Джеймс Клавел
Вихрушка (46)

46

Международното летище в Техеран: 11,58 по обяд.

 

Вратата на кабината на 125 се затвори след Робърт Армстронг и полковник Хашеми Фазир. От пилотската кабина Джон Хог вдигна палец на Гавалан и Макайвър, които стояха на пътната настилка до колата, и започна да рулира към пистата, за да излети за Табриз. Гавалан току-що беше пристигнал от Ал Шаргаз и това беше първият момент, когато той и Макайвър бяха сами.

— Какво става, Мак? — попита той.

Зимният вятър вееше дрехите им и развихряше снега около тях.

— Беда, Анди.

— Знам. Кажи бързо.

Макайвър се наведе още по-близо.

— Току-що чух, че има забрана да се лети в очакване на национализацията.

— Какво? — Гавалан изведнъж онемя. — Толбът ли ти каза?

— Не, Армстронг преди малко, когато полковникът беше в тоалетната и бяхме сами. — Лицето на Макайвър се изкриви, той така се притесни, че започна да заеква. — Кучият син ми го каза с мазната си, превзета учтивост: „На твое място не бих разчитал на повече от десет дни — за по-сигурно на седмица — и не забравяй, господин Макайвър, затворената уста не лови мухи.“

— Господи, той знае ли, че кроим нещо?

Порив на вятъра ги засипа със снежен прах.

— Не знам. Просто не знам, Анди.

— А НВС? Спомена ли нещо за него?

— Не. Когато го попитах за документите, той само каза: „Те са на сигурно място.“

— Каза ли кога ще се срещнем днес?

Макайвър поклати глава.

— Ако се върна навреме, ще бъда във връзка. Кучи син! — Той отвори вратата на колата, изтърси снега от дрехите си и се мушна на топло. Стъклата бяха замъглени и Макайвър включи размразяващата система и вентилатора на максимум, отоплението също вече беше на максимум. Пъхна касетката в касетофона, засили музиката, после отново я намали и изруга.

— Какво друго има, Мак?

— Това е почти всичко — измънка Макайвър. — Ерики е бил отвлечен от руснаци или от КГБ и сега е някъде горе, близо до турската граница с 212 и Бог знае какво прави… Ногър мисли, че са го принудили да им помага да прочистват секретните американски радарни постове. Ногър, Азадех, двама от нашите механици и един британски капитан едва са успели да се спасят, като са избягали от Табриз. Върнаха се вчера и сега са при мен — поне бяха, когато тръгнах тази сутрин. Господи, Анди, трябваше да видиш в какво състояние бяха като пристигнаха. Капитанът е същият, който спасил Чарли в Дошан Тапе и когото Чарли зарязал в Бандар-е Пахлави…

— Кой пък е този?

— Секретна операция. Той е капитан в полка на гурките — казва се Рос, Джон Рос, той и Азадех бяха доста объркани. Ногър също беше много развълнуван. Но сега поне са в безопасност вкъщи. — Гласът на Макайвър секна. — Съжалявам, но трябва да ти кажа, че загубихме един механик в Загрос, Ефър Джордан, застреляли го…

— Боже Господи! Ефър е мъртъв?

— Да… да, страхувам се, че е така, и синът ти беше ранен… не тежко. — Гавалан пребледня и Макайвър побърза да прибави: — Скот е добре, добре е и…

— Колко тежко?

— Куршум през месестата част на дясното рамо, костите не са засегнати, просто мускулна рана. Жан-Люк каза, че имали пеницилин и други лекарства и че раната била чиста. Скот няма да може да прекара 212 утре до Ал Шаргаз, така че помолих Жан-Люк да го направи и да вземе Скот със себе си, после да се върне в Техеран със следващия полет на 125 и ще го върнем обратно в Ковис.

— Сигурен ли си? Че Скот е само ранен?

— Да, Анди. Сигурен съм.

— По дяволите, какво се е случило?

— Не знам точно. Получих съобщение по предавателя от Старк тази сутрин, той току-що го беше взел от Жан-Люк. Изглежда, в Загрос действат терористи, предполагам същата банда, която нападна „Белисима“ и „Роза“, сигурно са се криели из гъсталаците в гората около нашата база. Ефър Джордан Горгон и Скот товарели резервните части в 212 днес призори и били обсипани от куршуми. Бедният Ефър е получил по-голямата част от тях, а Скот само един… — Макайвър видя лицето на Гавалан и отново побърза да прибави: — Жан-Люк ме увери, че Скот е добре, Анди, честно, кълна се в Бога.

— Не си мислех само за Скот — тежко произнесе Гавалан. — Ефър беше с нас почти от самото начало — има три деца, нали?

— Да… Ужасно. — Макайвър натисна педала и подкара колата по снега обратно към офиса. — И всичките май са още ученици.

— Ще направя нещо за тях, веднага щом се върна. Продължавай за Загрос.

— Няма кой знае какво друго. Том не е бил там. Наложило се да пренощува в петък в Ковис. Жан-Люк каза, че не били видели никого от нападателите, никой не ги е видял, изстрелите дошли просто откъм гората — базата и без това е в хаос… Не знам какво ще стане с хеликоптерите — работят извънредно, викат всички отдалечени екипажи и ги прехвърлят на партиди в Шираз, всички са запретнали ръкави, за да могат да се евакуират преди крайния срок, утре при залез-слънце.

— Ще успеят ли?

— Горе-долу. Ще измъкнем всичките си танкери и момчетата, повечето от ценните резервни части и всичките хеликоптери в Ковис. Петролните съоръжения ще трябва да останат, но това не е наша отговорност. Бог знае какво ще се случи с базата и петролните кладенци без поддръжката.

— Всичко отново ще подивее.

— Съгласен съм, толкова глупава загуба! Толкова глупава! Питах полковник Фазир, дали не може да направи нещо, а това копеле само се засмя с гадната си усмивка и каза, че му било трудно да разбере дори какво, по дяволите, става в съседния офис в Техеран, а камо ли толкова далеч на юг. Попитах за комитета на летището — дали могат да помогнат. Той каза „не“ и че комитетът нямал връзка с почти никой от останалите, даже с Техеран. Каза точно така: „Горе, в Загрос, сред полуцивилизованите чергари, ще е по-добре да правиш каквото ти кажат, освен ако нямаш оръжие или не си иранец, за предпочитане аятолах.“ — Макайвър се изкашля и раздразнено издуха носа си. — Копелето не злорадстваше, Анди. Но пък и не беше отчаян.

Гавалан беше поразен — възникваха толкова много въпроси, на които трябваше да се отговори, всичко беше в опасност — и тук, и у дома. Само седмица до второто пришествие? „Благодаря ти, Боже, че Скот… бедният Ефър… Господи Всемогъщи, Скот е прострелян!“ Той погледна мрачно през стъклото и видя, че наближават товарната зона.

