Джеймс Клавел
Вихрушка (31)

31

Загрос Три: 12,05 по обед.

 

Скот Гавалан се взираше втренчено в дулото на насочения срещу него автомат „Стен“ с вдигнат предпазител. Току-що бе приземил хеликоптер 212 след първия за деня полет до сондаж „Роза“, където достави стоманени тръби и цимент. В момента, в който изключи двигателите, от хангара изскочиха Зелените ленти и го заобиколиха.

Отвратен от страха, който изпитваше, той откъсна погледа си от автомата и се втренчи в черните злобни очи наоколо.

— Какво… какво искате? — попита той прегракнало, след това повтори на фарси:

— Chen karbareh?

Мъжът с автомата изсипа поток сърдити неразбираеми думи.

Скот свали шлемофона си.

— Man zaban-e shoma ra khoob nami danam, agha! — надвика той свистенето на двигателите. — Не говоря вашия език, ваше превъзходителство — и стисна зъби, за да не изтърве псувнята, която искаше да добави.

Заваляха още гневни думи и мъжът му даде знак да излезе от кабината. И тогава видя Назири, управителя на „Иран Ойл“, раздърпан и наранен — други от Революционните отряди го измъкнаха от канцеларията му и го понесоха за ръцете и краката. Скот се показа от прозореца:

— Какво става тук, по дяволите?

— Те… те искат да слезеш от хеликоптера, капитане — извика Назири. — Моля те, побързай!

— Почакай да спра напълно двигателите! — Скот припряно завърши процедурата.

Дулото на автомата „Стен“ не беше помръднало, враждебността също не беше намаляла. Роторите бавно спираха и когато дойде моментът, в който можеше да напусне хеликоптера, Скот откопча колана и стана. Моментално го изблъскаха настрана. Възбудени, крещящи мъже разтвориха докрай вратата на пилотската кабина и се покатериха в хеликоптера.

— Ага, какво е станало с теб? — попита той Назири. Иранецът беше цял в рани.

— Новият… новият комитет направи грешка — каза Назири. Опитваше се да запази достойнство. — Смятаха, че съм бил поддръжник на шаха, а не човек на революцията и имама.

— Кои са тези, по дяволите! Не са от Яздек.

Преди Назири да успее да отговори, човекът с автомата „Стен“ си проправи път с лакти през тълпата.

— Марш в канцеларията! ВЕДНАГА! — изкрещя той на лош английски и сграбчи Скот за ръкава на якето, за да го накара да побърза. Пилотът машинално измъкна ръката си. Автоматът опря в гърдите му.

— Добре, де — измърмори той и навъсено закрачи към канцеларията.

Вътре, с гръб към стената, между отворения прозорец и бюрото, стояха Ничак хан, каландарът на селото, и старият местен молла. И двамата бяха напрегнати. Скот ги поздрави и те му кимнаха притеснено. След него влезе Назири, последван от рояк Зелени ленти.

— Chen karbereh? — попита Скот. — Какво става?

— Тези хора са… те заявяват, че са нашият нов комитет — отговори сподавено Ничак хан. — Изпратени са от Шарпур, за да поемат ръководството на нашето… нашето село и нашето… летище.

Скот се озадачи. Думите на кмета нямаха смисъл. Макар че Шарпур беше най-близкият град и формално властта му се разпростираше върху целия район, управлението на кашкайските планински племена по традиция беше оставено на самите тях, при условие че признават суверенната власт на шаха и Техеран, спазват законите, не носят оръжие и са мирни.

— Ами вие винаги сами сте управ…

— Млък! — изкрещя водачът на Зелените ленти и размаха автомата си. Скот забеляза, че Ничак хан почервеня. Водачът беше с брада, тридесетина годишен, лошо облечен. Тъмните му очи имаха неприятно излъчване. Той измъкна Назири пред групата и изломоти още нещо на фарси.

