Джеймс Клавел
Вихрушка (38)

38

В щаба на „Вътрешно разузнаване“: 6,42 вечерта.

 

Бяха изминали само двадесет и три часа от залавянето на Ракоци, но съпротивата му беше напълно сломена и той беше на третото ниво — бръщолевенето му разкриваше истината. Първите две нива са версии за прикриване на верните сведения и те се отрепетират многократно от всички професионални разузнавачи и агенти, докато залегнат дълбоко в подсъзнанието им с надеждата, че тези полуистински варианти ще заблудят евентуалните инквизитори да престанат да задълбават по-дълбоко в паметта на жертвата или да ги накарат да повярват, че вече са се докопали до действителните сведения. Но Ракоци имаше злата участ да попадне на експерти във воденето на разпити, които имаха силното желание да задълбаят още по-навътре в съзнанието му. Техният проблем беше как да не го убият с мъченията, преди да са получили каквото им трябва, а неговият — как да умре по-бързо.

Когато го хванаха вчера вечерта, той веднага се опита да захапе яката си, където беше зашита ампулата с отровата. Имаше добре отработен рефлекс за това, но агентите го превариха, дръпнаха му главата назад и го упоиха с хлороформ, след това внимателно го съблякоха, провериха дали няма скрита отрова в някой изкуствен зъб или в ануса му.

Той беше очаквал да го бият и да му приложат психотропни медикаменти.

— Ако ти ги приложат, капитан Мжитрик, с теб е свършено — бяха го предупредили неговите учители. — Не ти остава нищо друго, освен да се опиташ да се самоубиеш, преди да започнеш да издаваш тайни? По-добре е да умреш, преди да те сломят. Не забравяй, че ние ще отмъстим за теб. Дори и след петдесет години ще пипнем тези, които са те предали.

Но той не беше очаквал това, до което мъчителите му много бързо го доведоха, да е толкова непоносимо, нито пък невероятните средства, които прилагаха. Вкараха електроди в цялото му тяло, на ушите, носа, стомаха, ректума, тестисите и очните ябълки, прилагаха му инжекции с опиати, за да заспи, после да се събуди, на всеки десет минути. Той изпадна в дезориентация, не знаеше къде е горе, къде е долу.

— За Бога, Хашеми — обади се Робърт Армстронг, на когото му се гадеше още от самото начало. — Защо не му приложите направо медикаментите за извличане на сведенията, които ви интересуват? Цялата тази гадост е излишна.

Полковник Хашеми Фазир сви рамене.

— За душата е полезна малко жестокост. Аллах е свидетел, че си запознат с това, което КГБ е правил с наши граждани, които дори не са били шпиони.

— Това не е извинение.

— Трябва бързо да извлечем информацията от него, за Бога. Трябва бързо да стигнем третото ниво, за което ти винаги си врънкал. Нямам време за сложната ти етика, Робърт. Ако не ти се гледа, върви си.

Но Армстронг остана. Запуши ушите си, за да не чува писъците, и проклинаше бруталността на колегите си. „В наши дни това вече не бива да се прави“ — мислеше си той. Знаеше, че ако той беше жертвата, отдавна да е издъхнал.

Наблюдаваше двамата мъже през огледалото с еднопосочна пропускливост на образа, докато те обработваха Ракоци в малката, добре оборудвана камера, и изпитваше странна жалост към него — в края на краищата Ракоци беше професионалист като него, един смел мъж, който им беше оказал изключителна съпротива.

Писъците рязко секнаха и Ракоци пак изпадна в безсъзнание. Хашеми се обади по микрофона, който беше свързан със слушалките на мъжа долу:

— Умря ли? Нали ви казах да внимавате, кучи синове!

Единият от мъчителите беше лекар. Шлемофонът на главата му го изолираше от всякакви звуци и имаше връзка само с инквизиторите. Той раздразнено повдигна клепачите на Ракоци, надникна в очите му, после го преслуша със стетоскопа си.

— Жив е, господин полковник. Има още доста време, докато свърши.

— Оставете го пет минути, след това го събудете. И не го убивайте, докато не кажа.

Хашеми сърдито изключи микрофона и наруга доктора.

— Не искам да умре, преди да сме измъкнали всичко от него. — Той погледна Армстронг с блеснали очи. — Това е най-добрата ни плячка досега, знаеш ли? Боже Господи, Робърт, този е златна мина.

Ракоци отдавна беше избръщолевил двете си прикриващи версии, след това истинското си име, номера си в КГБ, къде е получил образование, родното си място и дата, това, че е женен, къде е живял, началниците си в Тбилиси, участието им в политическия живот на Иран, Туде, муджахидините, как и къде са оказвали подкрепа на движението за независимост на кюрдите, свръзките си…

— Кой е главният резидент за Азербайджан на КГБ?

— Аз… недейте, моля ви… моля, спретеее! Абдула хан от Табриз… той е най-важният и той… трябва да стане президент, когато Азер… Азербайджан стане… независим, но сега той е твърде силен и независим… затова е Раздел 16а…

— Не ни казваш истината — я му дайте да разбере!

— О, аз съмазсъмазсъммоляяяяя…

Свестиха го и той продължи да бръщолеви за Ибрахим Киаби, за баща му, за моллата Ковиси, кои са студентските ръководители на Туде, разправи за собствената си съпруга, за баща си, къде живее в Тбилиси, за дядо си, който служил в царската тайна полиция, преди да стане един от основателите на ЧЕКА, след това на ОГПУ, НКВД и накрая на КГБ, създадено през 1954 година от Хрушчов след разстрела на Берия заради шпионаж в полза на Запада.

— Ти вярваш ли, че Берия е бил наш шпионин, Мжитрик?

— Да… да… бил е, в КГБ имат доказателства, о, да… моля, спретеее… моля спретеее, всичко ще ви кажа…

— Какви доказателства могат да имат за тази лъжа?

— Да, лъжа е, но ние трябва да вярваме, че е така… ние трябва… моля спрете, моля ви…

— Престанете да го мъчите, дяволи такива — включи се гласът на Армстронг. — Няма смисъл да го измъчвате, когато казва истината — колко пъти трябва да ви го повтарям! Докато говори верни неща, оставяйте го на мира. Дайте му чаша вода. Я сега, Мжитрик, ни разправи всичко, което знаеш за Григорий Суслов.

— Той е… шпионин, струва ми се.

— Не ни казваш истината! — изрева, Хашеми. — Я му дайте да разбере!

— Не… не… моля спретеееегосподимоля спретее той е той е Пьотър Олег Мжитрик, моят баща, моят баща… Суслов му е… псевдонимът за Далечния изток с база Влад… Владивосток и… и има още един — Броднин… и той живее в Тбилиси и е комисар и старши съветник по иранските въпроси и е шеф на Абдула х…

— Пак лъжеш. Как би могъл да знаеш такива тайни? Я му…

— Моля, не, кълна сеее, не лъжа, прочетох… секретното му досие и оттам знам истината… Броднин беше предишният и после той… Аллах да ми е на помощ… — Той отново припадна. Пак го свестиха.

— Как се свързва Абдула хан с шефа си?

— Той… моят… те се срещат, когато… понякога… в дачата, понякога в Табриз…

— Къде в Табриз?

— В… двореца на хана…

— Как се уговарят за срещата?

— Чрез код… кодиран телекс от Техеран… от щаба…

— Какъв е кодът?

— … Г–16… Г–16…

— Какъв е псевдонимът на Абдула хан?

— Иванович.

— А на шефа му? — попита Армстронг внимателно, за да не предизвика безпомощния нещастник, като му припомни, че е предал баща си.

— Али… Али Хой…

— Кои бяха свръзките на Броднин?

— Не мога… не мога… да си спомня…

— Помогнете му да си спомни!

— Молявимоляви, о, Господи, Господиии, почакайте, нека да помисля, не мога да си спомня, те бяха, те бяха… Чакайте, той ми каза… единият беше… чакайте, да, Грей, Грей… а другият беше… нещо… Брод… струва ми се, че беше Джулиан Брод…

— Кой още? — попита Армстронг. — Третият?

— Не мога… да си спомня, не, почакайте… да помисля… имаше, имаше още един… той ми беш казал… за четирима… единият беше… Тед… Евър… Евър… Евърли и още един… беше Питър… не… Пърси, Пърси Смедли, да, Смедли Тейлър или Смидли…

Лицето на Армстронг побледня.

— … само това ми каза…

— Разправи ни всичко, което знаеш за Роджър Крос!

Не последва никакъв отговор.

Виждаха през огледалото как мъжът се гърчи на операционната маса, как се напъва под кабелите от новата доза болка, стоновете му се смесваха с думите.