— Спри колата за момент, Мак, по-добре да говорим насаме, а?

— Да, извинявай, нещо не съм с всичкия си.

— Добре ли си? Имам предвид със здравето?

— О, добре съм, само да можех да се отърва от тази кашлица. Просто… просто ме е страх. — Макайвър го изрече небрежно, но признанието прободе съзнанието на Гавалан. — Не мога да се контролирам, загубих вече един човек и НВС още виси, Ерики е в опасност, всички сме в опасност, С-Г и всичко, за което работихме. — Той стисна кормилото. — Добре ли е Джен?

— Да, да, добре е — отговори Гавалан търпеливо. За втори път отговаряше на този въпрос. Макайвър го беше попитал веднага щом слезе по стълбичката на 125. — Джен е добре, Мак — повтори той това, което беше казал преди. — Говорила е и с Хеймиш, и със Сара, и двете семейства са добре, малкият Ангъс има вече едно зъбче. Всички са добре, всички твои хора, и ти нося една бутилка в куфарчето си, тя ти я праща. Опитала се да убеди Джони Хог да я качи на 125 — скришом в тоалетната — въпреки че казах „не“! Колко жалко! — За първи път той видя проблясък на усмивка по лицето на Макайвър.

— Джен е щура глава, без съмнение. Радвам се, че е там, а не тук, много се радвам, въпреки че е странно. Колко много ни липсват. — Макайвър се загледа напред. — Благодаря ти, Анди.

— Няма защо. — Гавалан се замисли за момент. — Защо да вземаме Жан-Люк за 212? Защо не Том Локхарт? Не е ли по-добре да го измъкнем?

— Разбира се, но той няма да напусне Иран без Шаразад… А има и друг проблем… — Музиката от касетофона спря, той превъртя касетата и я пусна отново. — Не мога да я намеря. Том се тревожеше за нея, помоли ме да отида до дома й, близо до пазара, и аз отидох. Никой не ми отвори, сякаш нямаше никого. Том е сигурен, че е била на протестната демонстрация на жените.

— Господи! Чухме за бунтове и арести по Би Би Си и за нападения на побъркани върху някои жени. Мислиш ли, че е в затвора?

— Моля се на Бога да не е. Чу ли за баща й? О, да, разбира се, нали ти казах последния път, когато бяхме тук. — Макайвър разсеяно изтри прозореца. — Какво би искал да направиш — да изчакаме тук, докато хеликоптерът се върне?

— Не, хайде да отидем до Техеран. Имаме ли време? — Гавалан погледна часовника си. Беше дванадесет и двадесет и пет.

— О, да, имаме да товарим „излишните“ запаси. Ако тръгнем веднага, ще имаме време.

— Добре, бих искал да видя Азадех и Ногър… и онзи Рос… и особено Толбът. Можем да минем през къщата на Бакраван, ако имаме късмет, а?

— Добра идея. Радвам се, че си тук, Анди, много се радвам. — Той отпусна педала, колелата поднесоха.

— Аз също, Мак. В действителност и аз никога досега не съм бил толкова сломен.

Макайвър се изкашля насила.

— Лоши ли са новините от къщи?

— Да. — Гавалан бавно изтри влагата от страничното стъкло с опакото на ръкавицата си. — В понеделник има специално съвещание на Съвета на директорите на „Струан“. Аз ще трябва да отговарям на въпросите за Иран. Голяма досада!

— Линбар ще присъства ли?

— Да. Този мръсник ще провали „Ноубъл Хаус“, преди да се махне. Глупаво е да разширява дейността в Южна Америка, когато Китай е на прага на откриването си.

Макайвър се намръщи — остротата в гласа на Гавалан го подразни, но не каза нищо. От години знаеше за тяхната вражда и омраза, за обстоятелствата около смъртта на Дейвид Макструан и за това, колко изненадани бяха всички в Хонконг, когато Линбар зае върховия пост. Все още имаше много приятели в Колонията, които му изпращаха изрезки или последните клюки, или слухове — душата на Хонконг — за „Ноубъл Хаус“ и техните врагове, но никога не ги обсъждаше със стария си приятел.

— Извинявай, Мак — каза Гавалан кисело. — Не искам да обсъждаме тези неща или това, което става с Иън, Куилан, Линбар или който и да е друг, свързан със „Струан“. Официално аз вече не съм в „Ноубъл Хаус“. Нека да спрем дотук.

„Добре“ — беше си помислил Макайвър тогава и си беше замълчал. Сега погледна Гавалан и си каза: „Годините са пощадили Анди, изглежда също така внушително, както винаги — въпреки всичките му тревоги.“

— Не се тревожи, Анди. Няма нищо, което ти да не можеш да направиш.

— Бих искал да ти повярвам точно сега, Мак. Седемте дни предизвикаха огромен проблем, нали?

— Подценяваш… — Изведнъж Макайвър забеляза, че датчикът за горивото е почти на нула, и избухна: — Някой ми е източил резервоара, докато колата е била паркирана. — Спря и излезе за малко, върна се и затръшна вратата. — Гадните копелета са счупили ключалката. Ще трябва да заредя — за щастие все още са останали няколко петгалонови бидона и подземните резервоари са наполовина пълни с хеликоптерно гориво за спешни случаи. — Той млъкна, съзнанието му беше завладяно от Джордан, Загрос, НВС и седемте дни. Кой ли ще е следващата им загуба? Той изруга наум, после чу гласа на Джени да казва: „Ще го направим, ако поискаме, зная, че можем, зная, че можем…“

Гавалан мислеше за сина си: „Няма да мога да спя спокойно, докато не го видя със собствените си очи. Утре, ако имам късмет. Ако Скот не се върне преди самолета ми за Лондон, ще отложа пътуването и ще замина в неделя, трябва някак да видя Толбът — може би ще може да ми помогне. Господи, само седем дни…“

Макайвър зареди бързо, после излезе от летището и се включи в движението. Ниско над тях прелетя голям реактивен транспортен самолет на военновъздушните сили на САЩ. Кацаше.

— Те обслужват по пет самолета на ден, все още с военни ръководители на полетите… наблюдават Зелените ленти. Всички дават заповеди, после ги отменят, но и без това никой не слуша.

— Британските авиолинии ми обещаха по три места във всеки полет за наши граждани — с багажа. Очакват самолет всеки ден — каза Макайвър.

— Какво искат в замяна?

— Перлите на короната — засмя се Макайвър, опитвайки се да разведри потиснатото им настроение, но шегата прозвуча глупаво. — Нищо не искат, Анди. Мениджърът на Британските авиолинии Бил Шусмит е голям човек и прави големи работи.

Той заобиколи един катастрофирал автобус, застанал напречно на пътя като прилежно паркиран.

