Джеймс Клавел
Вихрушка (21)

21

Северният склон на планината Сабалан: 10 сутринта.

 

Отминалата нощ беше жестоко студена, без нито едно облаче по небето, обсипано с ярки звезди. Капитан Рос и двамата гурки с труд вървяха след водача и човека от ЦРУ. Войниците бяха с качулки, натежали от сняг, върху униформите носеха бели маскировъчни халати. Бяха с дебели ръкавици и специално топло бельо, но въпреки това студът ги пронизваше. Бяха на височина около три хиляди и петстотин метра, на километър от целта, която се намираше оттатък върха. Над главите им се издигаше широкият конус на угасналия преди хиляди години вулкан, назъбените му ръбове пробиваха небето на височина над седем хиляди метра.

— Мешги, време е за почивка — каза на турски човекът от ЦРУ на водача.

И двамата бяха облечени в груби местни дрехи.

— Както кажеш, ага — съгласи се водачът и свърна от пътечката, насочвайки се към малка пещера, която никой от останалите не беше забелязал.

Беше възрастен и сух като старо маслинено дърво, слаб и жилав, с одърпани дрехи. Въпреки това беше най-бодрият от групата след двудневното изкачване.

— Ще се мушнем тук и ще се подготвим — обърна се човекът от ЦРУ към Рос.

Рос свали карабината от рамото си и с благодарност се отпусна. Чувстваше се разглобен, мускулите на краката го боляха, гърбът му беше вдървен.

— Всичко ме боли! — оплака, се с отвращение той. — А би трябвало да съм подготвен за подобно изпитание!

— Подготвен си, сахиб — обади се гурката Тенцинг и се усмихна. — Следващия път като нищо ще се качим на Еверест!

— Да, ако е твоето маце! — засмя се Рос.

— На върха на тая грамада сто на сто има нещо — замислено промълви човекът от ЦРУ, без да обръща внимание на закачките им.

Погледът му беше отправен към тъмната планина. Когато се видяха на уговореното място близо до Бандар-е Пахлави преди два дни, Рос би го взел за монголец, непалец или тибетец, ако не беше предварителната информация. Човекът беше тъмнокос, с жълтеникава кожа и азиатски очи, облечен като местен жител.

— Свръзката ви от ЦРУ се казва Розмънт, Виен Розмънт — съобщи му полковникът по време на инструктажа. — Наполовина виетнамец, наполовина американец, двайсет и шест годишен, действува в района повече от година, говори фарси и турски, второ поколение в ЦРУ, можете да му имате пълно доверие.

— Изглежда, няма да имам друг избор, сър — беше отвърнал Рос.

— Така е. Ще се срещнете южно от Бандар-е Пахлави на посочените координати, той ще е с лодката. Ще се придържате в близост до брега, докато стигнете на няколко километра южно от съветската граница, после ще поемете към целта.

— Той ли ще е водачът?

— Не. Той знае местоположението на „Мека“, това е кодовото име на радарната станция, негова грижа е да намери водач. Ако не се появи на срещата, ще изчакате през цялата нощ в събота. Ако до разсъмване не се появи, значи е разкрит и операцията се отлага. Ясно?

— Да. А слуховете за вълнения в Азербайджан?

— Доколкото сме уведомени, боеве се водят в Табриз и западната част, около Ардабил всичко е спокойно. Розмънт ще е по-добре осведомен. Ние… ние знаем, че съветските войски са в бойна готовност и сигурно ще нахлуят, ако азербайджанците изхвърлят привържениците на Бахтияр. Всичко зависи от лидерите им, един от които е Абдула хан. Ако имате затруднения, веднага трябва да се свържете с него. Той е един от нашите и ни е изключително предан.

— Ясно. А ако онзи пилот, Чарлс Петикин, откаже да ни вземе?

— Ще го принудите. Тази операция е одобрена и съгласувана на най-високо място от вашите и нашите шефове, но за съжаление не можем да я предложим в писмена форма. Ясно ли е, Боб?

Третият човек, който присъстваше на инструктажа, някой си Робърт Армстронг, когото Рос виждаше за пръв път, кимна.

— Да.

— А иранците? Те дадоха ли съгласието си?

— Тук става въпрос за националната сигурност… Както вашата, така и нашата. А и тяхната, между другото… Но те са, как да кажа… доста заети в момента, а и Бахтияр може да падне…

— Значи е истина, че Щатите мътят водата…

— Нямам мнение по този въпрос, капитане.

— Последен въпрос: защо не възложите задачата на вашите хора?

Вместо полковника отговори Робърт Армстронг:

— Всички са заети с важни задачи. Освен това нямаме възможност да прехвърлим толкова бързо в Иран хора с вашата подготовка.

„Наистина сме подготвени добре — помисли си Рос и разкърши рамене. Боляха го от каишките на тежката раница. — Можем да се катерим, да скачаме, да караме ски, да убиваме тихо или шумно, да летим като вихрушка срещу терористи и други врагове на обществото, да вдигаме във въздуха всяка цел, независимо дали тя е на хиляди метри височина, или е скрита дълбоко под водата… Самият аз съм късметлия, защото притежавам всичко, за което съм мечтал — здраве, университетско образование, военна академия, специални части, дори и любимите си гурки…“ Той се извърна към своите придружители и им подхвърли няколко цинизма на родния диалект. Те беззвучно се разтърсиха от смях. После видя, че Виен Розмънт и водачът озадачено го гледат.

— Моля за извинението ви, господа — поясни на фарси Рос. — Просто казах на моите братя да се държат прилично.

Мешги не отвърна нищо и отново отправи поглед в мрака.

Розмънт свали ботушите си и започна да разтрива краката си, за да ги стопли.

— Английските офицери, които познавам, не са приятели със своите войници — отбеляза той.

— Може би съм по̀ късметлия от тях — отвърна Рос.

С крайчеца на окото си наблюдаваше водача, който се беше изправил на входа на пещерата и се ослушваше. През последните няколко часа старецът ставаше все по-неспокоен. „Доколко мога да му се доверявам“ — запита се Рос и погледна към Гуенг, който беше до него. Дребничкият гурка моментално прие посланието и леко кимна.

— Капитанът е един от нас, сър — гордо рече Тенцинг, обръщайки се към Розмънт. — Също като баща си и дядо си. И двамата са били Шенгханове.

— Какво означава това?

— Почетна титла при гурките — отвърна Рос, скривайки гордостта си. — Буквално преведена, означава „господар на планините“, но извън специалния полк е почти непозната.

— Три поколения мъже с една и съща насока на дейността си? — учуди се Розмънт. — Толкова ли е лесно?

Разбира се, че не е лесно, поиска да отвърне Рос, но се въздържа. Не обичаше да му задават лични въпроси, макар че харесваше Виен Розмънт. Лодката пристигна точно навреме, пътуването до брега беше бързо и безопасно. Без проблеми мина и преходът им до следващата явка, където ги чакаше водачът, навлизането в планината също мина гладко и без много приказки.

