, щом желаете.

Влезе вътре и видя двамата пилоти в кабината. Армстронг седеше в отделението за пътници. Ахмед присви очи, но не каза нищо, мина вежливо покрай него, отвори тоалетната и видя, че е празна. Другаде нямаше къде да се скрие човек.

— Ваше превъзходителство, възможно ли е пилотите да слязат?

Преди да пристигнат, Хашеми беше питал капитана Джон Хог дали би се подчинил на такова нареждане, в случай че се наложи.

— Съжалявам, сър — беше отвърнал той. — Тази идея никак не ми харесва.

— Ще бъде само за няколко минути. Можете да вземете с вас стартовия ключ и прекъсвачите — намеси се Робърт Армстронг. — Лично аз гарантирам, че никой няма да влиза при командния пулт.

— Въпреки това не ми се ще, сър.

— Разбирам ви — отговори Армстронг. — Но нали капитан Макайвър ви нареди да се подчинявате. В рамките на разумното. А това влиза в тях.

Хашеми се подразни от арогантността на Ахмед и му се прииска да го перне. Но това можеше да стане и по-късно.

— Пилотите ще чакат в колата.

— А неверникът?

— Този неверник говори по-добър фарси от теб, мръснико, и ако ти сече пипето, гадино, ще се държиш вежливо с него и ще го наричаш „Ваше превъзходителство“, защото мога да гарантирам и на теб и на проклетите ти тюркски предци, че паметта му не е по-къса от моята и може да е по-жесток, отколкото си представяш.

Ахмед се усмихна само с уста.

— А негово превъзходителство неверникът тук ли ще остане, или ще чака на пистата?

— Той остава тук. Пилотите ще чакат в колата. В случай, че негово височество иска да има до себе си телохранител, за да е сигурен, че няма убийци в засада, ела и ти. Ако това не го удовлетворява, изглежда, че ще трябва да проведем срещата в полицията. А сега се измитай оттук, воня такава.

Ахмед учтиво му благодари и се върна при хана, уведоми го за положението и добави:

— Струва ми се, че това говедо е много уверено във властта си, за да си позволява да е толкова грубо.

В същото време в самолета Хашеми казваше на английски:

— Робърт, този проклет хан, изглежда, е много уверен в себе си, за да има такива нагли слуги.

— Ти наистина ли би могъл да замъкнеш хана на Горгоните в полицейското управление?

— Бих опитал — отвърна Хашеми и запали нова цигара. — Съмнявам се обаче, че ще успея. Племенникът му Мазарди все още е началник на полицията тук, а по-голямата част от властта е в нейни ръце. Зелените ленти и комитетите не са преобладаващият фактор. Поне засега.

— Заради Абдула?

— Разбира се, че причината е той. В продължение на месеци по негова заповед полицията в Табриз тайно поддържаше Хомейни. Единствената разлика между времето на шаха и Хомейни е, че портретите на първия са сменени с тези на втория и са свалени гербовете на монарха от униформите. Сега хватката на Абдула е по-здрава от всякога.

През полуотворената врата нахлу мразовит вятър.

— Азербайджанците са коварен народ, жестоки са — династията шахове Каджар са от Табриз, също и шах Абас, който е построил Исфахан и се е опитал да гарантира вечното си царуване, като е убил най-големия си син и ослепил един от останалите…

Хашеми Фазир наблюдаваше колата през прозорчето на самолета. Надяваше се Абдула хан да приеме предложението. Сега се чувствуваше по-добре и бе по-сигурен, че ще посрещне Свещения ден тази седмица, отколкото в неделя вечерта, когато генерал Дженан нахлу в службата му със заповед за разпускане на Вътрешно разузнаване и взе касетите и Ракоци. Цялата нощ полковникът не беше на себе си и сутринта, когато излезе от дома си, разбра, че го следят. Съпругата и децата му пък били блъскани по улицата. Едва следобед успя да се откачи от хората, които го следяха. Един от ръководителите на секретната Група 4 вече го чакаше в тайна квартира. Същата вечер, когато генерал Дженан слезе от блиндираната си лимузина, за да се прибере у дома, паркираната наблизо кола, натъпкана с пластични експлозиви, избухна, разкъса го на парчета заедно с двама от най-доверените му помощници и унищожи къщата му със съпругата, трите му деца и седем слуги. Загина и старият му, прикован към леглото баща. Хората, които бягаха от мястото на експлозията, скандираха левичарски муджахидински лозунги. А след тях останаха написани думите: „Смърт на САВАК, преименуван на САВАМА“.

В ранните сутрешни часове, половин час след като Абрим Пахмуди незабелязано се измъкна от спалнята на свръхтайната си любовница, тя беше посетена от жестоки мъже. Чуха се още левичарски лозунги и по стените на квартирата и се появи същият надпис, наплескан с нейната кръв, изпражнения и това, което беше повърнала. В девет сутринта полковникът посети Абрим Пахмуди, за да поднесе съболезнованията си и за двете трагедии, защото от Вътрешно разузнаване естествено го бяха информирали за тях. Като дар той му поднесе част от показанията на Ракоци, все едно че беше получил сведенията от друг източник — стойността им беше напълно достатъчна, за да свърши работа.

— Уверен съм, ваше превъзходителство, че ако ми беше разрешено да подновя работата си, щях да събера много повече сведения. А ако на моето управление не бъдат отказани честта и вашето доверие, за да функционира както преди, но да се отчита само пред вас и пред никоя друга инстанция, бих могъл да предотвратя такива ужасни неща и да изтрия тези мръсни терористи от лицето на земята.

Докато той беше при него, в стаята се втурна един служител с новината, че други терористи са убили един от най-важните аятоласи на Техеран, пак с бомба в кола, и от Революционния комитет го викали незабавно да се яви при тях. Пахмуди моментално стана, но преди да тръгне, отмени предишната си заповед.

— Съгласен съм, господин полковник. За тридесет дни. Имате този срок, за да докажете какво можете.

— Благодаря ви, ваше превъзходителство, вашето доверие е огромна чест за мен, разчитайте на моята лоялност. Може ли да си взема Ракоци?

— Това куче генерал Дженан го е изтървал и оня е избягал.

След това полковникът отиде до летището и заедно с Робърт Армстронг се качиха на реактивния 125. Щом излетяха, и двамата се разсмяха. За първи път в Иран беше използвана бомба в кола с дистанционен детонатор.

