Джеймс Клавел
Вихрушка (64)

64

Базата в Ковис: 1,47 по обед.

 

Полковник Чангиз, моллата Хусаин и няколко от Зелените ленти изскочиха от колата. Те се пръснаха да претърсват базата, а полковникът и Хусаин забързаха към сградата на офиса.

Двамата чиновници, останали там, бяха ужасени от внезапното появяване на полковника:

— Да… да, ваше превъзходителство?

— Къде са всички? — развика се Чангиз. — А?

— Бог знае, че ние нищо не знаем, ваше превъзходителство, освен че негово превъзходителство капитан Еър замина с резервни части за сондата Абу Сал, а негово превъзходителство капитан Макайвър с почитаемия министър Киа за Техеран, а негово превъзходителство капитан Локхарт отиде да търси пристигащите хеликоптери и…

— Какви пристигащи хеликоптери?

— Четирите 212, които капитан Макайвър е наредил да дойдат тука от Бандар-е Делам с пилоти и друг персонал, и ние… ние се приготвяме да… ги приемем. — Чиновникът, чието име беше Ишмаел, се сви под пронизващия поглед на моллата. — Бог ми е свидетел, капитанът излетя сам да ги търси, тъй като те нямат ВЧ, а със СВЧ от въздуха може би ще успее да се свърже с тях.

Чангиз се обърна с облекчение към Хусаин:

— Ако всичките 212 идват тука, паниката е била безпричинна. — Той избърса челото си. — Кога трябва да пристигнат?

— Предполагам скоро, ваше превъзходителство — отвърна Ишмаел.

— Колко чужденци има сега в базата?

— Аз… аз не знам, ваше превъзходителство, ние… ние бяхме много заети и…

В офиса се втурна един от Зелените ленти:

— Не можахме да открием никакъв чужденец, ваше преподобие — обърна се той към Хусаин. — Единият от готвачите каза, че последните двама механици тръгнали с големите хеликоптери тази сутрин. Иранските работници чули, че в неделя или понеделник пристигат нови екипи.

— В събота, ваши превъзходителства, казаха ни утре, ваши превъзходителства — намеси се Ишмаел. — Но на борда на идващите четири машини има механици и пилоти, както и друг персонал, така каза негово превъзходителство Макайвър. Механици ли ви трябват?

— В някои от стаите — продължи човекът от Зелените ленти — неверниците, изглежда, са си събрали багажа набързо, но в хангарите са останали три хеликоптера.

— Какви са? — обърна се Чангиз към Ишмаел.

— Един… не, два 206 и един френски „Алует“.

— Къде е Павуд?

— Беше болен, ваше превъзходителство господин полковник, стана му лошо точно след обедната молитва и си отиде вкъщи. Нали така, Али? — попита той другия чиновник.

— Да, да, беше зле и си тръгна. Каза, че ще се върне утре… — Думите му заглъхнаха.

— Капитан Макайвър ли е наредил на четирите 212 да дойдат тука от Бандар-е Делам?

— Да, да, ваше превъзходителство, така каза на негово превъзходителство Павуд. Чух го точно така да казва: с пилотите и другия персонал, нали така, Али?

— Да, пред Аллаха се кълна, ваше превъзходителство господин полковник.

— Добре, достатъчно. — Полковникът се обърна към Хусаин: — Ще се свържем с Локхарт по радиото. — После попита чиновника: — Сержант Вазари в кулата ли е?

— Не, ваше превъзходителство, той се върна в базата тъкмо преди капитан Локхарт да излети да търси четирите 212-ки, които трябва да при…

— Стига! — Полковник Чангиз помисли малко и каза грубо на младежа от Зелените ленти: — Ей, ти! Капралът да дойде веднага в кулата.

Младият гвардеец пламна от този тон и погледна Хусаин, който хладно рече:

— Полковникът искаше да каже: „Моля, намери капрал Боргали и го доведи бързо в кулата.“

— Не исках да бъда неуч… — разфуча се Чангиз.

— Разбира се. — Хусаин тръгна важно по коридора към стълбата, която водеше до кулата. Доста смирен, Чангиз го последва.

Преди половин час във въздушната база се бе получил телекс от Въздушен контрол — Техеран, с който искаха да се извърши незабавна проверка на чужденците от IHC и на хеликоптерите в Ковис: „… беше съобщено за четири изчезнали хеликоптера от базата в Бандар-е Делам от Управителния директор на IHC Сиамаки, който смята, че може би са излетели нелегално от Иран за някоя от държавите в Залива.“

Чангиз бе извикан веднага от дежурния, който вече бе занесъл телекса на Хусаин и на комитета. Комитетът заседаваше в базата, продължаваше ревностно разследването на ислямската надеждност на всички офицери и войници, както и на престъпления, извършени срещу Бога в името на шаха. На Чангиз му се догади. Комитетът беше безмилостен. Засега никой бивш поддръжник на шаха не бе успял да се спаси. И въпреки че той бе комендант, назначен от комитета с одобрението на Хусаин, потвърждението от всевластния Революционен комитет още не беше пристигнало. Чангиз знаеше, че докато това не стане, той е още подсъден. А нали бе положил лична клетва за вярност към шаха като всички от въоръжените сили?

В кулата видя, че Хусаин гледа втренчено оборудването.

