Джеймс Клавел
Вихрушка (36)

36

Ленгех: 2,15 следобед.

 

Скрагър правеше слънчеви бани на големия сал, закотвен на стотина метра от брега. Към сала беше завързана малка гумена лодка. Салът беше направен от привързани един до друг празни петролни варели, прихванати с планки. В гумената лодка бяха рибарските принадлежности и портативната радиостанция, а под нея беше окачена клетка от дебела тел, в която имаше десетина риби, уловени от него и Вили Ньорхтрайтер за вечеря. Персийският залив изобилстваше със скариди, испанска скумрия, риба тон, костур и много други видове.

Пилотът Вили плуваше лениво в близките топли плитчини. На брега беше базата им — шест фургона, кубрик, спални помещения за иранския персонал, фургон с радиопредавателна и приемателна антена, хангари за десетина хеликоптера 212 и 206. Зелените ленти се бяха излегнали на сянка. Ед Воси беше до дежурния 206 и правеше наземната му проверка.

— Просто работата е много малко — измърмори Скрагър. Така си беше от месеци насам и той знаеше колко скъпо и катастрофално може да бъде това. Именно липсата на редовни чартърни полети и необходимостта от съвременно оборудване го бяха принудили преди много години да продаде „Шейк Ейвиейшън“ на Андрю Гавалан.

„Не съжалявам — помисли си той. — Анди си го бива, беше честен с мен, все още имам някакъв малък дял в компанията и мога да летя, докато съм във форма. Обаче сега положението на Анди в Иран е ужасно — не му плащат нито за извършената, нито за текущата работа, с изключение на базата тук, а това са стотинки. Вече има четири-пет месеца, откакто банките са затворени и той плаща иранските операции от собствения си джоб. Нещо трябва да се направи. Експлоатацията на Сири не е достатъчна, за да се плати и половината ни работа.“

Преди три дни, когато Скрагър доведе Касиги от завода „Иран-Тода“ близо до Бандар-е Делам, японецът попита дьо Плеси дали може да използува един 206 за полет до Ал Шаргаз или Дубай.

— Трябва ми моментална телефонна и телексна връзка с моята главна кантора в Япония, за да уведомя какво съм се разбрал с вас за цената на незабавната доставка и бъдещите поемания на товари.

Дьо Плеси моментално се съгласи. Скрагър беше решил той да извърши чартърния полет и не съжаляваше за това. Докато беше в Ал Шаргаз, се срещна с Джони Хог и Мануела. Също и с Джени.

Тя го осведоми на четири очи за най-новото развитие на нещата, особено за Локхарт.

— Боже Господи! — възкликна той, шокиран от това колко бързо се разпада дейността им, а революцията им обърква личния живот. — Бедният Том.

— Той трябваше да пристигне от Бандар-е Делам един ден преди моето тръгване, но не дойде, затова все още не знаем какво се е случило в действителност — поне на мен не ми е известно. Скраг, Бог знае кога пак ще можем да си говорим на четири очи, затова има още едно нещо. Мога ли да ти се доверя?

— Гроб съм!

— Струва ми се, че правителството никога няма да може да нормализира положението. Искаше ми се да те попитам: ако все пак то успее, възможно ли е партньорите ни, със или без официалната помощ на властта или „Иран Ойл“ да ни изгонят и да задържат хеликоптерите и оборудването ни?

— Че защо да го правят? Е, вярно е, че им трябват хеликоптери… но, ако поискат, наистина могат… — отговори той и подсвирна, защото тази мисъл никога не му беше минавала през ума по-рано.

— Ай, да му се не види! Ако решат, че не им трябваме, много лесно ще се отърват от нас. Могат да намерят други пилоти — иранци или наемници — та нали ние сме такива? Разбира се, че могат да ни изгонят и да задържат техниката. А ако загубим всичко тук, свършено е със С-Г.

— Дънкан се беше сетил за същото. Бихме ли могли да се измъкнем с хеликоптерите и резервните части, ако те се опитат да ни изгонят?

Той реагира със смях.

— Това ще е много добър удар. Но не може да стане. Ако се опитаме и ни хванат, ще ни съдят. Без одобрението на иранската страна това не може да стане.

— А ако С-Г беше „Шейк Ейвиейшън“?

— Това не променя нещата, Джени.

