Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Whirlwind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
atoslove (2010)
Разпознаване и начална корекция
ihm (2011)
Допълнителна корекция
bobim (2013)
Форматиране
yoda (2011)

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том I

Американска. Първо издание

ISBN: 954–404–010–2 (Том I)

ISBN: 954–404–009–9 (многотомно)

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Печатница ДФ „Балканпрес“ — София

 

 

Издание:

Джеймс Клавел. Вихрушка. Том II

Американска. Първо издание

Издателска къща „Ведрина“, София, 1993

Редактор: Иван Тотоманов

Коректори: Лили Анастасова, Анели Ръждева-Векилска

Технически редактор: Душка Кордова

 

First publiched in Great Britain in 1986

by Hodder and Stoughton Limited

Whirlwind

© 1986 by James Clavell

 

© Галина Димитрова, Георги Стойчев, Йосиф Леви — преводачи, 1993

© Петър Станимиров — художник, 1993

 

Формат: 84/108/32

Печатница ДФ „БАЛКАНПРЕС“ — София

История

  1. — Добавяне

Неделя
18 февруари 1979 г.

34

Дворецът на Абдула хан, Табриз: 3,13 през нощта.

 

В тъмнината на малкото помещение капитан Рос отвори кожената капачка на часовника си и се взря във фосфоресциращия циферблат.

— Всичко наред ли е, Гуенг? — пошепна той на непалски.

— Да, сахиб — отговори тихо Гуенг, доволен, че чакането е свършило.

Двамата предпазливо станаха от дюшеците, проснати върху старите миризливи черги на твърдия пръстен под. Въобще не се бяха събличали, Рос се промъкна до прозореца и надникна навън. Пазачът се беше свлякъл до вратата и спеше дълбоко, стиснал карабината в скута си. На двеста метра по-нататък, отвъд покритите със сняг овощни градини и пристройки, се издигаше четириетажният дворец на Горгоните. Нощта беше тъмна и студена, от време на време луната се показваше сред облаците.

„Пак ще вали сняг“ — помисли си той и открехна вратата. Двамата застанаха на прага и се вгледаха в тъмнината. Никъде никаква светлинна. Рос безшумно се приближи до пазача, раздруса го, но това не смути наркотичния му сън, който траеше вече два часа. Лесно му бяха пробутали опиата в парче шоколад, което пазеха за такива цели в пакета за неотложна помощ — някои от блокчетата бяха с наркотици, други — с отрова. Рос отново се взря в мрака, изчакваше търпеливо луната да се скрие зад облак. Почеса разсеяно мястото, където го беше ухапала дървеница. Беше въоръжен с нож и една граната.

— Ако ни спрат, Гуенг, тръгнали сме на разходка — беше го предупредил той. — По-добре да оставим оръжията си тук. „Защо носите ножове и граната?“ — „Ами по стар непалски обичай — в нашия полк е закон да си въоръжен.“

— Ще ми се да грабнем всичките ни оръжия, да се върнем в планините и да си проправим път на юг, сахиб.

— Ако сега не мине номерът, ще прибегнем и до това, макар че е рискована игра. Изключително рискована. Ще ни устроят засада на открито — преследвачите продължават претърсването и няма да се откажат, докато не ни хванат. Не забравяй, че едва успяхме да стигнем дотук. Оцеляхме само благодарение на предрешаването.

След засадата, където бяха убити Виен Розмънт и Тенцинг, той и Гуенг облякоха ямурлуците на двама от нападателите. Той искаше да се отърват от униформите си, но все пак реши, че не е разумно.

— Ако ни хванат — хванат. — Гуенг се беше ухилил.

— Затова сега бъди добър индус. А като ни убият, не идва краят, а началото.

— Е, как да направя тази работа, Гуенг? Как да стана индус?

Усмихна се кисело, припомняйки си обърканото изражение на Гуенг, който сви рамене в недоумение. Спомни си и как след това бяха прибрали и затрупали със сняг телата на Виен Розмънт и Тенцинг според обичая на Високите планини: „Това тяло няма повече стойност за душата и поради неотменимостта на прераждането то се оставя на животните и птиците, които са сродни души, чиято карма е да се стремят, за да достигнат Нирвана — мястото на Небесното спокойствие.“

На другата сутрин забелязаха неуморимите си преследвачи. Когато слязоха от хълмовете в предградията на Табриз, потерята беше само на половин километър зад тях. Спаси ги единствено маскировката им, която им позволи да останат незабелязани сред номадите, високи колкото Рос, със сини очи и добре въоръжени. Имаха късмет и бързо откриха задната врата на мръсния гараж. Рос каза името на Виен Розмънт и човекът от гаража побърза да им отвори. Същата вечер дойде Абдула хан — много враждебен и недоверчив.