— Аз… аз трябва да ви превеждам, капитане — избърбори уплашено Назири. — Водачът, Алисадър, казва, че вие трябва да му отговорите на няколко въпроса… Аз отговорих на повечето, но той иска…

Алисадър, го наруга и започна разпита. Четеше от предварително подготвен списък, а Назири превеждаше.

— Вие ли командвате тук?

— Да, временно.

— Какъв сте по националност?

— Англичанин. Ама защо, по дяво…

— Има ли тук някакви американци?

— Доколкото ми е известно — няма — отговори веднага Скот с безизразно лице. Надяваше се да не са питали същото Назири, който знаеше, че Родригес, механикът, беше американец с фалшива английска карта за самоличност. Иранецът преведе, без да се колебае. Един от Зелените ленти записваше отговорите.

— Колко пилоти има тук?

— В момента аз съм единственият.

— Къде са останалите, кои са те и какви са по националност?

— Нашият старши пилот, капитан Локхарт, е от Канада и в момента е в Техеран. Доколкото знам, изпълнява чартърен полет от Техеран и се очаква да се върне днес. Другият, вторият по старшинство, капитан Сесон, е французин и трябваше да извърши спешен чартърен полет до Техеран за „Иран Ойл“ днес.

Водачът го изгледа изпитателно:

— Защо спешно?

— В сондаж „Роза“ има готовност за регистриране на нов сондажен кладенец.

Той изчака, докато Назири обясни какво означава това и че петролните сондажници се нуждаят от спешната помощ на специалистите на „Шлумбергер“, базирани сега в Техеран. Тази сутрин Жан-Люк се беше обадил на районния ръководител на въздушното движение в Шираз с надежда да получи разрешение за полет до Техеран. За негово учудване и радост РВД на Шираз незабавно разреши излитане.

— Имамът е решил добивът на петрол да започне — отговориха оттам. — И то в най-скоро време.

Само след няколко минути Жан-Люк излетя. Скот Гавалан се усмихна наум, защото знаеше действителната причина, поради която Жан-Люк направи три кълба напред от радост в кабината на 206 — сега щеше да може да се промъкне при Саяда, очакваше го толкова отдавна. Скот я видя веднъж.

— Тя има ли сестра? — попита тогава с надежда.

Водачът слушаше Назири с нетърпение, после го прекъсна. Назири премигна.

— Алисадър казва, че за в бъдеще всички полети ще се разрешават от него или от този човек. — Назири посочи младия член на Зелените ленти, който записваше, отговорите на Скот. — В бъдеще на всичките полети ще има по един техен човек на борда. Никакви излитания вече без предварително разрешение. След час ще го закараш заедно с хората му на обиколка по всичките сонди в района.

— Обясни, му, че това е невъзможно — трябва да доставим още тръби и цимент на сондаж „Роза“. В противен случай, когато Жан-Люк се върне утре, те няма да бъдат готови.

Назири се впусна в обяснения. Водачът грубо го прекъсна и стана.

— Кажи на неверника пилот да бъде готов след един час и тогава… я по-добре да идва с нас в селото, там ще мога да го държа под око. И ти тръгвай с нас. И му кажи да е послушен, защото въпреки че имамът иска добивът на петрол да започне бързо, всички хора в Иран се подчиняват на ислямските закони, независимо дали са иранци, или не. Тук не ни трябват чужденци. — Той хвърли поглед към Ничак хан и заповяда: — Хайде в селото!

И тръгна да излиза.

Ничак хан почервеня и го последва заедно с моллата.

— Капитане, трябва да отидем с него в селото — обърна се към него Назири.

— Защо?

— Ами ти си единственият пилот и познаваш добре околностите — отговори Назири. И той се чудеше за истинската причина.