— Той… спретеее… той беше шеф, не, заместник-шеф на М–16 и най-големият английски таен агент… в продължение на повече от двадесет години… и Броднин… Брод, баща ми откри, че е двоен агент… троен агент и даде заповед по Раздел 16а… Крос ни беше мамил в продължение на много години, мамил, мамил, мамил…

— Кой подшушна на Броднин за Крос?

— Незнамкълнасенезнам… не мога да знам всичко, само това, което беше в досието му и което той ми беше казал…

— Кой е шефът на Роджър Крос?

— Незнамнезнам, кълна се, че не знам, откъде бих могъл да знам. Известно ми е това, което пише в досието на баща ми… повярвайте ми.

— Разкажи ми всичко, което е в досието — нареди Хашеми, който сега беше не по-малко заинтересуван от Армстронг.

Слушаха и отсяваха думите от писъците. От време на време от устата на Ракоци излизаше почти неразбираема смесица на руски и фарси, той продължаваше да изсипва още имена и адреси, псевдоними и чинове в отговор на техните въпроси. Паметта му се отваряше от новите нива на болка, докато той се изтощи и започна да се обърква, така че думите му вече бяха без стойност. И тогава в ломотенето му се дочу:

— … Па… Пах… муд… Пах… муди…

— Какво за Пахмуди? — попита рязко Хашеми.

— Аз… той е… помогнете ми…

— Какво знаеш за Пахмуди? Съветски агент ли е?

В отговор се чу само бръщолевене и стонове.

— Хашеми, по-добре да го оставиш да почине. Паметта му е твърде добра, за да я загубим. И утре можем да научим какво означава Пахмуди и да прегледаме целия материал — предложи Армстронг, който беше не по-малко изтощен и тайно ликуваше от това, което беше научил от Ракоци. — Предлагам да спи пет часа, после ще продължим.

Двамата в камерата чакаха инструкции. Лекарят погледна часовника си. Вече шест часа без прекъсване се занимаваше с този случай, беше му се схванал кръстът и го болеше главата. Обаче беше от старите специалисти в САВАК и беше много доволен, че е извел Ракоци на нивото на признанията без медикаменти. „Ах ти, мръсен неверник, метнал си се на проклетия си баща!“ — мислеше си той с отвращение.

— Оставете го да поспи четири часа и след това продължаваме — чу се по високоговорителя.

— Да, господин полковник.

Лекарят надникна под клепачите на Ракоци и след това отчетливо каза на асистента си, който беше глухоням, но четеше по устните:

— Остави го тук — това ще спести време. Като се върнем, ще му направя инжекция за събуждане.

Помощникът му кимна, вратата се отвори откъм външната страна и двамата излязоха.

Стаята зад огледалото беше силно опушена, въздухът беше сух.

— Ами Пахмуди?

— Трябва да е свързан с Мжитрик, Пьотър Олег Мжитрик — каза Армстронг. Пресяваше с изумление цялата информация от Ракоци.

Хашеми откъсна очи от лежащия на операционната маса Ракоци и изключи касетофона, след което натисна бутона за пренавиване на лентата. В едно полуотворено чекмедже имаше още седем касети.

— Мога ли да получа презаписи? — опита Армстронг.

— Защо не? — отвърна Хашеми. Очите му бяха зачервени, квадратното лице — брадясало, макар че се беше бръснал само преди няколко часа.

— Какво толкова важно има в псевдонима „Броднин“ на Пьотър Олег, в имената също — Грей, Джулиан Брод, Тед Евър, Пърси Смедли или Смидли Тейлър?

Армстронг се изправи, за да разкърши рамене, а също и за да има малко време да помисли.

— Броднин беше съветски бизнесмен, човек на КГБ и двоен агент. Наш. Никога не сме подозирали, че ни праща за зелен хайвер. А Джулиан Брод означава Джулиан Бродхърст. За нас той винаги е бил с абсолютно безупречна репутация. Той е водеща фигура в дружеството „Фейбиън“, високоуважаван член на лейбъристката партия, човек, който се включва или излиза от правителството по своя собствена прищявка, съветник и доверено лице на редица министър-председатели и — добави той с отвращение — патриот.

— Значи пипнахте го сега! Предател. Ами вържете го на операционната маса, издойте го докрай и го хвърлете в Темза. А Грей?

— Лорд Грей, агитатор на левичарите, бивш профсъюзен деец, фанатизиран ръководител на антикитайското и антихонконгското лоби, предпазлив антикомунист, преди няколко години изпратен в Палатата на лордовете, за да направи още бели. Преди няколко години го проучвахме, но се оказа чист като изворна вода — интересуваше се само от политика.

„Боже Господи, ако и двамата са шпиони и предатели, а ние бихме могли да го докажем, това ще разкъса Лейбъристката партия — мислеше си Армстронг, — да не говорим за това как ще се взривят торите, като научат за Пърси. Обаче как да го докажеш и да останеш жив?“

— Досега не сме имали никакви улики против него.

— Но вече и той ви е в ръцете! Предател. Обърнете му гьона и го застреляйте. А този Тед Евър?

— Евърли, златното момче на БКТ^[1] подготвяше се за висок пост в правителството. Безупречен центрист в политиката. Далече от всякакви комунисти и други подобни.

— И той е сега в ръцете ви. Раздрусайте го яко. А Смедли или Смидли-Тейлър?

Робърт Армстронг му предложи цигарите си. Пърси Смедли-Тейлър: поземлена аристокрация, богат, Тринити колеж — аполитична независима личност, която успява да укрие възгледите си от пресата, когато тя го притисне до стената, много известен балетен критик, издател на научни списания, притежаващ безукорни, недосегаеми контакти с най-висшите и деликатни стожери на властта в Англия. „Исусе Христе, ако и той е съветски агент… Не е възможно! Абе я не ставай глупак, толкова години си в тайните служби и знаеш такива неща, че никой не би се учудил!“

— Засега е чист, но ще го проверя, Хашеми — отговори той. Не му се искаше да споделя информацията си, преди да премисли какво трябва да направи.

Пренавиването на лентата свърши и касетата щракна. Хашеми я извади, сложи я под останалите в долното чекмедже и внимателно го заключи.

— Ами тогава се занимайте с тях по нашия маниер: изпращате на тях и мръсните им надути приятели по един емисар от ваша страна. Много бързо ще ти натрупат сума подкупи, за да компенсираш загубената си пенсия — изсмя се безрадостно Хашеми и постави нова касета в апарата. — Обаче недей да ходиш лично, защото ще свършиш с нож в гърба в някоя тъмна улица или ще хвърлиш топа от отрова в бирата ти — тези надути копелета действат по един и същ начин.

Беше много изморен, но вълнението от богатата информация, изсмукана от Ракоци, пъдеше съня му.

— Та ние получихме от него достатъчно, за да взривим Туде, да поставим под контрол кюрдите, да спрем въстанието в Азербайджан, да направим Техеран безопасен, а също и Ковис, и да консолидираме властта на Хомейни — проговори той повече на себе си.

— Това ли ви трябва? Ами Абрим Пахмуди?

Лицето на Хашеми потъмня.

— Аллах да ми е на помощ, за да се справя с него както подобава! Ракоци ми даде златно ключе, което може би ще послужи и за него. — Той погледна Армстронг. — И вашето е златно, нали? Този Суслов — Пьотър Олег, той е убил великия Роджър Крос? Нали?

— Да, така е. А вие сега вече знаете кой е най-важният ви враг.

— Какво представлява за вас този Мжитрик-Суслов?

— Сблъсках се с него преди много години в Хонконг — започна Армстронг и отпи от изстиналото кафе. — Той може да ни предостави, както и на вас, още по-ценна информация, отколкото сина му. Би могъл да засече Абрим Пахмуди и ако това стане, Бог знае още кого — а защо не и самия Революционен комитет? Много бих дал, за да разпитам Суслов. Как можем да осъществим това?

Хашеми се откъсна от размишленията си за Пахмуди и се върна на опасността лично за себе си и семейството си.

— В замяна ще ми уредиш британски паспорт, безопасно излизане от страната и добра пенсия, ако ми потрябва. Става ли?

Армстронг протегна ръка.

— Дадено.

Стиснаха си ръцете. Никой от тях не придаваше значение на жеста, защото той беше само знак на вежливост. Знаеха, че ще изпълнят обещанията си, ако могат да ги осъществят, но само дотолкова, доколкото биха спечелили от това.

— Ако го пипнем, Робърт, аз ще водя разпита и искам да съм първият, който ще задава въпросите.

— Разбира се, ти си шефът — отвърна Армстронг и се помъчи да скрие вълнението в погледа си. — Можете ли да го хванете?

— Може би ще успея да убедя Абдула хан да уреди среща с него отсам границата. Ракоци ни даде достатъчно сведения за него, така че бих могъл да го притисна до стената, макар че трябва да внимавам. Ханът е един от нашите най-добри агенти!

— Пробутай информацията за Раздел 16а. Обзалагам се, че не знае, че са го предали.