— Ей Богу, Робърт — ликуваше той. — Абсолютно ефикасна е. Чакаш на четиристотин метра, докато се увериш, че това е човекът, натискаш ключа на предавателя, голям колкото кутия цигари и… бум! Още един враг по-малко, а заедно с него и баща му! — Той бършеше очите си, беше се просълзил от смях. — Точно това направи впечатление на Пахмуди. Да, ако не беше Група 4, аз и семейството ми щяхме да бъдем жертвите.

Група 4 беше създадена по идея на Армстронг, той я беше предложил и разработил: малки групички от внимателно подбрани мъже и жени с изключителна подготовка по най-съвременната тактика за борба с тероризма, високо платени и грижливо укривани. Никой от тях не беше от ирански произход, не се познаваха помежду си, знаеше ги само Хашеми, на когото те бяха предани. Анонимността им означаваше, не биха могли да бъдат използувани един срещу друг, ако се наложи, а ако трябва, много лесно да бъдат подменяни. В Средния и Близкия изток съществува много нищета, предадени каузи, омраза, религии и бездомни, което осигурява тълпи от мъже и жени, горящи от желание да се захванат с такава работа.

С течение на годините екипът на неговата Група 4 се разви и замогна, акциите му бяха абсолютно секретни, за повечето от тях не знаеше дори самият Армстронг. Полковникът го погледна и се усмихна.

— Без тях отдавна да съм мъртвец.

— Вероятно и аз. Страшно се изплаших, когато този педераст Дженан каза: „Давам ви двадесет и четири часа заради миналите ви заслуги.“ Никога нямаше да ме пусне да изляза от страната.

— Вярно е.

На километър под тях земята беше покрита с дебел сняг, самолетът вече преваляше планините и до Табриз оставаше малко повече от половин час.

— Ами Ракоци? Вярваш ли, че наистина е избягал?

— Робърт, как мога да приема думите на Пахмуди за чиста монета! Ракоци беше средство за размяна, рушвет. Пахмуди е установил, че лентите са празни и състоянието на Ракоци е безнадеждно, че той няма никаква стойност, освен като отплата за минала услуга, но не е могъл да знае за връзката му с вашия Пьотър Мжитрик. Така ли е, или не?

— Не би могъл — бих казал, че е невъзможно.

— Може да е в квартирата на съветското разузнаване, ако вече не е труп. Руснаците ще искат да знаят какво е издал… Той дали ще е в състояние да им каже нещо?

— Съмнявам се — беше полумъртъв — поклати глава Армстронг. — Почти е изключено. А сега, след като отново си голям началник, какво ще правиш? Ще подаваш информация на Пахмуди тридесет дни — ако той е жив дотогава, така ли?

Хашеми се усмихна студено, но не му отговори. „Все още не съм ти станал «голям началник» — помисли си той, — нито съм в безопасност, докато Пахмуди не попадне в пъкъла — заедно с много други. Може все още да се наложи да използвам британския паспорт, който ми даде.“ Той го беше проверил много внимателно.

След това затвори очи и се отпусна, наслаждавайки се на комфорта на частния самолет, който вече беше над Казвин, само четвърт час преди Табриз. Но не заспа. През останалото време на полета преценяваше какво да прави със САВАМА, Пахмуди и Абдула хан, а също и с Робърт Армстронг, който знаеше твърде много.

Продължаваше да наблюдава ролс-ройса през прозорчето на самолета. Елегантната кола сякаш сама изтъкваше колко малко хора я притежават. „В името на Аллаха и Пророка, колко богаташи се прекланят пред това доказателство за положението и властта на хана — мислеше си той. — Каква мощ трябва да имаш, за да се перчиш с такава скъпа кола пред членовете на комитета, а и пред мен.“ Нямаше да е лесно да постави хана на колене.

Знаеше, че самолетът се излага на голяма опасност. Той представляваше идеална мишена, ако Абдула нареди на хората си да стрелят по тях, но Хашеми беше отхвърлил такова развитие на нещата, защото дори ханът не би се осмелил да открие огън по трима неверници, него и самолета на публично място. Но ако реши да инсценира „злополука“… е, полковникът вече беше изпратил два екипа от Група 4 по шосе — единия лично за Абдула, другия за семейството му. Те можеха да бъдат спрени само с парола лично от него. Той се усмихна. Веднъж Робърт Армстронг му беше казал, че има едно китайско наказание за важна личност в древните времена, което е „смърт за него и цялото му поколение“.

— Това ми хареса, Робърт — беше му отговорил той. — В него има стил.

Видя, че предната дясна врата на колата се отвори. Слезе Ахмед с автомат в ръка, отвори задната врата и направи път на Абдула.

— Печелиш първия рунд, Хашеми — поздрави го Армстронг и мина напред, както се бяха споразумели. — Хайде, капитане. Разговорът ще бъде кратък.

Пилотите с неохота се измъкнаха от седалките, облякоха якетата си, излязоха на студа и се спуснаха по стълбата. Поздравиха вежливо хана. Той ги покани с жест да седнат на задната седалка в колата и се заизкачва по стъпалата. Ахмед го последва.

— Салаам, твое височество, Аллах здраве да ти дава — приветства го топло Хашеми на входа, — жест, който Абдула веднага оцени.

— И на тебе, господин полковник.

Здрависаха се, Абдула влезе в салона, изгледа Армстронг и седна на стола, който беше най-близо до изхода.

— Салаам, ваше височество — поздрави го и Армстронг. — Аллах здраве да ви дава.

— Това е един мой колега — представи го Хашеми, като седна срещу хана. — Англичанин е, казва се Робърт Армстронг.

— А, да, негово превъзходителство, който говори фарси по-добре от моя Ахмед и е знаменит с паметта си и… жестокостта си.

Зад гърба му телохранителят пусна тежката завеса върху външната врата и застана с гръб към пилотската кабина, нащрек, с готов за стрелба, но вежливо насочен настрана автомат.

— Е?

Армстронг се усмихна.

— Тази любезна квалификация беше на полковника, ваше височество.

— Не съм съгласен. Че дори ние тук в Табриз сме чували за специалиста от Специалния отдел, който дванадесет години служи на шаха, най-важния копой от всички шахски копои — каза присмехулно Абдула на фарси.

Усмивката изчезна от лицето на Армстронг. И той, и Хашеми се подразниха от грубостта и лошите обноски на хана.