— И ще им позволиш просто така да ти отмъкнат, това, което си правил цял живот, Скраг? Ти, Скраг Скрагър? Не мога да го повярвам.

— Нито пък аз — реагира веднага той. — Макар че, един Господ знае какво ще направя.

Загледа се в хубавото й лице, видя тревогата в очите й и му беше ясно, че тя не е загрижена само за Макайвър и всичко изградено от него, не само за техния собствен капитал и пенсии, които също като неговите бяха свързани със С-Г, а и за Анди Гавалан и всички останали.

— Какво бих направил ли? — повтори той бавно. — Ами, обемът на резервните части в Иран е почти толкова, колкото е броят на хеликоптерите. Би трябвало да започнем да ги изтегляме, макар че как може да стане това, без да си навлечем подозрението на местните власти, просто не знам. Не можем да измъкнем всичко, но поне ще намалим обема. След това трябва едновременно всички да си тръгнем с всичките хеликоптери — от Техеран, Ковис, Загрос, Бандар-е Делам и оттук. Ще трябва… — той се замисли за секунда. — Ще трябва всички да се насочим насам, към Ал Шаргаз… Обаче виж какво, Джени, на всички ни се пада да летим на различни разстояния, а някои ще трябва да заредят гориво веднъж, може би два пъти, и дори да успеем да се съберем в Ал Шаргаз, пак ще ни задържат заради това, че нямаме съответните разрешения. — Той се опитваше да разбере какво мисли тя. — Значи Анди смята, че партньорите ни ще постъпят така?

— Не, не, не мисли така, поне засега, нито пък Дънкан. Но съществува такава вероятност, а положението в Иран се влошава с всеки изминат ден, затова дойдох тук, за да питам Анди. Такова нещо не е за телекс или писмо.

— Ти си се обадила на Анди по телефона?

— Да, и внимавах какво говоря. Дънкан ме предупреди да съм предпазлива, а Анди реши да се консултира с Лондон и като дойде след два дни, ще прецени какво да планираме.

Тя си сложи очилата.

— Би трябвало да имаме готовност, нали, Скраг?

— Питам се защо си оставила Дънкан? Той ли те изпрати?

— Разбира се. След два дни Анди ще бъде тук.

Скрагър мислеше напрегнато. „Ако се ометем, някой ще пострада. Как ще се измъкна от радарите на Киш, Лаван и Ленгех, които могат да вдигнат във въздуха за броени минути двадесет изтребителя, за да ни хванат преди да сме успели да се доберем до свободно небе, ако излетим без разрешение?“

— Значи Дънкан мисли, че ще ни пипнат?

— Не — отвърна тя. — Аз мисля така.

— В такъв случай, Джени, между нас да си остане, я по-добре да съставим план.

Скрагър си спомни как грейна лицето й и отново си помисли какъв щастливец е Дънкан Макайвър, макар че излезе опак и недопускащ възражение като всеки мъж.

Зяпаше към морето, когато чу воя на 206 и видя как той плавно излетя. „Ед е майстор пилот“ — помисли си Скрагър.

— Ей, Скраг!

— Да, Вили?

— Ти плувай сега, а аз ще наблюдавам. — Вили се изкачи на сала.

— Благодаря ти, приятелю.

Наред с изобилието от обикновена риба имаше и много хищна — акули и скатове, имаше и отровни медузи, но те рядко се срещаха в плитчините. Ако огледаш внимателно, отдалеко ще забележиш сенките им и ще имаш достатъчно време да се покатериш на сала. Скрагър чукна на дърво, както правеше винаги, преди да се гмурне в дълбоката два метра топла вода.

Вили Ньорхтрайтер също беше гол. Беше нисък, набит, четиридесет и осем годишен, кестеняв, имаше повече от пет хиляди летателни часа на хеликоптери, беше служил десет години в армията на Германия и осем в С-Г. Бе работил в Нигерия, Северно море, Уганда и тук. Фуражката му беше на сала и той я сложи заедно със слънчевите си очила, примижа към 206, който се насочваше към Персийския залив, и после се загледа в Скрагър. Слънцето го изсуши за секунди. Радваше се на Ленгех, плуването и жегата.