— Кой ви изпрати при мен?

— Виен Розмънт. Той ни каза и за това място.

— Кой е този Розмънт? Къде е сега?

Рос му разправи какво беше станало при засадата и долови нещо ново в изражението на хана, макар че той си оставаше все така враждебно настроен.

— Как да разбера, че ми казвате истината? Кой сте вие?

— Преди да умре, Виен ме помоли да ви предам едно съобщение. Той бълнуваше и умря в мъки, но ме накара да го повторя три пъти, за да бъде сигурен, че ще го запомня. То е следното: „Кажи на Абдула хан, че Питър иска главата на Горгон, а синът му е още по-лош от него. Синът играе с кюрди и пие суроватка, същото прави и бащата, който ще се опита да използува Медузата, за да хване Горгона.“

Видя, че очите на възрастния човек светнаха, но не с радостен блясък.

— Значи това означава нещо за вас?

— Да, че познавам Виен. Значи той е мъртъв. Такава е била волята на Аллах, но жалко. Виен беше много добър човек и голям патриот. Вие кои сте? Каква е задачата ви? Какво правите из нашите планини?

Рос отново се поколеба и си спомни, че Армстронг го инструктира да не се доверява твърде много на този човек. Въпреки това Розмънт, на когото вярваше, му беше казал, издъхвайки: „Можеш спокойно да се довериш на този дърт негодник. Пет пъти животът ми е бил в неговите ръце и нито веднъж не ме е предал. Върви при него, той ще ви измъкне…“

Абдула хан се усмихваше, но усмивката му беше жестока като очите му.

— Можете да ми се доверите — мисля, че нямате друг избор.

— Да. „Но не кой знае колко много“ — добави той наум. Ненавиждаше думата „доверие“, нейната цена бяха милиони жертви, загинали за свободата и спокойствието на всеки човек по земята.

— Трябваше да се обезвреди Сабалан. — И той му разказа какво беше станало там.

— Слава на Аллах! Ще съобщя на Уесън и Толбът.

— На кого?

— Няма значение. Ще ви придвижа на юг. Елате с мен, тук не е безопасно. Преследването е в разгара си, има обявена награда за „двама британски саботьори, врагове на исляма.“ Кои сте вие?

— Аз съм капитан Рос, а това е сержант Гуенг. Кои са преследвачите ни? Иранци? Или от Съветския съюз? Или ръководени от него?

— Руснаците все още не действат открито в моя Азербайджан, поне засега. — На устните на хана се появи странна усмивка. — Отвън е моята камионетка. Качвайте се бързо и лягайте на задната седалка. Ще ви скрия и когато опасността отмине, ще ви прехвърля в Техеран, но трябва да изпълнявате всичко, което ви наредя. Безпрекословно. Така беше преди два дни, но всичко се промени след пристигането на хората от Съветския съюз и хеликоптера. Когато луната се скри зад един облак, Рос потупа Гуенг по рамото. Ниският мъж потъна в овощната градина. Щом чу сигнала, че пътят е чист, той го последва. Притичваха на прибежки един след друг, докато стигнаха северното крило на голямата сграда. Нямаше пазачи, нито кучета, макар че Гуенг беше виждал няколко доберман-пинчера, вързани на синджири.

Лесно се изкатериха по балюстрадата и се озоваха на верандата на първия етаж. Гуенг вървеше напред. Притича под прозорците с кепенци до стълбището, което водеше до следващата веранда. Изчака на горната площадка, докато си поеме дъх. Рос го следваше. Гуенг посочи втория ред прозорци и извади ножа си, обаче Рос поклати глава и кимна към страничната врата, скрита в дълбока сянка. Опита се да я отвори и тя силно изскърца. Някакви нощни птици се обадиха в овощната градина. Двамата мъже се загледаха в мрака, очаквайки появата на патрул, но не се случи нищо. Изчакаха още малко за по-сигурно и Рос мина напред. Беше напрегнат, адреналинът нахлуваше в кръвта му.