— Можете ли да работите с радиото, полковник? — попита моллата. Робата му беше стара, но чиста, тюрбанът — бял и изпран, но също вехт.

— Не, ваше превъзходителство, затова изпратих за Боргали. — Капрал Боргали се изкачи по стъпалата, като вземаше по две наведнъж, и застана мирно. — СВЧ и ВЧ — нареди полковникът.

— Слушам! — Боргали включи апаратурата. Нищо. Направи бързо проверка и откри повредения кристал, както и че прекъсвачът на СВЧ липсва. — Съжалявам, господин полковник, това оборудване не работи.

— Искаш да кажеш, че е саботирано? — тихо попита Хусаин и погледна Чангиз.

Чангиз се вцепени. „Господ да изгори всички чужденци, мислеше си той отчаяно. — Ако е нарочен саботаж…, тогава това е доказателство, че са избягали и са взели хеликоптерите ни. Това куче Макайвър сигурно е знаел, че ще го направят тази сутрин, когато го питах за 125.“

Пронизаха го ледени иглички. Сега няма 125, няма скрит път за бягство, няма шанс да вземе Локхарт или някой от другите пилоти като заложник с някакво измислено обвинение, а после тайно да спазари бягството му срещу едно място за себе си, ако е необходимо. Вътрешностите му се обърнаха. „Ами ако комитетът открие, че жена ми и семейството ми са вече в Багдад, а не, както се предполага, в Абадан, където умира горката ми майка?“ Дяволите от кошмарите му се подиграваха, викаха истината: „Каква майка? Майка ти е мъртва от седем или осем години! Планирал си да избягаш, виновен си за престъпления срещу Бога, имама и революцията…“

— Полковник — рече Хусаин със същия хладен тон, — щом радиото е саботирано, не следва ли, че капитан Локхарт не търси другите хеликоптери, ами е избягал, и че Макайвър е излъгал за нареждането останалите 212 да дойдат тук?

— Да… да, ваше превъзходителство, да, така е и…

— И тогава следва също, че са избягали незаконно и че са взели два хеликоптера оттук незаконно, без да се броят четирите от Бандар-е Делам!

— Да… да, това също би било вярно.

— Да бъде Божията воля, но вие сте отговорен.

— Но ваше превъзходителство сигурно разбира, че не е възможно да се предвиди една тайна, незаконна операция като… — Видя погледа на моллата, разбра го и думите му заглъхнаха.

— Значи са ви изиграли?

— Чужденците са кучи синове, които непрекъснато лъжат и мамят… — Чангиз се спря от мисълта, която изпълни съзнанието му. Грабна телефона, но той не работеше. Изруга. Със съвсем друг тон заговори бързо: — Ваше превъзходителство, един 212 не може да прелети Залива без дозареждане, не е възможно, а Макайвър трябва да дозареди, за да стигне до Техеран с Киа — ще трябва да дозареди, така че можем да ги хванем. — После се обърна към Боргали: — Веднага се върни в нашата кула и разбери къде по график трябва да дозареди 206, който има разрешение за Техеран с Макайвър и министър Киа. Кажи на дежурния офицер да вдигне базата по тревога и да арестува пилота, да задържи хеликоптера и да изпрати министър Киа за Техеран… с кола. — Погледна към Хусаин. — Съгласен ли сте, ваше превъзходителство? — Хусаин кимна. — Добре. Тръгвай!

Капралът се втурна надолу по стъпалата.

В кулата беше студено, вятърът фучеше. За миг в прозорците плисна дъжд, после спря. Хусаин не го забеляза. Не откъсваше поглед от Чангиз.

— Ще хванем това куче, ваше превъзходителство. Министър Киа ще ни благодари.

Хусаин не се усмихна. Той вече бе уредил комитет за посрещане на Киа на летището в Техеран и ако Киа не успееше да обясни всички странности в поведението си, скоро правителството щеше да остане с един корумпиран министър по-малко.

— Може би Киа участва в заговора и бяга от Иран с Макайвър, помислихте ли за това, полковник?

— Министър Киа? Мислите ли? — зяпна полковникът.

— А вие?

— Господи, ами… разбира се, че е възможно, щом така мислите — отвърна предпазливо Чангиз, опитвайки се като никога да бъде предпазлив. — Никога не съм го срещал. Вие познавате Киа по-добре от мене, ваше превъзходителство, вие го разпитвахте пред комитета. — „И го оправдахте“ — помисли си той със злобно задоволство. — Като хванем Макайвър, можем да го използуваме като заложник, за да върнем останалите. Ще го хванем, ваше превъзходителство…

Хусаин видя страха, изписан върху лицето на полковника, и се зачуди за какво ли е виновен този човек и дали не е участник в плана за бягство, който за него бе очевиден след разпита на Старк вчера и на Макайвър тази сутрин.

„И след като е бил очевиден, защо го запазихте в тайна и защо не го предотвратихте?“ — така щеше да попита някой от по-висшестоящите в религията.

