Джоузеф Конрад
Господарят Джим (5) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава пета

— О, да! Бях на съдебното следствие — говореше той. — И до ден-днешен не преставам да се учудвам защо отидох. Готов съм да повярвам, че всеки от нас има ангел-пазител, но в такъв случай (и вие трябва да се съгласите с мен) към всеки от нас е придаден по един дявол. Искам да признаете това, тъй като не желая да бъда изключение, а знам, че го има в мен — за дявола говоря. Разбира се, не съм го виждал, ала разполагам с косвени улики. Той си стои при мен, но тъй като по природа е зъл, все ме замесва в подобни истории. Какви истории, ще попитате вие. Ами например следствието, историята с жълтото куче… Вие смятате за невероятно едно краставо туземно куче да бъде допуснато да се завира в краката на хората на верандата на сградата, в която се намира съдът? Ето по какви пътища — лъкатушни, неочаквани, наистина дяволски — той ме принуждава да се натъквам на хора с уязвими и неуязвими места, със скрити гнезда на проказа. Заклевам се в бога — като ме видят, езиците им се развързват и започват да ми правят признания; сякаш самият аз няма какво да признавам, сякаш аз самият — бог да ми е на помощ! — не бих намерил достатъчно признания, заради които да мога да се измъчвам до края на своите дни. Бих искал да зная с какво съм заслужил такава благосклонност. Казвам за ваше сведение, че имам не по-малко грижи от всеки друг човек, а сломените ми са толкова, колкото на всеки обикновен поклонник в тази долина. Както виждате, не съм особено подходящ за изслушване на признания. Тогава в какво се състои работата? Не мога да кажа… може би това е необходимо само за да се прекара времето следобед. Драги мой Чарли, вашият обед беше твърде хубав и в резултат на това спокойният робер се струва на тези господа уморително и шумно занимание. Те се изтегнаха във вашите удобни кресла и си мислят: „По дяволите всяко усилие! Нека Марлоу разказва.“

Да разказва! Така да бъде. И съвсем леко е да се говори за мастър^[1] Джим след един хубав обед, когато се намираш на двеста стъпки над морското равнище и имаш подръка кутия с прилични пури в тихата, прохладна вечер под звездите. Това може да накара и най-добрите от нас да забравят, че тук ние се намираме само на изпитание и трябва да си пробиваме път под кръстосан огън, внимавайки за всяка скъпоценна минута, за всяка непоправима крачка, вярвайки, че в края на краищата все пак ще ни се удаде да се измъкнем задоволително. Обаче истинска увереност в това няма и дяволски малка помощ могат да ни дадат онези, с които се сблъскваме! Раз бира се, навсякъде се срещат хора, за които целият живот прилича на следобеден час с пура — лек, приятен, бездеен, може би оживен от някаква небивала история за борба; забравяш я още преди да е разказано всичко до края… ако, разбира се, тя изобщо има край.

За пръв път очите ни се срещнаха на това съдебно следствие. Трябва да знаете, че всички, свързани в някаква степен с морето, се намираха там, в съда, тъй като отдавна преди това се бе вдигнал шум около делото — от деня, в който дойде тайнствената телеграма за Аден, която ни накара да се разкудкудякаме. Казвам тайнствена, тъй като до известна степен тя беше такава, макар да съдържаше само един-единствен гол факт — толкова гол и безобразен, колкото могат да бъдат фактите. Цялото крайбрежие говореше само за това. Най-напред, като се обличах сутринта в своята каюта, аз чух през преградата как моят преводач туземец, получил разрешение да изпие чаша чай в бюфета, бъбреше със стюарда за „Патна“. Веднага щом слязох на брега, срещнах познати и първите им думи бяха:

— Чувал ли си някога за нещо по-поразително?

В зависимост от натурата им те цинично се усмихваха, приемаха тъжен вид или избухваха с псувни. Хора, съвсем непознати един за друг, заговорваха за това само за да изложат своите съображения по този въпрос; и най-презреният скитник се появяваше на крайбрежната улица с надеждата, че ще го почерпят щедро по време на разговора за това; същите думи сте слушали в Управлението на пристанището, от всеки корабен посредник, от вашия агент, от белите, от туземците, от мелезите, дори от полуголите лодкари, които клечат по каменните стъпала. Да, бога ми! Други негодуваха, трети се шегуваха и всички безкрай обсъждаха въпроса какво би могло да се случи с тях, знаете това. Така изминаха две седмици, а може би и повече време и почна да надделява мнението, че всичко тайнствено в тази работа ще придобие трагичен смисъл. После, в едно прекрасно утро, както стоях в сянката край стъпалата на Управлението на пристанището, забелязах четирима души, които идваха срещу мен — вървяха покрай кея. Учудих се откъде се е взела такава странна компания и изведнъж — ако мога да се изразя така — извиках негласно: „Но това са те!“