— Чел съм досието ви — изрече Абдула и впери черните си очички в Хашеми, убеден, че планът му ще заработи както трябва: Ахмед ще ги застреля по негов сигнал, ще блокира самолета, ще върне на борда двамата пилоти, като ги застави бързо да излетят, при което машината ще се разбие. Той няма да има нищо общо с това, било е по волята на Аллах, а той самият ще бъде изпълнен със скръб след чудесния разговор, който са провели и на който той е обещал „пълна подкрепа на централното правителство“.

— И така, господин полковник, ето че пак се срещаме. С какво мога да ви бъда полезен? Знам, че за съжаление можете да ни отделите съвсем малко време.

— Може би аз бих могъл да направя нещо за вас, ваше височество? Може би…

— На въпроса, господин полковник — рязко го прекъсна на английски ханът, напълно уверен в себе си. — Познаваме се, така че можем да си спестим любезностите и да говорим по същество. Аз съм зает човек. Ако бяхте имали любезността да дойдете в колата ми без придружители, щях да се чувствам по-удобно и можехме да си говорим насаме надълго и нашироко. Казвайте какво искате?

— Да си поговорим за твоя шеф генерал-полковник Пьотър Олег. Мжитрик — също така рязко отвърна Хашеми, но изведнъж се ужаси, че Абдула може да е таен поддръжник на Пахмуди. — И за дългата ти връзка с КГБ чрез Мжитрик, чието кодово име е Али Хой.

— Шеф? Какъв шеф? Кой е този човек? — чу се ханът да казва, но в главата му се развихри буря. „Не е възможно да знаете, абсолютно невъзможно е!“ И през шума на разбушувалото му се сърце видя как устата на полковника се отваря и от нея излизат още неща, от които всичко се сгромолясваше — и най-лошото беше, че планът му отиваше по дяволите. Щом полковникът така открито разправя тайните пред този чужденец и Ахмед, те сигурно се записват някъде на сигурно място, за да бъдат прослушани от Революционния комитет и враговете му в случай на „злополука“.

— Твоят шеф — притисна го Хашеми, като видя промяната в изражението му, — Пьотър Олег, чиято дача е на езерото Цвенгид в Скритата долина, източно от Тбилиси, кодовото му име е Али Хой, а твоето е Ива…

— Чакай — започна пресипнало Абдула. Лицето му беше мораво. Дори Ахмед не знаеше това и не биваше да го научи. — Аз… дай ми вода.

Армстронг се надигна, но замръзна, защото автоматът на Ахмед го взе на прицел.

— Моля да седнете, ваше превъзходителство. Аз ще му дам. И двамата закопчайте коланите на седалките.

— Не е нуж…

— Веднага — озъби се Ахмед и помръдна автомата, ужасен от промяната в лицето и тактиката на хана, готов той самият да приведе в изпълнение плана за операцията. — Затегнете ги!

Те се подчиниха. Ахмед пристъпи до чешмата, наля вода в пластмасова чаша и я подаде на хана. Хашеми и Армстронг гледаха с напрежение. И двамата не бяха очаквали такава внезапна капитулация от страна на хана. Той направо се смали пред очите им, пребледня, дишането му стана неравномерно.

Ханът изпи водата и погледна Хашеми иззад очилата с малките си кървясали очи. Свали ги и започна разсеяно да ги бърше, опитваше се да си върне самообладанието. Всичко изглеждаше като във филм със забавено действие.

— Ахмед, чакай ме при колата.

Телохранителят неохотно се подчини. Армстронг откопча колана си и спусна завесата, след него. Ханът за момент се почувствува по-добре от нахлулия за секунда мразовит въздух. Главата му се проясни.

— Хайде, казвайте какво искате?

— Кодовото ти име е Иванович. Ти си агент на КГБ от януари 1944 година. Време е да…

— Това са лъжи. Какво искате?

— Искам да се срещна с Пьотър Олег Мжитрик, за да го разпитам. Без свидетели.

Ханът го чу и се замисли. Щом този кучи син знае кодовото име на Пьотър, неговото, Скритата долина и януари 1944 година, когато той тайно замина за Москва, за да стане агент на КГБ, може да се е докопал и до неща, за които се полага голямо наказание. Това, че е работил за две страни заради благото на своя Азербайджан, едва ли ще направи някакво впечатление на екзекуторите и отляво, и отдясно.

— В замяна на какво?

— Ще имаш свобода на действие в Азербайджан дотолкова, доколкото това е в полза на Иран, плюс непоклатима работна връзка с мен. Аз ще ти дам информация, с която Туде, левичарите и кюрдите ще паднат в ръцете ти. Освен това ще ти дам доказателства как са те мамили руснаците. Ами например ти си обявен по Раздел 16а.

Ханът го зяпна. В ушите му зашумя.

— Не е вярно!

— Незабавна екзекуция. Заповедта е подписана от Пьотър Олег Мжитрик — каза Хашеми.

— До… доказателство, искам… искам доказателство — задушаваше се той.

— Примами го на наша територия и ще ти го дам. Най-малкото той ще ти го предостави.

— Ти… лъжеш.

— А не си ли планирал да заминеш за Тбилиси днес или утре по негова покана? Няма да се върнеш оттам. Версията вероятно ще бъде, че си емигрирал от Иран. Тогава ще те обявят за предател, имуществото ти ще бъде конфискувано, семейството ти опозорено и предадено на моллите.

Сега вече, когато Хашеми разбра, че ханът е в ръцете му, единственото нещо, което го тревожеше, беше неговото здраве. Главата му се тресеше, мургавото му лице беше пребледняло, по слепоочията и около очите му бяха избили червени петна, вената на челото му се беше издула.

— По-добре да не пътуваш на север и да удвоиш охраната си. Пьотър Олег ще го разменя, дори ще ти позволя да го спасиш. Изобщо има много решения, ако ми го доведеш.

— Какво… какво искате от него?

— Информация.

— Аз трябва ли да се включа в предоставянето й?

Хашеми се усмихна.

— Защо не? Значи си съгласен?

Устата на хана се раздвижи, но не се чу никакъв звук.

— Ще се опитам — изрече най-сетне той.