„Заради Старк, ваше високопреосвещенство. Защото наистина вярвам, че по някакъв начин този човек, въпреки че е неверник, е инструмент на Бога и е защитен от Бога. На три пъти той попречи на силите на злото да ме изпратят в благословения мир на рая. Заради него очите ми се отвориха за истината на Божията воля, че не трябва повече да се стремя към мъченичество, а да остана на земния път и да стана неумолим бич на Бог и имама, срещу враговете на исляма и неговите врагове.“

„А останалите? Защо допусна те да избягат?“

„Ислямът няма нужда нито от чужденци, нито от хеликоптерите им. Ако Иран има нужда от хеликоптери, в Исфахан има още хиляди.“

Хусаин бе напълно сигурен, че е прав, така прав, както грешеше този прошахски, проамерикански полковник-изменник.

— И така, полковник, ами двата 212, и тях ли ще ги хванете? Как?

Чангиз отиде до картата на стената. И двамата бяха изиграни, но той бе комендант и отговорен, ако моллата искаше да го направи отговорен. Но не биваше да забравя, че това е същият молла, сключил сделка през нощта на първата атака срещу базата, същият, който се бе сприятелил с американеца Старк и с отвратителния маниак Затаки от Абадан. „А нали аз съм поддръжник на имама и на революцията? Нали правилно предадох базата на войниците на Бога?“

„Иншаллах. Съсредоточи се върху чужденците. Ако успееш да ги хванеш, дори един от тях, ще си в безопасност и този молла и неговите зелени главорези няма да могат да ти направят нищо.“

На картата бяха начертани няколко стандартни маршрута на полети от Ковис до различни нефтени площадки и сонди в Залива.

— Това куче чиновникът каза резервни части за Абу Сал — промърмори той. — Ако бях на тяхно място, къде бих дозаредил? — Пръстът му се заби в сондите. — На някоя от тези, ваше превъзходителство — рече той възбудено. — Ето къде ще дозаредят.

— На сондите има ли резервно гориво?

— О, да, за спешни случаи.

— И как ще ги хванете?

— С изтребители.

 

 

На брега, на мястото на срещата: 2,07 по обед.

 

Двата 212 бяха кацнали на пустия, неравен бряг под лекия дъжд. Фреди Еър и Локхарт седяха унило в едната от кабините, вратата беше отворена, а двамата им механици и Базари седяха в другата. Всички бяха уморени от пренасянето на големите неудобни четиридесетгалонови варели с гориво и изпомпването им в резервоарите. Сигурно бяха поставили рекорд за зареждане на 212, както и за товарене и закрепване на резервни части за аварийни случаи. Фреди Еър бе пристигнал към единадесет и половина, Локхарт — малко след дванадесет. Отне им половин час да заредят и оттогава чакаха.

— Ще чакаме още половин час — каза Локхарт.

— Боже, все едно че разполагаме с всичкото време на света.

— Глупаво е и двамата да чакаме, по-безопасно е вие да тръгнете отделно — Колко пъти трябва да го повтарям? Вземи всички, а аз ще чакам.

— Когато Мак дойде, можем всички да тръг…

— По дяволите, вземи механиците и Вазари, а аз ще чакам. Ако Мак беше тук и чакахте мене, той щеше да каже същото. За Бога, престани да се правиш на герой и излитай.

— Не. Съжалявам, но ще чакам, докато дойде и той, или тръгваме и двамата.

Локхарт вдигна рамене. Настроението му бе мрачно като небето над тях. Веднага след като пристигнаха, бе развил предложения от Макайвър план: „Фреди, Мак излезе спокойно от системата на Ковис към единадесет и тридесет. Да речем, че лети още половин час в радиуса на обхвата им, а след това още максимум половин час, за да имитира авария, да кацне и да се отърве от Киа, максимум един час, за да стигне дотук, абсолютният максимум в краен случай означава, че ще бъде тук към един и половина. Хващам се на бас, че ще бъде тук към един, един и петнадесет.“

Но вече минаваше два, а Мак още го нямаше, а може би и изобщо нямаше да дойде — сигурно беше станал някакъв провал. Той огледа облаците, търсейки отговори във времето, обмисляше отново планове и контрапланове. Празните варели бяха подредени на купчина, имаше още пет пълни. Варелите бяха докарани тук по време на редовни полети до сондите и бяха скрити под мушами, замаскирани с пясък и водорасли. Навътре в морето едва се виждаше някаква сонда, издигната на опорите си високо над водата.

Не бе имал никакви проблеми по време на полета от Ковис дотук. Веднага след като излетяха и нямаше вече никаква опасност, Вазари изпълзя напред. „По-добре се крий, докато навлезем в Залива“ — му бе казал Локхарт. Обаче, когато кацнаха, на Вазари му стана много лошо, той промени решението си и разказа на останалите какво се бе случило. Вазари вече се беше оправил и беше приет. Все още обаче го гледаха с подозрение.

Брегът вонеше на гнила риба и водорасли. Постоянният вятър със скорост около тридесет възела разтърсваше витлата на роторите и продължаваше да духа в обратна посока на маршрута им за бягство към Кувейт. Мрачните облаци над главите им се бяха снижили вече до шестдесет метра. Това обаче не правеше впечатление на Локхарт. Мислите му все повече го теглеха на север, към Техеран и Шаразад, докато слухът му се напрягаше да чуе през вятъра и вълните шума на 206. „Хайде, Мак — молеше се той. — Хайде, не ме изоставяй. Хайде, Мак, не ме изоставяй…“

И в този миг го чу. Изчака няколко секунди, за да се увери, и изскочи от кабината. Беше отворил леко уста, за да го чува по-добре и да се ориентира за посоката. После и Еър излезе от унеса си и застана до него, и двамата се взираха в мрачното небе, вече го чуваха, шумът на двигателя ставаше все по-силен, отмина към морето и Локхарт изруга:

— Пропусна ни!