Забелязал, че Рос е замислен за нещо, Розмънт търпеливо изчака. Водачът излезе от пещерата, поколеба се за момент, после се върна и клекна на входа, положил пушката напряко през коленете си.

— Какво има, Мешги? — попита Розмънт.

— Нищо, ага. Долу в котловината има стада. Овце и кози.

— Добре — кимна Розмънт и доволно се облегна на стената. „Добре е да си в екип“ — помисли си той, после улови погледа на Рос върху себе си.

— Какви са плановете ни отсега нататък?

— Щом излезем от пещерата, ще водя аз — отвърна Розмънт. — Вие и вашите момчета ще се държите по-назад, докато се уверя, че всичко е наред.

— Нямам нищо против — сви рамене Рос. — Но ви предлагам да вземете със себе си сержант Тенцинг, който ще ви пази гърба, а аз и Гуенг ще наблюдаваме околността.

Розмънт помисли малко, после кимна:

— Звучи разумно. Сержант Тенцинг?

— Няма проблеми, сахиб. Само ми кажете с прости думи какво искате. Не съм много добре с английския…

— Достатъчен ти е — отвърна Розмънт, с мъка прикривайки обзелата го нервност.

Знаеше, че Рос го преценява внимателно — по същия начин, по който той самият преценяваше неговия екип. Залогът беше твърде висок.

— Искам да вдигнеш „Мека“ във въздуха и толкоз — беше му казал директорът. — Даваме ти в помощ екип специалисти. Не ги знаем колко са добри, но по-добри не можем да открием. Водач е капитан Джон Рос, ето ти снимката му. С него ще има двама гурки, не зная дали говорят английски, но ги препоръчват. Той е офицер от кариерата. Никога не си работил в близък контакт с британци, затова ще ти дам един съвет — не бързай да се сприятеляваш, не преминавай на малко име прекалено скоро. Страшно са чувствителни по отношение на личните си неща, затова внимавай.

— Ясно.

— Доколкото знаем, ще откриеш „Мека“ празна. Останалите ни постове в близост с Турция продължават да действат. Планираме да останем колкото е възможно по-дълго, може би шефовете ще успеят да сключат сделка с новите фигури в Иран, независимо дали те са под влиянието на Бахтияр или Хомейни. Но „Мека“ е нещо друго, проклети да са мръсниците, които ни изложиха на толкова голям риск!

— Колко голям?

— Според нас са избягали набързо и не са унищожили нищо. Ти си бил там, знаеш какво има вътре, за Бога! Претъпкано е с разни секретни джунджурии за подслушване и нощно виждане! Да не говорим за сателитните шифри и компютърните кодове, които, попаднат ли в ръцете на нашия приятел Андропов и неговото КГБ, положително ще го направят лауреат на Нобеловата награда! Представяш ли си — онези копелета просото хукнали да бягат и зарязали всичко!

— Предателство?

— Съмнявам се. По-скоро обикновена глупост. Навсякъде има евакуационни планове, само в Сабалан няма! Не е тяхна вина, ние просто не вярвахме, че шахът ще се сгромоляса толкова бързо, нито пък че Хомейни така лесно ще стисне топките на Бахтияр! Не получихме никакво предупреждение, дори от САВАК…

„Как ли ще се справим със събирането на толкова много джунджурии, по-скоро с тяхното взривяване“ — загрижено се запита Виен. Хвърли поглед на часовника си и усети как го обзема смъртна умора. После погледна луната и реши, че могат да изчакат още половин час. Болеше го глава, почти не усещаше краката си. Отново усети погледа на Рос върху себе си и вътрешно се усмихна. „Няма да се предам, британче, за теб обаче не съм сигурен…“

— След един час тръгваме — каза той високо.

— Защо ще чакаме толкова?

— Луната ще бъде по-удобна. Тук сме на сигурно място и имаме време. Знаете ли какво точно трябва да направим?

— Да минираме всичко, което вие ни посочите в „Мека“, да го вдигнем във въздуха заедно с входа на пещерата, а после да си плюем на петите и да се спрем чак у дома.

Розмънт облекчено се усмихна.

— Къде е за вас това „у дома“?

— Всъщност не зная — поклати глава Рос, неподготвен за подобен въпрос. След като помисли малко, добави: — Може би Шотландия, може би Непал… Баща ми и майка ми са в Катманду… Те са чистокръвни шотландци, но живеят там от 1951 година, непосредствено след пенсионирането на баща ми. Аз съм роден там, макар че получих образованието си в Шотландия… „И двете страни са дом за мен“ — помисли си той, после попита: — А вие?

— Вашингтон, окръг Колумбия, там съм роден. По-скоро във Фолс Чърч, Вирджиния, но то е на крачка от Вашингтон. — Розмънт усети как му се допушва, но знаеше, че е опасно, и се въздържа. — Татко беше в ЦРУ. Вече е покойник, но последните си години изкара в Лангли, само на пет минути от главната квартира на ЦРУ. — Усети, че му е приятно да говори за себе си. — Мама си е във Фолс Чърч, но вече две години не съм я виждал. Ходили ли сте някога в Щатите?

— Още не — поклати глава Рос и хвърли поглед към мрака на нощта. Вятърът свиреше.

— След полунощ ще стихне — успокои го Розмънт. Водачът отново смени мястото си край входа. „Дали няма да побегне?“ — запита се Рос.

— За пръв път ли използвате този водач? — попита на глас той.

— Не, разбира се. Миналата година пребродихме заедно всичките планини наоколо, повече от месен не слязох в равнината. Трябваше да следим движението на разни опозиционни групи, а и те нас… — Розмънт погледна гърба на водача и замислено добави: — Мешги е човек на място. Кюрдите не обичат нито иранците, нито иракчаните, нито пък нашите приятели оттатък границата… Вие обаче сте прав да ми зададете подобен въпрос.

Рос се обърна към Тенцинг и му заповяда на родния му език:

— Ще ядеш после, сега си отваряй очите за планинеца.

Гурката моментално остави раницата си, стана и изчезна в мрака.

— Изпратих го на пост — поясни на английски Рос.

— Добре — кимна Розмънт. По време на изкачването ги наблюдаваше неотстъпно, силно впечатление му направи съвършеният синхрон между тримата, смяната на водачеството, мерките за сигурност, особено когато се налагаше да преодоляват отвесни стени.

— Не е ли малко опасно? — беше попитал той, наблюдавайки как се връзват на общо въже, как предпазителите на оръжието им постоянно са вдигнати.

— Опасно е, господин Розмънт, само когато не знаеш какво вършиш — отвърна му британецът твърдо, но без намерение да го обиди. — Но когато зад всяко дърво или скала може да се крие враг, разликата между вдигнат и спуснат предпазител е толкова голяма, колкото е разликата между живота и смъртта.