Коридорът беше дълъг, с много врати и от двете страни, някои от прозорците гледаха на юг. Той спря пред втората врата и внимателно натисна дръжката. Вратата безшумно се отвори и Рос влезе, последван от Гуенг, който беше приготвил ножа и гранатата. Стаята приличаше на приемна — обзаведена със старомодни викториански мебели и две канапета, на пода имаше тежки килими и възглавници. От нея излизаха две врати. Като се молеше на Бога да е направил правилния избор, Рос отвори вратата, която беше по-близо до ъгъла на сградата и влезе. Пердетата бяха спуснати, но през една пролука проникваше лунна светлина и осветяваше леглото. Там спеше човекът, когото търсеха, но с него имаше и жена. Бяха завити с дебел юрган. Без да губят време, двамата застанаха от двете страни на спящите: Рос се зае с мъжа, а Гуенг — с жената. Едновременно запушиха устите им със смачканите на топка носни кърпички, за да не извикат.

— Ние сме свои, пилоте, не викай — пошепна Рос в ухото на Ерики, без да знае нито неговото, нито името на жената, знаеше само, че това е пилотът. Видя как внезапната уплаха от неочакваното събуждане премина в силен гняв и големите ръце на летеца се протегнаха да го стиснат за гушата. Успя да ги избегне и още по-силно притисна кърпата към устата на Ерики, като го държеше здраво.

— Ще ви пусна, пилоте, но не викайте. Ние сме приятели, англичани сме, английски войници. Ако сте се разбудили окончателно и ме разбирате, кимнете с глава. — Той изчака и повече усети, отколкото забеляза огромният човек да кима. Гледаше го в очите. А те таяха заплаха.

— Дръж й устата запушена, Гуенг, докато се оправя с този — прошепна на непалски, след това се обърна към Ерики: — Не се плашете, пилоте, ние сме приятели.

Спря да го натиска и отскочи, защото Ерики се хвърли към него, а след това се опита да докопа и Гуенг, но застина на място. Един лунен лъч се отразяваше от извития нож, опрян в гърдите на жената. Азадех гледаше с широко отворени ужасени очи.

— Недей! Пусни я… — каза дрезгаво Ерики на руски. Виждаше само ориенталските очи на Гуенг и помисли, че това е един от хората на Цимтарга. Все още не разбираше какво става. Не можеше да се отърси от съня, главата го болеше от многото часове летене в лоши атмосферни условия, когато бе разчитал само на приборите на пулта за управление.

— Какво искате?

— Говори на английски. Нали си англичанин?

— Не, финландец съм.

Ерики се взря в Рос, който се очертаваше само като силует на лунната светлина.

— Какво искате, по дяволите?

— Съжалявам, че ви събудихме по такъв начин — отговори Рос припряно, приближи се и продължи с тих глас: — Извинете, но трябваше да говоря с вас на четири очи. Много е важно…

— Кажете на този негодник да пусне жена ми! Веднага!

— Това е вашата съпруга? Да, да… разбира се, извинявайте. Тя… нали няма да пищи? Моля ви, кажете й да не вика.

Едрият пилот се обърна към жената, която лежеше неподвижно под дебелия юрган, все още със затисната уста, ножът над нея не помръдваше. Гласът му беше нежен и окуражаващ. Не говореше английски или фарси, а някакъв друг език. Рос с ужас установи, че е руски, и още повече се обърка, защото беше очаквал да попадне на английски пилот на С-Г без партньорка в леглото, а не на финландец със съпруга рускиня. Изплаши се, че е вкарал Гуенг в клопка. Погледът на пилота се закова върху него, в очите му се таеше заплаха.

— Кажете му да пусне жена ми. — Ерики говореше на английски. Все още съобразяваше трудно. — Тя няма да пищи.

— Какво й казахте? На руски ли беше?

— Да. Обясних й: „Този негодник ще те пусне след секунда. Не викай. Не викай, просто застани зад мен. Без да бързаш, застани зад мен. Не прави нищо, освен ако се хвърля върху другия негодник и тогава се бий с нокти и зъби.“

— Вие руснак ли сте?

— Казах ви, че съм финландец, и много бързо ми омръзват мъже с ножове през нощта, били те англичани, руснаци, че дори и финландци.

— Вие се пилот на хеликоптер на С-Г, нали така?

— Да, но побързайте да я пуснете, защото не ме интересува кой сте и не знам какво ще направя.

Рос още не беше преодолял паниката си.

— Тя рускиня ли е?

— Съпругата ми е иранка, говори руски, също и аз — смразяващо изрече Ерики, като се премести малко, за да излезе от лунния лъч. — Застанете на светло, за да мога да ви видя. За последен път ви повтарям да наредите на този дребен негодник да пусне жена ми, след това кажете какво искате и изчезвайте.

— Извинявайте за станалото. Гуенг, пусни я.

Гуенг и извитият му нож не помръднаха. Той каза на непалски:

— Да, сахиб, но първо вземи ножа, който е под възглавницата на мъжа.