— СВЧ? — попита Еър.

Адски е опасно… още не… ще мине още веднъж, прекалено добър е, за да не го направи.

Зачакаха отново. Шумът от двигателите заглъхваше, заглъхваше, после се задържа на едно ниво, усили се. Хеликоптерът отново мина над тях и ги пропусна, започна да заглъхва и пак се върна. Шумът на двигателите нарастваше все повече, после машината изскочи от мъглата половин миля по-нагоре по брега, забеляза ги и започна да се приближава. Без съмнение това беше техен хеликоптер, пилотът беше Макайвър и беше сам. Посрещнаха го с радостни възгласи.

 

 

В кабината на 206.

 

Макайвър откри много трудно мястото на срещата. Калната равнина изглеждаше еднаква навсякъде, бреговата линия — еднообразна, условията бяха лоши. После се сети за неработещата сонда край брега и излезе над морето, за да я открие и използва като ориентир.

— Слава Богу — промърмори той и въздъхна, когато ските опряха здраво на земята. Стомахът го болеше и ужасно му се пикаеше. Отвори веднага вратата на кабината и прекъсна въпросите им:

— Извинявайте, трябва да се изпикая. Фреди, изключи вместо мене, моля те.

Локхарт, който беше по-близо, отвърна:

— Аз ще свърша това, Мак.

— Благодаря. — Макайвър бе разкопчал колана си, измъкна се навън и изтича под перките към най-близката дюна. Когато пак беше в състояние да говори, се обърна и видя, че Еър го чака, а останалите са до хеликоптера.

— Щеше да ми се пръсне мехурът.

— Знам как е.

Макайвър се изтръска, вдигна ципа и забеляза Вазари.

— Какво, по дяволите, прави тоя тука?

— Том решил, че е най-добре да го вземе, по-безопасно е, отколкото да го остави, а и той помогна. По-добре да тръгваме, Мак, всички сме заредили. Какво ще правим с 206?

— Ще трябва да го оставим. — Хеликоптерът не беше оборудван с резервоари за далечни полети, а щеше да им отнеме твърде много време, за да пригодят система за зареждане в полет. Дори и тогава насрещният вятър би предизвикал преразход и пътуването не би било възможно.

— Мислех си да го оставим на сондата — посочи Макайвър към морето. — Надявах се, че ще можем да се върнем и да го вземем, но това са празни надежди. Няма достатъчно място, за да кацнат едновременно и той, и 212, който да ме вземе. Много жалко, но е така.

— Имаше ли проблеми с Киа?

— Не. Беше малко досаден и… — Той се обърна рязко. Зад него Локхарт бе дал газ на 206 и машината вече се издигаше. — За Бога, Том… — изрева Макайвър и се втурна към хеликоптера, но Локхарт се отдръпваше все по-бързо и се издигна на пет-шест метра. — Тооом!

Локхарт се наведе през прозореца на кабината и извика:

— Не ме чакайте, Мак!

— Но ти си почти без гориво…

— Засега има много! — Ще изчакам да тръгнете и ще дозаредя. Ще се видим в Ал Шаргаз!

— Какво му става? — попита Еър.

— Шаразад — отвърна Макайвър и се наруга, че бе забравил. — Сигурно е имал поне петдесетина плана как да вземе машината. — После събра длани около устата си и извика: — Том, ще провалиш „Вихрушка“, за Бога! Трябва да дойдеш с нас!

— Няма да допусна да ме вземат за заложник, Мак! Никога! Залагам собствената си глава, не твоята… решението е мое, за Бога. Тръгвайте вече!

Макайвър помисли за секунда и извика:

— Сега кацни, ще те заредим, ще ти спестим неприятностите.

Локхарт поклати глава и посочи към 212.

— Връщам се за Шаразад — извика той. — Не се опитвай да ме спреш или да ме чакаш… това си е моята глава, не твоята… Меко кацане. — Махна им и се отдръпна на безопасно разстояние надолу по брега, обърна се по вятъра с лице към тях и кацна. Двигателите обаче продължиха да работят, готови веднага да го издигнат.

— Няма начин да го принудим — промърмори Макайвър. Ядосваше се на себе си, че Том го бе сварил неподготвен.

— Можем… можем да изчакаме, докато му свърши горивото — рече Еър.

— Том е твърде умен, за да се остави да го хванем. — Макайвър погледна часовника си едва ли не в паника. — Какви проклети глупаци сме и двамата. — Видя, че останалите го гледат.

— Какво ще правим, Мак? — попита Еър. Макайвър се опита да избистри мисълта си. „Ти си водачът. Решавай. Страшно сме закъснели. Том е взел решение след всичко, което казах. Това си е негово право. Съжалявам, но това означава, че остава сам. Сега помисли за останалите. Ерики би трябвало да е добре. Руди, Скрагър и момчетата им са в безопасност, да приемем, че е така, така че се качвай в машината и започвай следващия етап.“

Изпъшка наум. Мисълта, че трябва да лети с 212 до Кувейт на малка височина и да пести горивото през следващите два часа и половина, почти го съкруши.