Виен Розмънт си спомни и какво беше добавил капитанът:

— Ще направим всичко възможно да ви окажем нужната помощ и да ви измъкнем.

А той не беше сигурен дали изобщо ще успеят да влязат вътре, да не говорим за измъкване. „Мека“ беше празна вече почти седмица, можеше да очаква всичко — станцията можеше да бъде празна и недокосната, но можеше да бъде вече разрушена, дори окупирана.

— Тази операция е доста налудничава, знаете! — не се сдържа той.

— Не е наша работа да я оценяваме.

— Да, но наша работа ли е да рискуваме живота си? Ей това й е шибаното!

— Тук съм съгласен с вас, макар че то с нищо не променя положението ни.

За пръв път двамата се разсмяха и Розмънт усети как му олеква.

— Знаете ли, може би не трябва да го казвам, но съм много доволен, че ще работя именно с вас тримата…

— Радвам се — смотолеви Рос, прикривайки смущението си от директния комплимент, после се извърна към водача и го повика на фарси:

— Елате да хапнете с нас, ага.

— Благодаря, ага, не съм гладен — отвърна старецът, без да се помръдва от входа на пещерата.

Розмънт обу ботушите си и попита:

— Много ли са специалните ви екипи в Иран?

— Не. Пет-шест, заети главно с обучение на местните хора. — Рос извади консервите телешко и попита: — Как мислите, ще се задържи ли Бахтияр?

— Не. Сред планинците се носи слух, че до една седмица ще бъде отстранен, а може би и убит.

— Толкова ли е зле? — подсвирна Рос.

— Дори повече — според същите слухове до края на годината Азербайджан ще бъде съветски протекторат.

— По дяволите!

— Да, да, но човек никога не знае какво ще се случи — усмихна се Розмънт. — И точно това прави живота му интересен.

Рос му подаде манерката и небрежно подхвърли:

— Най-доброто питие, което може да се купи със скапаните им пари.

Розмънт направи гримаса и отсипа няколко капки на върха на езика си, после изведнъж просия:

— Господи! Та това е истински скоч! — Миг преди да отпие солидна глътка, Рос му дръпна манерката.

— Полека, ага — усмихна се той. — Това е всичко, с което разполагаме.

Розмънт се усмихна и кимна, после двамата се нахвърлиха на храната. В пещерата беше топло и уютно, на Розмънт много му се искаше да си побъбрят.

— Били ли сте някога във Виетнам?

— Не, никога. Веднъж замалко да отидем — двамата с баща ми бяхме тръгнали за Хонконг, оттам трябваше да идем в Сайгон, но в последния момент ни препратиха за Банкок.

— Пак гурки?

— Не, това беше преди много години, още нямахме батальона си там. — Рос се замисли за момент, после добави: — Бях седем-осем годишен, а баща ми имаше някакъв далечен роднина в Хонконг… Да, казваше се Дънрос… Имаше нещо като общо съвещание на целия клан. Не си спомням почти нищо от този град, с изключение на един прокажен, който лежеше в прахта пред пристанището за фериботи. Всеки ден минавах край него…

— Татко беше в Хонконг през шейсет и трета — гордо рече Виен. — Беше заместник-директор на местния клон на ЦРУ… — Взе един камък, подхвърли го няколко пъти в ръката си и попита: — Знаете ли, че съм наполовина виетнамец?

— Да, казаха ми.

— Какво друго ви казаха?

— Че мога да ви поверя дори живота си.

— Да се надяваме, че са прави — жлъчно се усмихна Розмънт, после се зае да проверява механизмите на автоматичната си пушка М–16. — Винаги съм мечтал да отида във Виетнам… Баща ми, имам предвид истинския, е бил виетнамски плантатор, убит още преди да се родя… По онова време Индокитай е бил френско владение, спипали го някакви виетконговци край Диен Биен Фу… — Лицето му се проясни, на устните му заигра усмивка. — Мама е стопроцентова американка и когато решила да се омъжи за втори път, го сторила със също такъв мъжага! Не мисля, че истинският ми баща би ме обичал повече от татко!

Гуенг изведнъж насочи карабината си навън и предупредително просъска:

— Сахиб!

Рос и Розмънт светкавично вдигнаха оръжията си, после сред напорите на вятъра прозвуча тихо изсвирване и те ги свалиха.

— Това е Тенцинг — обясни Рос.

Сержантът изскочи от мрака също така безшумно, както беше хлътнал в него.

— Сахиб, долу по пътя вървят много камиони… — започна той с мрачно лице.

— На английски, Тенцинг.

— Слушам, сахиб. Преброих единайсет камиона на пътя в долината…

— Това е пътят за „Мека“ — изруга Розмънт. — На какво разстояние бяха?

— В дъното на долината — сви рамене дребничкият мъж. — Бях оттатък насрещното възвишение, изчислих приблизителното разстояние между отделните камиони… Ако си представим, че колоната е змия, нейната опашка е още в долината, но главата й спокойно може да е горе на прохода…

Розмънт отново изруга.

— Имаме не повече от час. По-добре да… — Млъкна и извърна очи към входа на пещерата, откъдето се разнесе някакъв шум. Точно навреме, за да види как водачът се стрелва навън, следван по петите от Гуенг.

— Какво става, по дяволите?…

— Очевидно напуска кораба, по свои причини — отвърна Рос. — Оставете го. Важното е дали този час предимство ще ни стигне…

— Напълно — отвърна Розмънт и зареди автомата си. — Ами Гуенг?

— Ще ни настигне.

— Тръгваме. Аз съм пръв, ако стане нещо непредвидено, вие изчезвате. Окей?

Студът ги блъсна като стена, но Розмънт пое бързо нагоре. Снегът по извиващата се между камъните пътечка беше все още мек, грайферите на ботушите им го захапваха стабилно, луната хвърляше достатъчно светлина. Не след дълго прехвърлиха билото и започнаха спускането. Тук нещата малко се усложниха, тъй като снегът беше дълбок и хлъзгав, над него стърчаха само няколко по-високи храсталаци. Пред очите им се разкри входът на пещерата, шосето влизаше в него. Снегът беше отъпкан от многобройни автомобилни гуми.

— Дано са били нашите — рече Розмънт и с мъка прикри обзелото го безпокойство. — От две седмици не е валял нов сняг. — Направи знак на останалите да спрат, спусна се на пътя и се затича към входа. Тенцинг го последва, приклекнал ниско над земята, но въпреки това със смайваща бързина.