Хашеми кимна.

— Ако пипна Пьотър Олег на наша територия, няма смисъл да го довеждам тук. Можем да го издоим в едно наше място в Табриз.

— Не знаех, че имате такова.

— Много неща не знаеш за Иран, Робърт — отговори Хашеми и смачка цигарата си.

„С колко ли време разполагам?“ питаше се той уплашено. Изобщо не можеше да свикне с ролята на преследван, а не на преследвач, какъвто обикновено беше.

— Размислих и реших, че искам да ми дадеш паспорта утре.

— Кога ще успееш да „убедиш“ Абдула хан?

— Трябва да сме много предпазливи — този негодник е всесилен в Азербайджан.

И двамата погледнаха към Ракоци, който за момент се размърда, изстена и отново се потопи в кошмарите си.

— Много ще трябва да внимаваме.

— Кога ще стане?

— Утре. Веднага щом свършим с Ракоци, ще направим посещение на Абдула. От теб самолет или хеликоптер. Нали си много близък с „Иран Хеликоптърс“?

— Ама ти май всичко знаеш, а?

— Само което се отнася за Техеран, исляма и Иран.

Хашеми се чудеше какво ще правят Макайвър и другите чужденци, участващи в нефтодобива, ако разберат, че заместник-министър Али Киа, който отскоро бе в директорския съвет, преди няколко дни бе препоръчал незабавна национализация на всички чуждестранни компании за производство на петрол, самолети с иранска регистрация и авиокомпании, както и експулсирането на всички чужди пилоти и персонал.

— А как възнамерявате да разработвате нефтените находища, господин министър? — беше го попитал той, когато му съобщиха новината.

— Не ни трябват чужденци. Нашите родни пилоти ще разработват находищата. Нима нямаме стотици пилоти, които биха искали да докажат лоялността си? Предполагаме, че имате тайни досиета за всички чуждестранни пилоти, служители и така нататък. Комитетът иска да ги получи.

— Струва ми се, че не разполагаме с нищо, ваше превъзходителство. Тези досиета бяха дело на САВАК — отговори Хашеми хладнокръвно. — Предполагам, че ви е известно, че тези ужасни хора водят обширно досие и за вас?

— Какво досие? САВАК? Изглежда, имате грешка…

— Възможно е. Аз никога не съм го виждал, ваше превъзходителство, но ми казаха, че има такова. Информираха ме, че се води от двадесет години. Сигурно е пълно само с лъжи и нищо друго…

Тръгна си от силно разтреперания министър Киа с обещанието, че ще се опита тайно да измъкне досието и да му го предаде. Смя се през целия път до щаба на Вътрешно разузнаване. Досието на Али Киа, от което той имаше копие, действително започваше отпреди двадесет години и съдържаше неоспорими доказателства за всякакви нечисти сделки, подкупи, гласуване и информация в полза на шаха, наред с изключително сполучливи снимки на сексуални изпълнения, които биха накарали консервативните фундаменталисти да изпаднат в ярост.

— Защо се смееш? — попита го Армстронг.

— На живота, Робърт. Само допреди две седмици на мое разположение бяха всички военновъздушни сили, а сега трябва да моля теб за чартърен полет. Ти свърши това, а аз ще извадя разрешението за излитане — усмихна се той. — Ще ми дадеш британския паспорт, заверен и подпечатан, както казва Толбът, преди излитането. Окей?

— Разбира се — понечи да се прозее Армстронг. — А докато чакаме, може ли да прослушам последната касета?

— Защо не? — съгласи се Хашеми и посегна към ключа, но спря, защото на вратата се почука. Той уморено се надигна, отвори я и се вцепени. На прага стояха четирима мъже: един от неговите с побледняло лице и трима от Зелените ленти. Бяха въоръжени. Позна най-възрастния от тях.

— Салаам, генерале — поздрави той вежливо, но със свито сърце. — Драго ми е да те видя.

— Салаам, полковник, и на мен ми е драго да те видя.

Генерал Дженан имаше сурово лице и тънки стиснати устни. САВАК.

Изгледа студено Армстронг и подаде на Хашеми някакъв документ.

— Веднага трябва да ми предадете задържания Язернов.

Хашеми взе документа, като благодареше на Аллах, че беше рискувал всичко, за да хване Ракоци и бързо да го тръшне на третото ниво.

„До полковник Хашеми Фазир, Вътрешно разузнаване. Спешно. По заповед на Революционния комитет: Управлението «Вътрешно разузнаване» се разпуска и целият му персонал преминава под ръководството на генерал Дженан. Отменят се всичките ви служебни задължения до следващо нареждане. Заповядано е да предадете на генерал Дженан задържания Язернов и всички записи от разпита незабавно.

Подпис: Абрим Пахмуди — директор, САВАМА.“

— Шпионинът все още е на второ ниво и ще трябва да изчакате. Опасно е да го местим…

— Вие не отговаряте вече за него.

Генералът даде знак на един от хората си и той тръгна по коридора, последван от останалите. С тях беше и лекарят, с побледняла физиономия и много уплашен. Очите на Зелените ленти блеснаха, когато видяха голия човек на операционната маса, омотан в кабели и прибори. Лекарят започна да ги откача и изключва.

Горе, стаята за разпити, Хашеми се обърна към генерала:

— Официално ви уведомявам, че е опасно да го местите. Вие ще носите отговорност.

— Иншаллах. Я ми дай лентите.

Хашеми сви рамене, отключи най-горното чекмедже, извади и му подаде десетте почти непотребни касети от първото и второто ниво.

— И останалите! Веднага!

— Няма други.

— Отвори чекмеджето!

Хашеми пак сви рамене, избра съответния ключ и внимателно го сложи в ключалката. Ако го завъртеше по определен начин, той включваше един магнетизатор, който моментално изтриваше лентите. За това, както и за наличието на тайната система за дублиращи касетъчни магнетофони знаеха само той и Армстронг. „Хашеми, никога не знаеш кой и кога ще те предаде — беше му казал Армстронг преди години, когато двамата монтираха инсталацията. — Може да ти се наложи да изтриеш записите, а след това да използуват тайните дубликати, за да си купиш свободата. В тази игра нищо не е изключено.“

Хашеми дръпна внимателно чекмеджето. Молеше се на Аллах системата да е задействувала. „Иншаллах“ — помисли си той и предаде на генерала осемте касети.

— Празни са, уверявам те.

— Ако е така, ще ти поднеса извиненията си, ако не са… Иншаллах!

Генералът хвърли леден поглед на Армстронг.

— Най-добре е бързо да се махате от Иран. Давам ви двадесет и четири часа само заради миналите ви заслуги.

 

 

В къщата на Бакраван до пазара: 8,57 вечерта.

 

Шаразад лежеше по корем на леглото, докато старата жена я масажираше, и стенеше от удоволствие, когато тя втриваше специални масла в раните по кожата й.

— Ох, по-внимателно, Джари…

— Да, принцесо моя — отговори гальовно старицата, като я масажираше със силни, гъвкави ръце, премахвайки болките.

Тя беше бавачка и прислужничка на Шаразад още от раждането й. Нейното дете, родило се само една седмица по-рано, бе умряло и тя кърми Шаразад две години, а после, понеже беше кротка и нежна жена, вече вдовица, стана доверена прислужница на Шаразад. Когато нейната принцеса се омъжи за емир Пакнури, тя отиде с нея в къщата на мъжа й, а след като бракът беше разтрогнат, двете с облекчение се върнаха у дома. Глупаво беше такова цвете да се жени за човек, който предпочита млади момчета, независимо от богатството му, мислеше си често Джари, но никога не го споделяше на глас. Никога. Опасно е да се противопоставяш на главата на семейството, още повече, когато това е Яред Бакраван, известен със скъперничеството си. Не съжаляваше за смъртта му.

Когато Шаразад се омъжи повторно, Джари не отиде да живее с нея в апартамента. Но това беше без значение, защото Шаразад прекарваше много дни в бащиния си дом, когато Неверникът отсъстваше. Всички в семейството и домакинството го наричаха така и го приемаха заради нейното щастие, което само жените можеха да разберат.

— Ей, какви дяволи са това мъжете — каза тя и скри усмивката си, проявявайки разбиране.

Снощи всички чуха писъците и стенанията и макар да разбираха, че мъжът има право да бие жена си и Аллах е благоволил ударите на Неверника да върнат разума на господарката, лично тя чу и по-различни стонове точно преди зазоряване тази сутрин — тя и той стенеха от удоволствие в райската градина на любовния екстаз.