Беше много различно от родината му. Той бе от Кил в Северна Германия, на Балтийско море, където климатът е суров и почти винаги е студено. Съпругата и трите му деца си заминаха миналата година, защото малките трябваше да ходят на училище, а той предпочете да работи тук два месеца и един да е в Кил, след което да е на разположение някъде в района на Северно море, за да е по-близо до дома си. След отпуската си не смяташе да се връща в Ленгех. Да му се не види и Северното море с лошото време и постоянните опасности, с мизерното помещение за живеене и смазващата досада от двете седмици летене на сондажна платформа на сто и петдесет километра от брега, за да получи една седмица компенсация, през която да е в Кил, и толкова малко пари, че едва да му стигнат да плати ипотеката и училището на децата. А пък му остават съвсем малко за отпуската. Да, но ще си е по-близо до децата и Хилда, до мама и тате, роднината винаги си е роднина. Да, така си е, и ако е рекъл Господ, скоро ще дойде денят, в който всички германци ще се обединят в една страна и майка му ще може свободно да посещава роднините си в Шверин винаги когато иска, и Шверин заедно с всички други градове като него вече няма да бъде окупиран. Дай Боже да доживее този ден!

— Скраг, идва сянка!

Скрагър също я беше забелязал и заплува обратно към сала. Качи се, когато сянката вече бързо се приближаваше. Беше акула.

— Като ще я почна! — изсъска той. — Виж я каква е огромна!

Акулата намали скоростта си и започна спокойно да кръжи около сала, тръбната й перка пореше водата. Беше сивкава и застрашителна, не бързаше за никъде. Двамата безмълвно я гледаха като омагьосани.

— Какво ще кажеш, Вили? — подсмихна се Скрагър. — Страхотна е! Е, не е като онази от „Челюсти“, обаче е най-голямото парче, което някога съм виждал, и мисля, че трябва да я хванем, ей Богу!

Той радостно започна да измъква риболовните принадлежности от малката гумена лодка.

— Ами стръв? Какво предлагаш за примамка?

— Морския костур, големия!

Смеейки се, Вили бръкна в клетката под водата, издърпа мятащата се риба и я надяна на стоманената кука за акули. По ръцете му имаше кръв и той ги изми във водата, като наблюдаваше бъдещата плячка. След това се изправи, прегледа късия метален повод и го завърза грижливо за дебелата найлонова риболовна корда, намотана на макарата на пръта.

— Заповядай, Скраг.

— Не, приятелю. Ти пръв я забеляза!

Вили развълнувано избърса морската вода от челото си с опакото на ръката, кривна юнашки фуражката и погледна акулата, която все още правеше кръгове на двадесетина метра от сала. С изключително внимание той хвърли стръвта на пътя й и леко опъна кордата. Акулата я подмина и продължи да кръжи. И двамата изпсуваха. Вили набра кордата. Морският костур се мяташе в предсмъртен танц и от него излизаше тънка кървава следа. Вили отново направи идеално хвърляне, но напразно.

— Дявол да го вземе — изруга Вили.

Този път остави стръвта, където си беше, и загледа как тя бавно слиза към дъното. Държеше кордата опъната точно толкова, колкото трябва. Акулата наближи, мина над стръвта, като почти я докосна с корема си, и продължи да кръжи.

— Сигурно не е гладна.

— Тези гадини винаги са гладни! Може би знае, че я чакаме, или възнамерява да ни изиграе някой номер. Скраг, я извади една по-малка риба и я хвърли точно при стръвта, когато акулата наближи.

Скрагър избра една скална треска и я хвърли точно където трябваше. Рибата падна във водата на десет метра пред акулата, усети опасността и се стрелна към пясъчното дъно. Акулата не й обърна внимание; нито на морския костур, който беше под носа й, а само врътна опашка и продължи да прави кръгове.

— Остави стръвта на мястото й — каза Скраг. — Тази гадина не може да не я подуши. Вече виждаха жълтите очи на акулата и трите малки рибки-лоцмани, навъртащи се около главата й, тънката линия на голямата й уста под тъпия нос, гладката кожа и силната голяма опашка. Още един кръг. Този път затворен.

— Обзалагам се, че е поне два метра и половина, Вили.

— Тази гад ни наблюдава, Скраг. — Вили беше притеснен. Ентусиазмът му се беше изпарил, вместо него чувстваше празнина в стомаха си.