Розмънт изчезна в мрака, Тенцинг също. В душата на Рос нахлу тревога. Виждаше само част от пътя, който се спускаше надолу с остри завои. Ярката лунна светлина правеше долината призрачна, той се почувствува самотен и беззащитен, не му се искаше да чака. Едновременно с това в сърцето му пърхаше надежда. „С гурки край себе си винаги имаш шанс, сине — казваше баща му. — Пази ги и те ще те пазят. Не забравяй, че с малко късмет и ти един ден ще станеш Шенгхан.“ Рос се усмихна наум, изключително горд, че тази титла, толкова рядко споменавана, се свързва директно с него. Тя се даваше само за изключителни заслуги към полка, за самотно изкачване на някой от непалските върхове или за спасяването живота на някой гурка, отдал се изцяло в служба на Великия Раджа. Дядо му, капитан Кърк Рос, убит през 1915 година в битката за Сома, бе получил титлата посмъртно, а баща му — подполковник Гейвин Рос, бил удостоен с нея в Бирма през 1943 година. „А аз? Аз също покорих К–4, един от високите върхове на Хималаите… Засега само това, но времето е пред мен…“

Наостреният му слух долови някакъв шум и той бързо измъкна ножа. Беше Гуенг — стоеше надвесен над него с бурно повдигащи се гърди.

— Бавно, сахиб, бавно — прошепна той на родния си език, ухилен до ушите. — Още преди три секунди можех да ти прережа гърлото! Нося ти малък подарък…

Ръката му се повдигна и в нея увисна отрязаната глава на стария водач. Очите й бяха отворени и от тях се излъчваше смъртен ужас. Рос затвори очи. „Гуенг го е убил, но заповедта издадох аз — помисли си той и усети как му прилошава. — Дали това беше просто старец, решил да припечели нещо и избягал при първата опасност? Или беше шпионин, опитал се да ни предаде на врага?“

— Какво ти е, сахиб? — свъси вежди Гуенг.

— Нищо. Махни тази глава!

Гуенг небрежно я захвърли встрани. Главата се претърколи няколко пъти, после заседна в снега.

— Претърсих го и виж какво открих, сахиб — добави Гуенг и разтвори дланта на лявата си ръка. — Върху нея имаше две торбички. — Тази носеше на врата си — пръстът на Гуенг посочи по-малката, съдържаща евтин аметист срещу уроки, — а тази около топките си!

Рос разтвори втората торбичка и сърцето му пропусна един такт. Вътре имаше малка карта, внимателно увита в найлон. В същия миг вятърът донесе леко подсвирване и двамата скочиха на крака. Грабнаха оръжието си и се затичаха с всички сили към входа на пещерата, безпогрешно разпознали сигнала на Тенцинг, който означаваше: „Идвайте веднага!“ Във вътрешността на пещерата цареше непрогледен мрак и те спряха. Когато очите им се нагодиха, успяха да доловят слаба светлинка в дъното, очевидно от електрическо фенерче, прикривано в шепа.

— Насам, капитане — прозвуча гласът на Розмънт. Макар и тихи, думите му прогърмяха като топовен гърмеж в огромната земна кухина, подсилени от многократно ехо. Светлината на фенерчето му опипваше многобройни естествени кухини и разклонения, сводът беше високо над главите им. Лъчът се спря на едно от тези разклонения, в тъмнината отново прогърмя гласът на Виен:

— Насам. Можете да запалите фенерчетата си.

В дъното на широкия тунел се виждаше тежка стоманена врата, наполовина открехната.

— Би трябвало да е затворена — прошепна Виен с внезапно прегракнал глас. — Не зная защо е отворена кой е свършил това, но ние трябва да влезем! Рос вдигна ръка, Тенцинг измъкна широкия си нож и изчезна зад вратата, а двамата с Гуенг автоматически заеха позиция за кръгова отбрана. Но срещу кого? Рос имаше чувството, че е в капан, и безпомощно се озърташе. Във всяка от околните ниши спокойно можеха да се крият по петдесетина въоръжени мъже.

Секундите бавно се точеха. После отново се разнесе лекото изсвирване, Рос се втурна през вратата, следван на крачка от Гуенг и Розмънт. Тенцинг се беше изправил встрани от входа и ги прикриваше с вдигнат автомат. Розмънт затръшна вратата зад гърба си и включи осветлението. Внезапно ги обля ярка луминесцентна светлина и те примижаха заслепени.

— Слава Богу! — облекчено въздъхна Розмънт. — Шефовете много се надяваха генераторите да работят и това наистина е така! Можем да си отдъхнем, тази врата не пропуска нито лъч светлина навън. — С тези думи той сложи двете тежки резета и напъха фенерчето в колана си.

Намираха се във втора, далеч по-малка пещера, която беше добре оборудвана. Подът беше покрит с дебела изкуствена настилка, а стените бяха огладени и замазани. Беше пълна с бюра и телефони, навсякъде бяха разпилени хартии. Очевидно това беше нещо като канцелария.

— Онези мръсници наистина са бързали да се изметат час по-скоро! — въздъхна горчиво той и се насочи към съседната пещера, в която имаше няколко радарни екрана, а по масите бяха пръснати сиви и зелени телефонни апарати.

— Сивите са за вътрешна връзка — поясни Розмънт. — А зелените са свързани с кулата на върха на планината, оттам чрез спътник връзката се предава в Техеран, поема се от специалната ни централа в посолството и се прехвърля на един куп тайни места, пръснати из целия свят. Всички телефони са с вградени шифровъчни апарати и уреди за електронна защита. — При тези думи Розмънт вдигна една от зелените слушалки, долепи я до ухото си и поклати глава. — Няма сигнал, може би операторите в комуникационната зала все пак са си свършили работата.

В далечния край на залата се виждаше още един тунел.

— Оттам се отива до генераторите, които захранват всичко, подлежащо на взривяване — поясни Виен. — Жилищни помещения, кухни, зали за почивка, работилници — всичко това се намира в други пещери оттатък преддверието. Около осемдесет души са работили тук двайсет и четири часа в денонощието.

— Има ли друг изход? — попита Рос. Чувството, че е попаднал в капан, беше по-силно от всякога.

— Разбира се. Горе, там, където отиваме.

Груби стъпала, изсечени в наклонената стена, водеха нагоре. На площадката имаше стоманена врата с табелка: СЕКРЕТНА ЗОНА! ЗАБРАНЕНО ВЛИЗАНЕТО БЕЗ СПЕЦИАЛЕН ПРОПУСК! Тя също зееше отворена.

— По дяволите! — изруга Розмънт и влезе. Помещението беше изолирано много по-добре, стените бяха боядисани в бяло, по дългите маси бяха струпани десетки компютри и радарни екрани. Още сиви и зелени телефони, на масата в средата блестяха и два апарата в яркочервен цвят.

— Тези какви са? — попита Рос.

— Директна връзка с Лангли чрез военен спътник — отвърна Розмънт и вдигна слушалката на единия. Никакъв сигнал. Бръкна в джоба си, извади лист хартия, погледна написаното и се приближи до контролното табло на стената. Включи няколко шалтера и зачака. Залата се изпълни с леко бръмчене, компютрите оживяха, радарните екрани загряха и започнаха да излъчват мека зеленикава светлина.