— Ако се опита да го вземе, само да се опита да го докосне, братко, заколи я, а аз ще го пипна — отговори му Рос на същия език, а след това продължи вежливо на английски: — Пилоте, под възглавницата ви има нож. Моля ви да не го пипате, съжалявам, но ако посегнете към него, ще стане по-лошо… моля ви, бъдете търпелив. Пусни я, Гуенг — нареди той, без да изпуска летеца от очи. С крайчеца на окото си забеляза неясното очертание на лице, наполовина закрито от дълга разчорлена коса, после жената се скри зад широките рамене на финландеца, като се загърна по-плътно в зимната си нощница. Рос беше с гръб към светлината и не можа да я види добре, усети само омразата, излъчвана в полумрака от очите й.

— Извинявам се, че нахълтахме като крадци през нощта. Моля да ни простите — обърна се той към нея.

Тя не отговори. Той повтори извинението на фарси. Тя пак не отговори.

— Моля ви, извинете ни пред съпругата ви.

— Тя говори английски. Какво искате, по дяволите? — Сега, когато Азадех вече беше в безопасност, Ерики се почувствува малко по-спокойно, но много добре си даваше сметка колко близо е другият мъж с извития, голям като сабя нож.

— Ние сме нещо като затворници на хана, пилоте, и аз дойдох да ви предупредя и да искам помощ от вас.

— За какво да ме предупредите?

— Преди няколко дни помогнах на един от вашите капитани — Чарли Петикин — започна Рос и видя, че споменатото име направи силно впечатление, затова се поотпусна. Разказа бързо на Ерики за Дошан Тапе и нападението на САВАК, за това как бяха избягали, като направи точно описание на Петикин, за да не стане някаква грешка.

— Чарли ни разправи за вас — отговори Ерики с удивление и вече без страх, — но не и за това, че ви е спуснал близо до Бандар-е Пахлави. Разбрахме само, че някакви британски парашутисти го отървали от САВАК, иначе щели да му видят сметката.

— Помолих го да не споменава името ми. Изпълнявах служебните си задължения.

— Чарли е имал голям късмет, та ние… — Жената пошепна нещо на ухото на съпруга си и го прекъсна. Той кимна и пак погледна към Рос.

— Вие ме виждате, но не и аз, застанете на светлото, а колкото до Абдула, ако бяхте негови затворници, щяхте да сте оковани във вериги или в тъмница, а не да се шляете из двореца.

— Казаха ми, че ханът може да ни помогне, ако попаднем в беда, и той ни увери, че ще ни скрие, докато успее да ни прехвърли в Техеран. Междувременно ни настани в една барака, далече от хорските погледи, в другия край на имението. Имаме си и постоянна охрана.

— От кого ви е скрил?

— Ние изпълнявахме, ъ-ъ, секретна задача и ни преследваха…

— Каква секретна задача? Пак не ви виждам, преместете се на светло.

Рос се придвижи, но не достатъчно.

— Трябваше да взривим едно секретно американско радарно оборудване, за да не го пипнат руснаците или техните поддръжници. Аз…

— Сабалан?

— Откъде знаете, по дяволите?

— Принуден съм да возя един руснак и група левичари, които претърсват радарните станции близо до границата и прекарват каквото е останало в Астара, на крайбрежието. Едната станция беше разбита, нищо не измъкнаха от нея, а досега и от останалите не е взето нещо кой знае колко ценно, поне доколкото ми е известно на мен. И така — за какво ще ме предупреждавате?

— Насила ли ви карат да летите?

— Съпругата ми е заложница на хана и руснаците срещу моята отзивчивост и добро поведение — отговори простичко Ерики.

— Боже мой! — Мозъкът на Рос работеше напрегнато. — Аз просто разпознах емблемата на С-Г, когато кръжахте, и дойдох да ви предупредя, че тук има руснаци, дойдоха рано тази сутрин и планират да ви отвлекат с любезната помощ на хана. Той, изглежда, работи и за тия, и за ония — двоен агент.

Рос забеляза изумлението на Ерики.

— Нашите хора бързо научават тези неща.

— Да ме отвлекат? С каква цел?

— Нямам точна представа. След като пристигна хеликоптерът ви, изпратих Гуенг да разузнае. Той се измъкна през задния прозорец. Разправи им, Гуенг.

— Току-що бяха обядвали, сахиб, ханът и руснакът, и бяха до съветската кола, защото гостът щеше да си тръгва. Бях в близките храсталаци и чух всичко. Руснакът каза: „Благодаря за информацията и предложението.“ Ханът отговори: „Значи се споразумяхме, нали, Патар?“ Руснакът каза: „Да, ще препоръчам всичко, което искаш. Ще се погрижа, пилотът повече да не ти се мярка пред очите. Като свърши работа тук, ще бъде изтеглен на север…“ Гуенг спря, защото Азадех сподавено пое въздух.

