Джеймс Клавел
Вихрушка (52)

52

Бандар-е Делам: 8,15 сутринта.

 

Касиги бързаше след намръщения полицай през препълнените коридори на болницата — радиомеханикът Минору вървеше на няколко крачки зад тях. Болни и ранени мъже, жени и деца в носилки, на столове или прави, или просто лежащи на пода, чакащи някой да им помогне, тежко болните, смесени с по-леко болните, някои се облекчаваха, други ядяха и пиеха донесеното от надошлите безброй роднини — и всички, които можеха, се оплакваха на висок глас. Непрекъснато обсажданите сестри и лекари влизаха и излизаха от стаите, всички жени бяха с чадори, с изключение на няколко англичанки, сестри от „Кралица Александра“, чиито строги прически и касинки бяха почти същото или приемливото.

Накрая полицаят намери вратата, която търсеше, и си проби път през претъпканото отделение. Леглата бяха разположени от двете страни, а в средата имаше още един ред легла, всички заети от пациенти мъже — дошлите при тях на посещение семейства говореха или се оплакваха, децата играеха, а отсреща, в един ъгъл, възрастна жена готвеше на преносима печка.

Едната китка и единият глезен на Скрагър бяха закачени с белезници за стар железен креват. Той лежеше на сламен дюшек, с дрехите и обувките, с бинтована глава, небръснат и мръсен. Когато видя Касиги и Минору зад полицая, очите му светнаха.

— Здравейте, приятели. — Гласът му беше суров.

— Как сте, капитане? — попита Касиги, отвратен от белезниците.

— Ако мога да се освободя, ще съм добре.

Раздразнен, полицаят шумно ги прекъсна на фарси, за удоволствие на зрителите.

— Това ли е човекът, когото искахте да видите?

— Да, ваше превъзходителство — отговори Минору вместо Касиги.

— Е, видяхте го. Можете да докладвате на вашето правителство или на който искате, че както се вижда, му е оказана медицинска помощ. Той ще бъде съден от Комитета по транспорта. — Надутият полицай се обърна да си върви.

— Но капитан-пилотът не е бил на волана — търпеливо поясни Касиги на английски. Минору преведе — беше го повтарял почти цяла нощ и от зори тази сутрин на различни полицаи с различни рангове, получавайки неизменно един и същ отговор по различен начин:

— Ако чужденецът не беше дошъл в Иран, инцидентът никога не би се случил. Разбира се, че е виновен.

— Няма значение, че не е шофирал, той е виновен — разяри се полицаят, гласът му отекваше в стените. — Колко пъти трябва да ви се повтаря? Той е бил по служба в колата. Той е нареждал. Ако не беше наредил, инцидентът нямаше да се случи. Има убити и ранени. Разбира се, че е виновен.

— Но аз повтарям, моят помощник тук е видял инцидента и ще свидетелства, че той е предизвикан от другата кола.

— Към лъжите пред комитета ще се отнесем сериозно — заяви мрачно полицаят. Той се беше возил в полицейската кола.

— Не е лъжа, ага. Има и други свидетели — твърдеше Касиги. Не че имаше такива. Гласът му се изостри. — Настоявам да освободите този човек. Той е служител на моето правителство, което е инвестирало милиарди долари в нашия нефтохимически завод „Иран-Тода“ в полза на Иран и особено на хората в Бандар-е Делам. Ако не го освободите веднага, веднага, ще се разпоредя всички японци да си отидат и да прекъснат работа. — Раздразнителността му нарастваше, тъй като нямаше власт, нито пък щеше да издаде подобни нареждания. — Всичко ще спре.

— В името на Пророка, чужденците вече няма да ни изнудват! — изрева полицаят и му обърна гръб. — Ще трябва да обсъдите това с комитета!

— Ако не го освободите веднага, работата спира и няма да има вече работни места. Никакви!

Докато Минору превеждаше, той усети как мълчанието и настроението на стоящите наоколо се променят. Даже и на полицая. Беше му неприятно, но съзнаваше, че всички очи са вперени в него, и усещаше внезапната враждебност. Наблизо един младеж със зелена лента, вързана вместо колан върху мръсната му пижама, каза хрипливо:

— Искате да жертвате работата ни, а? Кой сте вие? Как можем да знаем, че не сте човек на шаха? Проверен ли сте от комитета?

— Разбира се, че съм! В името на Единния Бог, аз съм на страната на имама от години — отговори човекът от колата сърдито, но явно уплашено. — Аз помогнах на революцията, всички го знаят. Вие! — Той посочи Касиги и го напсува наум, че е предизвикал всички тези неприятности. — Последвайте ме! — И си проби път през събралите се около тях болни.