— Мръсни копелета! — изруга Виен. — Оставили са всичко в пълна изправност! — Пръстът му се насочи към четири компютъра, струпани в единия ъгъл. — Вдигнете във въздуха тези, те са основните!

— Гуенг!

— Слушам, сахиб! — Гурката свали раницата от гърба си, дръпна ципа и започна да подрежда калъпи с пластичен експлозив върху масата.

— Половин час? — попита Розмънт.

— Напълно достатъчно — кимна Рос, без да отделя поглед от екрана пред себе си. На него се виждаше по-голямата част от Кавказ, цялото Каспийско море, дори част от Черно море на изток, всичко изключително ясно и релефно. — Това тук наблюдава половината свят! — не можа да сдържи възхищението си той.

Розмънт се приближи и натисна някакъв клавиш. За миг Рос остана със зяпнала уста, после бавно откъсна поглед от екрана и промълви:

— Едва сега разбирам защо ни пратиха чак тук, накрая на света!

— Това е само част от оборудването…

— Господи! Господи! Тогава е по-добре веднага да започваме! Какво ще правим с преддверието?

— Нямаме време за него, освен това там са само боклуци, които ония типове тъй и тъй ще разграбят. Ще взривим тунелите отсам железните врати и ще се измъкнем през резервния изход.

— Къде е той?

Вместо отговор американецът се приближи до една желязна врата в дъното на компютърната зала, извади връзка ключове и отвори. Зад дебелата стомана влажно проблеснаха стръмни стъпала, които рязко извиваха нагоре.

— Оттук ще излезем направо в планината.

— Тенцинг, иди да провериш дали е чист пътят — нареди Рос и гурката изчезна нагоре, прескачайки по две високите стъпала. — Друго?

— Ще минираме кодовата зала и сейфовете, после залата за свръзка. Накрая и помещението с генераторите, окей?

— Да — кимна Рос, доволен от експедитивността на своя партньор. — Но преди да започнем, можете да хвърлите един поглед на това — извади малката увита в найлон карта и му я подаде. — Гуенг я е взел от нашия верен водач.

Лицето на Розмънт посивя. На картата имаше отпечатък от палец, нещо на кирилица и подпис.

— Комунистически документ за самоличност! — извика той.

— И аз така си помислих — обади се зад гърба им Гуенг. — Какво пише вътре?

— Не зная, не мога да чета на руски, но залагам живота си, че е някакъв пропуск! — Стана му лошо, като си припомни дългите дни и нощи, прекарани заедно със стареца в планината, спокойния си сън под негова охрана.

— Мешги е с нас от години! — горчиво поклати глава той. — Беше от бандата на Али Бин Хасан Каракосе — един от нелегалните водачи на съпротивата и най-сигурния ни ятак в планините. Страхотен тип, който не се колебае да действува дори около Баку! Господи, сигурно и той е предаден! — Очите му се сведоха към документа. — Не мога да повярвам!

— Аз пък мога — рече Рос. — Просто умишлено не са ни закачали, оставили са ни за примамка… А конвоят от камиони с войници е част от операцията… Затова не е зле да побързаме!

Розмънт кимна, опитвайки се да преодолее пристъпите на страх в душата си.

— Прав сте — рече той и прекоси малкото коридорче, което свършваше при друга заключена врата. Започна да рови във връзката с ключове и промърмори: — Дължа ви извинение. Не зная как се е промъкнал през проверките онзи мръсник, но вие сте прав — положително сме примамка. Съжалявам, макар това да не променя положението…

— Но все пак помага — усмихна се Рос и напрежението изведнъж спадна. — Нали така?

— Така е. Благодаря, благодаря за всичко… Убихте ли го?

— Ами… Гуенг ми донесе главата му — отвърна Рос. — Обикновено не правят това, задоволяват се само с ушите…

— Господи! Отдавна ли сте с тях?

— С гурките ли? От четири години.

Ключът се плъзна в ключалката и вратата се отвори. Шифровъчната зала беше педантично подредена и чиста. Телекси, телепринтери, копирни машини. Любопитно изглеждащ компютърен принтер на отделна масичка, пред него дълъг ред клавиши.

— Това е декодер, струва стотици хиляди долари… А противникът положително би дал за него няколко милиона. — Розмънт се приближи и взе в ръце няколко справочника. — Пресвета Дево!… — На кориците им пишеше „МЕКА — ЕДИНСТВЕН ЕКЗЕМПЛЯР.“ Добре поне, че основният шифър е заключен.

Приближи се до вградения в скалата електронен сейф с дигитална ключалка, хвърли поглед на листчето в ръката си и започна леко да докосва цифрите. Но зелената лампичка, обозначаваща отключването, отказа да светне. — Може би съм пропуснал някоя цифра — рече той. — Бихте ли ми ги продиктували?

— Разбира се — отвърна Рос и започна да чете на глас дългата колона от цифри. Тенцинг безшумно се приближи изотзад, двамата изобщо не чуха стъпките му. После, усетили едновременно чуждо присъствие, те рязко се обърнаха.

Гурката се постара да скрие задоволството си. Нали самият Шенгхан му беше заповядал да научи сина му на всички бойни умения, особено на безшумното промъкване и още по-безшумното убийство? Нали той се беше заклел да го стори и винаги да бъде негов мълчалив учител? „За Бога, Тенцинг, заклевам те никога да не му казваш това! Нека това бъде наша малка тайна“… И наистина, седмици наред той не успяваше да завари неподготвен сахиба… Седмици наред! Тази вечер обаче това се случва вече втори път… Първия го стори Гуенг. „Добре, че сме ние, а не врагът, който се трупа около нас като пчели около своята царица…“

— Стълбището има седемдесет и пет стъпала и свършва при една метална врата — стегнато рапортува той. — Вратата е ръждясала и аз я понапънах. Зад нея има малка пещера, а след това започва планината. Отличен път за бягство, сахиб. Лошото е, че оттам видях първия камион на конвоя… — Млъкна, за да се концентрира, после добави: — Разполагаме най-много с половин час.

— Върни се при първата желязна врата, Тенцинг. Онази, която залостихме. Минирай тунела отсам така, че вратата да остане здрава. Нагласи детонатора да избухне точно след двадесет минути. Същото да направи и Гуенг със своите детонатори, предай му заповедта ми!

— Слушам, сахиб.

Рос се обърна към Розмънт и забеляза ситни капчици пот по челото му.

— Наред ли е всичко?

— Да. Стигнахме до 103.

— Последната група цифри са 660 и 31. — Американецът докосна съответните квадратчета и зелената лампичка замига. Ръката на Розмънт се плъзна към ръчката.

— Стой! — извика Рос и избърса потта, която се стичаше по наболата му ръждива брада. — Има ли начин касата да бъде минирана?

Розмънт опулено го погледна, после премести очи на сейфа.

— Възможно е, напълно възможно — прошепна той.