— Да, мемсахиб?

— Няма нищо.

Гуенг се съсредоточи, за да им разправи всичко с най-пълните подробности:

— Руснакът каза: „Ще се погрижа пилотът повече да не ви досажда. Като свърши тук работата, ще бъде преместен на север, завинаги. Тогава…“ — Гуенг за момент се замисли. — А, да! Тогава той каза: „Моллата няма повече да ви създава неприятности, а в замяна вие ще ми хванете английските саботьори, нали така? Искам ги живи, ако е възможно.“ Ханът отговори: „Да, ще ги пипнем, Патар, а ти…“

— Пьотър — обади се Азадех с ръка на рамото на Ерики. — Името му е Пьотър Мжитрик.

— Боже мой! — измърмори Рос. Всичко му се изясни.

— Какво? — попита Ерики.

— После ще ви кажа. Довърши, Гуенг.

— Да, сахиб. Ханът каза: „Ще ги хвана, Патар, ако мога, живи. Какво ще получа в замяна, ако са живи?“

Руснакът се разсмя: „Всичко, което е в рамките на разумното. А аз?“ Ханът отвърна: „Ще я доведа със себе си при следващото ми посещение при теб.“ Сахиб, това беше всичко. И тогава руснакът се качи в колата и си замина.

Азадех потрепери.

— Какво има? — попита я Ерики.

— Той има предвид мен — каза тя с отпаднал глас.

— Не разбирам — обади се Рос.

Ерики се поколеба, главата го стегна още повече. Азадех му беше разправила как баща й я беше повикал да обядва с него и Пьотър Мжитрик, който я бил поканил на гости в Тбилиси: „Разбира се, заедно с вашия съпруг, ако е свободен. Бих искал да ви разведа из околностите…“, а също и колко внимателен бил с нея руснакът.

— Става въпрос за нещо съвсем лично. Не е важно — отвърна Ерики. — Струва ми се, че ми направихте голяма услуга. Аз с какво мога да ви помогна? — Той протегна ръката си. — Казвам се Йоконен. Ерики Йоконен, а това е съпругата ми, Аза…

— Сахиб! — изсъска предупредително Гуенг. Рос замръзна, като видя, че другата ръка на Ерики е под възглавницата.

— Не мърдай — заповяда той и ножът му изведнъж блесна извън ножницата.

Ерики усети сериозността на положението по тона му и се подчини. Англичанинът внимателно отмести възглавницата, но ръката на пилота не беше близо до ножа. Той го взе. Острието проблесна в ивицата лунна светлина. Замисли се за момент и го подаде на Ерики с дръжката напред.

— Извинявайте, но сигурността си е сигурност.

Стисна протегнатата ръка, която не се огъна, и усети огромната й сила. Рос му се усмихна и леко се завъртя, така че светлината едва сега падна на лицето му.

— Казвам се Рос, капитан Джон Рос, а това е Гуенг…

Азадех хлъцна и подскочи. Погледите на всички се впериха в нея и Рос вече ясно я видя. Да, това беше тя, същата, както преди десет години. Азадех Гордън, както я знаеше той тогава. Азадех Гордън от Високите планини, вперила очи в него, по-красива от всякога, сякаш Господ я е изпратил.

— Боже мой, Азадех, не можах да видя лицето ти…

— Нито аз твоето, Джони.

— Азадех… Боже мой — заекваше Рос.

И двамата сияеха. Тогава чу гласа на Ерики и видя, че той го гледа, стиснал големия нож. Обзе го страх.

— Вие сте Джони Светлите очи? — изтърси Ерики.

— Да, да, аз съм… имах честта да познавам съпругата ви преди години, много отдавна… Боже мой, Азадех, колко се радвам да те видя!

— А ти… — Ръката й не слизаше от рамото на Ерики.

Ерики усещаше как ръката й го изгаря, но не помръдваше, хипнотизиран от мъжа пред себе си. Тя му беше разказала за Джон Рос и резултата от лятото, което прекарали заедно, за това, че той не е знаел, че е бременна, и че тя така и не се опитала да го търси, за да му каже, защото не искала.