Беше много уплашен. Не беше постъпвало никакво предупреждение за предстоящи промени, нито пък в селото знаеха, че пътят е отворен, след последния снеговалеж. Обаче тази сутрин пристигна камионът с дванадесетте Зелени ленти. Водачът им веднага връчи лист хартия, подписан от Революционния комитет на Шарпур, с който на пристигналите се даваше правото да управляват Яздек и „всички хеликоптери в района заедно с добива на петрол и инсталациите“. Когато по искане на Ничак хан Назири заяви, че ще протестира по радиостанцията пред „Иран Ойл“, един от Зелените ленти се нахвърли да го бие. Водачът го спря, но нито се извини, нито пък показа, че уважава каландара на този район на Кашкай. Назири се уплаши още повече, искаше му се да си е в Шарпур при жената и децата. Аллах да ги прокълне всичките комитети, фанатици и чужденци, заедно с Големия американски сатана, защото те са причината за всички беди.

— Я… я по-добре да тръгваме — разбърза се той.

Излязоха. Другите вече се бяха отдалечили по пътеката към селото. Докато минаваше покрай хангара, Скот забеляза шестимата си механици, събрани наедно място под зоркия поглед на въоръжен пазач. Скот се ужаси — иранецът пушеше. Той усети, че нещо го преряза. Навсякъде имаше надписи на фарси и английски: „Пушенето забранено — опасно за живота!“ В единия край вторият им хеликоптер 212 беше в последните етапи на контролната проверка, която се правеше на всеки хиляда и петстотин летателни часа, но без двата 206, които оформяха настоящия им състав от машини, хангарът изглеждаше празен и изоставен.

— Ага — рече той на Назири и кимна към охраната, — кажи им, че трябва да подготвя хеликоптера, а този мръсник да не пуши в хангара.

Назири преведе.

— Съгласни са, но казаха да побързаш.

Пазачът, който лениво пушеше, хвърли цигарата на бетонната настилка. Един от механиците бързо я смачка. Назири понечи да остане, но от охраната му дадоха знак да продължи и той неохотно си отиде.

— Заредете машината с гориво и проверете всичко внимателно — нареди Скот тихо и предпазливо. Не беше сигурен дали някой от пазачите не разбира английски. — След един час трябва да натоваря комитета, за да направим официално посещение на сондажните площадки. Излиза, че си имаме нов комитет от днес, назначен от Шарпур.

— Ай, да му се не види — измърмори някой.

— Ами оборудването на сондаж „Роза“? — попита Ефър Джордан.

До него стоеше Род Родригес. Скот забеляза безпокойството му.

— Ще трябва да почака. Хайде, зареждайте горивото. Ефър, вземи хората и проверете машината. Род — бърна се той към механика, за да го окуражи, — вече се връщаме към нормалното положение на нещата и скоро ще получиш отпуската си, за да заминеш за Лондон, capito^[1]?

— О, благодаря ти, Скот.

Пазачът му даде знак да тръгва.

— Baleh, ага. Да, добре, ваше превъзходителство — рече Скот и се обърна към Родригес: — Род, заради мен направи много внимателно проверката.

— Разбира се.

Скот се отдалечи, охраната го последва. Джордан извика напрегнато:

— Какво става? Къде отиваш?

— На разходка — отвърна той саркастично. — Ами знам ли къде? Цяла сутрин съм летял.

Той се затътри уморен и безпомощен. Щеше му се на негово място да бяха Локхарт или Жан-Люк. Мръсни комитетски копелета! Глутница гадни главорези!

Стотина метра по-напред Назири вървеше бързо; останалите вече се бяха скрили зад завоя на пътеката, която лъкатушеше между дърветата. Температурата беше един градус под нулата, снегът скърцаше под краката. На Скот му стана топло в пилотския гащеризон, изпитваше известно неудобство да ходи със специалните си обувки за полети, потропваше раздразнено и се опитваше да настигне Назири, но не успяваше. Снегът бе натрупал отстрани на пътеката и по дърветата, небето синееше. До селото оставаше по-малко от километър по виещата се пътека.