— Тогава дайте да го взривим, без да се опитваме да го отваряме!

— Аз… Аз трябва да проверя какво има вътре. Трябва да зная дали главният шифър на Мека е вътре или не! Той и декодерът са най-главните неща тук… — Очите му отново се спряха на мигащата светлинка. — Вие се върнете в другата стая, вземете Гуенг за прикритие и извикайте, като сте готов. Аз… Аз трябва да изпълня задачата.

Рос се поколеба за момент, после кимна и вдигна сака с експлозива и детонаторите.

— Къде е залата за комуникации?

— Тук, в съседство.

— А машинното с генераторите важно ли е?

— Не. Важни са тази зала, декодерът и четирите главни компютъра… Макар че е най-добре цялата тая проклетия да хвръкне по дяволите!

Розмънт изчака излизането на Рос, после се обърна с лице към сейфа, чувствайки как в гърдите му се свива тежка топка. „Ах, този мръсник Мешги! Всички бяхме готови да заложим главите си за него, дори самият Али Каракосе!“

— Готови ли сте? — нетърпеливо подвикна той.

— Почакайте малко — отвърна до самите му уши Рос и той стреснато се извърна. Не беше чул никакви стъпки! В ръцете му имаше тънко и здраво найлоново въже за катерене, което той сръчно уви около ръчката на сейфа. — Като ви кажа, ще натиснете ръчката, но няма да отваряте вратата! — нареди кратко Рос. — Ще я дръпнем с въжето отдалеч. Хайде!

Розмънт си пое дълбоко въздух, за да успокои бесния ритъм на сърцето си, завъртя ръчката на позиция „отворено“ и се затича през прохода към съседната пещера. Рос му направи знак да седне ниско долу и каза:

— Изпратих Гуенг да предупреди Тенцинг. Готов ли сте?

— Да.

Рос затегна примката и рязко дръпна. Нищо. Въжето си оставаше изпънато като струна. Дръпна още веднъж и този път найлонът се поотпусна. Нищо. Пълна тишина. Лицата на двамата лъщяха от пот.

— Е, хубаво — рече Рос и с облекчение се изправи. — По-добре да вземем необходимите предпазни мерки, вместо да…

В този момент се задейства взривният механизъм. Експлозията беше страхотна, пещерата моментално се изпълни с гъст облак дим, сред който свиреха метални шрапнели. Взривната вълна нахлу в тяхното помещение, вдигна във въздуха вихрушка от маси и столове, изкара кислорода от дробовете им. Радарните екрани се пръснаха, осветлението угасна, единият от червените телефони се откъсна, прелетя през цялата стая и се тресна в екрана на един от компютрите. После прахът бавно започна да се сляга, а двамата мъже имаха чувството, че ще изкашлят и дробовете си в настъпилия мрак.

Пръв се съвзе Розмънт, посегна към колана си и измъкна фенерчето.

— Сахиб? — В помещението се втурна Тенцинг, следван на крачка от Гуенг. В ръцете им блестяха фенерчета.

— Добре съм — отвърна Рос, все още задавен от тежката кашлица. Тенцинг се ориентира по гласа му и се наведе да го вдигне от отломките на пода. Лицето му беше окървавено, но това беше само драскотина от хвърчащите стъкла.

— Слава Богу! — промърмори Тенцинг и го вдигна на ръце.

Рос го отблъсна и се изправи сам, после с олюляване последва Розмънт в помещението, в което допреди малко се намираше сейфът.

— Господи Исусе Христе! — промърмори той. Сейфът беше изчезнал, а с него и декодерът, наръчниците, шифровъчните книги, телефоните и всичко останало. В гранитната стена зееше дълбока дупка. Електронното оборудване се беше превърнало в куп обгорели и смачкани метални отпадъци, сред тях пълзяха весели пламъчета.

— Мамичко! — прошепна Розмънт с едва доловим глас. Цялата му същност крещеше и се противеше: бягай оттук, бягай от тази дупка, в която едва не намери смъртта си! Насочи се е несигурни крачки към стената, опря се на нея и повърна.

— По-добре е да… — Рос млъкна, усетил страхотна болка в главата и все още пищящите си уши; адреналинът в кръвта го тласкаше към налудничави решения. С мъка се овладя, обърна се към гурките и попита: — Тенцинг, свършихте ли?

— След две минути съм готов, сахиб — отвърна онзи и забързано излезе.

— Гуенг?

— И на мен ми трябват две минути.

Рос се отправи към противоположния ъгъл на пещерата и също повърна. Веднага му стана по-леко. Измъкна манерката и отпи от нея, избърса устата си в ръкава на бойната униформа, после се приближи до Розмънт, който продължаваше да се подпира на отсрещната стена.

— Вземете — бутна манерката в ръката му той. — Ще ви стане по-добре.

— Да, благодаря. — Розмънт все още беше замаян, но умът му вече работеше. В устата си усещаше противен вкус; събра слюнката си и я изплю сред отломките. Пламъчетата на малките пожари хвърляха призрачни сенки по стените и каменния свод. Отпи внимателно една глътка и промърмори: — Скочът е най-хубавото нещо, с което ни е дарил Бог! — Отпи втора, после върна манерката на Рос. — Хайде, време е да се махаме оттук!

Насочи фенерчето си към развалините на пода, откри изкривените отпадъци от това, което доскоро беше декодер за милиони долари, взе ги и ги пренесе в съседната пещера, където ги постави непосредствено до заряда под главните компютри.

— Едно нещо не мога да разбера — безпомощно промълви той. — Защо не хвръкнахме във въздуха заедно с цялото проклето подземие, което вече бяхме натъпкали с експлозиви?

— Ами… Преди да дойда с въжето, наредих на Гуенг и Тенцинг да изнесат по-далеч всички детонатори, просто за всеки случай…

— Винаги ли мислите за всичко?

— Част от занаята — усмихна се криво Рос. — Залата за комуникации?

Минираха я за броени секунди, после Розмънт хвърли поглед на часовника си.

— Осем минути до експлозията — обяви той. — Генераторите ще ги зарежем.

— Добре. Ти водиш, Тенцинг.

Бързо изкачиха стръмните стъпала, ръждясалото резе на вратата изскърца. В пещерата поведе Рос. Стигнаха до изхода, той подаде глава навън и внимателно се огледа. Луната все още беше високо, светлината и беше съвсем достатъчна, за да види първия камион от колоната на триста-четиристотин метра под себе си. Моторът му виеше тежко на последната стръмнина.

— Сега накъде, Виен? — попита той и в гърдите на Розмънт трепна топлинка.

— Нагоре — махна с ръка той. — Ще се катерим към върха. Ако след нас изпратят войници, зарязваме крайбрежието и тръгваме за Табриз. Ако няма потеря, правим един кръг и се връщаме там, откъдето дойдохме.