— Не така — каза грубо полковникът, като прецени, че е дошъл моментът за coup de grace^[1]. — Не. Давам ти четири дни! Ще дойда в събота. По пладне ще бъда в двореца ти, за да го взема. А ако предпочиташ, можеш да го изпратиш тайно на този адрес. — Той постави на масата между тях парче хартия. — Или третия вариант — ако ми съобщиш часа и мястото, където той ще пресече границата, аз ще се погрижа за всичко.

Хашеми откопча колана на седалката и се изправи.

— Четири дни, Иванович.

Главата на Абдула щеше да се пръсне от ярост. Опита се да стане, но не успя. Армстронг му помогна, а Хашеми отиде до завесата, но преди да я отмести, извади автоматичния револвер от кобура под мишницата си.

— Нареди на Ахмед да не създава проблеми.

Ханът отмалял застана на прага и направи това, което му наредиха. Ахмед беше в основата на стълбата с насочен автомат. Вятърът беше променил посоката си, духаше към другия край на пистата и продължаваше да се усилва.

— Не чу ли какво ти каза негово височество? — извика отгоре полковникът. — Всичко е наред, но му трябва малко помощ — продължи той с успокояващ тон. — Най-добре е веднага щом е възможно, да го прегледа лекарят му.

Ахмед беше объркан, не знаеше какво да предприеме. Пред него беше господарят му, по-зле от всякога, но тук бяха и хората, които бяха виновни за това и те трябваше да бъдат застреляни.

— Помогни ми да се кача в колата, Ахмед — каза ханът и изруга. Това подейства на телохранителя му и той моментално се подчини. Армстронг го прихвана от другата страна и двамата заслизаха по стълбата.

Пилотите припряно се качиха в самолета, докато англичанинът помагаше на хана да се качи в колата. Абдула с мъка се настани на задната седалка, а Армстронг се чувствуваше толкова уязвим, сякаш беше гол, съвсем самичък на пистата, докато Хашеми стоеше в безопасност на входа на самолета. Реактивните двигатели се включиха.

— Салаам, ваше височество — сбогува се Армстронг. — Надявам се, че сте по-добре.

— По-добре се махайте от нашите земи по-бързо — отвърна ханът и се обърна към шофьора: — Карай в двореца.

Армстронг гледаше как колата бързо се отдалечава, после се обърна. Видя странната усмивка върху устните на Хашеми, полускрития револвер в ръката му и за момент си помисли, че той ще го застреля.

— Побързай, Робърт!

Изкачи бегом стъпалата със замръзнали крака. Вторият пилот вече беше натиснал бутона за прибиране на стълбата. Тя се вдигна, вратата се затвори и самолетът тръгна по пистата.

— Доста студено е навън — каза Армстронг. Хашеми не му обърна внимание.

— Капитане, бързо излитайте — нареди той. Беше застанал зад пилотите.

— Ще трябва да изтегля самолета назад. Не бих се осмелил да излетя оттук при този вятър, който блъска опашката на машината.

Хашеми изруга и се взря навън. Другият край на пистата изглеждаше безкрайно далече и вятърът отвяваше снега от преспите. За да използуват съответната рампа за тръгване, би трябвало да се приближат до паркинга на терминала. Трябваше да го пресекат, и да използуват противоположната рампа до момента на излитане. Ролс-ройсът летеше към терминала. Хашеми забеляза, че към него се затичаха въоръжени мъже, за да го посрещнат.

— Дайте назад по пистата и направете излитане с къса дистанция.

— Не е разрешено без нареждане от кулата — обади се Джон Хог.

— Какво предпочитате куршум в главата или ареста на САВАК? Та тези хора са врагове. Бързо тръгвайте!

Хог също видя пушките им. Натисна бутона за предаване.

— Ехо Танго Лима Лима иска разрешение да се придвижи към задния край на пистата — каза той. Не очакваше отговор. Откакто напуснаха въздушното пространство на Техеран, нямаха връзка с нито една от кулите през целия път, с тази също. Направи рязък завой със самолета към пистата за излитане, машината занесе, той даде още малко газ, като се придържаше вляво, карайки успоредно на следите от кацането.

— РВД, тук Ехо Танго Лима Лима, движим се назад по пистата.

Гордън Джоунс, вторият пилот, проверяваше показанията на всички прибори и ги настройваше на курс Техеран. Вятърът блъскаше машината, колелата се клатеха. Джони пак зърна при терминала ролс-ройса и заобиколилите го мъже.

— Бързо завивайте, има достатъчно писта — заповяда Хашеми.

— Веднага щом мога, сър — отговори Джон Хог учтиво, но в същото време си мислеше: „Ах, ти, мръсна гад, полковник нещастен, на мен много повече от теб ми се иска да сме в небесната синева, но ми трябва достатъчно писта. — В Техеран беше забелязал неприязънта в очите на хората в колата и притеснеността на Макайвър. Но там РВД моментално им разреши излитането, давайки им предимство, все едно че на борда беше самият аятолах Хомейни. — По дяволите, какво ли не правим за доброто на Англия и бутилка бира!“ Усещаше и опипваше снега и хлъзгавия лед по повърхността на пистата с всичките си сетива. Даде още малко газ.

— Вижте! — възкликна вторият пилот.

На около два километра от тях прелиташе хеликоптер.

— Това е 212, нали?

— Да. Но май няма да каца тук — каза Хог. Следеше всичко с очи: на терминала към хората при ролс-ройса се присъедини още една кола; вляво напред блесна светлина; 212 се скри зад един хълм; вдясно летеше ято птици; всички прибори бяха в зелената зона; около ролс-ройса се натрупаха още мъже, на покрива на сградата имаше човек; горивото беше напълно достатъчно. „Снегът не е много дълбок, под него има тънък лед; внимавай за преспата напред; дай малко надясно; радиостанцията е на съответната вълна; вятърът все още ни блъска отзад; на север се натрупват буреносни облаци; дай съвсем мъничко газ на левия двигател!“

Хог коригира занасянето в завоя, но самолетът беше твърде чувствителен по ледената писта.

— Господин полковник, струва ми се, че е по-добре да си седнете на мястото — посъветва го Хог.

— Излитайте възможно най-бързо — отвърна Хашеми и се върна при Армстронг, който се взираше към терминала.

— Какво става там, Робърт? Някакъв проблем? — попита Хашеми.

— Засега няма. Моите поздравления — великолепно се справи с Абдула.

— Дано да ни го предаде.