Яздек беше разположен на малко плато, добре скътано от силните ветрове. Колибите и къщите бяха построени от дърво, камък и кирпич, скупчени около площада с малката джамия. За разлика от повечето села то бе заможно, разполагаше с достатъчно дърва за зимата, наоколо се въдеше много дивеч. Яздек имаше кооперативни стада овци и кози, няколко камили, тридесет коня и разплодни кобили, с които се гордееше.

Домът на Ничак хан представляваше двуетажна къща с покрив от плочи, с четири стаи — беше по-голяма от другите и се намираше точно до джамията.

До нея се намираше училището — най-модерната сграда в селото. Том Локхарт беше проектирал простата й конструкция и бе убедил Макайвър да финансира строителството миналата година. Допреди няколко месеца училището се ръководеше и стопанисваше от един млад човек от Учителския корпус на шаха — почти всички жители на селото бяха неграмотни. Когато шахът избяга, младежът изчезна. От време на време Том Локхарт и някои други от базата организираха там събирания, които представляваха повече куп въпроси и отговори — отчасти в името на добрите отношения, отчасти за запълване на свободното от полети време. Тези сбирки бяха много посещавани и от възрастни, и от деца — Ничак хан и жена му държаха на това.

Докато слизаше по склона, Скот видя как останалите влизат в училището. Пред входа беше паркиран камионът, докарал Зелените ленти. Селяните се събираха на групички и мълчаливо наблюдаваха. Мъже, жени, деца — всичките невъоръжени. Жените в Кашкай не носеха нито фереджета, нито чадори, а разноцветни роби.

Скот се изкачи по стълбите на училището. Последния път, когато беше тук, само преди няколко седмици, изнесе лекция за Хонконг, който познаваше от ваканциите след занятията в един английски пансион. Трудно му беше да им обясни що за място е тази автономна територия с нейните безбройни улици, тайфуни, пръчици за хранене и йероглифи, странни храни и пиратски капитализъм, сгушен под необятността на Китай. „Радвам се, че сме си пак в Шотландия — мислеше си той. — Радвам се, че Стареца ще започне да ръководи контролната кула, която ще е моя някой ден.“

— Капитане, трябва да седнеш ей там — каза Назири и посочи един стол в дъното на ниската, пълна с хора стая. Алисадър и четиримата от Зелените ленти се бяха разположили на масата, където обикновено седеше учителят. Пред тях седяха Ничак хан и моллата, наобиколени от селяни.

— Какво става тук?

— Има такова… събрание.

Скот видя, че Назири го хваща страх, и се запита какво би направил той самият, ако Зелените ленти започнат да го бият. „Би трябвало да имам черен пояс по карате или да съм боксьор, за да се справя“ — помисли си той с досада, докато се мъчеше да разбере леещия се фарси от устата на водача.

— Какво казва той, ага? — прошепна Скот на Назири. — Ами… той… той казва на Ничак хан как ще бъде управлявано селото за в бъдеще. Моля ти се, изчакай, после ще ти обясня — отвърна Назири и се отмести.

След малко тирадата спря. Всички очи се обърнаха към Ничак хан. Той бавно се изправи. Беше сериозен, каза само няколко думи — дори Скот ги разбра:

— Яздек ще си остане кашкайски.

Той обърна гръб на масата и тръгна да си върви, последван от моллата.

Водачът ядосано излая нещо на двама от Зелените ленти и те му преградиха пътя. Ничак хан ги разбута, но го сграбчиха други, напрежението рязко се увеличи и Скот видя как един селянин незабелязано се измъква от стаята. Зелените ленти, които държаха Ничак хан, го обърнаха с лице към Алисадър, останалите четирима скочиха и яростно се развикаха. Никой не докосна стария молла. Той вдигна ръка и започна да говори, но Алисадър го заглуши с крясъци и сред селяните се разнесе глух ропот. Ничак хан не се съпротивляваше на хората, които го държаха, само изгледа Алисадър и Скот почувства омразата му като физически удар.