Скрагър се намръщи. Изпитваше същото усещане. Премести погледа си от очите на акулата към гумената лодка. На нея нямаше никакви сериозни оръжия, само един нож, лек алуминиев харпун за риби с тризъбец и греблата. Въпреки това той придърпа въжето, с което беше вързана лодката, за да я докара по-близо, коленичи и взе ножа и харпуна. „Да имах пушка“ — помисли си той.

Резкият вик на Вили го накара да отскочи, в последния момент забеляза акулата, която летеше към него с пълна скорост. Тя се блъсна в борда на гумената лодка, грозната й глава се показа над водата, челюстите й тракаха, за да го захапе. Блъсна глава във варелите, като повдигна носа на надувната лодка над водата. След това изчезна. Двамата стояха втрещени.

— Боже мой! — извика Вили и посочи с ръка.

Акулата отиваше към стръвта. Видяха как я лапна заедно с куката и отплува, а кордата със свистене се заразмотава от макарата. Вили пое дъх, обра кордата, после хвана с две ръце пръта и рязко го вдигна. Макарата изскърца от бързо размотаващата се корда, но куката вече беше здраво забита в акулата.

— Мръсна гад, едва не ме утрепа — говореше Скрагър с разтуптяно сърце, гледайки опънатата корда. — Не й позволявай да те надхитри.

Вили напъна още повече кордата и започна да се бори с акулата. Влакното беше опънато като струна.

— Внимавай, Вили, сега ще завие и ще се върне.

Но акулата не постъпи така, просто намали скоростта си и започна да се бори с кордата и куката, беше изпаднала в ярост. Водата около нея кипеше, тя ту излизаше, ту се скриваше в нея, обръщаше се и се премяташе. Обаче куката беше забита здраво и кордата беше яка, така че Вили само я поотпускаше, като даваше възможност на рибата да отплува малко настрана, и пак започваше да обира влакното. Минаха няколко минути. Усилието в борбата с такава риба, без да си завързан или на стол и без да можеш да си помагаш с краката, беше огромно. Но Вили удържаше. Внезапно акулата спря да се бори и пак започна да прави кръгове. Този път по-бавно.

— Браво, Вили, хвана я.

— Скраг, ако тръгне бързо към мен, опитай се да опазиш кордата от оплитане, а когато се приближи достатъчно, тресни я с харпуна.

Вили усети болката в гърба и ръцете си, но въодушевен чакаше поредния ход на акулата. И той дойде бързо.

Акулата се превъртя и се насочи към тях. Вили светкавично навъртя макарата, за да обере кордата, в случай че рибата пак се обърне и я скъса, но тя се насочи право под сала. Като по чудо влакното не се оплете и когато акулата излезе от другата страна, за да се втурне в по-дълбоки води, Вили и отпусна кордата и постепенно започна да я обтяга. Рибата още веднъж се опита да се откачи от куката в пристъп на ярост, водата около нея побеля, но Вили пак я удържа. Усещаше обаче, че мускулите му отказват, и разбра, че няма да може да се справи сам.

— Скраг, помогни ми.

— Веднага, приятел.

Двамата хванаха здраво пръта, Вили навиваше макарата, като придърпваше акулата, омаломощаваше я, изтегляше я все по-близо. Рибата забавяше движенията си.

— Вили, тя се умори.

Придърпваха я сантиметър по сантиметър. Акулата беше на тридесетина метра от сала, с глава към него, голямата й опашка бавно се извиваше. За да диша, тя трябваше да се движи напред. Ако спреше — потъваше. Те търпеливо се бореха нея, всичко ги болеше от голямото напрежение. Вече ясно виждаха огромното й тяло, жълтите очи, стиснатите челюсти, рибите-лоцмани. Двадесет и пет метра, двадесет, осемнадесет, седемнадесет…

И ето че акулата се съживи, откъсна се на петдесет метра от тях с невероятна скорост, кордата изсвистя в макарата, след това рибата се завъртя на деветдесет градуса и щеше да се измъкне, но Вили по някакъв начин успя да опъне влакното и да я накара отново да кръжи. Но не можеше да я придърпа по-близо. Приложи всичката си сила върху макарата. Успя да приближи малко при следващия кръг, после още два-три сантиметра. Още малко, и двамата едва не паднаха зад борда, защото кордата се отпусна. — Изтървахме я. Вили… Дишаха запъхтяно, бяха страшно разочаровани. Акулата не се виждаше никъде.