— Жените днес отново протестират — говори се, че ще продължават, докато Хомейни не отстъпи.

— Ако се държат заедно, ще бъде принуден да го направи.

— Не знам вече какво да мисля. — Макайвър посочи с палец през прозореца към пешеходците, щъкащи насам-натам.

— Изглежда, мислят, че всичко по света е наред. Джамиите са претъпкани, навсякъде масови демонстрации в подкрепа на Хомейни, Зелените ленти се борят безстрашно с левичарите, които се бият също толкова безстрашно. — Той се изкашля, гърдите му изхриптяха. — Нашите работодатели… е, те просто ми подхвърлят обикновените персийски ласкателства и любезности и никога не знаеш какво мислят в действителност. Сигурно е само, че искат да ни изгонят. — Той се отклони към тротоара, за да избегне челен удар с идващата отсреща кола, влязла в тяхното платно. Беше надула клаксона и караше прекомерно бързо по заснежената улица.

— Гадове! — изруга Макайвър. — Ако не обичах толкова тази стара бричка, щях да я заменя с някой скапан камион и да ги науча аз тях! — Погледна към Гавалан и се усмихна. — Анди, толкова се радвам, че си тук. Благодаря ти. Сега се чувствам по-добре. Извинявай.

— Няма проблеми — успокои го Гавалан, но вътрешно кипеше. — Какво ще кажеш за „Вихрушката“? — попита той, неспособен вече да се сдържа.

— Е, дали ще са седем дни или седемдесет… — Макайвър отново отби от пътя, за да избегне друга катастрофа, отвърна на мръсния жест и продължи: — Ще се правим, че се съгласяваме на всичко и можем да натиснем копчето, ако поискаме, в деня Хикс, след седем дни — не, според Армстронг е по-добре да не разчитаме на повече от седмица, така че нека да бъдат шест, шест дни от днес нататък, следващия петък — петък ще е при всички случаи най-добре, нали?

— Понеже е техният Свещен ден, да, и аз така мисля.

— После прилагаме това, за което се споразумяхме — аз и Чарли. Първи етап: от днес нататък ще изпращаме всички чужденци и резервите, които успеем, по всички възможни начини — със 125, с камион до Ирак или Турция или като багаж и свръхбагаж с Британските авиолинии. Ще се опитам по някакъв начин да накарам Шусмит да увеличи резервациите ни и да получи предимство за багажа ни. Вече успяхме да прекараме два от нашите 212 „за ремонт“, а този от Загрос Едно трябва да отлети утре. Останали са още пет хеликоптера тук, в Техеран: един 212, два 206 и два „Алует“. Изпратихме 212 и алуетите в Ковис уж да обслужат искането на новия шеф за хеликоптери, въпреки че за какво са му, само един Господ знае — Дюк твърди, че не всичките му хеликоптери са заети. Както и да е, ние оставяме нашите 206 тук за камуфлаж.

— Оставяме ги?

— Няма начин да измъкнем всичките си хеликоптери, Анди, независимо кога ще започнем. Два дни преди деня Хикс, следващата сряда, последните от Главната квартира — Чарли, Ногър, останалите пилоти и механици и аз — се качваме на 125 и излитаме от клетката в Ал Шаргаз, освен, разбира се, ако не успеем да измъкнем някои от тях предварително с Британските авиолинии. Не забравяй, че се очаква да сме достатъчно силни — един вътре за един вън. След това…

— Ами документите, разрешенията за излитане?

— Ще се опитам да намеря празни бланки от Киа — ще са ми необходими няколко празни швейцарски чека, той разбира от пишкеш, но същевременно е член на съвета, много е умен, напорист и алчен, но не гори от желание да рискува кожата си. Ако не можем, просто ще си купим достъпа до 125. Извинете ни пред партньорите, Киа или който и да е, когато открият, че сме си отишли, и им кажете, че сме свикали извънредна конференция в Ал Шаргаз — неубедително извинение, но няма значение. С това завършва първият етап. Ако ни попречат, това ще сложи край на „Вихрушка“, тъй като ще бъдем използувани като заложници в замяна на всички хеликоптери, и аз съм сигурен, че ти няма да се съгласиш да ни жертваш. Втори етап: откриваме от…

— А какво ще стане с покъщнината ви? И с всички онези, които имат апартаменти и къщи в Техеран?

— Компанията ще трябва да им изплати справедливи обезщетения. Това ще бъде част от печалбите и загубите на „Вихрушка“. Съгласен ли си?

— Какво ще промени това, Мак?

— Не много. Нямаме друг избор, освен да платим обезщетения.

— Да, да, съгласен съм.

— Втори етап: откриваме отдел в Ал Шаргаз, през което време ще са станали няколко неща. Ти ще си уредил товарен 747 да пристигне в Ал Шаргаз следобеда преди деня Хикс. По това време Старк все някак ще е складирал достатъчно количество четиридесетгалонови варели на брега и ще може да прелети през Залива. Някой друг ще е складирал още гориво на някой забравен от Господа остров на Саудитска Арабия или на Емирствата за Старк, ако му потрябва, и за Руди и неговите момчета от Бандар-е Делам — на тях наистина ще им потрябва. Скраг няма проблеми с горивото. Междувременно ти ще си уредил британска регистрация за всички хеликоптери, които планираме „да експортираме“, и ще си получил разрешение да летиш през въздушните пространства на Кувейт, Саудитска Арабия и Емирствата. Аз отговарям за действителните операции на „Вихрушка“. На разсъмване в деня Хикс ти ще ми кажеш „давай“ или „недей“. Ако е „недей“, тогава край. Ако е „давай“, аз мога да не изпълня нареждането, ако преценя, че не е разумно. Тогава това също ще бъде краят. Съгласен ли си?

— С две уговорки, Мак. Ще се посъветваш с мен, преди да спреш изпълнението, така както и аз ще се консултирам с теб, преди да кажа „давай“ или „недей“, и второ, ако не успеем в деня Хикс, ще опитаме отново на Хикс плюс един и Хикс плюс два.

— Добре. — Макайвър пое дълбоко въздух. — Трети етап: на разсъмване в деня Хикс, или Хикс плюс един, или Хикс плюс два — три дни е максимумът, до който можем да се измъкнем — ще изпратим кодирано съобщение по радиото, което ще гласи: „давай“. Трите бази ще потвърдят и изведнъж всички бягащи хеликоптери ще излетят и ще се насочат към Ал Шаргаз. Вероятно ще има четиричасова разлика във времето на пристигане между Скраг и последния — най-вероятно Дюк — ако всичко върви добре. В момента, в който хеликоптерите се приземят, където и да е извън Иран, ще сменим иранските регистрационни номера с британски и това ще ни направи отчасти легитимни. В момента, в който кацнат в Ал Шаргаз, 747 ще са натоварени и ще излетят с всички на борда. — Макайвър въздъхна. — Просто, а?