— Ще се върна, капитан Скрагър, не се безпокойте — увери го Касиги и заедно с Минору се втурна към вратата.

Полицаят ги поведе по стълбите, после по някакъв коридор и други стълби, всички претъпкани с народ. Нервността на Касиги нарастваше. Слизаха все по-надолу. Отвориха някаква врата. Над нея имаше надпис на фарси. Изби го студена пот. Бяха в моргата. Мраморни плочи с тела, покрити с мръсни чаршафи. Множество. Мирис на химикали, на съсирена кръв, на мърша и на изпражнения.

— Вижте — полицаят повдигна един от чаршафите. Под него лежеше обезглавеното тяло на жена. Главата й беше неприлично близо до трупа, очите отворени.

— Вашата кола причини смъртта й, какво ще кажете за нея и семейството й? — При думата „вашата“ по тялото на Касиги премина студена вълна. — Ето и още! — Той дръпна друг чаршаф. Тежко смазана жена, непознаваема. — Е?

— Дълбоко… дълбоко съжаляваме, разбира се…, разбира се, че дълбоко съжаляваме за това, че има убити и ранени, много съжаляваме, но това е Карма. Иншаллах, не е наша вината, както и на пилота горе. — Касиги едва се сдържаше да не повърне. — Дълбоко съжаляваме.

Минору преведе. Полицаят високомерно се беше облегнал на мраморния плот. После отвори уста и очите на младия японец се разшириха.

— Той казва… казва, че откупът, таксата за освобождаването на мистър Скрагър е един милион риала. Веднага. Решението на комитета нямало нищо общо с това.

Един милион риала бяха около дванадесет хиляди долара.

— Това е невъзможно, но ние можем да платим сто хиляди риала след час.

— Един милион — извика полицаят. Хвана главата на жената за косата и я тикна пред Касиги, който насмалко не се свлече на земята. — Какво ще кажеш за децата й, които сега са обречени да бъдат без майка? Не заслужават ли те обезщетение? А?

— Нямаме… нямаме толкова много налични пари в… в целия завод. Съжалявам много.

Полицаят изруга и продължи да се пазари, но изведнъж вратата се отвори. Влязоха няколко санитари с количка и труп на нея, загледаха ги любопитно. Внезапно полицаят каза:

— Много добре. Ще отидем веднага в офиса ви.

Отидоха и той получи последната сума, която беше предложил Касиги — двеста и петдесет хиляди риала. Около три хиляди долара — но без разписка, само с устното споразумение, че Скрагър може да напусне. Понеже не му вярваше, Касиги му даде половината в офиса, а другата половина сложи в плик, който пъхна в джоба си. Върнаха се в болницата. Там той остана да чака в колата, докато Минору и полицаят влязоха вътре. Очакването му се стори безкрайно, но накрая Минору и Скрагър слязоха по стълбите заедно с полицая. Касиги излезе от колата и му даде плика. Онзи напсува всички чужденци и си тръгна свирепо.

— Готово — Касиги се усмихна на Скрагър.

Стиснаха си ръцете, Скрагър щедро му благодареше, извинявайки се за неприятностите. И двамата ругаеха съдбата и я благославяха, качвайки се бързо в колата. Иранският шофьор зави и се включи в движението, високо напсува една изпреварваща кола, заела дясното платно, и едва не се сблъска с нея, надувайки клаксона.

— Кажи му да намали, Минору — нареди Касиги. Минору преведе и шофьорът кимна, усмихна се и се подчини, но намаляването на скоростта продължи само няколко секунди.

— Добре ли сте, капитане?

— О, да. Имам малко главоболие, но съм добре. Най-лошото беше, че не можех да пикая.

— Какво?

— Кучите синове ме държаха завързан за кревата и не ми позволяваха да отида до тоалетната. Не можех да го направя в гащите или в леглото и едва днес рано сутринта една сестра ми донесе подлога. Господи, мислех, че ще ми се спука мехурът! — Скрагър разтри очи, за да премахне умората. — Няма проблеми, справих се. Много съм ви задължен. Плюс откупа! Колко беше той?

— Николко, николко за теб. Имам специално заделени средства за такива цели.

— Не е проблем. Анди Гавалан ще плати — о, добре, че се сетих! Той каза, че познавал твоя бос преди години. Тода, Хиро Тода.