Сега, след като операцията беше приключила, полковникът усети, че малко му се гади. „Този път бях твърде близко до смъртта — помисли си той. Закопча колана си, после го откопча, извади револвера си от джоба, спусна предпазителя и го прибра в кобура под мишницата си. Пръстите му докоснаха британския паспорт във вътрешния му джоб. — Може и да не ми потрябва в края на краищата. Ще ми е противно да се опозоря по такъв начин.“ Запали цигара.

— Смяташ ли, че ще оживее до събота? Помислих си, че ще колабира.

— Той от години си е такъв вонлив дебелак.

Армстронг усети злобата в тона му. Хашеми Фазир винаги беше нервен, на ръба да избухне, фанатичният му патриотизъм постоянно се преплиташе с презрението му към повечето иранци.

— Ти великолепно се справи с хана — повтори Армстронг и пак погледна през прозореца. Ролс-ройсът, другата кола и хората около тях бяха доста далече и наполовина скрити от снежните преспи, но той видя, че много от тях са въоръжени и неколцина сочат към самолета. „Хайде, за Бога, нека да излетим вече“ — мислеше си той.

— Господин полковник — чу се гласът на Хог по вътрешната разговорна уредба. — Бихте ли дошли при мен?

Хашеми откопча колана си и влезе в кабината.

— Вижте ей там, сър — Хог посочи надясно, встрани от края на пистата, към групичка борове пред гората. — Разчитате, ли сигнала?

Светлинката започна отново да мига.

— Това е SOS.

— Робърт — викна Хашеми. — Гледай напред и вдясно.

И четиримата се напрегнаха. Светлинката отново замига — SOS.

— Няма грешка, сър — каза Хог. — Бих могъл да им, отговоря със светлинен сигнал.

Той посочи мощния прожектор, с който подаваха зелена или червена светлина, в случай че радиостанцията им излезе от строя.

Хашеми викна към салона:

— Робърт, какво смяташ, че е това?

— Явно някой подава SOS!

125 се носеше по пистата към сигнала. Видяха как от дърветата излязоха три фигурки — двама мъже и една жена в чадор. Забелязаха и карабините им.

— Това е клопка — веднага реши Хашеми. — Не се приближавайте повече, завийте!

— Не мога — отвърна Хог. — Нямам достатъчно писта.

Даде още малко газ. Самолетът набираше скорост, движейки се успоредно на следите от приземяването. Видяха, че фигурите размахват карабините си.

Армстронг се провикна:

— По дяволите, хайде да изчезваме оттук По-бързо!

— При първа възможност, сър. Господин полковник, бихте ли си седнали на мястото, защото може да започне много да друса — изрече Хог с безизразен тон, след това изключи и двамата от съзнанието си. — Гордън, наблюдавай внимателно и тези, и терминала.

— Разбира се. Бъди спокоен. Капитанът за момент се обърна да види колко е разстоянието до задния край на пистата, прецени, че им трябва още разбег, но отпусна газта и докосна леко спирачките. Машината започна да занася настрана, затова той ги пусна, като се стараеше да я поддържа право напред, макар вятърът да блъскаше отстрани. Фигурите при дърветата станаха по-големи.

— Приличат на номади. Имат две автоматични карабини.

Гордън Джоунс се взря в терминала.

— Ролс-ройсът го няма, но една кола се носи през рампата към нас.

Хог отне още газ. Скоростта все още беше твърде голяма, за да направи завой.

— Боже мой, стори ми се… мисля, че единият от номадите стреля — викна Джоунс.

— Завивам — обади се Хог по вътрешния микрофон, натисна спирачките, усети занасянето на машината, задържа я и започна, да изпълнява завой надясно през пистата. Инерцията усили занасянето под острия вятър.

В салона Армстронг и Хашеми се бяха вкопчили в седалките си и се взираха напрегнато през илюминаторите. Видяха как една от фигурите се затича към тях, размахвайки карабината си.

— Чувствувам се като мюре на лов за патици — измърмори Армстронг.

Усети, че самолетът навлиза в завоя, но не излиза от него, и изруга.

В пилотската кабина Хог беззвучно си подсвиркваше. Самолетът премина с друсане през коловозите от приземяването им, като продължаваше да занася, другата страна на пистата беше оградена с купчини твърд сняг. Още не смееше да даде газ, чакаше с пресъхнало гърло и мислено подканяше машината по-бързо да се извърти и да я подхване вятърът. Но тя не го правеше, а продължаваше да се пързаля, колелата й не вършеха никаква работа, да натисне спирачките беше опасно — под снега имаше лед; двигателите ревяха.

Снежните купчини неотвратимо приближаваха и приближаваха. Вече виждаше острите ръбове на ледените парчета, които щяха да разкъсат нежния корем на самолета. Нищо не можеше да се направи, освен да се чака. И тогава един порив на вятъра подхвана опашката на машината и я тласна настрана. Сега вече, макар че още се плъзгаше, тя застана срещу вятъра. Той много внимателно подаде тяга и на двата двигателя, усети, че пързалянето намаля, й веднага започна да подава постепенно газ, докато набра скорост, даде още газ, машината се понесе по-бързо. Джон Хог хвана лоста за управление, увери се, че машината го слуша, и даде пълна тяга. 125 се понесе напред, колелата се откъснаха от пистата, той натисна бутона за прибиране на колесника и те се издигнаха в небето.

— Можете да пушите вече — обади се той лаконично по вътрешната радиоуредба, доволен от себе си.

Рос, който не се беше отдалечил твърде много от дърветата, спря да тича и ръкомаха. Гърдите го боляха от усилието.

— Глупаво говедо — извика той след самолета. — Толкова ли нямаш очи?

Безкрайно разочарован, той тръгна назад към останалите, които послушно го чакаха на края на гората. Обхвана ги униние. „Толкова близо бяхме“ — мислеше си той. През бинокъла си беше видял как пристигна ханът, как се качи на борда, после Армстронг слезе с него, помагайки му.

— Джони, дай да видя — помоли Азадех нетърпеливо. — О, Боже, татко изглежда зле, дано му няма нищо. Лекарят винаги го съветва да спазва диета и да гледа на живота по-спокойно.