Гавалан не отговори веднага, пресяваше плана, виждаше празнините и огромните опасности.

— Добре е, Мак.

— Не е, Анди. Изобщо не е добре.

— Видях вчера Скраг и дълго разговаряхме. Според него „Вихрушка“ е възможен и ще участвува, ако е „давай“. Обеща да съобщи на останалите в края на седмицата и ще ме уведоми, но беше сигурен, че ако денят е подходящ, ще може да изведе хеликоптерите и хората си.

Макайвър кимна, но не каза нищо повече, просто продължи да кара. Пътищата бяха заледени и опасни, обикаляше по тесните улици, за да избегне главните пътища — знаеше, че са задръстени.

— Вече сме близо до пазара.

— Скраг каза, че може би ще успее да дойде в Бандар-е Делам през следващите няколко дни, да се види с Руди и да се разберат — писмата са прекалено рисковани. Между другото, той ми даде бележка за теб.

— Какво пише, Анди?

Гавалан се пресегна към задната седалка за куфарчето си. Намери плика и си сложи очилата за четене.

— Адресирана е до М.Д. капитан Макайвър.

— Един ден ще му го върна тъпкано за това гадно „мръсника Дънкан“ — закани се Макайвър. — Прочети я.

Гавалан отвори плика, извади писмото заедно с друга бележка, прикрепена към него, и изсумтя:

— Пише само: „Да ти го начукам.“ Прибавил е и медицинско. — Той го погледна. — Подписано е от доктор Г. Гернин от австралийското консулство в Ал Шаргаз. Старото копеле има нормален холестерол, кръвно налягане 130/85, нормална захар… Всичко е съвсем нормално, има и послепис: „Ще ти звънна, когато отпразнувам седемдесет и третия си рожден ден, пуяк такъв!“

— Надявам се да го направи, мръсникът му с мръсник, но едва ли, времето не работи за него. Той… — Макайвър натисна внимателно спирачката. Улицата водеше до площада пред джамията на пазара, но изходът беше блокиран от крещящи мъже, много от които размахваха оръжие. Нямаше начин да завие нанякъде или да обърне, така че намали скоростта и спря.

— Пак тия жени — изпъшка той, забелязвайки бушуващата демонстрация. Чу ожесточените крясъци и викове. Задръстването от двете страни на улицата нарастваше, клаксоните виеха сърдито. Нямаше паваж, само пълни с кал и натрупан сняг канавки, няколко улични сергии и минувачи.

Бяха запушени от всички страни. Зяпачите се присъединиха към онези отпред, натискайки се по пътя около колите и камионите. Сред тях имаше хлапаци и младежи, един от тях показа среден пръст на Гавалан през страничния прозорец, друг ритна калника, после още един, после всички се разбягаха сред смях и подигравки.

— Гадни малки копелета! — Макайвър ги виждаше в огледалото. Други младежи се събираха около тях. Прииждаха още хора, блъскаха се… пак враждебни погледи, двама небрежно халосаха колата отстрани с пушките си. Отпред основната част от демонстрацията на жените преминаваше кръстовището, във въздуха се носеше познатото: „Аллах-ул акбаррр…“.

Внезапен трясък ги стресна — един камък удари колата и за малко не улучи прозореца, после цялото купе се залюля — хлапаците и младежите ги наобиколиха и започнаха да скачат по бронята, правеха мръсни жестове. Макайвър кипна, блъсна вратата, просвайки двама от младежите на земята, изскочи навън и се нахвърли върху групата, която се разпръсна моментално. Гавалан също излезе бързо и се втурна към онези, които се опитваха да обърнат колата отзад. Цапардоса един от тях и го просна на земята. Повечето отстъпиха с викове и ругатни сред тълпата, но двама от по-големите се нахвърлиха върху него отзад. Той ги видя, блъсна единия в гърдите, със силен удар зашемети другия и го запрати към един камион, а шофьорът на камиона се засмя и плесна с ръка по таблото. Макайвър дишаше тежко. Младежите от неговата страна бяха избягали по-далеч и крещяха мръсотии.

— Внимавай, Мак!

Макайвър се наведе, камъкът за малко не го улучи по главата и се удари в страничната част на камиона, а младежите, десетина-дванадесет, напираха напред. Макайвър нямаше къде да отстъпи, така че си остана на мястото. Гавалан също притисна гръб към колата. Един от младежите замахна към него с тояга, други трима се приближаваха отстрани. Той се отмести, но дървото успя да го засегне по рамото и той изстена, спусна се към младежа и го цапардоса по лицето, олюля се, подхлъзна се и падна в снега. Останалите се нахвърлиха да го бият… Изведнъж той усети, че вече не бе в снега сред ритащите го крака — някой му помагаше да стане. Беше въоръжен мъж от Зелените ленти. Младежите бяха изправени до стената под дулото на оръжието на друг мъж, а един възрастен молла им крещеше яростно. Отвсякъде прииждаха любопитни. Гавалан се огледа за приятеля си и видя, че и Макайвър е наред, изправен до предницата на колата. После моллата се върна при него и му заговори на фарси.

— Nam zaban-e shoma ra khoob namu danan, agha.

— Съжалявам, но не говоря вашия език, ваше преподобие — изграчи Гавалан. Гърдите го боляха.

Моллата, възрастен белобрад мъж, с бяла чалма и черна роба, се обърна и се провикна над глъчката към зяпачите и хората от другите коли.

Един шофьор неохотно слезе от колата си, приближи се, поздрави почтително моллата и после обясни на Гавалан на добър, макар и малко книжен английски:

— Моллата ви информира, че младежите неправилно са ви нападнали, ага, и са нарушили закона и че е ясно, че вие не сте нарушили закона и не сте ги провокирали.

Той отново изслуша моллата за момент, после пак се обърна към Гавалан и Макайвър.

— Той иска да знаете, че Ислямската република се подчинява на неотменните закони на Бога. Младежите са нарушили закона, който забранява да се нападат невъоръжени чужденци, които мирно извършват дейността си.

Шофьорът беше брадат, на средна възраст, с окъсани дрехи. Обърна се към моллата, който сега говореше на висок глас на тълпата и младежите. Одобрението и съгласието бяха всеобщи.

— Вие сте свидетели, че законът е спазен, виновните — наказани и правосъдието — раздадено веднага. Наказанието е петдесет камшика, но най-напред младежите ще молят за вашата прошка и за прошката на всички останали тук.

Насред грохота от близката демонстрация ужасените младежи бяха изтикани и изритани пред Макайвър и Гавалан, коленичиха и унизително замолиха за прошка. После отново ги изблъскаха към стената и започнаха да ги налагат с бичове, с готовност предложени от заинтригуваната, присмиваща им се тълпа. Моллата, двамата мъже от Зелените ленти и избраните от моллата хора изпълниха закона. Безмилостно.