— Ah so desu ka? — Касиги беше искрено учуден. — Гавалан има хеликоптери в Япония?

— О, не! Това е било, когато е бил китайски търговец в Хонконг, когато е работил за „Струан“. — Името стресна Касиги, но той не се издаде. — Чувал ли си за „Струан“?

— Да, добра компания, „Тода“ има или поне навремето имаше делови отношения с тях. — Това беше факт, но той запази информацията, за да я обмисли в бъдеще — нали тъкмо Линбар Струан едностранно анулира пет лизингови договора за превоз преди две години, което едва не ги разори? „Може би ще успеем да използуваме Гавалан, за да компенсираме загубите си по един или друг начин.“ — Съжалявам, било ти е много тежко.

— Не е твоя вината, приятел. Но Анди ще иска да плати откупа. Колко измъкнаха от вас?

— Много скромна сума. Моля те, нека това бъде подарък — нали ти спаси кораба ми.

След кратка пауза Скрагър продължи:

— Тогава съм ти задължен за две неща, приятел.

— Ние избрахме шофьора — наша беше грешката.

— Къде е той? Къде е Мохамед?

— Съжалявам, но той е мъртъв.

Скрагър изруга.

— Не беше негова вината, в никакъв случай.

— Да, да, зная. Дадох на семейството му обезщетение и ще направим същото за жертвите. — Касиги се опитваше да разбере колко потресен е Скрагър, искаше да знае колко скоро ще бъде готов да лети и беше много раздразнен от закъснението по пътищата. Трябваше непременно да се върне в Ал Шаргаз, колкото е възможно по-бързо, и оттам у дома, в Япония. Работата му тук беше приключила. Главният инженер Уотанабе сега вече беше напълно на негова страна, копията от частните му доклади щяха да затвърдят собствените му позиции в корпорацията и да му помогнат извънредно много, а на „Хиро Тода“ — да открият отново възможността да убедят правителството да обяви „Иран Тода“ за национален проект.

„Не възможно, а сигурно! — помисли си той, по-уверен от всякога. — Ще бъдем спасени от банкрут, ще погребем враговете си «Мицувари» и «Гуокотомо» и ще спечелим престиж — и печалби, огромни печалби! О, да! И като добавим към това щастливата случайност — Касиги си позволи цинична усмивка, — онова невероятно важно копие на частния доклад на убития главен инженер Касусака до «Гуокотомо», с дата и подпис, което Уотанабе беше «намерил» като по чудо в забравена папка, докато бях в Ал Шаргаз! Трябва много да внимавам как ще го използвам, о, наистина трябва да съм много внимателен, и затова е още по-важно да стигна колкото е възможно по-бързо у дома.“

Улиците и булевардите бяха задръстени от коли. Небето беше все още облачно, но бурята беше отминала и той знаеше, че времето е подходящо за полети. „Ах, как бих искал да имам собствен самолет — помисли си той. — Да кажем «Лиър Джет». Наградата за целия ми труд тук трябва да е голяма.“

Той се унесе щастливо, наслаждавайки се на усещането за постигнатото и за власт.

— Изглежда, че сега много скоро ще можем да започнем строителството, капитане.

— О!

— Да. Председателят на комитета, казва се Затаки, ни увери, че ще ни сътрудничат. Изглежда, че познава един от вашите пилоти, капитан Старк.

Скрагър остро го погледна.

— Това е Дюк, Дюк Старк, спасен от левичарите и отлетял за Ковис. Ако бях на твое място, приятелю, бих, ъ, бих го следил внимателно. — И му съобщи колко неустойчив е Старк. — Направо е луд.

— Изобщо не изглежда такъв. Странно… Иранците са много, много странни. Но по-важно е как се чувстваш ти?

— Вече съм екстра — излъга Скрагър весело.

Вчера и през цялата нощ беше много зле, ругаеха го и му викаха, а той лежеше с белезници и никой не го разбираше, беше заобиколен от враждебност, следен отвсякъде. Загубен. И изплашен. Болката нарастваше. Времето бавно течеше в агония, в угасваща надежда, беше сигурен, че Минору е ранен или мъртъв, също като шофьора, и никой не ще разбере къде е той или какво се е случило.

— Една чашка хубав чай ще ме излекува. Ако искаш, тръгваме веднага, аз съм добре. Само една бърза баня, бръснене, чашка чай и малко храна — и можем щастливо да отпътуваме.

— Отлично. Тогава тръгваме веднага щом се приготвиш. — Минору беше инсталирал и изпробвал радиото.

