Джеймс Клавел
Вихрушка (58)

58

Летището в Бандар-е Делам: 7,49 вечерта.

Руди Луц стоеше под стрехата на площадката на своя фургон и наблюдаваше поройния дъжд.

— Scheiss — промърмори той.

Вратата зад него беше отворена и сноп светлина искреше в едрите дъждовни капки. От магнетофона се лееше нежната музика на Моцарт. Вратата на съседния фургон, който им служеше за офис, се отвори и той видя Поп Кели да излиза с отворен чадър и да шляпа през локвите към него. Но не забеляза иранците, скрити в сенките. Някъде из базата мяучеше и фучеше котарак.

— Здрасти, Поп. Влез. Получи ли го?

— Да, няма проблеми. — Кели се отърси от дъждовните капки. Вътре фургонът беше топъл и уютен, чист и подреден. Капакът на вградената уредба беше свален, в музиката се примесваха атмосферни смущения, кафеварката на печката вече съскаше.

— Кафе?

— Благодаря, ще си налея.

Кели му връчи документа и влезе в кухненския бокс. Книжата съдържаха набързо нахвърляни колони от цифри: температури, посоки на вятъра и силата му на всеки няколко хиляди стъпки, атмосферни налягания и утрешната прогноза.

— Кулата в Абадан каза, че е коригирано към днешна дата. Твърдят, че са включени всички данни на „Бритиш Еъруейз“ за днес. Не изглежда толкова зле, а?

— Ако е вярно. — Прогнозата предвиждаше намаляване на валежите около полунощ и спадане на силата на вятъра. Руди усили музиката, Кели седна до него и снижи глас.

— Може да е добре за нас, но е зле за Ковис. И все пак ще трябва да заредим във въздуха, за да стигнем до Бахрейн. — Отпи с наслада от кафето си — горещо и силно, с лъжичка кондензирано мляко. — Какво би направил, ако беше на мястото на Анди?

— С трите бази на гърба ми бих… — чу се лек шум отвън. Руди стана и погледна през прозореца. Нищо. После отново мяученето на котарака, но по-близо. — Проклети котки, карат ме да потръпвам от страх.

— Аз обичам котките — засмя се Кели. — В къщи имаме три: Матю, Марк и Люк. Двете са сиамски, другата е на ивици. Бети казва, че момчетата я врънкали да вземе и Джон, че да ги закръглят на четири.

— Как е тя?

С днешния полет на „Бритиш Еъруейз“ до Абадан беше пристигнал Шандор Петрофи за четвъртия 212, заедно с поща от Гавалан, изпратена по него поради неприятностите в Главната квартира в Абърдийн — първата им поща от седмици насам.

— Отлично, всъщност превъзходно — три седмици до термина. Моето момиче обикновено е като часовник. Ще се радвам да си бъда отново вкъщи, когато роди. — Кели цял засия. — Докторът казва, че според него този път най-после щяло да е момиче.

— Моите поздравления! Това е великолепно. — Всички знаеха, че Кели се надява на чудо, но седем момчета и едно момиче — това са много гърла за хранене. Руди си помисли колко му е трудно да издържа и да плаща училищните такси само на три деца и без ипотека на къщата — къщата беше оставена на жена му от баща й, Бог да благослови дъртия безобразник. — Много гърла, не мога да си представя как се справяш.

— О, справям се, слава Богу. — Кели погледна към прогнозата и се намръщи. — Знаеш ли, ако бях на мястото на Анди, бих натиснал копчето и не бих отлагал.

— Ако зависеше от мен, аз бих зарязал и забравил цялата тази налудничава идея. — Руди не повиши глас, а се наведе по-близо. — Знам, че може би компанията ще бъде закрита и Анди може би ще го преживее тежко. Но ние всички можем да си намерим друга работа, дори по-добре платена, имаме семейства, за които трябва да мислим, а и всички тези нарушения са ми крайно неприятни. Как, по дяволите, ще се измъкнем? Невъзможно е. Ако ни…

Светлина от фарове на кола освети прозореца, приближаващият се шум от мощен двигател се усили, после замря отвън.

Руди се лепна на прозореца. Видя от колата да излиза Затаки с няколко Зелени ленти, а после Нумир, управителят на базата им, да идва от фургона на офиса с чадър.

— Scheiss — промърмори Руди отново, намали музиката, бързо огледа фургона за уличаващи доказателства и пъхна прогнозата в джоба си.

— Салаам, полковник — поздрави той, като отвори вратата. — Мен ли търсехте?

— Салаам, капитане, да, вас. — Затаки влезе в стаята, преметнал през рамо американски автомат. — Добър вечер — каза той. — Колко хеликоптера има тук сега, капитане?