— Господи! — промълви Гавалан отвратен. Шофьорът преводач реагира остро:

— Това е ислямът. Ислямът има един закон за всички хора, едно наказание за всяко престъпление и незабавно правораздаване. Законът е закон на Бога, Недосегаемия и Вечния, а не като във вашия корумпиран Запад, където законите могат да бъдат изкривени и правосъдието да се изопачи и забави в полза на адвокатите, които богатеят за сметка на изопачаването и корупцията и от низостта или нещастието на другите… — Виковете на момчетата го прекъснаха. — Тези кучи синове нямат капка достойнство — рече шофьорът презрително и тръгна към колата си.

Когато наказанието свърши, моллата назидателно поучи онези от момчетата, които бяха все още в съзнание, след това ги освободи и си тръгна със Зелените ленти. Тълпата се разпръсна, оставяйки Макайвър и Гавалан до колата им.

Нападателите им сега представляваха жалка гледка — пребити, окървавени, те стенеха и се мъчеха да се изправят на крака. Гавалан се приближи, за да помогне на един от тях да стане, но младежът се отдръпна ужасен и той се отказа и се върна обратно. Бронята на колата беше огъната, по боята имаше дълбоки драскотини от камъните, които ги бяха улучили. Макайвър изглеждаше състарен.

— Тия копелета си получиха заслуженото — обади се Гавалан.

— Щяха да ни смелят на кайма и да ни видят сметката, ако не се беше намесил моллата — отвърна Макайвър дрезгаво, доволен, че Джени не беше с тях. Не би понесла ударите с камшик по гърбовете на момчетата. Гърдите и гърбът го наболяваха. Той откъсна очи от колата, безсилно отпусна рамене, после забеляза човека, който им беше превеждал — автомобилът му бе наблизо, все още в уличното задръстване. Замъкна се с усилие през снега до него:

— Благодаря ви, благодаря, че ни помогнахте, ага — викна той през прозореца, мъчейки се да надвика шума. Колата беше стара и раздрънкана, вътре се бяха натъпкали още четирима души.

Мъжът свали стъклото.

— Моллата попита има ли някой, който да знае английски, аз помагах на него, не на вас — каза той и устата му се разкриви. — Ако не бяхте дошли в Иран да се перчите с материалното си положение, тези глупави младежи нямаше да се изкушат и да ви нападнат.

— Съжалявам, аз просто исках да ви благо…

— И ако не бяха също толкова отвратителните ви филми и телевизия, които превъзнасят безбожните ви улични гангстери и бунтовните ви училища, които шахът внесе по повеля на господарите си, за да корумпира нашата младеж, включително и моя син, и моите ученици — тези бедни глупаци щяха да се подчиняват на закона. По-добре се махайте, преди да са ви хванали и вас в нарушение на закона. — Той вдигна прозореца и сърдито наду клаксона.

 

 

В апартамента на Локхарт: 2,37 следобед.

 

Саяда почука леко на външната врата. Носеше фередже и изпоцапан чадор. Отвътре й отговориха със серия от почуквания. Тя почука пак — четири пъти бързо и още веднъж. Вратата рязко се открехна, Тимур се показа с насочен към нея пистолет и тя се засмя.

— Не се ли доверяваш вече на никого, мили? — попита тя на арабски с палестински диалект.

— Не, Саяда, даже и на теб — отговори той и едва когато се увери, че забулената жена наистина е Саяда Бертолин и че е сама, отвори вратата по-широко, а тя смъкна фереджето и кърпата и се хвърли в обятията му. Той затвори вратата с ритник и отново я заключи.

— Даже и на теб! — повтори той и я целуна жадно. — Закъсня.

— Дойдох навреме. Ти си подранил. — Тя отново се засмя, отскубна се от прегръдките му и му подаде чантата. — Тук са около половината, утре ще донеса останалите.

— Къде са другите?

— В гардероба на Френския клуб. — Саяда Бертолин свали чадора си и се преобрази. Отдолу носеше подплатено скиорско яке и топло кашмирено поло, карирана пола, дебели чорапи и високи кожени ботуши.

— Къде са останалите? — попита тя. Очите му се усмихнаха.

— Отпратих ги.

— Иска ти се да се любим, а? Кога ще се върнат?

— Към залез-слънце.

— Чудесно. Първо ще си взема един душ — топла ли е още водата?

— О, да, и парното е включено, и електрическото одеяло. Какъв лукс! Локхарт и жена му са знаели как да живеят. Това е истинска — как е думата на френски? — а, да, garconniere на паша.

Смехът й го стопли.

— Нямаш представа какво удоволствие е горещият душ, мили, много по-хубаво нещо от ваната — да не говорим за останалото. — Тя седна на един стол, за да изуе ботушите ри. — Само че не Локхарт, а старият развратник Яред Бакраван знаеше как да живее — първоначално този апартамент беше предназначен за любовницата му.

— За теб ли? — попита той без злоба.

— Не, мили, той си падаше по млади, много млади. Аз не съм любовница на никого, даже и на съпруга ми. Шаразад ми го каза. Старият Яред умееше да се наслаждава на живота, жалко, че нямаше късмет и умря.

— Той служеше на целта си.

— Това не е изход за такъв мъж. Глупаво беше!

— Той беше прочут лихвар и поддръжник на шаха, въпреки че бе много щедър към Хомейни. Беше престъпил законите на Бога и…

— Законите на фанатиците, мили, на фанатиците — както ние сега нарушаваме всякакви закони, а?

Тя стана и леко го целуна, мина по мекия килим в коридора, пресече спалнята на Шаразад и Локхарт и влезе в луксозната, покрита с огледала баня, пусна душа и постоя, докато чакаше водата да се стопли.

— Винаги съм обичала този апартамент.

Той се облегна на вратата.

— Моите шефове ти благодарят, че им го предложи. Как мина демонстрацията?

— Ужасно. Мъжете са такива животни, сипеха ругатни и мръсотии, размахваха срещу нас разголените си членове и всичко това само защото искаме да сме поне малко равни, да се обличаме, както ни харесва, да се опитаме да бъдем красиви за краткото време, през което сме млади.

Тя отново опита с ръка водата, дали е достатъчно топла.

— Вашият Хомейни ще трябва да отстъпи.

Той се разсмя.

— Никога. И само някои от тях са животни, Саяда, другите просто не знаят нищо по-добро. Къде е твоята цивилизована палестинска търпимост?

— Вашите мъже тук я набутаха в клозетната яма, Тимур. Ако беше жена, щеше да разбереш.

Тя отново опита водата и почувствува, че се затопля.

— Време е да се връщам в Бейрут — не мога да се почувствувам чиста тук. Не съм се чувствала чиста от месеци.