Тя никога не беше била там. Други й бяха разправяли за върховната наслада, Шаразад също, но малкото пъти, когато нейният съпруг бе лягал с нея, бяха за негово, а не за нейно удоволствие. За нея оставаше болката и раждането на шест деца, преди да навърши двадесет години. Четири от тях умряха като бебета. След това почина и той, за да я освободи от неизбежната за нея смърт при раждане. „Такава е била волята на Аллах! — помисли си тя със задоволство. — Аллах ме спаси, а него го умори и положително го е пратил в пъкъла, защото той беше мръсен богохулник, който не се молеше дори веднъж на ден. А Аллах ми даде Шаразад!“

Тя се загледа в красивото й тяло с гладка копринена кожа и дълга черна коса. Ех, благословено младо тяло, толкова сочно, гъвкаво, готово да се отдаде на любовта, този дар Божи.

— Обърни се, принцесо…

— Не, Джари, много боли.

— Да, но трябва да масажирам коремните ти мускули — засмя се Джари. — Скоро ги чака здрава работа.

Шаразад моментално се обърна и я изгледа, забравила за болката.

— Сигурна ли си, Джари?

— Само Господ може да е сигурен, принцесо. Друг път закъснявала ли е менструацията ти? Та не ти ли е вече крайно време да родиш един син?

Двете жени се засмяха, Шаразад полегна назад и се остави на ръцете й, бъдещето и щастливия миг, в който ще му каже: „Томи, имам честта да ти кажа…“ — Не, така не върви! — „Томи, Бог ни е благословил да…“ — Не, и това не го бива, макар че е вярно. Да беше мюсюлманин и иранец, щеше да е много по-лесно. — „О, Аллах, направи Томи мюсюлманин и го спаси от пъкъла, направи сина ми силен, та като порасне, да има синове и дъщери и те да имат деца… о, колко велика е милостта на Аллах…“

Тя се замечта. Нощта беше тиха, все още валеше слаб сняг и почти не се чуваше стрелба. Скоро щяха да вечерят и тя щеше да играе табла с братовчед си Карим или Зара, съпругата на брат й Мешанг, след това да се унесе в дълбок сън, доволна от изминалия ден.

Тази сутрин, когато Джари я събуди, слънцето вече се беше издигнало в небето. Тя поплака малко от болките, но те скоро изчезнаха благодарение на маслата и масажа. Последва ритуалното измиване и първата молитва за деня — Шаразад коленичи пред малкия олтар в единия ъгъл на спалнята, където бяха подредени нейната sajadeh, малък квадратен красиво извезан гоблен, съдинка със свещен пясък от Кербала, броеницата й и разкошно подвързаният Коран. След това бърза закуска от чай, топъл хляб, току-що опечен във фурната, масло, мед и мляко, варено яйце, както винаги — почти никога не бе липсвало, дори по време на най-големите размирици, а после на пазара, забулена с чадор, за да се види с Мешанг, своя брат, когото обожаваше.

— О, мой скъпи братко, изглеждаш толкова уморен. Научи ли за апартамента ни?

— Да, да, разбрах — отговори той важно.

Под очите му имаше тъмни сенки. Четирите дни, изминали от екзекуцията на баща им в затвора „Евин“, го бяха състарили.

— Кучи синове са всичките! Не са иранци. Чух, че са от ООП и са действали по инструкции на Революционния комитет.

Той потрепери.

— Такава е била волята на Аллах.

— Така е. Но мъжът ми каза, че един човек на име Тимур, водачът на революционерите, наредил до вечерната молитва днес да си изнесем нещата.

— Да, знам. Мъжът ти ми остави бележка тази сутрин, преди да замине за Загрос. Изпратих Али и Хасан заедно с няколко слуги, поръчах им да се правят на хамали и да вземат всичко каквото могат.

— Благодаря ти, Мешанг, много си съобразителен.

Тя въздъхна с облекчение. Не можеше и да се мисли тя самата да ходи там. Очите й се напълниха със сълзи.

— Знам, че такава е била волята на Аллах, но толкова ми е пусто в сърцето без татко.

— Да… и аз съм така… Иншаллах.

Беше направил всичко каквото можеше. Беше присъствал на измиването на тялото, което беше увито в най-фин муселин, след това се погрижи за погребението. Беше минала първата част от траура. На четиридесетия ден щеше да има церемония, където пак щяха да плачат, да разкъсват дрехите си, обзети от неутешима скръб. Но след това всеки щеше да понесе бремето си в живота, да произнася по пет пъти на ден Шахадата, да се прекланя пред Петте опори на исляма, за да е сигурен, че ще отиде в рая, а не в пъкъла, което е единствената важна причина да живееш на този свят. „Мястото ми на небето е гарантирано“ — мислеше си той с пълна увереност.

Седяха безмълвни в малката стая над магазина, доскоро лична обител на Яред Бакраван. „Та само четири дни ли минаха, откакто татко преговаряше с Али Киа относно условията на новия заем, който по някакъв начин трябва да отпуснем, и Пакнури нахълта тук, с което започнаха всичките ни беди? Кучи син! Той е виновен за всичко. Той доведе Зелените ленти. От години е проклятие за нас. Да не беше слабостта му към момчетата, Шаразад досега да му е народила пет-шест деца и нямаше да ни се изтърси на главата този Неверник, заради когото сме станали за присмех от страна на хиляди търговци.“

Видя синината под лявото й око, но нищо не каза. Беше благодарил на Аллах тази сутрин и се съгласи с жена си, че боят е върнал разума на Шаразад.

— Нищо й няма на една жена, ако от време на време отнася по един хубав пердах, Зара — беше й заявил той със задоволство и си помисли, че така трябва да се постъпва с всички жени заради постоянното им мрънкане, хленчене и препирни, прояви на ревност и месене в мъжките работи. Ами приказките им за право на гласуване и протестни демонстрации? Срещу кого? Срещу законите на Аллах!

„Никога няма да ги разбера тези жени. Още Пророкът, слава на името му, той, който е бил най-съвършеният човек, си е имал проблеми с жените, женил се десет пъти, след като първата му съпруга Хадиджа му родила шест деца и починала, и колко жалко, че никой от синовете му не го е надживял, а само дъщеря му Фатима. Дори и при неговия толкова богат опит с жените се казва, че и той от време на време имал нужда да не е с тях, за да възстанови спокойствието си.

Защо не могат жените да са доволни от това, че трябва да си стоят вкъщи, да са послушни, да си мълчат и да не се бъркат в хорските работи?

А ме чака толкова много работа! Има сума ти неща, които трябва да бъдат подхванати и установени, тайни, които трябва да се разкрият, да се открият сметки, записи на заповеди и задължения, а времето е толкова малко. Откраднаха ни всичките имоти, села, имението на Каспийско море, къщите, апартаментите и сградите из цял Техеран — всичките, които са им били известни на тези демони! Синове на ада! Революционният комитет, моллите и Зелените ленти са изчадия адови на земята. Как ще се справя с тях? А трябва. Да, трябва, за да мога догодина да ида на поклонение в Мека.“

— Такава е волята на Аллах — изрече той и се почувствува малко по-добре. „И на нея се дължи, че сега аз съм господарят много преди да съм го очаквал, макар че имам не по-малка подготовка от тази, на който и да е друг да управлявам империя, та дори тази на Бакраван.

Именно на волята на Аллах се дължи, че вече знам повечето тайни, които татко ми беше подшушнал през последните няколко години, когато откри, че може да ми има доверие, че съм по-умен, отколкото е очаквал. Та не бях ли аз този, който предложи да открием шифровани банкови сметки в Швейцария преди седем години, обясних смисъла на краткосрочните съкровищни бонове и инвестирането в недвижими имоти в Америка? Направихме милиони, всичките в безопасност, недосегаеми за тези кучи синове, хвала на Аллах! Те са на сигурно място в Швейцария, превърнати в злато, земя, акции на водещи компании с най-висок курс, долари, дойче марки, йени и швейцарски франкове…“

Видя, че Шаразад го гледа с очакване.

— Слугите ще свършат всичко преди залез-слънце, Шаразад, не се безпокой — каза й той с много обич, макар че му се искаше тя да си тръгне, за да може да си продължи работата. Но беше дошъл моментът да уреди още едно нещо.

— Този твой съпруг съгласи ли се да стане мюсюлманин?

— Колко любезно от твоя страна, че си запомнил това, Мешанг. Мъжът ми прие да помисли по този въпрос — отговори тя смутено. — Обяснявам му нашата религия винаги когато имам възможност.

— Добре. Като се върне, кажи му да ме посети.

— Да, разбира се — отвърна незабавно тя.

Сега Мешанг беше главата на фамилията и като такъв нарежданията му се изпълняваха безпрекословно.

— А ти как си, Шаразад?

Лицето й грейна.

— Драго ми е да ти съобщя, скъпи братко, че с благословията на Аллах периодът ми закъснява с един-два дни.

— Хвала на Аллах. Това си заслужава да се отпразнува! Татко толкова щеше да се радва! — Той я потупа по ръката. — Това е добре. Ами сега — какво ще правим с твоя съпруг? Не е ли това идеалният момент за развод, а?