Водачът произнесе високопарна тирада пред всички селяни, след което посочи обвиняващо Ничак хан и още веднъж му заповяда, да се подчини, но той пак отказа и изрече тихо:

— Яздек е в Кашкай и ще си остане кашкайски.

Алисадър седна, другите четирима също. Той пак посочи с пръст Ничак хан и каза нещо. Селяните ахнаха слисани. Четиримата до водача кимнаха в знак на съгласие. После Алисадър изрече само една дума, която изсъска в тишината като коса:

— Смърт!

Стана и излезе, последван от селяните и Зелените ленти, които носеха Ничак хан за ръцете и краката. В суматохата бяха забравили за Скот и той се сви, за да не го забележат. Остана сам.

Навън Зелените ленти завлякоха Ничак хан до стената на джамията и го изправиха там. Сега на площада нямаше никакви селяни. Тези, които излизаха от училището, също бързаха да изчезнат. С изключение на моллата. Той бавно се приближи до Ничак хан и застана до него с лице към Зелените отряди, които приготвяха пушките си. По нареждане на Алисадър двама от тях издърпаха стареца настрана. Ничак хан чакаше мълчаливо и с достойнство, погледна ги и се изплю в снега.

Изневиделица тресна изстрел от карабина. Алисадър беше мъртъв още преди да се свлече на земята. Настъпи внезапна тишина. Зелените ленти панически се защураха, после се вкамениха. Някакъв глас извика:

— Аллах акбар! Хвърлете оръжието!

Никой не помръдна. Един от екзекуторския взвод рязко насочи пушката си към Ничак хан, но падна мъртъв, преди да успее да натисне спусъка.

— Аллах акбар! Хвърлете пушките!

Един от Зелените ленти пусна своята и тя издрънча на земята. Веднага го последва друг, трети се втурна към камиона, но падна мъртъв, преди да измине и десет метра. Сега вече всички хвърлиха пушките на земята и застинаха по местата си.

Вратата на къщата на Ничак хан се отвори и се показа жена му с насочена карабина, следвана от младеж, също с оръжие. Тя тръгна към тях, лицето й пламтеше от гордост. Беше десет години по-млада от мъжа си. Из площада се чуваше само дрънкането на обеците и верижките й, придружено от шумоленето на дългите й светлокафяви и червени поли.

Присвитите очи върху скулестото лице на Ничак хан още повече се свиха и в ъгълчетата им се появиха бръчици, но той не й каза нищо, само изгледа осмината Зелени ленти, които бяха останали живи. Погледът му беше безмилостен. Един от тях посегна към пушката си, но жената, го простреля в стомаха, той извика и се сгърчи на снега. Тя го остави да вие, след това стреля втори път и той млъкна завинаги. Оставаха още седем.

Ничак хан едва забележимо се усмихваше. Възрастните мъже и жени от селото започнаха да излизат от колибите и къщите и да се трупат на площада. Всички бяха въоръжени. Той насочи вниманието си към седмината.

— Качвайте се на камиона и лягайте по очи, с ръце на гърба.

Навъсени, мъжете се подчиниха. Той заповяда на четирима от селяните да ги пазят после се обърна към младежа, който беше излязъл от дома му:

— На летището има още един, синко. Вземи някого със себе си и го убийте. Докарай тялото му тук, но скрийте лицата си с шалове, за да не ви познаят неверниците.

— Да бъде волята на Аллаха — отвърна младежът и посочи училището.

Вратата продължаваше да е отворена, а Скот не се виждаше никакъв.

— Неверникът — рече младежът тихо. — Той не е от нашето село.

После бързо тръгна.

Селото притихнало чакаше. Ничак хан почеса замислено брадата си. После погледът му се спря на Назири, който се беше свил страхливо до стълбището на училището.

Назири пребледня.

— Аз… аз нищо не съм видял, абсолютно нищо, Ничак хан — запелтечи той страхливо, надигна се и заобиколи труповете.