— По дяволите — промърмори той. Останалите продължаваха да го гледат и чакаха. — Том се връща, за да вземе жена си — оставяме го.

— Но ако го хванат, това няма ли да провали „Вихрушка“? — попита Еър.

— Не. Том действа самостоятелно. Чухте какво каза. Ние тръгваме за Кувейт, както е по плана. Всички се качват в машината на Фреди, аз вземам хеликоптера на Локхарт. Тръгвайте всички, ще летим ниско и близо един до друг. Радиомълчание, докато преминем границата. — Макайвър се обърна и закрачи към хеликоптера. Останалите се спогледаха с безпокойство. Всички бяха забелязали колко е блед и знаеха, че му трябва лекарството. Кайл, нисичкият жилав механик, тръгна след него.

— Мак, няма смисъл да летиш сам, идвам с тебе.

— Благодаря, но не. Всички в машината на Фреди! Хайде, тръгвайте!

— Мак, ще ида да говоря с Том — рече Еър. — Трябва да е откачил. Ще го убедя да дойде до Ку…

— Няма да можеш. Ако беше Джени, и аз щях да откача. Качвайте се всички! — В този миг брегът потъна в грохота на два реактивни изтребителя, които преминаваха звуковата бариера на малка височина! Тишината след тях бе страхотна.

— Господи — потръпна Вазари. — Капитане, ако искате, аз бих дошъл с вас.

— Не, всички с Фреди. Предпочитам да летя сам.

— Това, че не разрешавате, за мене няма значение — вдигна рамене Вазари. — Иншаллах! Аз ще следя радиото. — Той вдигна палец към небето. — Тия копелета не говорят английски. — Той се качи в хеликоптера и седна на лявата седалка.

— Това е добра идея, Мак — каза Еър.

— Добре. Ще летим близо един до друг и ниско, както е по план. Фреди, ако с някой от нас стане нещо, другият продължава. — Еър го погледна и той отвърна: — Искам да кажа, каквото и да стане. — Макайвър погледна за последен път към Локхарт, махна отново и се качи в хеликоптера. Радваше се много, че няма да е сам. — Благодаря — каза той на Вазари. — Не зная какво ще стане в Кувейт, сержанте, но ще помогна, доколкото мога. — Затегна колана и натисна бутона „пуск“ на първи двигател.

— Разбира се. Благодаря. По дяволите, аз нямам какво да губя, главата ми се пръска, изпих всички аспирини от медицинските комплекти… Какво стана с Киа?

Макайвър регулира силата на звука в слушалките си, натисна „пуск“ на втория двигател и му разказа, докато проверяваше резервоарите и инструментите.

— Наложи се да направя аварията малко по-късно, отколкото бях планирал. Кацнах на около миля от едно село, но всичко мина добре, прекалено добре, онзи гад припадна и не можах да го измъкна от кабината. Беше се някак си усукал в коланите на седалката и не можах да го откача. Нямах дори един тъп нож, за да срежа коланите. Опитах по всякакъв начин, бутах, дърпах, но ключалката бе блокирала и трябваше да го изчакам да се свести. Докато чаках, изнесох багажа му и го оставих близо до пътя, да си го намери. Когато се свести, се оказа адски трудно да го накарам да слезе. — Пръстите на Макайвър минаваха прецизно от един превключвател на друг. — Накрая се престорих, че е станал пожар и изскочих, а него го оставих вътре. Това му подейства и той по някакъв начин успя да освободи ключалката и хукна да бяга. Бях оставил двигателите да работят, което е много опасно, но трябваше да рискувам, и щом той се отдалечи, се втурнах обратно и излетях. Одрасках един-два камъка, но няма проблеми…

Сърцето му биеше силно, гърлото му беше пресъхнало. Киа се мъчеше да докопа дръжката на вратата, беснееше, увиснал с един крак на ската. Макайвър се страхуваше, че ще трябва да кацне отново. За щастие нервите на Киа не издържаха, той се пусна и падна от няколкото стъпки височина, на които се бяха издигнали, а Макайвър вече беше свободен и летеше. Направи един кръг, за да се увери, че Киа е добре, и когато го видя за последен път, той размахваше юмрук, почервенял от ярост. После пое курс към брега, ниско над разлюлените дървета и скалите. И въпреки че беше в безопасност, силното тупкане в гърдите му не престана. Гадеше му се и започнаха да го обливат горещи вълни.

„Това е просто от напрежението през последната седмица — си рече мрачно той. — Просто от напрежението и от напъните да измъкна тази гадина от кабината, както и цялата тревога около «Вихрушка» и големия страх по време на разпита при моллата.“

Летя няколко минути. Киа остана далеч назад. Макайвър трудно се концентрираше. Болката се усили. Той не виждаше показанията на уредите. Изведнъж почувствува силен пристъп на гадене и едва не изгуби управлението, затова реши да кацне и да си почине малко. Беше все още в подножието на планината, наоколо имаше само скали, групички дървета и сняг, облаците бяха ниско и почти прозрачни. С полузамъглено съзнание той избра първото възможно плато и кацна. Кацането не беше добро и това го изплаши повече от всичко. Наблизо имаше някакъв поток, отчасти замръзнал, водата се пенеше надолу по скалите и сякаш го викаше. Болката вече беше много силна, той изключи двигателите, тръгна, залитайки, към потока, легна на снега и отпи няколко големи глътки. Шокът от студеното го накара да повърне и когато спазъмът отмина, той изми устата си и отпи малко. Водата и студеният въздух му помогнаха. Изтри с шепа сняг врата и слепоочията си и се почувствува още по-добре. Почти му мина, той се изправи с мъка и леко замаян успя да стигне до кабината и да седне на седалката.