— Грешката беше моя, Ерики, а не негова — беше му признала тя. — Бях влюбена, току-що бях навършила седемнадесет години, а той деветнадесет — наричах го Джони Светлите очи, защото по-рано никога не бях виждала човек с такива сини очи. Бяхме влюбени един в друг, но това беше само една лятна любов, не като нашата сега, която е завинаги. Ще се омъжа за теб, ако татко разреши, о, дано, дай Боже, но само ако ще можеш да си щастлив с мен, знаейки, че още преди време, някога, съм станала жена. Трябва да ми обещаеш, да ми се закълнеш, че ще си щастлив като мъж и съпруг, защото може би някой ден ще го срещнем. Аз ще съм радостна да го видя и ще му се усмихна, но душата ми ще принадлежи на теб, тялото ми, животът ми и всичко, което имам…

Той се закле, както тя искаше, искрено и с цялото си сърце, за да разсее тревогите й. Той беше модерен човек, финландец, и проявяваше разбиране — та нали Финландия винаги е била прогресивна, нали тя беше втората страна в света след Нова Зеландия, която даде право на жените да гласуват? Не изпитваше никаква тревога. Абсолютно никаква. Само му беше тъжно за нея, че не е била внимателна, защото тя му беше разправила за гнева на баща си — чувство, което той можеше да разбере.

А сега ето го тук този човек, красив, силен и млад, много по-близък до нейния ръст, отколкото той, а също и по възраст. Ревността разкъсваше Ерики отвътре.

Рос се опитваше да мисли трезво, обаче присъствието й го беше завладяло. Той отмести очи от нея и от спомена за нея и погледна Ерики. Всичко му стана ясно.

— Преди много време се запознах с жена ви в Швейцария, където учих известен период.

— Да, знам — отвърна Ерики. — Азадех ми е разказвала за вас. Аз съм… това е една изненадваща среща за всички нас.

Той стана от леглото, извисявайки се над Рос. Ножът все още беше в ръката му. Гуенг стоеше нащрек с гол нож от другата страна на спалнята.

— Значи така. Още веднъж много ви благодаря за предупреждението, капитане.

— Казахте, че ви принуждават да возите руснаците, така ли?

— Азадех е заложница за доброто ми поведение — отвърна Ерики.

Рос кимна замислено.

— Щом като ханът е враждебно настроен, едва ли имате някакъв изход от положението. Боже Господи, каква бъркотия! А аз мислех, че след като и вас ви заплашват, ще искате и вие да избягате и бихте могли да ни вземете в хеликоптера.

— Да можех, бих го направил, ами да… да, разбира се. Обаче ме пазят двадесет души през цялото време, докато летя, и Азадех… съпругата ми и аз сме под постоянно наблюдение, когато сме тук. Има и още един руснак на име Цимтарга, който ми е като сянка, а Абдула хан… си отваря очите на четири.

Ерики още не беше решил какво да прави с този Рос. Погледна към Азадех и видя, че усмивката й е истинска, ръката й на рамото му излъчваше доверие. Ясно беше, че този човек не беше нищо друго за нея, освен стар приятел. Но това почти не премахваше у него заслепяващия импулс да изпадне в амок. Успя да си наложи да й се усмихне.

— Трябва да внимаваме, Азадех.

— Много — отвърна тя. Беше почувствувала потръпването под ръката си, когато той беше изрекъл „Джони Светлите очи“, и й беше ясно, че от тримата само тя може да овладее гнева му. В същото време ревността на Ерики, която той така усилено се опитваше да скрие, я вълнуваше също както откритото възхищение от страна на нейната отдавна отминала любов. „О, да — помисли си тя, — Джони Светлите очи, ти си още по-привлекателен отпреди, още по-строен, по-вълнуващ с извитата си сабя, брадясалото лице, мръсните дрехи и миризмата на мъж — как не можах да те позная?“

— Преди минута, когато поправих този човек, че не е „Патар“, а „Пьотър“, ти изведнъж се сети за нещо, Джони. Какво беше то?

— Едно кодирано съобщение, което трябваше да предам на хана — отговори Рос, като с болка осъзнаваше, че още е под въздействието на магията й. — Трябваше да предам следното: „Кажи на Абдула хан, че Питър“ — той може да е Гуенговият „Патар“ или Пьотър, руснакът — „че Питър иска главата на Горгон, а синът на Питър е по-лош от Питър. Синът си играе с кюрди и пие суроватка, същото прави и бащата, който ще се опита да използува Медузата, за да хване Горгона.“

— Това се разбира, нали Ерики? — попита Азадех.

— Да — отвърна Ерики разсеяно. — Но защо „кюрди и суроватка“?