— Нищо му няма, Азадех — отговори й той, опитвайки се гласът му да не звучи саркастично. Но тя долови подигравателната нотка, изчерви се и каза:

— О, съжалявам, не исках да… знам, че е…

— Нищо не съм искал да кажа — отвърна й той и насочи бинокъла към Армстронг, развълнуван, че го вижда. Започна да измисля план как да се качат на самолета. Всичко беше толкова просто. Машина на С-Г — надписът се виждаше ясно — и Армстронг! Ние сме в безопасност! „Да, но всичко се обърка — помисли си той с още по-голямо отчаяние, докато влачеше крака в снега. Чувствуваше се мръсен, искаше му се да се изкъпе, яд го беше, че е безпомощен. — Не може да не са видели сигнала SOS. Къде са им главите? Защо, по дяволите, не…“

Чу пронизителното изсвирване на Гуенг, което беше сигнал за опасност, и се завъртя. На няколкостотин метра имаше някаква кола. Приближаваше към тях. Той хукна и посочи към гората.

— Нататък!

Беше съставил план. Първо летището, после, ако там нищо не стане, ще се насочат към базата на Ерики, която беше на четири мили югоизточно от Табриз. Под прикритието на дърветата той се спря и погледна назад. Колата спря в края на пистата, от нея слязоха група мъже, които тръгнаха след тях, но им беше трудно през снежните преспи. Качиха се на колата и тя се отдалечи.

— Сега вече не могат да ни пипнат — успокои ги Рос. Поведе хората си още по-навътре в гората. По необходимост ходеха в пъртината.

След гората се простираха замръзнали ниви, които през лятото пращяха от изобилен урожай. Повечето бяха собственост на няколко земевладелци, независимо от поземлените реформи на шаха. След тях започваха първите предградия-бордеи на Табриз. Виждаха се минаретата на Синята джамия и димът от много пожари, разнасян от вятъра.

— Азадех, можем ли да заобиколим града?

— Да — обаче е много път.

Мъжете усетиха умората в гласа й. Досега тя вървеше, без да се оплаква, ходеше бързо, но все пак ги бавеше. Върху униформите си двамата бяха облекли дрехи на номади. Очуканите им обувки също бяха добро прикритие. Оръжията им също. И нейният чадор. Той я изгледа — още не можеше да свикне със загрозяването, което тази дреха й причиняваше. Тя усети погледа му и се опита да се усмихне. Разбираше го. И за чадора, и за това, че му е в тежест.

— Я да минем през града — предложи тя. — Ще се придържаме към страничните улици. Имам… малко пари и ще си купим нещо за ядене. Джони, ти ще се правиш на кавказец, да кажем от Астара, а аз ще се представям за твоя съпруга. Гуенг, ще говориш на непалски или друг чужд език, ще се държиш грубо и арогантно като турчин от севера, ще успееш да минеш за такъв, те произлизат от монголците, както и много иранци. А може да успея да купя зелени шалове и да се маскирате като членове на Зелените ленти… Това е, което мога да направя.

— Много добре, Азадех. Но най-добре е да не се движим всички заедно. Гуенг, ти върви след нас.

— По улиците на Иран съпругите вървят след съпрузите си — обясни Азадех. — Аз ще бъда на една крачка след теб, Джони.

— Планът е добър, мемсахиб — съгласи се Гуенг. — Много е добър. Вие ще ни водите.

Тя му се усмихна в знак на благодарност. Скоро навлязоха из пазарите, улиците и бордеите. Един човек се блъсна в Гуенг и той, без да се колебае, го удари с юмрук в главата, просна го в безсъзнание в канавката и го наруга високо на непалски. Тълпата за миг утихна, след това отново започна да шуми; тези, които бяха наблизо, отминаваха с наведени очи, а някои тайно правеха заклинания против лошите очи на всички, които идват от север, потомците на ордите, които не се кланят само на един бог.

Азадех донесе храна от уличните павилиони — току-що опечен хляб, агнешки кебап от скара с дървени въглища, фасул и зеленчуков хорищ, приготвен с много ориз. Седнаха на грубите пейки, нахраниха се и продължиха. Никой не им обръщаше внимание. Понякога някой се опитваше да продаде нещо на Рос, но Азадех се намесваше и много сполучливо го бранеше на местния турски диалект. Когато мюезините призоваха за следобедната молитва, тя се спря. Не знаеше какво да направи. Около нея мъже и жени търсеха парче плат, картон или вестник, на които да коленичат, за да се молят. Рос се поколеба, после видя умоляващия й поглед и също се направи, че се моли. На цялата улица останаха само четирима-петима прави, между които и Гуенг, облегнал се на една стена. Никой не ги закачаше. Табризците бяха от много националности и различни религии.

Продължиха на югоизток и навлязоха в предградията, пълни с боклуци и бездомни кучета. Единствената канализация бяха откритите канавки от двете страни. По пътя имаше изпражнения от мулета и магарета, замръзнали на бабуни. Присъединиха се към другите хора — едни водеха натоварени магарета, други се бяха привели под собствения си багаж. Тук-там някои ходеха по голяма нужда, като се избърсваха с шепа сняг с лявата ръка — и хайде пак на път: огромно многоезичие от хора, селяни и граждани, обединени от немотията и гордостта си.

Азадех едва издържаше напрежението при прекосяването на града. Страхуваше се да не сбърка нещо, да не ги засекат, беше се побъркала от тревоги за Ерики и се безпокоеше как ще се доберат до базата. А след това? „Иншаллах — повтаряше си тя. — Аллах ще закриля и мен, и него, и Джони.“

Наближиха пресечката на селския път с главното шосе за Техеран и видяха, че при импровизирана бариера са застанали хора от Зелените ленти и други въоръжени мъже. Надничаха в превозните средства и оглеждаха преминаващите. Нямаше начин да ги избегнат.

— Азадех, ти си първа — прошепна Рос. — Чакай ни нагоре по пътя. Ако ни спрат, не се намесвай, продължавай за базата. По-безопасно е да се разделим. — Той й се усмихна. — Не се безпокой.

Тя кимна, лицето й съвсем побледня от страх. Тръгна към бариерата. Носеше неговата раница. На излизане от града беше настояла за това: „Виж останалите жени, Джони. Ако не нося нещо, много ще бия на очи.“

Двамата зачакаха. Минаха оттатък банкета на пътя и се изпикаха от насипа. Тълпата продължаваше да се влачи покрай тях. Някои ги забелязаха и ги наругаха, че са неверници — Рос и Гуенг не знаеха, че никога не се пикае срещу Мека, никой мюсюлманин не би си го позволил.

— Щом тя мине, си ти, Гуенг, Аз ще те последвам след десет минути.