През целия път до рафинерията и по време на полета до Ленгех Касиги беше в много добро настроение. Близо до Харг те мислеха, че са видели огромната акула-чук, за която Скрагър беше споменал веднъж. Летяха ниско, близо до брега, облачността беше все още ниска и гъста, тук и там проблясваха светкавици, но не бяха опасни, само малко ги раздрусваше. Радарното ръководство действаше ефективно и засилваше лошите му предчувствия. Двата дни до „Вихрушка“, без да се смята днешният, го потискаха. Загубата на един ден щеше да направи всичко още по-объркано. Какво ли се бе случило, откакто беше заминал?

След Харг той се приземи, за да зареди и да починат. Стомахът още го болеше ужасно и той забеляза малко кръв в урината си. Нямаше за какво да се безпокои. Нормално беше да има малко кръвотечение след такъв инцидент. Гадна работа, но беше извадил късмет!

Бяха на пясъчния бряг, приключвайки с пакетирания обяд — студен ориз, риба и туршия. Скрагър нагъваше и комат ирански хляб, пиле и соев сос, който беше отмъкнал от кухнята. Касиги пиеше японска бира. Скрагър отказа.

— Благодаря, но пиенето и карането не вървят заедно.

Касиги яде малко, Скрагър ядеше лакомо и бързо.

— Яденето беше добро — каза той. — По-добре ще е да тръгваме, веднага щом приключиш.

— Готов съм.

Скоро те отново излетяха.

— Ще има ли време да ме закараш до Ал Шаргаз или Дубай днес? — попита Касиги.

— Не, ако ще ходим до Ленгех. — Скрагър нагласи слушалките си. — Знаеш ли какво, когато стигнем до въздушния контрол на Киш, ще ги попитам мога ли да се отклоня за Бахрейн. Там можеш да вземеш международен или местен полет. Трябва да заредим в Лаван и мисля, че те ще ни позволят. Както вече ти казах, аз съм ти задължен за две неща.

— Нищо не ми дължиш — усмихна се Касиги. — На събранието на комитета вчера онзи Затаки попита колко скоро нашите хеликоптери ще полетят с пълна сила. Аз му обещах незабавни действия. Както знаеш, „Гърни“ вече не ни обслужват. Това, което искам, са три 212 и два 206 за следващите три месеца, един едногодишен договор, за който ще преговаряме тогава в зависимост от нуждите ни и който ще се преразглежда всяка година — и ти ще го изпълняваш. Ще бъде ли възможно?

Скрагър се колебаеше, не знаеше как да отговори. При нормални обстоятелства такова предложение щеше да бъде добра новина по телефона чак до Абърдийн, Гавалан лично щеше да бъде на телефона и всички щяха да участвуват срещу добра премия. Но при планираната „Вихрушка“, без „Гърни“ и без хората си, нямаше начин да помогне на Касиги.

— Кога, ъ-ъ-ъ… кога ще искате да започнат полетите? — попита той, за да спечели малко време за размисъл.

— Веднага. — продължи Касиги живо, наблюдавайки танкера долу. — Дадох гаранции на Затаки и комитета, че ако те ни сътрудничат, ще започнем веднага. Утре или най-късно вдругиден. Може би ще можеш да помолиш временния ви изпълняващ да пренасочи няколко 212, базирани в Бандар-е Делам и неизползувани в пълния им капацитет.

— Да, разбира се, че ще го помоля. Веднага щом кацнем.

— За около седмица ще ни е необходима временна въздушна връзка с Кувейт за вземане и смяна на екипажите от Япония. Затаки съобщи, че техният комитет днес е уредил въпроса с комитета на летището в Абадан. Щели да го открият за нас най-късно към края на седмицата…

Скрагър слушаше само с половин ухо поверителните планове на този човек, с когото се бяха сприятелили, без когото той още щеше да бъде прикован с белезници към леглото. Изборът му беше прост: или му казваш за „Вихрушка“, или го зарязваш. „Но да му кажа, означава да изменя на друго, по-голямо доверие, дългосрочно доверие. Касиги може да провали «Вихрушка». Той е длъжен да каже на дьо Плеси. Въпросът е, доколко мога да му се доверя — и на дьо Плеси?“

Той обезпокоено погледна през прозореца и отново провери местоположението си.

— Извинявай, че те прекъсвам, но трябва да докладвам. — И той натисна копчето за предаване.

— Радар „Киш“, тук Хотел Сиера Танго, чувате ли ме?

— HST, тук радар „Киш“, чуваме ви не много ясно, но силно, продължавайте.