— Не! Как можа да кажеш такова нещо! — избухна тя, преди да се усети. — О, в никакъв случай, не, не, това би било ужасно, ще умра, това е…

— Замълчи, Шаразад! Я помисли! — Мешанг беше удивен от лошите й обноски. — Той не е иранец, нито мюсюлманин, няма пари, бъдеще, едва ли е достоен да стане част от Бакраванови, не си ли съгласна с това?

— Да, да, разбира се, че съм… съгласна с всичко, което казваш, но само ако бих могла да добавя… — отвърна тя припряно, притворила очи, за да прикрие изненадата си, проклинайки се, че не си даде сметка за антагонизма между Мешанг и Томи, за това, че на него се гледа като на неприятел, от когото трябва да се пазят. Как можа да е толкова наивна и глупава?

— Съгласна съм, скъпи братко, че може да възникнат проблеми, да, приемам всичко, което казваш… — чу се тя да му отговаря с най-милия си глас, докато умът й трескаво работеше, анализираше, отхвърляше варианти и се опитваше да състави план за момента и за по-нататък, защото без благосклонността на Мешанг животът й щеше да бъде много труден. — Ти си най-мъдрият човек за мен… но все пак ми се иска да кажа, че Аллах го изпречи на пътя ми, татко се съгласи да се оженим, докато Всевишният не го махне от живота ми и…

— Да, но сега аз съм главата на фамилията и всичко е различно. Аятолахът промени целия ни живот — прекъсна я той рязко. Никога не беше харесвал Локхарт, ненавиждаше го, защото беше неверник, което бе причината за всичките им сегашни и минали неприятности, презираше го, защото беше натрапник, за когото се правят безсмислени разходи, но понеже нямаше властта да се намеси, а и баща им беше дал съгласието си, винаги криеше отношението си към пилота. — Не изпълвай с тревоги хубавата си малка главица, революцията промени всичко. Живеем в нов свят, в светлината на който трябва да преценя бъдещето ти, както и това на твоя син.

— Ти си абсолютно прав, Мешанг, и аз съм ти признателна, че мислиш за мен и детето ми. О, колко си добър и какво щастие е, че те има, за да се грижиш за нас — овладя се Шаразад. Продължи да го ласкае и омайва, като се каеше за лошите си обноски и използваше цялата си хитрост, за да не му позволи да обърне разговора в друга посока. И точно когато му дойде времето, каза:

— О, знам, че си ужасно зает. — Стана, като се усмихваше.

— Ще си дойдете ли със Зара вкъщи за вечеря? Братовчедът Карим ще дойде, ако успее да се измъкне от базата, и ще се забавляваме отлично, нали? Не съм го виждала от… — тя навреме се спря. — Най-малко от една седмица, но знаеш ли, Мешанг, готвачът приготвя любимия ти хорищ, тъй както ти го харесваш.

— О, така ли? О, да, да, разбира се, че ще дойдем, но му кажи да не слага много чесън, а що се отнася до твоя съпруг…

— А, спомних си, скъпи Мешанг — пусна тя последния си коз, поне за момента. — Разбрах, че си разрешил на Зара да участвува в демонстрацията на жените вдругиден и това е такава проява на разбиране от твоя страна…

Видя как пламна лицето му и вътрешно се засмя, защото знаеше, че колкото Зара беше непреклонна в желанието си, толкова беше и той срещу него. Яростта му лумна като пламък. Тя го слушаше търпеливо с невинни очи, кимаше в знак на съгласие точно когато трябва.

— Съпругът ми е напълно съгласен с теб, скъпи Мешанг — каза тя със съответната ангажираност. — Напълно, мой любими братко, и аз непременно ще намекна на Зара, ако ме попита, за отношението ти…

„Макар че това едва ли ще има някакво значение за нея или за мен, защото ние непременно ще участваме в този протестен марш.“ Тя го целуна по бузата.

— Довиждане, скъпи братко, и не се преуморявай. А аз ще се погрижа за твоя хорищ.

Веднага отиде при Зара и я предупреди, че Мешанг продължава да е вбесен от идеята за демонстрацията на жените.

— Странно! Всичките ни приятелки ще участват, Шаразад. Да не би да иска да станем за срам пред тях?

Двете съставиха план. Вече се свечеряваше и Шаразад побърза да се прибере у дома, за да ръководи приготвянето на хорища „тъй както Господарят го обича и ако сложиш прекалено много чесън и не го направиш идеален, ще ти… Ще викна старицата Ашабагех, врачката, да те омагьоса! Върви на пазара да купиш пъпеш, той обожава пъпеши!“

— Но, господарко, пъпеши няма от…

— Ще намериш! — изкрещя тя и тропна с крак. — Ще намериш!

След това показа на Джари как да прибере всичките нейни дрехи, както и тези на Томи, като от време на време проронваше по някоя сълза не заради загубата на апартамента, на който той държеше и се радваше повече от нея, а просто от радост, че пак си е у дома. Последва почивка, последна молитва, баня и ето сега масажа.

— Стига толкова, принцесо — каза Джари и ръцете й уморено се отпуснаха. — Сега трябва да се облечеш за вечеря. Кой тоалет ще избереш?

Издокара се с това, което най-много радваше окото на Мешанг — разноцветната пола и блузката, които той обожаваше. После още една проверка на яденето и полото — апетитния ориз със златиста коричка, приготвен по ирански, както и любимия пъпеш на Мешанг, който трябваше да ухае и да е нарязан идеално.

Чакаше братовчеда Карим Пешади — тя го обичаше и често си спомняше прекрасното време, когато бяха деца: семействата им винаги бяха заедно, прекарваха летата в каспийските си имения, където плуваха и ветроходстваха, а през зимата караха ски близо до Техеран. Животът им беше низ от приеми, танци и веселие, Карим беше висок като баща си — полковника, коменданта на Ковис, и като него елегантен. Тя винаги свързваше братовчед си с вечерта на онзи първи септември, когато видя непознатия висок чужденец със синьо-сивите очи, в които лумна божественият огън, описван от древните поети, в момента, в който я забеляза…

— Ваше височество, братовчед ви, капитан Карим Пешади, моли за разрешение да ви види.

Зарадвана, Шаразад хукна да го посрещне. Той гледаше през един прозорец на по-малката от приемните, в която стените бяха от малки огледала, а прозорците бяха изработени в персийски стил. Единствената мебел беше обичайният дълъг диван покрай всички стени, между него и плътния килим имаше само няколко сантиметра разстояние. Диванът беше тапициран с най-фина дамаска.

— Скъпи Карим, колко се радвам… — Тя млъкна. Виждаше го за първи път от една седмица насам, когато ходиха заедно да гледат размириците в Дошан Тапе, но сега пред нея сякаш беше непознат човек — кожата се беше опънала на скулите му, цветът й беше ужасен, под очите му имаше сенки, беше брадясал, с измачкани, мръсни дрехи, а обикновено беше стегнат и елегантен.

— Карим, какво става с теб?

Устните му помръднаха, обаче не се чу никакъв звук. Той проговори с мъка.

— Татко е екзекутиран за престъпления против исляма, аз съм заподозрян и уволнен. Може да ме арестуват всеки момент. — Той беше покрусен. — Същото очаква и повечето от приятелите ни. Полковник Джабани изчезна, беше обвинен в държавна измяна. Нали го помниш? Онзи, който поведе народа срещу Безсмъртните и едната му ръка беше откъсната…

Тя го слушаше онемяла.

— … но идва още по-лошо, скъпа Шаразад. Чичо Валик… Ануш и малките Джалал и Сетарем са убити при опит да избягат в Ирак с граждански хеликоптер 212…

Сърцето й сякаш спря от злокобно предчувствие.

— … Засекли са ги и са ги свалили близо до иракската граница. Днес бях в щаба и докато чаках комитетът да ме разпита, се получи телекс от нашата база в Абадан. Тези комитетски негодници са неграмотни, затова ме помолиха да прочета текста, без да знаят, че съм роднина с Валик. На телекса имаше надпис „секретно“ и в него се казваше, че предателите генерал Валик и генерал Селади били идентифицирани в останките от хеликоптера по картите им за самоличност заедно с останалите… и една жена с две деца… и искат от нас да проверим чия е машината, защото се предполага, че има една отвлечена от компанията на Том, ЕР-НВС…

Тя припадна.

Когато се свести, видя, че Джари държи на челото й мокра студена кърпа, а останалите слуги напрегнато са се скупчили около нея. Зад тях беше Карим, на побледнялото му лице беше изписано неудобство и извинение. В главата й нахлу това, което й беше казал, също и думите на Ерики и странният вид на Томи. Трите неща изведнъж се смесиха и започна да я обхваща нова вълна на ужас.

— Дойде… дойде ли вече негово превъзходителство Мешанг? — попита тя отпаднало.