— По-добре ти да си следващият — пошепна му Гуенг. — Аз съм турчин.

— Добре, но ако ме спрат, не се меси. Мушни се в тълпата и измъкни Азадех на безопасно място. Не ме проваляй!

Дребният гурка се ухили, белите му зъби блеснаха.

— Ти да не се провалиш, сахиб. Още много работа имаш да свършиш, преди да станеш Господар на Планината.

Гуенг погледна покрай него към бариерата. Видя, че Азадех вече е на опашката. Дойде й редът и един от Зелените ленти й каза нещо, но тя му отговори с очи, обърнати на другата страна. Човекът й махна да минава.

— Не ме чакай на пътя, сахиб. Може да пресека през нивите. Не бери грижа за мен — аз ще те открия.

Гуенг се смеси с пешеходците и се сля с потока хора, крито вървяха към града. След стотина метра седна на една обърната щайга и си развърза обувката — правеше се, че го боли кракът. Чорапите му бяха станали на парцали, но това нямаше значение. Ходилата му бяха като стоманени. Спокойно и невъзмутимо се обу и завърза обувките си. Наслаждаваше се, че ще мине за турчин.

При бариерата Рос се присъедини към опашката на излизащите от Табриз. Забеляза, че при Зелените ленти има полиция, която наблюдава хората. А те бяха изнервени и както винаги ненавиждаха всяка власт и накърняване на правата им да ходят където и както си искат. Много открито се възмущаваха, някои дори налитаха да се бият.

— Ей, ти — обърна се към него един от Зелените ленти. — Къде са ти документите?

Рос гневно се изплю.

— Документи? Къщата ми изгоря, жена ми изгоря, детето ми изгоря и всичкото това го направиха тези кучета левичарите. Останала ми е само карабината и малко патрони. Такава е била волята на Аллах. А вие защо не отидете да ги подпалите тези сатанински изроди и да свършите Божия работа, вместо да спирате честните хора?

— И ние сме честни! — отвърна сърдито мъжът. — И вършим работата на Аллах. Ти откъде си?

— От Астара. На крайбрежието. — Той даде воля на гнева си. — Астара. А ти?

Двамата зад него започнаха да ругаят и казаха на представителя на Зелените ленти да побърза и да не ги държи на студа. Към тях си пробиваше път един полицай, затова Рос реши да направи опит да се измъкне, тегли една ругатня и се мушна покрай Зелената лента, последван от още един-двама. Минаха оттатък бариерата и постовият ги изруга, след което се зае да проверява останалите.

На Рос му трябваше известно време, докато започне да диша спокойно. Опита се да върви по-бавно, като оглеждаше пътя пред себе си. Азадех не се виждаше. Минаваха камиони и коли, ръмжейки по нанагорнището или спускайки се твърде бързо надолу, хората се отдръпваха с неизбежните потоци ругатни. Пешеходците ставаха все по-малко, защото хващаха по страничните пътища, които водеха към копторите покрай пътя или селата в гората. Постепенно го настигаше човекът, който беше зад него на опашката при бариерата. Беше на средна възраст, с набръчкано волево лице, лошо облечен, но с добре поддържана карабина.

— Този от Зелените ленти е гадина — заговори го човекът със силен акцент. — Прав сте, ага, трябва да вършат работата на Аллах и на имама, а не на Абдула хан.

Рос моментално застана нащрек.

— Кои?

— Аз съм от Астара и по акцента ви познах, че не сте оттам, ага. Хората от Астара никога не пикаят към Мека или с гръб към Мека. Ние там всичките сме добри мюсюлмани. Външният ви вид точно отговаря на описанието на саботьора, за когото ханът дава награда.

Човекът говореше с мек приятелски глас, старата карабина висеше свободно на рамото му. Рос нищо не каза, само изсумтя, но не промени темпото си.

— Да, наистина, ханът дава добра награда за главата ви. Много коне, стадо овце, десет камили. Това е царско възнаграждение за главата на обикновен човек. Наградата ще е по-голяма, ако е жив — тогава ханът дава повече коне, овце и камили, ще стигнат за цял живот. Обаче къде е жената Азадех, дъщеря му, която вие и още един сте отвлекли?

Рос го зяпна и човекът се изкикоти.

— Сигурно сте много уморен, за да се издадете така лесно.

Лицето му внезапно стана свирепо, той извади от джоба на старото си яке револвер и го опря на Рос.

— Тръгвай на крачка пред мен, не се опитвай да бягаш или нещо друго, защото ще стрелям в гърба ти. Казвай къде е жената — и за нея има награда.

В този момент един камион, който се спускаше от прохода, се насочи срещу тях, свирейки с клаксона си. Хората се разбягаха. Рос имаше по-бързи рефлекс отскочи, като блъсна с рамо мъжа и го прати под колелата. И предните, и задните минаха през него. Камионът занесе и спря на стотина метра по-надолу.

— Аллах да ни пази, видяхте ли какво става? — обади се някой. — Този се хвърли под камиона.

Рос извлече тялото настрана от пътя. Револверът беше изчезнал в снега.

— Ага, този, когото Аллах прибра при себе си, вашият баща ли е? — попита една старица.

— Не… не е — смотолеви Рос, сам изненадан от бързината на случилото се. — Аз… не го познавам. Никога преди не съм го виждал.

— В името на Пророка, колко невнимателна сте това пешеходците! Нямате ли очи? Той мъртъв ли е? — извика шофьорът на камиона. Беше прост, мургав и брадясал. — Аллах ми е свидетел и всички вие, че той сам се изпречи на пътя ми! Вие — обърна се той към Рос, — вие нали бяхте до него, кажете как стана.

— Да… да, точно както вие казахте. Аз бях зад него.

— Такава е била волята на Аллах — заключи доволно шофьорът. — Негово превъзходителство е видял как стана. Иншаллах!

Рос си проправи път през групичката хора, които си бяха направили труда да спрат, и тръгна нагоре по хълма, нито бързо, нито бавно, като се опитваше да се овладее, без да се осмелява да погледне назад. След завоя ускори темпото си, без да може да си даде ясна сметка дали трябваше така бързо да реагира. Ами този щеше да продаде и нея, и тях. Да заминава, кармата е карма. Още един завой. Азадех не се виждаше. Безпокойството му се увеличи.