— HST по чартър от „Иран-Тода“, връщащ се в базата ни в Ленгех, подхождам към Лаван на 300 метра, един пасажер на борда. Искам зареждане в Лаван и отклонение за Бахрейн, за да оставя пасажера си, който има спешни дела по поръчение на Иран.

— Искането отказано, поддържайте триста и дайте курса.

— Пасажерът ми е японец, началник на „Иран-Тода“, и срочно се нуждае от консултации със своето правителство по поръчка на иранското правителство да се възобновят веднага полетите. Искане за специално внимание в този случай.

— Искането отказано. Не се разрешават полети над залива без предварителна двадесет и четири часова заявка. Завийте на нула деветдесет и пет градуса за директен полет до Ленгех, докладвайте на траверс Киш, не над Киш. Разбрахте ли?

Скрагър погледна Касиги, който също можеше да чува разговора.

— Съжалявам, приятелю. — Той зави в новия курс. — HST, разбрано. Искаме разрешение за Ал Шаргаз утре призори с един пасажер.

— Изчакайте малко. — Слушалките им изпращяха. Отдясно долу се нижеше върволицата танкери — едни завръщащи се, други тръгващи от и към терминалите на Саудитска Арабия, Емирствата, Абу Даби, Бахрейн, Кувейт и Ирак. Никой не товареше в Харг или Абадан, където обикновено се обслужваха поне дузина, а друга дузина чакаха. Сега имаше само опашки от чакащи, някои повече от два месеца. Небето още беше облачно и противно.

— HST, искането ви да отидете от Ленгех в Ал Шаргаз е потвърдено: утре, сряда, двадесет и осми, излитане по обяд. До по-нататъшно нареждане всички, повтарям, всички полети над залива ще изискват предварителна двадесет и четири часова заявка и за всяко, повтарям, за всяко запускане на двигателите ще се иска разрешение. Разбрахте ли?

Скрагър изруга, после потвърди.

— Какво става? — попита Касиги.

— Никога не е трябвало да искаме разрешение за запускането на двигателите преди. Тези кучи синове наистина стават заядливи. — Скрагър си мислеше за петък и как ще тръгнат двата му 212. Киш беше прекалено подозрителен и ефективен в контрола си. — Ега ти късмета!

— Прав си. Ще можеш ли да ръководиш полетите?

— Има много по-добри от мен.

— Съжалявам, но това е много важно за мен. Ще бъда сигурен, че полетите ще бъдат в добри ръце.

Скрагър отново се поколеба.

— Благодаря. Ако можех, сигурно… сигурно щях да го направя.

— Значи решено. Аз ще се обърна с официална молба до вашия мистър Гавалан. — Касиги го погледна. „Нещо се е променило — помисли си той. — Какво? Сега всъщност пилотът не реагира с ентусиазма, който бях предвиждал, когато обявих сделката — той сигурно разбира стойността на договора, който му предлагам. Какво крие?“ — Можеш ли да се свържеш с Бандар-е Далам през вашата база в Ковис, за да ги попиташ дали ще ни дадат поне един 212 утре? — попита той. Започваше да го изпитва.

— Да, да, разбира се… веднага щом пристигнем. „А — помисли си Касиги. Наблюдаваше и слушаше много внимателно. — Бях прав, нещо много се е променило. Приятелското настроение изчезна. Защо? Със сигурност не съм казал нищо, което да го обиди. Това не може да бъде сделката — прекалено добра е за всяка хеликоптерна компания. Здравето му?“

— Добре ли се чувстваш?

— О, добре съм, приятелю, добре съм.

„А, усмивката беше истинска този път и гласът му както обикновено. Тогава трябва да е нещо, свързано с хеликоптерите.“

— Ако не ми помогнеш, ще бъде много трудно за мен.

— Да. Зная. Бих искал да ти помогна, колкото мога.

„А, усмивката изчезна и гласът му стана отново сериозен. Защо? И защо това «бих искал да ти помогна», сякаш той би помогнал, но му е забранено да помага от някого. Гавалан? Може ли той да знае, че Гавалан не би ни помогнал заради «Струан»?“

Касиги дълго размисляше върху промяната, но не можеше да намери задоволителен отговор. После реши да използва един почти безпогрешен — да използува пътуването с чужденец, като този:

— Приятелю мой — започна той възможно най-искрено. — Зная, че има нещо, моля те, кажи ми какво е! — Видя, че лицето на Скрагър стана още по-сериозно, и го довърши с coup de grace. — Можеш да ми кажеш, можеш да ми се довериш. Аз наистина съм твой приятел.