— Проклета корда! — Вили занавива макарата, като псуваше на два езика. Но белята не беше във влакното, а в повода. Жицата беше скъсана до куката.

— Този звяр просто я е прегризал! — гледаше смаяно Скрагър.

— Тя си играеше с нас, Скраг — говореше Вили с отвращение. — Можела е да я разкъса, когато си иска. Показвала ни е среден пръст.

Огледаха водата наоколо, но от акулата нямаше и следа.

Възможно е да се е спотаила на дъното и да изчаква — каза Вили замислено.

— По-вероятно е да е поне на три мили, пощуряла като бясно куче.

— Само е побесняла, Скраг. Тази кука в нея ще и види сметката.

Двамата внимателно оглеждаха морската шир. Акулата не се виждаше. Забелязаха, че гумената лодка се беше наклонила напред и беше наполовина потънала. Скрагър се наведе и внимателно я прегледа, без да изпуска от очи морето и водата под сала.

— Я виж — показа той. — Една от въздушните камери е разпрана. Изглежда, че е работа на звяра, когато е нападал.

Въздухът от лодката бързо излизаше.

— Няма проблеми, ще успеем да стигнем до брега. Хайде.

Вили погледна сала, след това морето.

— Тръгвай ти, Скраг. Аз ще изчакам да дойде дървената лодка с някой, които е с картечница.

— За Бога, качвай се, хайде!

— Скраг — започна Вили умилно… — Обичам те като брат, но няма да помръдна. Тази гад ме изплаши до смърт.

Вили седна в средата на сала и прегърна коленете си.

— Тази мръсна твар се спотайва някъде по дъното. Искаш да тръгваш? Добре, но аз не. В книгите пише, че когато нещата не са сигурни, по-добре е да изчакаш. Заповядай на другата лодка да дойде. Ето ти радиостанцията.

— Аз сам ще я докарам.

Гумената лодка изсъска и едва не се преобърна, когато Скрагър стъпи в нея. Той побърза да се покатери обратно на сала, като че ли някой го гонеше.

— Защо се смееш, дяволите да те вземат?

— Изхвърча, като че ли те е ужилила медуза — продължаваше да се смее Вили. — Скраг, защо не плуваш до брега?

— Гледай си работата — отвърна му Скраг и погледна натам с разтуптяно сърце. Днес брегът му се виждаше много далечен.

— Трябва да си луд, за да го направиш — вече сериозно каза Вили. — Хич не се опитвай.

Скрагър не му обърна внимание. „Знаеш ли какво? — мислеше си той. — Изплашен си до смърт. Гадината не беше голяма, ти й заби куката, а тя ти се измъкна и сега е някъде из залива. Обаче къде точно?“

Потопи внимателно пръстите на крака си във водата. Мярна му се нещо отдолу. Клекна и изтегли клетката. Беше празна. Едната и страна беше цялата отпрана.

— Мамицата й на тази акула!

— Ще повикам лодката. — Вили се протегна към радиостанцията. — Да дойдат с картечница.

— Излишно е, Вили — обади се Скрагър, като демонстрираше смелост. — Я да си направим едно състезание до брега.

— С тази бракма никога! Скраг, за Бога, не… Вили изпадна в ужас, защото Скрагър се хвърли във водата. Видя го да изплува, после се понесе енергично към брега, но се завъртя и се покатери на сала, заливайки се от смях.

— Впрегнах ли те, а? Прав си, синко, лудост е да се плува до брега. Повикай лодката, а аз ще хвана риба за вечеря.

Лодката се появи, на румпела беше един от механиците, а на носа стояха двама от Зелените ленти. На брега се бяха скупчили хора. Бяха на половината път до плажа, когато акулата се появи изневиделица и започна да кръжи. Зелените ленти откриха стрелба, но в суматохата единият падна във водата. Скрагър успя да хване автомата му и го насочи към акулата, която се втурна срещу вцепенилия се мъж, застанал в плитчината. Куршумите се забиха в главата и очите на рибата и макар че беше мъртва, тя продължаваше да се премяна, тракаше с челюсти и пляскаше с опашка в желание да докопа плячката си. Но лишена от обоняние и зрение тя не уцели и се заби в плажа — наполовина във водата, наполовина на пясъка.

— Скраг — обади се Вили, когато способността му да говори се върна, — имаше дяволски късмет. Ако беше плувал, щеше да те пипне. Дяволски късмет извади.