Начело на малката им колона излезе Тенцинг, който беше пъргав като планински козел, но не забравяше да избира най-лекия път — съзнаваше, че двамата бели все още са замаяни от експлозията. Склонът беше стръмен, но не особено труден за изкачване, тъй като почти нямаше сняг. Направиха едва няколко крачки, когато земята под краката им се разтърси от първата експлозия. Последваха още няколко.

„Остава само една“ — помисли си Розмънт, който внимателно ги броеше, доволен от ледения въздух, който прочистваше главата му. В залата за комуникации бяха струпали всичките си останали експлозиви, затова последната тръпка на планината приличаше на истинско земетресение. На стотина метра под тях се отвори цепнатина, от която започна да излиза гъст пушек. — Господи! — промърмори Рос. — Сигурно е имало вентилационна тръба.

— Сахиб! Вижте долу! — посочи с пръст Тенцинг.

Първият камион беше спрял пред входа на подземното съоръжение, от него скачаха въоръжени мъже, осветени ясно от фаровете на следващите автомобили.

Групичката потъна в храсталака.

— Ще изкачим ей този връх — рече меко Розмънт и посочи нагоре и наляво. — Ще бъдем скрити от погледите им. След това се насочваме на изток, към Табриз. Окей?

— Тенцинг, ти ще водиш.

— Слушам, сахиб.

Не след дълго първата височина остана зад гърба им, спуснаха се в нещо като плитка котловина, после отново започнаха изкачване. Преходът беше тежък, всички мълчаха и пестяха силите си, тъй като знаеха, че ги чакат десетки километри тежка борба със снега и студа на планината. Скоро ръкавиците им се прокъсаха, колената на дрехите им се протриха, но те продължаваха да крачат леко и с добро настроение, освободили се от тежките раници с експлозив.

След известно време стигнаха до една от пътечките, които кръстосваха цялата планина. Поеха по нея, а на всяко разклонение избираха онова, което водеше нагоре. В долината имаше села, които трябваше да отбягват.

— По-добре да си останем на голяма височина — каза Розмънт. — И да се надяваме, че няма да срещнем никого.

— Мислиш, че ще ни посрещнат враждебно, така ли?

— Положително. Този район е настроен не само против шаха, но и против Хомейни… Изобщо против всички! — Дишайки тежко, Розмънт добави: — Обикновено тук се водят вечни войни между отделните селца, горите са пълни с бандити.

Махна на Тенцинг да върви пръв и благодари на Бога, че луната осветява пътя им и че не е сам, а с тези достойни мъже.

Тенцинг запази бързото темпо, но това беше спокойното и умерено темпо на роден планинар. След час го смени Гуенг, после начело излязоха последователно Розмънт, Рос и отново Тенцинг. На всеки час си даваха по три минути почивка.

Луната надвисна ниско над хоризонта, пътеката плавно се снижаваше, вървяха леко и бързо. Вдясно се появи странно оформена горичка, надвиснала над тясна котловина. Розмънт веднага я позна.

— В долината под краката ни има един черен път, който води за Табриз — рече той. — През зимата е малко по-широк от тази пътечка, но напълно проходим. Предлагам да вървим, докато се съмне, после да спрем за почивка и да решим какво ще правим по-нататък.

Не след дълго навлязоха сред боровете, в краката им бавно натежаваше умората. Тенцинг продължаваше да води. Стъпваше леко по мекия сняг, дробовете му с наслада поемаха кристалночистия въздух. Изведнъж усети опасност и се закова на място. Всички замръзнаха. След няколко дълги секунди Рос се размърда и безшумно пристъпи напред. Тенцинг веднага застана до него. Двамата внимателно се озъртаха сред стройните стволове на дърветата, луната хвърляше странни сенки. Отново замръзнаха на място. Нищо. Нито миризма, нито движение. После от клона на близкото дърво се отрони купчина сняг, някаква нощна птица изкряка и отлетя. Тенцинг безшумно вдигна ръка в посоката, в която замря плясъкът на крилете й, направи знак на Рос да остане на място, после измъкна широкия си нож и потъна в мрака.

След няколко метра видя това, което очакваше, и сърцето му затуптя — на петдесетина метра от него, прикрит зад широк дънер, клечеше някакъв мъж. Пристъпи няколко крачки, сигурен, че онзи не го е усетил. После периферното му зрение изведнъж долови движение на сенки вляво и вдясно, той рязко се сниши и извика колкото му глас държи:

— Засада!

Първият откос свирна край ушите му, без да го улучи. Но вторият беше по-точен, един куршум проби левия му дроб и изскочи откъм гърба, а тялото му се залепи за ствола на паднало дърво. От противоположната страна на пътечката затракаха още автомати. Попаднали под кръстосан огън, Рос и останалите се проснаха в снега и запълзяха към прикритието на близките дървета.

Тенцинг остана безпомощно да лежи в снега. Чуваше стрелбата някъде далеч, макар съзнанието му да свидетелстваше за обратното. С върховно усилие на волята той се изправи на крака и изпразни оръжието си в убийците. Част от нападателите се обърнаха и отново го засипаха с куршуми. Някои от тях просвириха край ушите му, други се забиха в тялото му. Един раздроби рамото му, но той не усети болката. Беше страшно доволен, че умира така, както трябва да умират бойците от полка — устремен напред, неустрашим и непобедим. „Аз наистина не изпитвам страх! Аз съм индус и отивам при Шива със спокойно сърце! А когато се преродя отново, ще моля всички богове пак да бъда гурка!“

Стигна мястото на засадата и ножът му посече ръката на един от нападателите. Но силите му секнаха, краката му се подгънаха, ослепителна светлина експлодира в главата му и той умря, без да изпитва никаква болка.

— Прекратете огъня! — извика Рос, бързо преодолял шока на изненадата и поел ръководството на групата в свои ръце. Засече две огневи точки срещу тях, но и двете бяха отлично прикрити. Мястото на засадата беше избрано умно и кръстосаният огън беше смъртоносен. Ясно видя как улучиха Тенцинг и с мъка потисна желанието си да скочи и да му се притече на помощ. Съзнаваше, че първо трябва да спечели битката и да осигури безопасността на останалите. Изстрелите бяха многократно усилени от ехото на планинските склонове. Рос измъкна две гранати, сложи предпазителя на автоматична стрелба и започна да чака удобния момент за измъкване от капана. Видя как Тенцинг се надига и се впуска напред с боен вик, осигурявайки му точно онова време, което му беше необходимо.

— Прикривай ме! — нареди той кратко на Розмънт и кимна на Гуенг: — Хайде!