— Да… да, зная това, приятелю.

Касиги наблюдаваше лицето му и чакаше, гледаше как рибата се върти около стръвта, закачена на нишка, толкова тънка и толкова здрава, простираща се назад до счупената лопатка на витлото, стискането на ръце, споделената опасност на борда на „Рикумару“, войната и общите спомени за загинали другари. „Толкова много от нас са мъртви, толкова млади… Да! — помисли си той с внезапна ярост. — Но ако имахме и една десета от техните хеликоптери, от тяхното въоръжение и техните кораби и една двадесета част от техния петрол и суровини, ние бихме били непобедими и императорът нямаше да бъде принуден да прекратява войната, както направи. Щяхме да бъдем непобедими — ако не беше бомбата, двете бомби. Господ да накаже завинаги тези, които изобретиха бомбата, която пречупи неговата воля.“

— Какво има?

— Аз, ъ-ъ… не мога да ти кажа, просто още не — съжалявам.

Касиги усети някаква опасност.

— Защо, приятелю? Уверявам те, че можеш да ми се довериш — опитваше се да го предразположи.

— Да… да, но не зависи само от мен. В Ал Шаргаз, утре, бъди търпелив, можеш ли?

— Ако е толкова важно, трябва да разбера сега, нали? — Касиги отново зачака. Знаеше цената на чакането и на мълчанието в моменти като този. Нямаше нужда да напомня на другия за „Задължен съм ти за две неща“. Засега.

Скрагър си спомняше. „В Бандар-е Делам Касиги ми спаси живота и няма съмнение в това. На борда на кораба му в Сири той доказа, че е умен, а днес доказа, че е добър приятел, пък и не му трябваше да си навлича всички тези неприятности — веднага, утре или вдругиден не биха имали значение за него.“

Очите му гледаха приборите и навън и той не видя опасност нито вътре, нито вън. Киш бързо се приближаваше отдясно. Той погледна към Касиги. Касиги се беше загледал напред, силното му, приятно лице бе замръзнало, леко начумерено. „По дяволите, приятелю, ако ти не изпълниш заръката, Затаки ще подивее! Но не можеш да го направиш. Не можеш, приятелю, и ми е толкова мъчно да те гледам да седиш така, без да ми напомняш, че ти дължа нещо.“

— Киш, тук HST на траверс Киш, поддържам триста.

— Киш. Поддържай триста. Има трафик на изток на три хиляди.

— Да, виждам ги. — Бяха два изтребителя. Той ги показа на Касиги, който не ги виждаше. — F-14, може би излитат от Бандар-е Абас.

Касиги не отговори, само кимна и това накара Скрагър да се почувствува още по-зле. Минутите минаваха. Перките бръмчаха.

После Скрагър се реши, въпреки че му беше неприятно.

— Съжалявам — започна той навъсено, — но ще трябва да изчакаш до Ал Шаргаз. Анди Гавалан може да помогне, аз не мога.

— Той може да помогне? По какъв начин? Какво има?

След кратка пауза Скрагър поясни:

— Ако някой може да помогне, това е той. Нека приключим дотук, друже.

Касиги чу окончателния отговор, но го пропусна покрай ушите си и остави въпросът да почака за момент, обезпокоен от появилите се нови сигнали за опасност. Това, че Скрагър не влезе в капана му и не му каза тайната, го накара още повече да го уважава. „Но това не го извинява — мислеше си той и яростта му нарастваше. — Той ми каза достатъчно, за да ме предупреди, сега зависи от мен да открия останалото. И така, Гавалан е ключът. За какво?“

Чувствуваше, че главата му ще се пръсне. „Не обещах ли аз на този луд Затаки, че ще сме в бизнеса веднага? Как смеят тези хора да провалят целия ни проект — нашия национален проект. Без хеликоптери не можем да започнем! Това е равносилно на предателство срещу Япония! Какво планират те?“

Той с усилие сдържаше яда си.

— Сигурно ще се видя с Анди Гавалан колкото е възможно по-скоро и да се надяваме, че ти ще оглавиш нашите операции, а?

— Каквото каже Гавалан, зависи от него.

„Не бъди толкова сигурен — мислеше си Касиги, — защото каквото и да се случи, аз ще имам тези хеликоптери веднага — вашите, на «Гърни», не ме интересува чии. Но в името на предците ми самураи, «Иран-Тода» няма повече да рискува! Нито пък аз!“