— И аз ще се радвам да се върна. Войната тук свърши, но не и в Палестина, Ливан и Йордания — там са им необходими обучени бойци. Има достатъчно евреи за убиване, трябва да отхвърлим проклятието на ционизма и да завладеем отново Свещените места.

— Радвам се, че ще се върнеш в Бейрут — каза тя. Очите й го приканваха. — На мен също ми наредиха да се прибирам вкъщи. След около две седмици, което идеално ме устройва, защото ще мога да взема участие в още демонстрации. Планираният за четвъртък протестен митинг ще бъде най-големият досега.

— Не мога да разбера защо се вълнуваш толкова. Иран не е твой проблем и всичките ти протести и демонстрации няма да постигнат нищо.

— Грешиш. Хомейни не е глупав. Аз участвам в тях по същите причини, поради които работя за ООП — за дома ни, за равенство на палестинската жена, както и… да, за жените навсякъде. — Кафявите й очи изведнъж пламнаха — никога досега не му беше изглеждала толкова красива. — Жените протестират, мили мой… и в името на Бога на коптите, Единствения Бог, и на твоя Маркс-Ленин, който ти тайно почиташ. Дните на мъжкото господство свършиха!

— Съгласен съм — той се усмихваше. Тя също се засмя с него.

— Ти си шовинист — ти, който уж мислиш различно.

Температурата на водата беше идеална. Тя свали скиорското си яке.

— Хайде да се изкъпем заедно.

— Добре. Кажи ми за документите.

— После.

Тя се съблече без стеснение, както и той, и двамата бяха възбудени, но търпеливи. Отдавна бяха любовници — от три години, още в Ливан и Палестина, и тук, в Техеран. Той я насапуниса, тя него също и започнаха да си играят един с друг, играта им постепенно ставаше все по-интимна и по-чувствена, и по-еротична, докато накрая тя изстена и извика, а после, в момента, когато той проникна в нея, се сляха напълно, сега вече още по-неудържими, достигайки заедно върховния миг… По-късно лежаха един до друг спокойно в леглото, електрическото одеяло ги топлеше.

— Колко е часът? — попита тя сънено с дълбока въздишка.

— Време е за любов.

Тя посегна и го докосна, и той се сви неподготвен. Отдръпна се, после хвана ръката й и я притисна.

— Още не, даже и с теб, моя любов! — прошепна тя, притихнала доволно в прегръдките му.

— Пет минути.

— Не в следващите пет часа, Тимур.

— Един час…

— Два — каза тя с усмивка. — След два часа ти ще си готов отново, но тогава аз вече няма да съм тук — ще трябва да легнеш с някоя от твоите войнишки курви. — Тя потисна една прозявка, след това се протегна като котка.

— О, Тимур, ти си чудесен любовник, чудесен… — Ушите й доловиха шум. — Това душът ли е?

— Да, оставих го да тече. Какъв лукс, а?

— Да, да, така е, но и разточителство.

Тя се измъкна от леглото и затвори вратата на банята, използува бидето, после влезе под душа и запя, миейки косата си, после обви една кърпа около себе си, изсуши си косата с електрическия сешоар и когато се върна, очакваше да го намери заспал след преживяното удоволствие.

Но той не спеше. Лежеше с прерязано гърло, одеялото, което го покриваше наполовина, беше просмукано от кръв, а отрязаните му гениталии бяха прилежно поставени на възглавницата до него. Имаше и двама мъже — стояха и я наблюдаваха. И двамата бяха въоръжени, а пистолетите им имаха заглушители. През отворената врата на спалнята тя видя още един, на пост до външната врата.

— Къде са останалите документи? — попита единият от мъжете на английски с особен акцент. Пистолетът му беше насочен към нея.

— Във… във Френския клуб.

— Къде във Френския клуб?

— В един гардероб. — Тя беше работила прекалено дълго в нелегалност в ООП, беше прекалено опитна в живота, за да се паникьосва. Пулсът й беше спокоен и тя се опитваше да прецени какво да направи, преди да умре. Имаше нож в дамската си чанта. Когато дойде, я беше оставила на нощното шкафче, а сега чантата лежеше захвърлена на леглото, съдържанието й беше изсипано и ножът го нямаше. Никакво оръжие близо до нея, за да й помогне. Нищо, освен време — на залез-слънце щяха да се върнат останалите. Но залез-слънце беше още далеч.

— В женското отделение — добави тя.

— В кой гардероб?

— Не знам — няма номера, обикновено всичко ценно се предава на служителката, името се вписва в една книга, която тя после парафира, и се получава обратно при поискване, но само лично.

Мъжът погледна въпросително към другия, който му кимна. И двамата бяха с тъмна кожа и очи, с мустаци и тя не можеше да определи акцента. Биха могли да бъдат иранци, араби или евреи, и от много други места, от Египет до Сирия или на юг до Йемен.

— Облечи се. Ако се опиташ да правиш номера, няма да идеш в ада безболезнено като този мъж — той дори не се събуди. Ясно ли е?

— Да. — Саяда започна да се облича. Нарочно не се опита да се прикрие. Мъжът стоеше до вратата и внимателно я наблюдаваше — не тялото й, а ръцете.

„Професионалисти са“ — помисли си тя отчаяно.

— Откъде взе документите?

— От един човек. Не съм го виждала преди…

— Стига! — Думата я преряза като острие, въпреки че беше изречена меко. — Ако се опиташ пак да ни излъжеш, ще отрежа това красиво зърно и ще те накарам да го изядеш, Саяда Бертолин. Една лъжа за опит се прощава, но не и повече. Продължавай.

Страхът й се надигна.

— Казва се Абдула бин Сиба и тази сутрин дойде с мен до старото жилище близо до университета. Заведе ме до апартамента и търсихме там, където ни бяха наредили, и…

— Кой ти нареди?

— Гласът. Гласът по телефона — познавам го само като глас. От… от време на време той ми звъни и ми дава специални инструкции.

— Как го познаваш?

— По гласа, разбира се, и винаги има код. — Тя нахлузи пуловера през главата си и вече бе напълно облечена, оставаха й само ботушите. Автоматичният пистолет със заглушителя не трепна. — Кодът е, че той винаги споменава по някакъв начин предишния ден през първите пет минути, без значение, кой е денят.

— Продължавай.

— Търсихме под дъските на пода и намерихме материалите. Писма, папки, разни книги. Аз ги сложих в чантата си, отидох във Френския клуб и… и после, понеже закопчалката на чантата се счупи, оставих половината там и дойдох тук.

— Къде се срещна с Димитрий Язернов?

— Не съм се срещала с него. Казаха ми само да отида там с Абдула и да се уверя, че никой не ме наблюдава, да намеря документите и да ги дам на Тимур.

— Защо на Тимур?

— Не съм питала. Никога не питам.

— Разумно. Какво ще кажеш за Тимур?