Тук вече пътят беше по-стръмен. Рос премина покрай няколко колиби, полускрити от крайните дървета на гората. Крастави кучета ръфаха мърша. Той изгони с ругатни тези, които се приближиха към него, защото бесът не беше рядкост. Още един завой, от него вече се лееше пот. Ето я най-сетне, клекнала край пътя, както правят стариците. В същия миг и тя го видя, поклати предупредително глава, стана и отново пое нагоре по пътя. Той вървеше на двадесет метра зад нея. И тогава надолу се чу стрелба. Всички се спряха и загледаха назад. Нищо не видяха. Бариерата беше много назад, преди десетина завоя, до нея имаше може би повече от половин километър. След малко стрелбата спря. Никой не каза нищо, всички се заизкачваха по-бързо.

Шосето не беше добро. Те вървяха километър-два, като отстъпваха настрана по банкета, за да минават колите. От време на време покрай тях изръмжаваше някой автобус, но всички бяха препълнени и никой не искаше да спре. В тези времена можеш да чакаш и два дни на редовна спирка, преди да се намери място. Камионите понякога спираха и качваха хора. Срещу заплащане.

По-нагоре един камион изпухтя покрай него и когато стигна до Азадех, намали скоростта си.

— Защо да се ходи пеша, когато уморените с помощта на шофьора Кир и на Аллах могат да се повозят — извика й с лигава усмивка водачът, като сръга спътника си, мъж на неговата възраст с черна брада. От известно време я бяха наблюдавали, заинтригувани от въртенето на ханша й, което дори чадорът не можеше да скрие.

— Защо да се мъчи едно цвете на Аллах да върви пеша, когато може да е на топло в камиона или на килима на някой мъж?

Тя го изгледа, изруга го вулгарно и викна на Рос:

— Съпруже, този прокажен кучи син ме обиди и ми прави похотливи предложения, които противоречат на законите на Аллах…

Рос моментално се озова при нея и шофьорът се оказа пред дулото на карабината му.

— Ваше превъзходителство… Аз просто питах дали… дали двамата не бихте искали да се качите — почна шофьорът уплашено. — Отзад има място… ако ваше превъзходителство ми окаже честта да се повози на камиона ми…

Колата беше наполовина пълна със старо желязо, но все пак беше по-добре да се качат, отколкото да ходят пеша.

— Само да не ти хвръкне главата. Закъде пътуваш?

— За Казвин, ваше превъзходителство, за Казвин. Ще ни окажете ли честта?

Камионът не спря, но Рос лесно повдигна Азадех и я прехвърли през задния борд. И двамата се свиха на пода, за да не ги духа вятърът. Краката й трепереха, беше замръзнала и много уплашена. Той я прегърна, за да я стопли.

— О, Джони, ако те нямаше…

— Успокой се, успокой се!

Неговата топлина постепенно преминаваше в нея. „Казвин, Казвин? Та това не беше ли на половината път до Техеран. Разбира се, че е така! Ще седим в камиона, докато стигнем там — помисли си той, събирайки сили. — След това ще хванем нещо друго или ще откраднем кола, да, точно така ще направим.“

— Завоят към базата е след четири-пет километра — обади се тя, треперейки в ръцете му. — Тя е отдясно.

„Базата? А, да, вярно. И Ерики. Но по-важно е какво става с Гуенг? Я си размърдай мозъка! Какво смяташ да направиш?“

— Какъв е теренът там — равнина, плато, долина или какво? — попита той.

— По-скоро плато. След малко ще се покаже нашето село Абу Мард. Като го отминем, започва гориста местност, където минава пътят, който ни трябва. Главното шосе продължава да се изкачва в прохода. Той виждаше как пътят се вие напред, някои от завоите коварно надвисваха над пропастите.

— Ще слезем от другата страна на селото, преди платото, ще направим завой през гората и ще стигнем базата. Така ли е?

— Да. Познавам местността много добре. Бях учителка в селото и често водех децата на разходка из околностите. Знам всички пътеки.

Тя отново потрепери.

— Не стой на вятъра. Скоро ще се стоплиш.

Старият камион пълзеше по наклона почти със скоростта на пешеходец, но все пак това беше по-добре, отколкото ако ходеха. Той продължаваше да я прегръща и тя постепенно спря да трепери. Забеляза, че една кола започна бързо да ги изпреварва, последвана от зелена камионетка. Шофьорът на първата машина постоянно натискаше клаксона. Техният камион нямаше накъде да се отклони, затова колата навлезе в лентата на насрещното движение и се понесе напред. „Дано се пребиеш някъде“ — помисли си той, ядосан от шумотевицата. Машинално забеляза, че тя е пълна с въоръжени мъже, също и камионетката след нея, но те стояха в каросерията, хванали се за метални скоби, а задният капак тропаше отворен. Когато камионетката премина с рев покрай него, той забеляза труп в краката им. Отначало помисли, че е на Прегазения. Но това беше Гуенг. Униформата беше неговата. А един от мъжете беше затъкнал в колана си неговото кукри.

— Какво има, Джони?

Той я прегърна по-силно, за момент загуби способността си да възприема каквото и да било, съзнаваше само, че не е успял да запази и втория от хората си. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Какво има, какво става?

— Нищо. От вятъра е.

Той избърса сълзите си, след това клекна и се загледа напред. Пътят се виеше, като ту изчезваше, ту се появяваше. Вече виждаше селото. Колата и камионетката навлязоха в наклона пред него. В джоба му беше малкият, но много силен бинокъл. Рос се закрепи в люлеещия се камион и насочи бинокъла към колата. Щом се изкачи на платото, тя набра скорост, след това зави по страничния път към базата и изчезна. Когато камионетката достигна пресечката, тя спря и блокира пътя. От нея скочиха шестима и веднага препречиха пътя. Камионетката зави надясно и изчезна подир колата.

Шофьорът с тракане превключи на по-ниска предавка. Камионът намали скоростта си, започваше стръмна отсечка, наблизо минаваше пътека и нямаше никакви пешеходци.

— Накъде отива тази пътека, Азадех?

Тя застана на колене и погледна.

— Към Абу Мард, нашето село. Върти насам-натам, но там отива.

— Бъди готова да скочиш — пред нас има нова бариера.

Точно когато трябваше, той се преметна през капака, помогна и на нея и се скриха в канавката. Камионът не спря и шофьорът не се обърка назад. След като се отдалечи, двамата хванати за ръце, хукнаха към гората.