Кабината беше топла и уютна, и позната, обгърна го отвсякъде. Макайвър автоматично закопча колана. Тишината изпълни слуха и мислите му. Чуваха се само вятърът и водата, никакви двигатели, разговори или електрически смущения, само лекият вятър и водата. Спокойствие. Клепачите му бяха по-тежки от всякога. Той ги затвори. И заспа.

Сънят му беше дълбок, само половин час, но много добър. Когато се събуди, беше като нов — без болка, без притеснение, само леко замаян, сякаш бе сънувал болката. Протегна се с удоволствие. Чу се почукване на метал в метала. Той се огледа. Един младеж от племената, яхнал дребен планински кон, го наблюдаваше мълчаливо. В калъфа на седлото му имаше пушка, а на гърба му — още една с патрондаш.

Двамата се гледаха втренчено, после младежът се усмихна и платото сякаш се озари от слънце:

— Салаам, ага.

— Салаам, ага. — Макайвър се усмихна в отговор, и изненадан, че изобщо не се страхува, някак си предразположен от дивата красота на младежа. — Лотфан бефарма’ид шома ки хастид? — Това беше една от малкото му заучени фрази: „Мога ли да попитам кой сте?“

— Ага Мохамед Руд Кахани. — После младежът каза някакви думи, които Макайвър не разбра, и завърши пак с усмивка: — Кашкай.

— А, кашкай — кимна Макайвър. Момчето беше от едно от номадските племена, пръснати из Загрос. Посочи към себе си: — Ага Макайвър — и добави още една заучена фраза: — Мота асеф ам, ман забан шома ра кхууб нами данам. (Съжалявам, не говоря вашия език.)

— Иншаллах. Америка?

— Англия. Англичанин. — Гледаше себе си и другия някак отстрани. Хеликоптер и кон, пилот и човек от племената — между тях се простираше цяла бездна, но нямаше заплаха нито от страна на единия, нито от страна на другия. — Съжалявам, вече трябва да вървя — рече той на английски и направи пародийна имитация с ръце сякаш лети. — Кода хафез, довиждане, Ага Мохамед Кашкай.

Младежът кимна и вдигна ръка за поздрав.

— Кода хафез, ага.

Откара коня си на безопасно разстояние, застана там и го загледа. Когато двигателите достигнаха необходимата мощност, Макайвър махна веднъж и отлетя. През целия път до мястото на срещата си мислеше за младия човек. Нямаше причина да не ме застреля, или може би причина да ме застреля? Сънувах ли го, сънувах ли болката? Не, не сънувах болката. Сърдечен инфаркт ли беше?

Сега, когато бе готов да тръгне за Кувейт, въпросът за пръв път изникна пред него. Безпокойството му се върна и той погледна Вазари, който се взираше печално през страничния прозорец към морето. „Опасно ли е да се лети с мене сега — запита се Макайвър. — Ако съм имал един инфаркт, дори и слаб, бих могъл да получа и втори, така че рискувам и неговия живот, освен своя, нали? Не мисля така. Имам само високо кръвно налягане, а то е под контрол, вземам две хапчета на ден и нямам проблеми. Не мога да изоставя един 212 само защото Том е полудял. Уморен съм, но всичко е наред, а Кувейт е само на два часа. Бих бил по-щастлив, ако не се налагаше да летя. Господи, никога не съм си мислил, че ще се почувствам така. Старият Скраг може да продължи да лети, но аз приключвам завинаги.“

Вслушваше се в шума на двигателите. Вече бяха готови за излитане, не беше необходимо да проверява уредите. През дъждовните пръски на стъклото видя Еър с вдигнат палец, също готов. Надолу по брега се виждаше Локхарт в 206. „Бедният Том. Хващам се на бас, че в момента ругае и ни подканя да побързаме, няма търпение да зареди и да се отправи на север към новата си съдба. Надявам се да успее — той поне ще има попътен вятър.“

— Да включа ли СВЧ? — попиха Вазари и го откъсна от мислите му. — Ще го настроя на честотата на военните.

— Добре. — Макайвър се усмихна на Вазари, доволен, че си има компания.

Слушалките му се изпълниха със смущения, след това се чуха гласове на фарси. Базари послуша известно време и каза дрезгаво:

— Изтребителите говорят с Ковис. Единият от тях каза: „В името на Бога, как да намерим два хеликоптера в това блато от кучешки лайна?“

— Няма да ги намерят, не и ако зависи от мене. — Макайвър се опита да говори уверено, независимо от обзелото го предчувствие. Привлече вниманието на Еър, посочи нагоре към изтребителите и направи знак през гърлото си. После посочи за последен път към Залива и вдигна палец. Погледна към часовника си: два и двадесет и една.