— Още не е, принцесо. Нека да ви помогна да си легнете, ще се почувствувате по-…

— Аз съм… не, благодаря ти, Джари, чувствам се… добре. Моля те, остави ни сами.

— Но, принцесо…

— Оставете ни сами!

Слугите се подчиниха. Карим беше изпълнен с мъка.

— Моля те, прости ми, скъпа Шаразад, не трябваше да те тревожа с всичките тези проблеми, но аз… едва тази сутрин разбрах… за татко. Извинявай, Шаразад, не е твоя работа да се тревожиш за…

— Карим, чуй ме, моля те — прекъсна го тя с нарастващо отчаяние. — В никакъв случай не споменавай пред Мешанг за чичо Валик, нито пред другите, поне засега, моля те, поне засега! Не казвай нищо за Валик!

— Но защо?

— Защото… защото…

„О, Господи Боже мой, какво става с мен? — искаше й се да извика. — Сигурна съм, че Томи е пилотирал НВС, о, Боже, дано да не е така, но когато попитах Ерики колко време ще отсъства той, финландецът ми отговори: «Не се тревожи, Томи има чартърен полет до Бандар-е Делам с НВС за резервни части — ще отсъства не повече от ден-два.» А нали Бандар-е Делам е близо до Абадан, който е на границата? Нали късно същата вечер дойде чичо Валик да се види с Томи, такова късно посещение може да се обясни само с неотложността на проблема, а след като той си тръгна, Томи гледаше с нещастен вид в камината? И нали промърмори: «Членовете на фамилията трябва да си помагат един на друг»? О, Боже, помогни ми…“

— Кажи, Шаразад, кажи какво има?

„Не смея, Карим, макар че бих ти доверила живота си. Трябва да пазя Томи… Ако Мешанг разбере, свършено е с двама ни, с всичко! Той ще го издаде, няма повече да рискува… или ще го обвини в престъпления против Аллах! Не мога да се противопоставя на семейството, Мешанг ще ме принуди да се разведа. Аллах, помогни ми, какво да правя? Без Томи ще… ще умра, знам, че ще умра, аз ще… какво каза той, че ще прехвърля един хеликоптер по море? С ферибот до Ал Шаргаз? За там ли беше, или за Нигерия? Не смея да ти разправя, Карим, не смея…“

Но като отвори очи и видя огромната му тревога, устата й се отвори сама и Шаразад изтърси всичко, което не се осмеляваше да му каже.

— Но това не е възможно — заекна той. — Просто е невъзможно, няма останали живи, не може той да е пилотирал.

— Той е бил, сигурна съм, абсолютно съм сигурна. О, Карим, какво да правя? Моля те, помогни ми, умолявам те, помогни мииии!

Сълзите рукнаха от очите й. Той я прегърна, опита се да я успокои.

— Моля те, не казвай на Мешанг, моля те, помогни ми, ако моят Томи… ще умра…

— Но Мешанг не може да не научи. Той е длъжен да знае.

— Моля те, помогни ми. Сигурно можеш да измислиш нещо…

Вратата се отвори и в стаята нахълта Мешанг, последван от Джари.

— Шаразад, скъпа, Джари каза, че си припаднала, какво е станало, добре ли си сега? Карим, ти как си? — Мешанг млъкна, изненадан от вида му. — Какво се е случило, за Бога?

В напрегнатата тишина Шаразад хвана устата си с ръка, ужасена, че пак ще изтърси всичко. Видя, че Карим се колебае. Тишината стана още по-непоносима и тогава тя чу той да казва припряно:

— Нося ужасни новини. Първо… за баща ми. Екзекутиран е за… за престъпления против исляма…

Мешанг избухна:

— Това не е възможно! Героят от Дофар? Имаш някаква грешка!

— Не беше възможно да се случи и с Негово превъзходителство Яред Бакраван, но ето че той е мъртъв и татко е убит като него, а има и още новини, и то лоши…

Шаразад безпомощно се разплака, Зара я прегърна, а Карим я съжали и реши, че други ще трябва да съобщят за Валик и семейството му.

— Иншаллах — изрече той, ненавиждайки това опрощаващо извинение, защото не можеше повече да го приема за тези богохулни престъпления, извършени от хора в името на Аллах. Нали те не можеха да знаят дали са прави. „Аятолахът наистина е дар от Аллах. Ние просто трябва да го следваме, за да прочистим исляма от тези вонящи богохулници — мислеше си той. — След смъртта им Аллах ще ги заклейми, а ние трябва да ги накажем със смърт.“

— Новината, която нося, е много лоша. Аз съм под подозрение, също и приятелите ми, военновъздушните сили ще бъдат изправени на съд. Необмислено разправих всичко това на Шаразад… Трябваше да го кажа на теб, Мешанг, но така стана, че без да съобразя, й съобщих новината и тя припадна. Много се извинявам, ще си тръгвам, не мога да остана, трябва да… да се прибирам. Просто дойдох ей така, имах нужда да споделя с някого.

 

 

В офиса на Макайвър: 10,20 вечерта.

 

Макайвър беше сам в панорамната надстройка, разположил се в скърцащото кресло, с крака на бюрото. Четеше. Светлината беше добра и стаята — топла благодарение на генератора, с който разполагаха. Телексът и радиостанцията бяха включени. Беше късно, но нямаше смисъл да се прибира вкъщи, там беше студено и влажно, а и Джени я нямаше. Вдигна очи от книгата. По външната стълба се чуха бързи стъпки. Последва нервно почукване.

— Кой е?

— Капитан Макайвър, аз съм, капитан Пешади. Карим Пешади.

Изненадан, Дънкан отключи вратата. Познаваше добре младежа — курсант в школата им и любим братовчед на Шаразад. Подаде му ръка и се направи, че не забелязва лошия му външен вид.

— Влез, Карим, какво мога да направя за теб? Ужасно съжалявам за арестуването на баща ти.

— Преди два дни са го екзекутирали.

— О, Боже!

— Да, не идвам с приятни новини.

Карим припряно затвори вратата и каза тихо:

— Извинявайте, но трябва да бързам, закъснял съм с часове за прибиране, идвам направо от Шаразад. Отбих се у вас, но капитан Петикин каза, че сте тук. Тази вечер се запознах с един секретен телекс от нашата база в Абадан.

Той му предаде съдържанието на съобщението. Макайвър беше потресен, но се опита да не се издаде.

— Съобщи ли за това на капитан Петикин?

— Не, не, реших, че трябва да съобщя само на вас.

— Доколкото на нас ни е известно, НВС е бил отвлечен. Не е замесен никой от нашите пилоти…

— Тук съм неофициално, минах просто да ви кажа, защото Том го няма. Не знаех какво друго да направя. Видях се тази вечер с Шаразад и почти случайно научих за Том.

Той повтори пред Макайвър това, което му беше разказала Шаразад.

— Как може Том да е жив, а те да са мъртви?

Макайвър отново усети болката в гърдите си.

— Тя просто се е объркала.

— В името на Аллах, кажете ми истината! Вие я знаете! Том трябва да ви е казал, можете да ми имате пълно доверие — възкликна невъздържано младежът. Почти не беше на себе си от тревога. — Повярвайте ми. Възможно е да ви помогна. Том го заплашва голяма опасност, а също и Шаразад и семействата на всички ни! Трябва да ми имате доверие! Как се е измъкнал Том?

Макайвър почувствува как се затяга примката около всички — Локхарт, Петикин и него. „Не се паникьосвай — заповяда си той, — бъди предпазлив. Нищо няма да признаваш. Да не си посмял.“

— Доколкото на мен ми е известно, Том изобщо не се е приближавал до НВС.

— Лъжец! — изплю гневно младежът това, което му се въртеше в главата през целия път дотук, в блъсканицата в автобуса, след това пак пеша в студа и снега, обзет от ужаса, че тепърва трябва да се яви на разпит пред комитета.

— Вие трябва да сте подписали разрешението за излитане, ако не — тогава Петикин, и в него сигурно фигурира името на Том. Познавам ви много добре, нали ни набивахте в главите, че полетите трябва да са според разпорежданията, да се попълват формуляри, разрешението винаги да е подписано. Вие сте подписали, нали? Нали така? — извика той.

— Капитане, няма да ви задържам повече — отсече Макайвър.

— Вие сте не по-малко замесен от Том, не разбирате ли? Загазили сте…

— По-добре престанете. Знам, че сте отчаян, това, което стана с вашия баща, е ужасно — съчувствено изрече Макайвър. — Дълбоко и искрено съжалявам за всичко.

В помещението настъпи тежка тишина, нарушавана само от съскането на радиостанцията и шума на генератора, който беше над покрива. Макайвър чакаше. Карим също. И ето че младежът като че ли кимна.