— Може би иска да каже — обади се Азадех с нараснало вълнение. — „Кажи на Абдула хан, че Пьотър Мжитрик, човекът от КГБ, иска да го убие и че синът на Мжитрик — да приемем, че също е агент на КГБ — е още по-лош от баща си.“ Синът си играе с кюрди и суроватка — вероятно това означава, че синът е замесен във въстанието на кюрдите, което е заплаха за силата на хана в Азербайджан, и че КГБ, бащата, синът също са замесени… а че Пьотър Мжитрик ще използува Медуза, за да хване Горгон… — Тя за секунда се замисли. — Дали това не е някаква игра на думи и да означава „ще използува жена“, вероятно зла жена, за да хване баща ми?

Рос беше шокиран.

— Ама ханът… Боже мой, ханът твой баща ли е?

— Да, за съжаление. Фамилното ни име е Горгон — поясни Азадех, — а не Гордън. Обаче директорът на училището в Шато Дор още първия ден ми каза, че е невероятно да имам такова фамилно име, ще ми се присмиват, докато ме уморят, затова трябваше да бъде просто Азадех Гордън. На мен ми беше забавно, а директорът реши, че е по-добре да си бъда просто Азадех Гордън, а не дъщерята на хана.

— Ако съобщението е вярно, ханът не би могъл да се довери на тези кучи синове — наруши мълчанието Ерики.

— Да, Ерики. Но баща ми не се доверява на никого. Абсолютно на никого. Ако баща ми работи на два фронта, както мисли Джони — никой не може да каже какво ще направи. Джони, от кого е това съобщение за него?

— От един агент на ЦРУ, който твърдеше, че мога да имам пълно доверие на баща ти.

— Винаги съм бил уверен, че тези в ЦРУ са луди — произнесе с горчивина Ерики.

— Този не беше — реагира Рос по-остро, отколкото искаше. Видя, че Ерики почервеня, а Азадех престана да се усмихва.

Настъпи още по-тягостна тишина. Лунната светлина в стаята намаля, защото луната се скри зад облак. Мракът увеличаваше неловкостта на положението. Гуенг, който беше чул и наблюдавал всичко, усети нарасналото напрежение и тихо призова боговете да освободят присъстващите от Медуза, езичника-дявол с коса от змии, както му го бяха обрисували мисионерите в неговото първо училище в Непал. В този момент тайнственото му шесто чувство усети приближаващата се опасност, той изсъска предупредително и надзърна през прозореца. По стълбите се качваха двама пазачи с един доберман-пинчер.

Всички се вкамениха. Чуха стъпките на охраната по верандата и душенето на кучето, опънало каишката. Отправиха се към външната врата. Тя пак изскърца. Влязоха в сградата.

Приглушени гласове пред вратата на спалнята и душене на куче. Приближаваха се до вратата на преддверието. Гуенг и Рос се скриха с извадени ножове. Пазачите бавно се придвижиха по коридора, излязоха от сградата и слязоха по стълбите. Азадех страхливо промени позата си.

— Обикновено не идват насам.

— Може да са ни видели, като идвахме — отговори Рос шепнешком. — Я по-добре да си тръгваме. Ако чуете да се стреля, изобщо не ни познавате. Ако утре вечер все още сме на свобода, може ли да дойдем тук, да кажем, веднага след полунощ? Бихме могли да направим някакъв план, нали?

— Да, добре — съгласи се Ерики. — Обаче елате по-рано. Цимтарга ме предупреди, че може да се наложи да излетим преди изгрев-слънце. Елате в единадесет. Най-добре ще е да разработим няколко плана — измъкването ще бъде много трудно.

— Още колко време трябва да работите за тях — преди да ви довършат?

— Не знам. Може би три-четири дни.

— Добре. Ако не се свържем с вас, забравете ни. Окей?

— Господ да те пази, Джони — обади се загрижено Азадех. — Не се доверявай на баща ми, не трябва да му даваш възможност… не трябва да допускаш той или те да те хванат.

Рос се усмихна и стаята грейна дори за Ерики.

— Няма проблеми — желая успех на всички ни.

Рос махна с ръка и отвори вратата. След няколко секунди той и Гуенг изчезнаха също така безшумно, както се бяха появили. Ерики наблюдаваше през прозореца как двамата се спуснаха по стълбите и оцени умението им да използуват прикритието на нощта. Завидя на Рос за небрежната елегантност на маниерите и движенията му.

Азадех беше застанала до него — една глава по-ниска, прегърнала го през кръста, и също гледаше. След малко той я прегърна през раменете. Чакаха да чуят викове и стрелба, но нищо не наруши покоя на нощта. Никъде нищо не помръдваше. Той погледна часовника си. Беше четири часът и двадесет и три минути.