— Аз винаги… двете години, които прекарах тук, винаги съм правил всичко в полза на селото. Нищо… нищо не съм видял — захленчи той унижено, после ужасът му надделя и той си плю на петите. Преди да стигне края на площада, беше мъртъв. Поне десетина души стреляха в него.

— Вярно е, че единственият свидетел на злото в тези хора може да е Аллах — въздъхна Ничак хан.

Той харесваше Назири, но Назири не беше един от техните. Жена му дойде при него и той й се усмихна. Тя извади цигара, подаде му я, запали я, след това прибра пакета и кибрита в джоба си. Той замислено изпускаше дима. Някъде из къщите лаеха кучета и плачеха деца, които чакаха да бъдат утешени.

— Трябва да спуснем една малка лавина, която да прекъсне пътя там, където преди беше затрупан, за да не дойдат други, преди да се стопи снегът — обясни той на хората си. — Ще сложим труповете в каросерията, ще ги полеем с бензин, както и камиона, и ще го пуснем да се изтърколи в Клисурата на ранените камили. Ще казваме, че комитетът е решил, че можем да управляваме сами както винаги, затова са ни оставили на мира и после са си тръгнали, като са прибрали тялото на Назири. Разстреляли са Назири на площада — нали всички видяхте? — при опит да избяга и да избегне правосъдието. За нещастие на връщане са катастрофирали. Всички знаем колко е опасен пътят. Взели са тялото на Назири, за да докажат, че са изпълнили дълга си и са прочистили планините от известен поддръжник на шаха. А Назири си беше такъв, преди шахът да избяга.

Селяните кимаха в знак на съгласие и чакаха. Всички искаха да получат отговор на последния въпрос: какво ще стане с другия свидетел? С неверника, който се спотайваше в училището?

Ничак хан почеса брадата си. Това винаги му помагаше при вземане на трудни решения.

— Скоро ще дойдат още Зелени отряди, привлечени от летящите машини, произведени от чужденци и управлявани от чужденци за облагодетелстване на чужденци от петрола, добиван от нашата земя в полза на враговете ирански, враговете бирници и други чужденци. Ако нямаше сондажи, нямаше да има и чужденци, следователно нямаше да ги има и Зелените ленти. Много петрол, лесен за добиване, има другаде в страната. Тук това става трудно. Нашите няколко сондажа не са от значение, и единадесетте бази са труднодостъпни и крият много опасности — та нали само преди няколко дни трябваше да взривят билото на планината, за да спасят една от лавина?

Думите му бяха посрещнати с всеобщо одобрение. Той дръпна от цигарата с наслада. Хората го гледаха с доверие — та нали той беше техният каландар, техният кмет, който цели осемнадесет години ги беше управлявал и в добри, и в лоши времена.

— Ако нямаше летящи машини, нямаше да има и сондажи. Така че, ако тези чужденци си заминат — продължи той със същия дрезгав бавен глас, — съмнявам се, че други ще се осмелят да дойдат, за да ремонтират и отворят отново единадесетте бази. Те или бързо ще се разрушат, така че няма да могат да бъдат ремонтирани, или ще ги оберат бандити и ще излязат от строя. Едва тогава ще ни оставят на спокойствие. Без нашето благоволение никой няма да може да действува в планините ни. Ние, кашкайците, искаме да живеем в мир — ще сме свободни и ще управляваме както си знаем и според нашите обичаи. Ето защо чужденците трябва да си вървят. И то бързо. Сондажите също трябва да изчезнат. И всичко чуждо.

Той грижливо загаси цигарата в снега.

— Да започваме! Изгорете училището.

Незабавно се втурнаха да изпълнят заповедта. Лиснаха малко бензин и гнилата суха дървесина скоро се превърна в клада. Всички чакаха. Неверникът обаче не изскочи от сградата, не намериха и останките му по-късно, когато преровиха пепелта.