— Прав сте — каза той покрусен. — От къде на къде, ще ми се доверявате? На нас отдавна не ни се доверяват. Нашият свят се превърна в земен ад заради шаха. Ние му имахме доверие, но той ни предаде на фалшиви съюзници, запуши устата на нашите генерали, избяга и ни остави в блатото, предаде ни на молли измамници. Кълна ви се в Бога, че можете да ми имате доверие, но има ли смисъл това за вас или някого другиго? Никой вече не ни вярва. — Физиономията му се изкриви. — Сигурно и Аллах ни е изоставил.

От радиостанцията в другото помещение се чу леко пращене, вероятно статично електричество от някоя буря.

— Можете ли да се свържете със Загрос? Шаразад каза, че Том тази сутрин е заминал за там.

— Опитах се преди известно време, но не отговарят — увери го Макайвър. — През този период на годината връзката е почти невъзможна, но научих, че са пристигнали безпрепятствено. Препредадоха ни съобщение от базата ни в Ковис непосредствено след пладне.

— Най-добре… най-добре разправете всичко на Том. Накарайте го да изчезне — глухо каза Карим. — Вас Господ ви закриля, всичките можете да си заминете.

Отчаянието му надделя, по бузите му потекоха сълзи.

— Ех, младо момче… — въздъхна Макайвър и съчувствено го прегърна през раменете. Спомни си за младостта и собствения си син в стабилната Англия, с непоклатимо британско поданство, лекар, който нямаше нищо общо с авиацията и живееше на твърда земя, в безопасност… О, Господи, та кой, по дяволите, днес е в безопасност?

След малко усети, че младежът се поуспокои. За да му запази достойнството, той се отдръпна, надникна в кухненския бокс и простичко предложи:

— Току-що мислех да пия един чай. Да ти налея ли и на теб?

— Бих… бих пил вода и след това си тръгвам, благодаря ви.

Макайвър моментално отиде да му налее. „Бедното момче — мислеше си той, — такава ужасна смърт да сполети баща му, а той беше такъв хубав човек, хладнокръвен, твърд, но честен и лоялен й никога не залиташе настрана. Това е ужасно, о, Боже, щом са застреляли него, ще убият всеки, когото поискат. Все едно, рано или късно всички ще умрем.“

— Заповядай — подаде той чашата на Карим, усещайки, че му се гади.

Младежът я взе смутен, че си беше изпуснал нервите пред един чужденец.

— Благодаря ви. Лека нощ.

Забеляза, че Макайвър гледа някак особено.

— Какво има?

— Внезапно ми хрумна една идея, Карим. Можеш ли да проникнеш в кулата на Дошан Тапе?

— Не знам. Защо?

— Ако можеш, без никой да знае какво искаш, вероятно ще успееш да измъкнеш разрешението за полет на НВС. То трябва да е в дневника за излитанията, ако него ден са водили такъв. Тогава ще можем да разберем кой го е пилотирал. Какво ще кажеш?

— Добре, но каква полза? — Карим се взираше в сбръчканото му лице с белезникави очи. — Нали са били включени автоматичните магнетофони?

— Може и да не са били. Там се е водило сражение и действията им вероятно не са били съвсем целесъобразни. На нас ни е известно, че този, който е излетял с НВС, не е имал устно разрешение за полет от кулата. Той просто се е измъкнал. А възможно е в цялата бъркотия да не са записали никакви разрешения за полети. — Обнадеждеността на Макайвър нарасна и той продължи да развива мисълта си. — Може да се разбере само от дневника за излитанията. Не е ли така?

Карим се опитваше да прозре накъде бие Макайвър.

— И ако там пише, че пилотът е Том Локхарт?

— Не виждам как би могло да е така, защото тогава трябваше да има моя подпис, а в такъв случай, извинявай, това ще означава, че е фалшив.

На Макайвър му беше противно да лъже, набързо скалъпената му версия започваше да губи тежестта си с всяка измината минута.

— Единственото разрешително, което съм подписвал, беше за Ногър Лейн, за да докара резервни части в Бандар-е Делам, но го анулирах, преди да излети. Те не бяха важни и ако аритметиката ми е вярна, точно по това време е бил отвлечен НВС.

— Разрешението за излитане ли е единственото доказателство?

— Това само Господ знае. Ако в разрешението е посочен Том Локхарт и то е подписано от мен, значи е фалшификат. И може да направи сума ти бели. Затова трябва да изчезне. Нали?

Карим бавно поклати глава: вече си представяше как отива в кулата, минава покрай охраната — дали ще има такава? — намира дневника, съответната страница и вижда… човек от Зелените ленти на вратата и го убива, грабва дневника и се измъква също така безшумно и потайно, както е влязъл, отива при аятолаха, разправя му за чудовищното престъпление, извършено спрямо баща му, а той го слуша с мъдро разбиране, защото не е като кучетата-убийци, и веднага заповядва да бъде отмъстено в името на Аллах. После отива при Мешанг и му казва, че фамилията е спасена, и което е още по-важно, Шаразад, която безумно обича и желае, а това е невъзможно в земния живот, защото са първи братовчеди и Коранът не разрешава, също е спасена.

— Разрешението не бива да го има — съгласи се той уморено и се изправи. — Ще се опитам. Да, ще се опитам. Какво се случи с Том?

Зад гърба на Макайвър се разтрака телексът. И двамата подскочиха. Макайвър отново насочи вниманието си към Карим.

— Най-добре е да го попиташ, когато го видиш. Не е ли така? Говори с Том лично.

— Салаам.

Стиснаха си ръцете, Карим си тръгна и Макайвър заключи вратата. Телексът беше от Джени от Ал Шаргаз и гласеше: „Здравей Дете номер едно. Говорих надълго и нашироко с Китайчето, което пристига утре вечер, понеделник, и във вторник ще лети за Техеран със 125. Казва, че е абсолютно необходимо да се срещнете за разговор на летището. Тук всичко е уредено за ремонта на машините 212 и бързото им връщане. Чакам потвърждение. Говорих с Англия, децата са добре. Тук прекарвам чудесно, шаря из града, щастлива съм, че те няма, а ти защо не си щастлив? Макалистър.“

Това беше моминското й име и тя го използваше, когато съвсем, й беше писнало от него.

— Милата Джени — изрече той на глас и мисълта за нея го накара да се почувствува по-добре. Радваше се, че тя е в безопасност и извън тази бъркотия, че се е обадила на децата, това беше хубаво за нея. Милата Джени. Препрочете телекса. Защо Анди така неотложно иска среща с него? „Скоро ще разбера. Добре, че поне имаме връзка чрез Ал Шаргаз.“ Седна на секретарския стол и започна да отпечатва потвърждението.

На свечеряване беше получил телекс от Абърдийн, но беше нечетлив. Разбираше се само подписът: Гавалан. Веднага поиска да го повторят и още не беше получил отговор. Тази вечер и радиовръзката беше лоша. Носеха се съобщения за големи снежни бури в планините, а „ББС Уърлд Сървис“, която се чуваше по-лошо от всякога, съобщи за големи урагани из цяла Европа и източното крайбрежие на Америка и за тежки наводнения в Бразилия. Всичките новини бяха лоши: в Англия продължаваха стачките, във Виетнам се водеха тежки сражения между китайската и виетнамската армия, родезийски пътнически самолет бил свален при приземяването му от партизани, очаква се Картър да въведе режим за бензина, Съветският съюз изпитва междуконтинентална ракета с обхват на действие три хиляди километра, а в Иран „председателят на ООП Ясер Арафат беше изключително сърдечно посрещнат и приветстван от аятолах Хомейни, двамата лидери се прегърнаха пред всички и ООП се настани в сградата на дипломатическата мисия на Израел в Техеран. Съобщава се, че са екзекутирани още четирима генерали. В Азербайджан продължават тежките сражения между привърженици и противници на Хомейни, министър-председателят Базарган разпореди да се закрият две радарни подслушвателни станции на САЩ на иранско-съветската граница и е уговорил среща между съветския посланик и аятолах Хомейни в близките дни, за да бъдат обсъдени съществуващите различия между двете страни…“

Потиснат, Макайвър изключи, приемника, защото усилието да чуе новините сред пращенето увеличи главоболието му. Цял ден не му минаваше. Беше започнало след срещата му тази сутрин с министър Али Киа. Той прие боновете за швейцарската банка като „лицензни такси“ за заминаването на три хеликоптера 212, както и за кацания и излитания на 125. Обеща да провери и за експулсиранията от Загрос. „Междувременно предайте на комитета в Загрос, че заповедта им се обезсилва от моето министерство поради предстоящо разследване на случая.“

„Това е такъв късмет, особено когато са ти опрели дулото в главата! — мислеше си той. — Как ли се оправят сега Ерики и Ногър?“ Следобед беше пристигнал телекс, препредаден от РВД в Табриз, от „Иран Тимбър“, който гласеше следното: „Капитаните Йоконен и Лейн са извикани тук за спешна работа в продължение на три дни. Чартърът при приетите условия. Благодарности.“ Обичайна заявка, подписана от районния мениджър. „За Ногър е по-добре, отколкото да си седи на задника — беше си помислил Макайвър. — Но бащата на Азадех — защо ли е искал да я види?“

Точно в седем и тридесет започна да предава Ковис, но звукът беше много лош. Фреди Еър съобщаваше, че Старк се е завърнал невредим.