Хвърли поглед към небето, но още нямаше никакви признаци за зазоряване. По изгрев-слънце трябваше да тръгва, но не към северния склон на Сабалан, а към други радарни станции по-нататък на запад. От Цимтарга знаеше, че ЦРУ все още експлоатира някакви станции близо до турската граница, но от днес правителството на Хомейни е заповядало да ги закрият, евакуират и да ги оставят невредими.

— Това никога няма да стане — беше отговорил Ерики. — Никога.

— Може и да е така, може и да не е — беше се изсмял Цимтарга. — Щом получим заповед, трябва да летим заедно с моите „номади“ и бързо да сме на място…

„Майната им! Майната му на Джони Светлите очи, загдето дойде да ни усложни живота. Все пак благодаря на всички богове за предупреждението, което донесе. Какво ли планира Абдула за Азадех? Трябва да му тегля куршума на този стар пръч и всичко ще свърши. Да, ама не мога, заклех се пред Боговете на древността с клетва, която не може да бъде нарушена, да не закачам баща й — така както той самият се закле в единствения си Бог да не ни пречи, макар че ще намери начин да наруши клетвата си. Аз мога ли ла направя същото? Не мога. Клетвата си е клетва. Като онази, която дадох, че ще живея щастливо с нея, знаейки за него — за онзи — нали така беше?“ Причерня му. Беше доволен, че е тъмно.

„Значи КГБ планира да ме отвлече. Ако този план е истински, с мен е свършено. Ами Азадех? Какво, по дяволите, крои за нея Абдула? А ето че се изтърси и този Джони да ни тормози — никога не съм предполагал, че е толкова представителен и хладнокръвен — човек, с когото трябва да внимаваш, я го виж с какъв страшен нож ходи…“

— Лягай си, Ерики — повика го Азадех. — Не ти ли е студено?

Той кимна и легна от своята страна на леглото. Беше много разтревожен. Тя се сгуши в него под големия юрган. Притисна се до него не за да го възбуди, а да покаже, че няма нищо нередно в случилото се и че то не я засяга.

— Не е ли необикновено да го видя отново, Ерики! Джон Рос — на улицата изобщо не бих го познала. Толкова отдавна беше, съвсем го бях забравила… Радвам се, че се ожени за мен, Ерики. — Гласът й беше спокоен и мил. Беше сигурна, че той къса на парченца в ума си нейната отдавна отминала любов. — Чувствам се толкова сигурно с теб — ако не беше ти, щях да умра от страх — говореше тя с вид на човек, който очаква отговор. „Но не очаквам, че ще ми отговориш, скъпи“ — помисли си Азадех със задоволство и въздъхна.

Той я чу и се зачуди какво означава това. Усещаше топлината на тялото й, ненавиждаше яростта, която го беше обзела. „Дали се усмихна на бившия си любовник от съжаление? Или е побесняла от яд заради мен — няма начин да не е забелязала ревността ми. Или и е станало криво, че съм забравил клетвата си, или ме мрази, защото аз мразя този човек? Кълна се, че ще го изтръгна от съзнанието й…“

„О, Джони Светлите очи — мислеше си тя, — какъв екстаз изживях в твоите прегръдки, дори още първия път, за който се твърди, че боли, но не и мен. Просто една слаба болка, която се превърна в пламък, който ме разтопи и ми даде нов живот, по-добър от предишния, толкова по-хубав от миналия! А после се появи Ерики…“

Под юргана стана топло. Ръката й се плъзна по слабините му. Тя усети, че той леко се раздвижи, и прикри усмивката си — толкова лесно беше да го възбуди. Но не беше разумно. Никак не беше разумно, защото знаеше, че тогава той ще я обладае с мисълта за Джони, за да направи напук на Рос, а не от любов към нея — може би дори ще си мисли, че в примирението си тя чувствува вина и се опитва да компенсира вината си. „О, не, скъпи, аз не съм малко глупаво дете, ти си виновният, а не аз. И макар че би бил по-силен от друг път и по-груб, което обикновено увеличава удоволствието ми, сега, харесва ли ти или не, бих ти се съпротивлявала още повече при мисълта за моята предишна любов. Дотогава, скъпи, ако имам късмет, вече може да си си внушил, че не си бил прав да го мразиш и да ревнуваш, и пак ще си моят Ерики. А ако не си? Ще започна пак — има хиляди начини да си излекувам човека.“

— Обичам те, Ерики. — Тя целуна чаршафа, с който бяха покрити гърдите му обърна се на другата страна, опря гръб в него и заспа усмихната.