— Тръгваме, сержант — каза той и даде пълна газ. — Следваща спирка Кувейт. Предполагаем час на пристигане шестнадесет и четиридесет или накъде там.

 

 

Летището в Кувейт: 2,56 следобед.

 

Джени и Чарли Петикин седяха в открития ресторант на горния етаж на блестящия новооткрит терминал. Беше великолепен слънчев ден без вятър. Яркожълти покривки и чадъри, всички ядяха и пиеха с наслада и удоволствие. Освен те двамата. Джени едва докосна салатата си, Петикин ровичкаше в ориза с къри.

— Чарли — рече изведнъж Джени, — мисля да изпия едно мартини с водка в края на краищата.

— Добра идея. — Петикин махна на келнера и даде поръчката. И той би се присъединил към нея, но очакваше да смени или да се редува с Локхарт или Еър по време на следващия етап надолу по брега до остров Джелет. Щяха да спрат поне веднъж, а може би два пъти за дозареждане, преди да стигнат до Ал Шаргаз. Проклет да е този тъп вятър. — Още малко, Джени.

„О, за Бога, колко пъти трябва да го повтаряш“ — насмалко да изкрещи Джени, гадеше й се от чакане. Стоически продължи да се прави на спокойна.

— Още малко, Чарли. Сигурно всеки момент вече. — Погледите им се отправиха към морето. Далечният морски пейзаж бе потънал в омара, видимостта беше лоша, но те щяха да узнаят веднага щом хеликоптерите влязат в обхвата на кувейтския радар. Представителят на „Импириъл Еър“ чакаше в кулата.

„Колко малко е малко?“ — запита се тя, опитвайки се да прониже с поглед омарата: цялата й енергия изтичаше натам: търсеше Дънкан, изпращаше молитви, надежда и сила, които може би му бяха необходими. Онова, което Гавалан каза сутринта, не й помогна.

— Защо, за Бога ще лети с Киа, Анди? Обратно до Техеран? Какво означава това? — беше възкликнала тя.

— Не зная, Джени. Предавам ти думите му. Ние го разтълкувахме, че Фреди е бил изпратен преди това до мястото на срещата за зареждане. Мак излетя с Киа — или ще го заведе до мястото на срещата, или ще го остави някъде по пътя. Том задържа нещата, за да даде на останалите малко време, после и той ще отиде на срещата. Първоначалното обаждане на Мак беше в десет и четиридесет и две. Дай им време до единадесет, за да излетят с Фреди. После още един час до мястото на срещата и да заредят, добави два часа и половина за полета и трябва да пристигнат в Кувейт най-рано към два и половина. В зависимост от това колко ще чакат на мястото на срещата, може да пристигнат по всяко време след това…

Тя видя, че келнерът носи питието й. На подноса имаше преносим телефон.

— Търсят ви по телефона, капитан Петикин — каза келнерът и постави чашата пред нея. Петикин изтегли, антената и доближи телефона до ухото си. — Ало? О, здравей, Анди. — Тя наблюдаваше лицето му. — Не… не, не още… О!… — Той слуша внимателно известно време, само понякога изсумтяваше и кимваше, по изражението му нищо не можеше да се разбере и Джени се зачуди дали това, което Гавалан казва, не би трябвало да го чуе и тя. — Да, разбира се… Не… Да, всичко е осигурено, доколкото можахме… Да, да, тя е… добре, чакай малко. — Той й подаде телефона. — Иска да ти каже здрасти.

— Ало, Анди, какво ново?

— Просто се обаждам, Джени. Не се тревожи за Мак и останалите — никой не знае колко е трябвало да чакат на мястото на срещата.

— Добре съм, Анди. Не се тревожи за мене. Ами останалите?

— Руди, Поп Кели и Шандор са на път от Бахрейн, заредили са в Абу Даби и имаме връзка с тях, Джон Хог е свързочната ни станция. Очакваме ги тук след двадесет минути. Скраг е добре, с Ед и Вили няма проблеми. Дюк спи, а Мануела е тук. Иска да ти се обади… — след миг се чу гласът на Мануела:

— Здрасти, скъпа, как си? Само не ми казвай, че си чудесно!

— Чудесно съм. — Джени се усмихна неохотно. — Добре ли е Дюк?

— Спи като бебе, не че бебетата спят спокойно през цялото време. Исках само да ти кажа, че и ние се притесняваме. Давам ти пак Анди.

— Ало, Джени. Джони Хог сигурно вече е във вашия район и също ще слуша. Ще поддържаме връзка. Мога ли да говоря пак с Чарли?

— Разбира се. Но какво става с Марк Дюбоа и Фоулър?

Пауза.

— Още нищо. Надяваме се, че са ги прибрали. Руди, Шандор и Поп се върнаха и ги търсиха, докато можаха. Няма следи от катастрофа, а и в тези води има много кораби и платформи. Очакваме ги с нетърпение.

— Сега, кажи ми, какво трябва да знае Чарли, но не и аз. — Тя се намръщи срещу мълчанието на телефона, после чу как Гавалан въздъхна.