— Слава на Бога!

— Повторете пак… не ви чу… кап… …вър.

— Повтарям. — Той говореше бавно и внимателно. — Кажете на Старк, че завръщането му е голяма радост за мен. Той добре ли е?

— … тан Старк… …говорил на въпро… тета…

— Повторете, Ковис.

— Повтарям, капи… …арк отгово… …просите на… тета…

— Не се чувате. Опитайте отново в девет часа или най-добре в единадесет, аз ще съм тук до късно.

— Прието… по-късно… около… надесет довечера?

— Да. Около единадесет довечера.

— Капи… …харт и Жан-Люк пристигат… Загрос… невредими…

Вече нищо не можеше да се разбере. Разположи се и зачака. Поспа известно време, след това почете малко и сега пак седеше при телекса. Погледна часовника си — беше десет и половина.

— Да предам потвърждението и ще се обадя в Ковис — каза той на глас. Внимателно завърши набирането на текста до съпругата си, като добави заради спокойствието на Мануела, че всичко в Ковис е наред — ами така е, след като Старк се е върнал и е окей, също и момчетата.

Вкара перфорираната лента в предавателя, изчука номера на Ал Шаргаз, изчака безкрайно много потвърждението за връзка и натисна бутона за предаване. Лентата премина с тракане през зъбците. Отново дълго чакане, докато получи кода „прието“ на Ал Шаргаз.

— Добре. — Стана и се протегна. В чекмеджето на бюрото бяха хапчетата му и той си взе второто за деня.

— Гадно кръвно налягане! — измърмори Макайвър. При последния преглед беше сто и шестдесет на сто и петнадесет. Хапчетата го свалиха на приличното сто тридесет и пет на осемдесет и пет: „Обаче виж какво, Мак, това съвсем не означава, че можеш да си поркаш уиски, вино, да се тъпчеш с яйца и сметана — холестеринът ти е…“

— Какво ти уиски и сметана бе, докторе? Че тук е Иран…

Спомни си в какво настроение беше, когато Джени го попита:

— Колко ти беше?

— Идеално — отговори й той. — По-добро от предишния път и си гледай работата!

„Да има да взима, че ще му слушам докторските приказки. Я да му ударя едно голямо уиски със сода и лед, а после и още едно.“ Обикновено в сейфа имаше бутилка, а в хладилника — сода и лед. Но сега нямаше нищо. Направи си чаша чай. „Ами Карим и НВС? За това ще мисля по-късно.“ Беше вече единадесет.

— Ковис, тук Техеран, чувате ли ме? — търпеливо повтаряше повикванията си той и накрая спря. След четвърт час опита отново. Никаква връзка.

— Изглежда, че е от бурята — търпението му се изчерпа. — Дявол да го вземе, ще се опитам вкъщи.

Облече дебелото си палто и се изкачи по спираловидната стълба на покрива, за да провери нивото на горивото в генератора. Нощта беше непрогледно тъмна, почти не се чуваха престрелки, снегът убиваше всякакви звуци. Не виждаше никаква светлинка. Продължаваше да вали и от свечеряване досега беше натрупал десет сантиметра сняг. Той избърса снежинките от лицето си и освети с фенерчето измервателния прибор. Нивото на горивото беше добро, но до няколко дни трябваше да намерят начин да доставят още. Още една проклета грижа. Ами НВС? Ако Карим успее да вземе дневника и да го унищожат, доказателството ще изчезне, нали така? Да, но Исфахан? Нали там са заредили?

Потънал в размишленията си, той се върна долу, заключи офиса и като си осветяваше пътя с фенерчето, извървя по стълбите петте етажа до улицата. Не чу как телексът отново затрака.

Отиде в гаража и отключи колата си. Сърцето му подскочи, когато видя, че към него се приближава някой. САВАК и НВС беше първото, което му просветна. Едва не изтърва фенерчето, но слава Богу, човекът беше Армстронг, облечен в тъмен шлифер и шапка.

— Извинявай, капитан Макайвър, не исках да те изплаша.

— Е да, ама ми изкара акъла — отговори той ядосано, с разтуптяно сърце. — Защо, по дяволите, не се представи или не дойде горе в офиса, вместо да се криеш в сенките като злодей?

— Можеха да ти дойдат още посетители. Видях, че един излиза, затова реших да те изчакам тук. Извинявай. Моля те, изгаси фенерчето.

Макайвър сърдито го послуша. Не можеше да си спомни да са се срещали, след като Гавалан ги беше запознал. Това, че беше от специалния отдел на Централната разузнавателна служба на Англия, изобщо не намаляваше неприязънта му към него.

— Къде беше, по дяволите? Очаквахме те на летището, но ти не се появи.

— Вярно е, извинявай. Кога се връща 125 в Техеран?

— Вторник, ако е рекъл Господ. Защо?

— В колко часа приблизително?

— По обед, защо?

— Отлично. Това ме устройва. Трябва да отлетим за Табриз с един мой приятел, може ли да го чартираме?

— Няма да стане. Няма да ми дадат разрешение за полет. А кой е приятелят ти?

— Гарантирам ти разрешението. Извинявай, капитане, обаче е много важно.

— Чух, че в Табриз се водят тежки сражения. Съобщиха го по новините тази вечер. Съжалявам, но не мога да разреша такъв полет, това би било необоснован риск за екипажа.

— На господин Толбът ще му е много приятно да се присъедини към молбата ми — продължи да го убеждава Армстронг със същия тих и търпелив глас.

— Не. Съжалявам — Макайвър понечи да се обърне, но се закова на място от злокобните думи, които чу.

— Преди да си тръгнеш, защо да не те попитам какво стана с НВС, Локхарт, съдружника ти Валик и неговото семейство?

Макайвър замръзна от ужас. Виждаше само изсеченото лице, стиснатите устни и очите, в които се отразяваше светлината на фенерчето.

— Не… не те разбирам.

Армстронг извади от джоба си къс хартия и му го показа. Макайвър го освети с фенерчето. Беше фотокопие от вписване в дневника за разрешения за полети. Почеркът беше четлив: „ЕР НВС има разрешение за 0620 за чартърен полет до Бандар-е Делам, доставка на резервни части, пилот капитан Т. Локхарт, разрешил полета капитан Макайвър.“ На долната половина на листа имаше фотокопие на действителното разрешение, подписано от него, като името на капитан Н. Лейн беше зачеркнато, отгоре беше написано „болен“, и на негово място беше вписан Локхарт.

— Заповядай, подарявам ти го.

— Откъде си го взел?

— Когато 125 навлезе във въздушното пространство на Техеран, обади се по радиото на капитан Хог, че има да изпълнява незабавно чартърен полет до Табриз. Ние ще осигурим разрешението навреме.

— Не, няма да…

— Ако не уредиш всичко с готовност, а това трябва да си остане между нас — Армстронг беше толкова категоричен, че Макайвър изтръпна, — оригиналът на този документ отива в САВАК, преименуван на САВАМА.

— Но това е шантаж!

— Това е бартерна сделка — отвърна му Армстронг, пъхна хартията в ръката му и понечи да си тръгне.

— Чакай! Къде е оригиналът?

— Все още не е в техните ръце.

— Ако… ако направя това, което искаш, ще го получа, нали?

— Шегуваш се! Разбира се, че нищо няма да получиш.

— Но това не е почтено — това е страшно непочтено!

Армстронг се върна, надвеси се над него. Лицето му беше като маска.

— Естествено, че не е почтено. Ако си получиш документа, ще ми се изплъзнеш — и ти, и всичките. А докато той съществува, ще правиш това, което се иска от теб, нали така?

— Ти си една мръсна гад!

— А ти — глупак, който трябва да внимава за кръвното си налягане.

Макайвър хлъцна.

— Откъде знаеш?

— Ще се шашнеш, ако разбереш колко много знам за теб, Дженевра Макалистър, Андрю Гавалан, „Ноубъл Хаус“ и куп други неща, които още не съм пуснал в употреба. — Гласът на Армстронг беше станал по-рязък, умората и напрежението бяха намалили самоконтрола му. — Не ти ли влиза в тъпия мозък, че съществува голяма вероятност съветските танкове и авиация да се разположат постоянно от тази страна на Ормузкия проток и Иран да се превърне в провинция на СССР? Омръзна ми да си играя на шикалки с вас — прави каквото ти казвам, без да възразяваш, ако не — всичките ще ви накисна.