— Четири 212 и… — започна Нумир.

— Попитах капитана — кипна Затаки, — не теб. Ако ми е необходима информация от теб, ще те попитам! Капитане?

— Четири 212 и два 206, полковник.

За техен ужас и особено за ужас на Нумир Затаки каза:

— Добре. Искам два 212 да се явят в „Иран-Тода“ утре в осем часа сутринта, за да работят по разпореждане на ага Уотанабе, тамошния шеф. От утре ще докладвате ежедневно. Познавате ли го?

— Ъ-ъ, да… веднъж имаха КАЗЕВАК и им помогнахме да се оправят. — Руди се опитваше да се овладее. — А те ще работят ли на празника, полковник?

— Да. Вие също.

— Но аятолахът каза… — почна пак Нумир.

— Той не е законът. Млъкни. — Затаки погледна Руди. — Бъдете там в осем сутринта.

Руди кимна.

— Да… добре. Мога ли, ъ-ъ, мога ли да ви предложа кафе, полковник?

— Благодаря. — Затаки подпря автомата си на стената и седна до вградената маса с приковани върху Поп Кели очи. — Не съм ли ви срещал в Ковис?

— Да, да, срещали сме се — отвърна Кели. — Там е… там е обичайната ми база. Аз, ъ-ъ, докарах един 212. Аз съм Игнатиус Кели. — Той отново потъна в стола си срещу Затаки, също толкова скапан, колкото и Руди под пронизващия, втренчен поглед. — Нощ за риби, нали?

— Какво?

— Е, дъждът.

— А, да — съгласи се Затаки. Радваше се, че говорят на английски, с което попълваше познанията си на този език. Беше убеден, че иранците, които могат да общуват на този интернационален език и имат образование, ще бъдат търсени после, независимо дали са молли, или не. След посещението в Ковис и вземането на хапчетата, предписани му от доктор Нът, той се чувствуваше много по-добре и заслепяващото го главоболие беше намаляло. — Ще ти попречи ли дъждът да летиш утре?

— Не, не…

— Зависи — извика Руди от кухнята — дали фронтът ще се влоши, или ще се подобри. — После донесе подноса с две чаши, захар и кондензирано мляко, опитвайки се все още да се справи със сполетялата ги нова беда. — Моля, заповядайте, полковник. Що се отнася до „Иран-Тода“ — рече той предпазливо, — всичките ни хеликоптери са наети по договор с „Иран Ойл“ и тук за това отговаря ага Нумир. — Нумир кимна, понечи да каже нещо, но размисли. — Имаме договори с „Иран Ойл“.

Тишината стана по-плътна. Всички гледаха внимателно Затаки. Без да бърза, той сложи три препълнени лъжички захар в кафето си, разбърка го и отпи.

— Много е хубаво, капитане. Да, много хубаво и да, знам за „Иран Ойл“, но реших, че „Иран-Тода“ има предимство пред „Иран Ойл“ сега-засега и утре вие ще доставите два 212 на „Иран-Тода“ в осем часа сутринта.

Руди хвърли поглед към управителя на базата, който избягваше очите му.

— Но… добре, да предположим, че с „Иран Ойл“ всичко е наред, то…

— Наред е — каза Затаки на Нумир. — Нали, ага?

— Да, да, ага — кимна покорно Нумир. — Аз, разбира се, ще информирам районната главна квартира за вашите… вашите забележителни указания.

— Добре. Значи всичко е уредено. Добре.

„Не е уредено“ — искаше да изкрещи ужасеният Руди.

— Мога ли да попитам колко, ъ-ъ, колко ще ни плащате по новия договор? — попита той. Чувствуваше се като глупак.

Затаки нарами оръжието си и стана.

— Споразумението ще изготви „Иран-Тода“. Благодаря. Капитане, ще се върна тук след първата молитва утре. Вие ще летите с един от двата хеликоптера, а аз ще ви придружавам.

— Зашеметяваща идея, полковник — внезапно избухна Поп Кели и на Руди му се прииска да го убие. — Няма нужда да идвате преди, осем, за нас така ще е по-удобно — ще имаме достатъчно време, за да пристигнем там, да кажем, в осем и петнадесет. Чудесна идея да работим за „Иран-Тода“, направо зашеметяваща. Винаги сме искали този договор, просто не можем да ви се отблагодарим, полковник! Фантастично! Всъщност, Руди, би трябвало да вземем всичките четири хеликоптера и да информираме момчетата веднага, за да спестим време! Да, сър, ще ги зарадвам вместо вас! — Той се втурна навън.

Руди се пулеше след него вбесен.