— И ти можеш да го знаеш, Джени. Добре. Попитах Чарли, дали не е пристигнал някакъв телекс от Иран, като този, който получихме тук, в Дубай и Бахрейн. Опитвам се да използвам всички връзки, които мога, чрез Нюбъри и посолството ни в Кувейт, в случай че стане фал, въпреки че Нюбъри каза да не очакваме много — Кувейт е много близо до Иран, не иска да обиди Хомейни и е ужасен, че може да му изпратят или да допуснат няколко експортни фундаменталисти да раздвижат кувейтските шиити. Казах на Чарли, че се опитвам да се свържа с родителите на Рос в Непал и с неговия полк. Това е всичко. — Гласът му вече беше по-приятелски — Не исках да те разстройвам повече от необходимото. Окей?

— Да, благодаря, да, аз… аз съм добре. Благодаря, Анди. — Тя подаде обратно телефона и погледна чашата си. Тя се беше изпотила. Капчици влага се стичаха надолу. „Като сълзите по бузите ми“ — помисли си тя и стана: — Връщам се след секунда.

Петикин тъжно гледаше след нея. Изслуша последните инструкции на Гавалан и каза:

— Да, да, разбира се. Не се безпокой, Анди, ще се погрижа за… ще се погрижа за Рос и ще се обадя веднага след като се появят на екрана. Това за Дюбоа и Фоулър е ужасно, ще трябва просто да си мислим само добри неща и да се надяваме. А за останалите е чудесно. Чао.

Когато намери Рос, бе потресен. Веднага след обаждането на Гавалан тази сутрин се бе втурнал към болницата. Днес беше петък и обслужващият персонал бе сведен до минимум — на рецепцията имаше само един дежурен и той говореше само арабски. Мъжът се усмихна, вдигна рамене и каза: „Букра“ — утре. Но Петикин настояваше и накрая човекът разбра какво иска и се обади по телефона. След доста време дойде един санитар и му направи знак да го последва. Тръгнаха по коридорите, после минаха през някаква врата и пред тях се озова Рос — гол върху една дисекционна маса.

Не смъртта накара Петикин да се почувствува разкъсван отвътре, а внезапността, пълната голота, привидното оскверняване и премахването и на последната частица достойнство. Този човек, толкова фин в живота, бе изоставен като леш. На една друга маса имаше чаршафи. Петикин взе един и го покри и от това сякаш му стана по-добре.

Трябваше му повече от час, за да открие отделението, където бе лежал Рос, да намери една сестра, която говореше английски, и да стигне до доктора, който го беше лекувал.

— Толкова много съжалявам, толкова много съжалявам, господине — каза докторът на лош английски. — Младежът беше докаран вчера в кома. Имаше счупен череп и подозирахме, че има и увреждане на мозъка. Казаха ни, че било от бомба на терористи. И двете тъпанчета бяха спукани и имаше много по-малки рани и натъртвания. Направихме му рентгенова снимка, разбира се, но освен да му превържем черепа, не можехме да направим нищо друго. Просто трябваше да чакаме. Нямаше вътрешни увреждания или кръвоизлив. Умря днес призори. Утрото беше красиво днес, нали? Аз подписах смъртния акт, искате ли копие? Дадохме един на английското посолство заедно с вещите му.

— Той… той дойде ли в съзнание, преди да умре?

— Не зная. Беше в реанимацията и сестрата… нека да проверя. — Докторът старателно прегледа списъците си и намери името й. — Сивин Тахола. А, да. Тъй като беше англичанин, я прикрепихме към него.

Сестрата беше възрастна жена, част от скитническото множество на Средния Изток, което не познава предците си, смесица от много националности. Лицето й беше грозно и с петна от шарка, но тя беше добра, гласът и бе нежен и успокояващ, ръцете — топли.

— Той не дойде в съзнание, ефенди — каза тя на английски, — поне не напълно.

— Каза ли нещо специално, нещо, което сте разбрали, изобщо нещо?

— Разбрах много, ефенди, и нищо. — Старата жена се замисли за момент. — Повечето от това, което каза, беше просто бълнуване, духът му се страхуваше от онова, от което не бива да се страхува, искаше онова, което не можеше да получи. Промърморваше: „азадех“ — азадех означава „роден свободен“ на фарси, но е и женско име. Понякога промърморваше някакво име като „Ерри“ или „Екки“, после „Кукри“ и после пак „азадех“. Духът му беше спокоен, макар и не съвсем, но той не плака, както правят някои, нито пък извика, когато наближи прага.

— Имаше ли още нещо? Каквото и да е?

Пръстите й си играеха с часовника, закачен на ревера й.

— От време на време китките като че ли го боляха и когато го погалвах, се успокояваше. През нощта говори на език, който никога преди не съм чувала. Аз говоря английски, малко френски и много арабски диалекти, много. Но такъв език не съм чувала никога. Говореше го някак си ритмично, смесен с бълнувания и „азадех“, понякога думи като… — Тя сбърчи напрегнато чело. — Като „полк“, „еделвайс“, „планини“ или „планинска земя“, а понякога, а, да, думи като „гуенг“ и „тенци“. От време на време някакво име: „Рози“ или „Розова планина“ — може би не е било име, а само някакво място, но то, изглежда, го натъжаваше. — Старите й очи бяха просълзени. — Видяла съм много смърт, ефенди, много, винаги различна, винаги една и съща. Но той умря в мир и прекрачи прага без болка. Последният миг беше само една голяма въздишка — мисля, че отиде в рая, ако християните отиват в рая, и е намерил своята Азадех…