Гуенг незабавно скочи на крака и се понесе напред. Видя ясно как Тенцинг рухва на снега, обзе го сляпа ярост. В движение издърпа халката на ръчната си граната и я запрати в средата на групата нападатели, просна се на земята да изчака експлозията и в следващия миг беше отново на крака. Карабината в ръцете му затрещя и сподавените викове на ранените от гранатата бързо заглъхнаха. Зърна как един от нападателите се втурва да бяга, а друг отчаяно пълзи към близкия храсталак. Кратък замах с широкия нож и главата на пълзящия се търкулна край него, къс ред и бягащият с вик се строполи. Гуенг отново се просна на снега, очаквайки нападение от всички страни. Оттатък пътеката експлодира граната и той погледна натам.

Рос атакуваше, движейки се бързо на колене и лакти, Розмънт го прикриваше с кратки редове. Стигна до следващия дънер, вече малко встрани от огъня на нападателите. Пое дълбоко дъх и вдигна глава. В същия миг проехтя нова експлозия. „Дано Гуенг и Тенцинг са живи и здрави“ — помисли си той и запълзя по твърдия сняг. Когато прецени, че е достатъчно близо до втората група нападатели, спря и дръпна халката на гранатата си. После грабна автомата в лявата си ръка и изскочи на малкото възвишение. Моментално видя нападателите, но те се оказаха не точно на мястото, където беше очаквал. Бяха петима, на някакви си десет-дванадесет метра разстояние. Те също го видяха и насочиха дулата на пушките си към него, но той беше по-бърз със стотна от секундата. В момента, в който снегът завря от куршумите им, той вече беше зад близкия дънер с граната в ръка. Преброи до четири и я хвърли, после покри главата си с ръце. Взривът беше страхотен, тялото, му се повдигна от земята и отново се тръшна върху нея, отгоре му се посипаха клоните на близкия бор, изтръгнат до корен от детонацията.

Оттатък пътечката Розмънт свърши пълнителя, изруга собствената си прибързаност и трескаво сложи нов. Насочи автомата си към предполагаемото местоположение на нападателите и пусна нов, този път далеч по-къс ред.

Гуенг стоеше неподвижно на лекия склон, плътно прилепен до висока скала. Очите му се взираха в полумрака, очакваше нещо да се раздвижи. Търпението му скоро беше възнаградено — в близост до изкорененото от експлозията дърво се размърда човешка фигура. Миг по-късно вече бягаше, превита на две. Гуенг се прицели внимателно и мъжът умря, без дори да извика. Настъпи тишина, само ехото повтаряше трясъка на последните изстрели.

Сърцето на Розмънт биеше лудо, той вече не можеше да се сдържа.

— Прикривай ме, Гуенг! — викна той, скочи на крака и се понесе към следващото прикритие. Вдясно от него проблесна огън, куршуми свирнаха край ушите му. После Гуенг натисна спусъка от другата страна на пътечката. Някой сподавено извика, стрелбата спря. Розмънт продължи да тича напред, стигна мястото, откъдето допреди малко ги обстрелваха, и бавно запристъпва напред с насочено оръжие. Трима от нападателите бяха разкъсани на парчета, четвъртият едва помръдваше. Дулата на пушките им бяха странно разкривени. Всички бяха облечени в груби дрехи на планински селяни. Последният жив от нападателите се задави от собствената си кръв и умря пред очите му. Розмънт се обърна и забърза към дървото, зад което се криеше Рос, наведе се и започна да рови сред откършените клонаци.

Гуенг остана на мястото си, готов да стреля по всичко, което помръдне. Отвъд скалата нещо помръдна сред кървавите човешки остатъци и той замря. После, уверил се, че горските гризачи не си губят времето, той леко потръпна. Скоро всичко тук щеше да бъде както преди, боговете щяха да се погрижат природата да си остане все така непокътната. Леко изви очи и видя Тенцинг, превит на две до една скала. Десницата му продължаваше да стиска дръжката на широкия нож. „Ще го прибера, преди да си тръгнем — реши Гуенг. — Семейството му ще го приеме като светиня, а когато порасне, синът му ще го носи със същата гордост, с която го носеше бащата. Тенцинг живя и умря като шенгхан, значи сигурно ще се прероди, ако волята на боговете е такава… Карма!“

Клоните пред него леко помръднаха и той настръхна. Оттатък пътечката Розмънт продължаваше да се бори с клоните — ръцете му, окървавени и изподраскани, най-сетне напипаха тялото на Рос. Сърцето му почти спря, като го видя свит на две, с ръце върху главата, със захвърлен настрана автомат. Снегът наоколо беше изпъстрен с кървави петна, белият му маскировъчен халат — също. Розмънт коленичи и го обърна по гръб. Почти изкрещя от радост, като видя, че Рос все още диша. Очите му потрепнаха и бавно възвърнаха фокуса си. В следващия миг той с пъшкане седна в снега, намръщи се от болка и попита:

— Тенцинг, Гуенг?…

— Тенцинг е убит, Гуенг е оттатък пътечката и ни прикрива.

— Слава Богу… Бедният Тенцинг!

— Я провери дали се движат крайниците ти!

Рос замаяно се подчини. Всичко изглеждаше наред.

— Главата ми ще се пръсне, но иначе съм наред — промърмори той. — Бавно се огледа и видя труповете наоколо. — Кои са тези?

— Планинци, вероятно бандити — отвърна Розмънт и внимателно огледа пътеката, която се виеше далеч напред. Нищо не помръдваше, нощта беше все така ясна и тиха. — Трябва да се махаме колкото може по-скоро, иначе кой знае още колко копелдака ще скочат отгоре ни! Мислиш ли, че ще можеш да вървиш?

— Да, дай ми само няколко секунди. — Рос взе шепа сняг и разтърка лицето си. Веднага се почувствува по-добре, вдигна глава и добави: — Благодаря ти…

— Част от занаята — усмихна се Розмънт, после стана и внимателно се приближи до труповете на нападателите. Огледа ги внимателно, претърси това, което можеше да се претърси, но не откри нищо. — Вероятно са от местните планинци или обикновени бандити — заключи той. — Паднеш ли им жив в ръчичките, няма спасение!

Рос кимна, с лека гримаса отхвърли поредния пристъп на болка в главата си и каза:

— Мисля, че вече съм готов. Да тръгваме. Стрелбата сигурно се е чула на километри наоколо.

— Да изчакаме още малко — отвърна Розмънт, забелязал болезнената му гримаса.

— Не, ще ми стане по-добре, като ходя — отвърна Рос и бавно започна да се изправя. — Гуенг, тръгвай! — извика той, после изведнъж настръхна, дръпна Розмънт на снега и се строполи отгоре му.

Но беше късно. Самотен куршум от пушка, изстрелян от мрака на нощта, избра за своя жертва Розмънт и смъртоносно се впи в гърдите му. Изстрелът беше последван от къс автоматен ред, разнесе се кратък вик и всичко стихна.

Миг по-късно Гуенг се изправи до Рос.

— Мисля, че този беше последният, сахиб — съобщи той. — Поне засега.

Двамата изчакаха смъртта на Виен Розмънт, после направиха каквото могат за тялото му и това на Тенцинг и отново тръгнаха на път.