— Не знам точно, освен че… той беше иранец, обучен от ООП за борец за освобождение.

— От кой отдел?

— Не знам. — Зад мъжа се виждаше спалнята, но тя се стараеше да не гледа към леглото и към този мъж, който знаеше прекалено много. От разпита й стана ясно, че може да са агенти на САВАМА, КГБ, ЦРУ, М-16, Израел, Йордания, Сирия, Ирак, даже и на екстремистките групи от ООП, които не признаваха Арафат за водач — всички те биха желали да притежават съдържанието на сейфа на американския посланик.

— Кога се връща французинът, твоят любовник?

— Не знам — отвърна тя веднага, давайки израз на изненадата си.

— Къде е той сега?

— В базата в Загрос. Казва се Загрос Три.

— Къде е пилотът Локхарт?

— Мисля, че е също в Загрос.

— Кога ще се върне тук?

— Имате предвид тук, в този апартамент? Не мисля, че някога ще се върне.

— А в Техеран?

Очите й се насочиха към спалнята, колкото и да се стараеше да я отбягва, и тя видя Тимур. Стомахът й се разбунтува, тя се хвърли към тоалетната и повърна. Мъжът я наблюдаваше безчувствено, доволен, че е пречупил една от бариерите й. Той беше свикнал с тела, реагиращи от само себе си на ужаса. Но дори и сега пистолетът му не я изпускаше и той я наблюдаваше внимателно да не направи някой номер.

Когато спазъмът й премина, тя изплакна устата си, опитвайки се да преодолее повдигането, ругаейки Тимур за глупостта му да изпрати другите навън. „Глупак! — й се искаше да извика, глупаво беше, че ги отпрати, когато си заобиколен от врагове и от дясно, и от ляво, и в центъра! Да не би някога да съм се притеснявала да се любя, когато има хора наоколо, стига вратата да е затворена.“

Тя се опря на тоалетната чиния и загледа враговете си.

— Първо ще отидем във Френския клуб — нареди мъжът. — Ще вземеш останалите материали и ще ми ги дадеш. Ясно ли е?

— Да.

— Отсега нататък ще работиш за нас. Тайно. Ще работиш за нас. Съгласна ли си?

— Имам ли избор?

— Да. Можеш да умреш. Мъчително. — Устните на мъжа се присвиха още повече, очите му станаха като на влечуго. — А след като умреш, ще се погрижим за едно дете на име Ясар Биалик.

Лицето й побеля.

— А, добре! Значи си спомни за малкия си син, който живее в семейството на чичо ти, на улицата на търговците на цветя в Бейрут? — Мъжът се втренчи в нея, после попита: — Е, какво, съгласна ли си?

— Да, да, разбира се — отвърна тя отпаднало. „Невъзможно е да знаят за скъпия ми Ясар, даже мъжът ми не зн…“

— Какво се случи с бащата на детето?

— Той… той беше убит…

— Къде?

— На… на Голанските възвишения.

— Тъжно е да загубиш съпруг само няколко месеца след сватбата — рече мъжът. — На колко години беше тогава?

— Седем… седемнадесет.

— Паметта не ти изневерява. Добре. Ако избереш да работиш за нас, ти, твоят син, чичо ти и семейството му ще бъдете в безопасност. Ако не ни се подчиняваш напълно или се опиташ да ни предадеш, или да се самоубиеш, момчето Ясар ще престане да бъде мъж и да вижда. Ясно ли е?

Тя кимна безпомощно. Лицето й беше посивяло.

— Ако ние умрем, други ще се погрижат да отмъстят за нас. Не се съмнявай в това. Е, сега какво избираш?

— Ще ви служа — и ще се постарая да спася сина си и да отмъстя, но как, как, как?

— Добре, ще ни служиш в името на очите, топките и члена на сина ти!

— Да, мо… моля ви, на кого… на кого служа?

И двамата мъже се усмихнаха. После мъжът с пистолета каза сериозно:

— Никога повече не питай и не се опитвай да разбереш. Ще ти кажем, когато е необходимо и ако е необходимо. Ясно ли е?

— Да.

Мъжът с пистолета развъртя заглушителя и го прибра заедно с оръжието в джоба си.

— Искаме веднага да научим кога се връщат — или французинът, или Локхарт. Твоята задача е да го разбереш. Както и колко хеликоптера имат тук, в Техеран и къде. Ясно ли е?

— Да. Как да се свържа с вас?

— Ще ти дадем телефонен номер. — Очите му помътняха още повече. — Само на теб. Разбра ли?

— Да.

— Къде живее Армстронг? Робърт Армстронг.

— Не знам. — През ума й премина предупредителен сигнал. Говореше се, че Армстронг е обучен убиец, нает от М-16.

— Кой е Толбът?

— Толбът? Служител в британското посолство.

— Какъв служител? Какво работи?

— Не знам. Просто служител.

— Някой от тях любовник ли ти е?

— Не. Те… те ходят понякога във Френския клуб. Просто сме познати.

— Ще станеш любовница на Армстронг. Ясно ли е?

— Аз… ще опитам.

— Имаш две седмици. Къде е жената на Локхарт?

— Мисля… мисля, че е в семейната къща на Бакраван, близо до пазара.

— Ще разбереш със сигурност. И вземи ключ от входната врата.

Мъжът видя, че очите й просветват, и скри учудването си. „Ако това противоречи на скрупулите ти, не обръщай внимание“ — помисли си той. — Вземи си палтото, тръгваме веднага.

Докато преминаваше през спалнята към външната врата, коленете й трепереха.

— Чакай. — Мъжът напъха съдържанието обратно в чантата й и после, като че ли се сети в последния момент, небрежно уви онова, което беше на възглавницата, в една от книжните й кърпички и също го сложи вътре.

— Да ти напомня да се подчиняваш.

— Не, моля ви! — Сълзите й потекоха. — Не мога, само това не…

Мъжът тикна чантата в ръцете й.

— Тогава го хвърли.

Нещастна тя се дотътри до банята и го изхвърли в клозета, и отново й се повдигна, повече отпреди.

— Побързай.

Когато отново дойде на себе си, тя го погледна.

— Когато… когато се върнат останалите и открият… ако не съм тук, те… те ще разберат, че… че съм част от онези, които… които са направили това, и…

— Разбира се. За глупаци ли ни мислиш? Мислиш ли, че сме сами? В момента, в който се върнат, те ще са мъртви. И това място прочистено.

 

 

В апартамента на Макайвър: 4,20 следобед.

 

— Не знам, господин Гавалан, не си спомням много, след като оставих Азадех на хълма и влязох в базата, горе-долу до момента, когато пристигнахме тук — разказваше Рос. Той носеше една от униформените ризи на Петикин и черен пуловер, черни панталони и обувки, беше обръснат и спретнат, но лицето му издаваше пълното му изтощение. — Но преди това всичко се случи както… както ви казах.

— Ужасно — въздъхна Гавалан. — Но благодаря на Господа за вас, капитане. Ако не сте били вие, другите щяха да са мъртви. Без вас щяхме да загубим всички. Да пийнем по нещо, дяволски студено е. Имаме малко уиски — той направи знак на Петикин. — Чарли?

Петикин отиде до бюфета.

— Разбира се, Анди.

— Аз няма да пия, благодаря, господин Макайвър — каза Рос.

— А аз ще си пийна, макар че е малко раничко — каза Макайвър.

— И аз — присъедини се към него Гавалан.

Двамата бяха пристигнали съвсем скоро, все още потресени от преживяното и обезпокоени от това, че бяха чукали дълго на вратата на Шаразад, но никой не им отвори. После дойдоха тук. Рос, който спеше на канапето, скочи и стисна огромния си нож. Когато ги видя, прибра оръжието и промълви:

— Извинявайте.

— Няма нищо — небрежно отвърна Гавалан, преглъщайки страха си. — Аз съм Андрю Гавалан. Здравей, Чарли! Къде е Азадех?

— Още спи в другата стая — отвърна Петикин.

— Извинявай, че те стреснах — обърна се Гавалан към Рос. — Какво се случи в Табриз, капитане?

Рос им разказа всичко доста несвързано. Внезапното му събуждане го беше объркало. Главата и цялото тяло го боляха, но се радваше, че може да разкаже какво се беше случило, възстановявайки всичко, запълвайки постепенно празнотите, поставяйки частите на местата им. Освен Азадех. „Не, все още не мога да й намеря мястото.“

Тази сутрин, когато се стресна от кошмарния си полусън, всичко му се беше объркало в главата — реактивни двигатели, оръжия, камъни, експлозии, студ. Вторачи се в ръцете си, за да се увери кое е сън и кое — реалност. После видя някакъв човек, който го гледаше любопитно, и му извика:

— Къде е Азадех?

— Още спи, капитан Рос, тя е в свободната стая оттатък — успокои го Петикин. — Помните ли ме? Чарли Петикин — Дошан Тапе?

Рос претърсваше паметта си. Спомените му се връщаха бавно. Ужасни неща. Огромни бели петна, много големи. Дошан Тапе? Какво за Дошан Тапе? Отиде там да хване хеликоптер и…

— А, да, капитане, как сте? Радвам се… да ви видя. Тя спи ли?

— Да, като бебе.

— Това, че спи, е добре — каза той. Умът му все още не работеше съвсем добре.

— Първо ще пийнем по чашка. После ще вземете един душ и ще се обръснете — ще ви намеря някакви дрехи и бръснарски принадлежности. Вие сте горе-долу моя ръст. Гладен ли сте? Имаме яйца и малко хляб, не е много пресен, но…

— О, не, благодаря, не съм гладен… много сте любезен.

— Дължа ви едно черпене — не, поне десет! Дяволски се радвам, че ви виждам. Слушайте, много ми се иска да разбера какво се случи… добре де, Макайвър отиде на летището да вземе нашия шеф Анди Гавалан. Скоро ще се върнат и ще трябва да им разкажете всичко, а дотогава — никакви въпроси, сигурно сте изтощен.

— Благодаря, да, още ми е… още ми е малко… Спомням си, че оставих Азадех на хълма, после почти нищо не помня, само проблясъци, подобно на сън, докато не се събудих преди малко. Колко съм спал?

— Спите вече около шестнадесет часа. Ногър и двамата ни механици почти ви внесоха на ръце и после и двамата заспахте. Аз и Мак ви съблякохме, поизмихме част от калта и ви занесохме в леглото — страхувам се, че не пипаме особено нежно, но вие така и не се събудихте.

— Азадех добре ли е?

— О, да. Проверих няколко пъти, спи като пеленаче. Какво ста… о, извинете, никакви въпроси! Първо бръснене и баня. Страхувам се, че водата не е много топла, но включих електрическата печка в банята, вече трябва да се е постоплило…

Сега Рос наблюдаваше Петикин, който поднасяше уискито на Макайвър и Гавалан.

— Сигурен ли сте, че няма да пиете, капитане?

— Не, не, благодаря. — Рос несъзнателно хвана дясната си китка и я разтри. Енергията му бързо се изчерпваше, чувствуваше се много уморен.

Гавалан забеляза това и разбра, че няма много време.

— Можете ли да си спомните нещо, което да ни даде представа, къде може да е Ерики?

— Нищо повече от това, което ви казах. Може би Азадех ще може да помогне — името на човека от Съветите беше нещо като Цертага — онзи, с когото Ерики беше принуден да работи на границата. Както ви казах, те я използваха като заплаха и имаше някакви усложнения с баща й и с пътуването, което щяха да предприемат заедно — съжалявам, не мога да си спомня точно. Другият човек, който беше приятел на Абдула хан, се казваше Мжитрик, Пьотър Олег Мжитрик. — Това напомни на Рос за кодираното съобщение на Виен Розмънт за хана, но той реши, че не е работа на Гавалан, нито пък всичките убийства, нито пък бутането на човека под камиона на пътя, нито че един ден ще се върне обратно в селото и ще отсече главите на касапина и каландара, които, ако не беше милостта на Бога и планинските духове, щяха да я пребият с камъни и да го осакатят. Ще го направи, след като докладва, след като види Армстронг или Толбът, или американския полковник, но преди това ще ги попита кой е предал операцията при Мека. Някой го е направил. За момент мисълта за Розмънт, Тенцинг и Гуенг го заслепи. Когато мъглата се разсея, той погледна часовника на камината.

— Трябва да отида до едно място близо до британското посолство. Далеч ли е оттук?

— Не, можем да ви закараме, ако искате. — Гавалан погледна Макайвър. — Мак, хайде да тръгваме… може би ще успея да хвана Толбът. Ще имаме време да се върнем, за да видим Азадех и Ногър, ако е тук.

— Добра идея.

— Може ли това да стане сега? Съжалявам, но се страхувам, че ще заспя отново, ако не го направя.

Гавалан стана и облече тежкото си палто.

— Ще ви дам на заем едно палто и някакви ръкавици — каза на Рос Петикин. Видя как очите му се стрелнаха към коридора. — Да събудя ли Азадех?

— Не, благодаря. Ще… просто ще надникна.

— Втората врата вляво.

Те го проследиха с поглед как върви по коридора, стъпките му бяха безшумни като на котка, как тихо отвори вратата, застана за миг на прага, после затвори отново. Рос взе пушката си и двете кукрита, своето и на Гуенг. Помисли за момент, после постави своя нож на камината.

— В случай, че не се върна — каза той, — кажете й, че това е подарък, подарък за Ерики. За Ерики и за нея.