Да, действително бяха те — тримата от тях, — хора като хора, а четвъртият толкова пълен, колкото човек не трябва да бъде; след хубава закуска бяха току-що слезли от парахода на „Дейл Лайн“, идващ от Англия, пристигнал около час след изгрева на слънцето. Не можеше да има грешка; от пръв поглед познах забележителния капитан на „Патна“ — най-дебелия човек в тропиците, които като пояс обвиват нашата добра старица Земя. Освен това около девет месеца по-рано аз го бях срещнал в Семаранг^[2], На рейда товареха неговия параход, а той ругаеше тираничните институции на германската империя и по цели дни се наливаше с бира в задната стаичка на Де Йонг; накрая Де Йонг, който, без да му мигне окото, му вземаше по цял гулден за бутилка, ме повика настрана и като сбърчи дребничкото си лице с груба кожа, поверително ми заяви:

— Търговията си е търговия, капитане, но от този човек ми призлява. Пфу!

Застанал под сянката, аз го гледах. Той изпревари малко спътниците си и слънчевите лъчи, които падаха върху него, особено рязко подчертаваха пълнотата му. Напомни ми дресирано слонче, което ходи на задните си крака. Костюмът му беше екстравагантно колоритен: нечиста пижама с яркозелени и тъмнооранжеви отвесни райета, скъсани сламени чехли на бос крак и нечий много мръсен и захвърлен поради непотребност тропически шлем; шлемът му беше с два номера по-малък и се крепеше на голямата му глава с конопена връвчица. Вие разбирате, че на такъв човек няма да му провърви, ако трябва да се преоблече в чужди дрехи. Отлично. И тъй, той стремително се носеше напред, без да гледа нито надясно, нито наляво, мина на три стъпки от мен и какъвто си беше простодушен, изкачи на един дъх цялата стълба, която водеше към Управлението на пристанището, за да направи доклада или донесението си — наречете го както щете.

Очевидно той най-напред се бе обърнал към главния инспектор по наемане на корабни екипажи. Арчи Рътуъл току-що бил пристигнал в управлението и както по-късно разказваше, бил готов да започне трудовия си ден със строга лекция за главния си кларк. Някой от вас сигурно познава този кларк — услужлив, дребничък португалец мелез със страшно тъничка шийка, който вечно е нащрек да получи от капитаните нещо за ядене — парче солена сланина, торбичка сухари, картофи или нещо друго. Помня, един път му подарих жива овца, останала от корабните ми запаси; не че очаквах от него някаква услуга — както ви е известно, той не може нищо да свърши, — но ме трогваше детската му вяра в свещеното право да получава по нещичко. По своята сила това чувство бе едва ли не прекрасно. Черта на неговата раса — или може би на две раси, — както и на климата… Е, както и да е. Във всеки случай знам, че той сега ще ми бъде приятел до гроб.

И тъй, Рътуъл разказва, че му четял строга лекция — предполагам, на тема „Моралът на длъжностните лица“, — когато чул зад гърба си някакви глухи стъпки и обръщайки се, видял нещо кръгло и голямо, подобно на свинска глава, направена от захар и загърната във фланела на черти, която се издигала в средата на просторната канцелария. Рътуъл бил поразен — дълго време не могъл да разбере, че това същество е живо, и се чудел за какво и по какъв начин този предмет се е озовал пред неговото бюро. Сводът пред чакалнята бил изпълнен с обслужвачи на пунки, метачи, туземци полицаи, един старши на корабна лодка и екипажа на парен катер от пристанището; всички протягали шии и едва ли не се били покатерили по гърбовете на застаналите пред тях. Същинско стълпотворение! Ето че шишкото се сетил да дръпне и свали от главата си шлема и с леки поклони се доближил до Рътуъл, който ми довери, че тази гледка му подействувала много силно — слушал и дълго не можел да разбере какво иска този призрак. Той имал хриплив, печален глас, но се държал безстрашно и лека-полека Арчи почнал да разбира, че делото за „Патна“ навлиза в нова фаза. Веднага щом проумял кой стои пред него, той изпитал неловкост — Арчи е толкова чувствителен, лесно е да го смутиш, — но се опомнил и извикал:

— Достатъчно! Не мога да ви изслушам. Трябва да отидете при шефа. Аз не мога… Капитан Елиът — ето кой ви трябва. При него, при него!

После скочил, минал пред дългото си бюро и почнал да блъска навън шишкото; онзи, учуден, отначало се подчинявал и чак пред вратата на кабинета някакъв животински инстинкт го заставил да се противопостави и да засумти като изплашен вол:

— Слушайте! Каква е тая работа? Пуснете ме! Слушайте!

Арчи, без да чука, разтворил широко вратата.

— Капитанът на „Патна“, сър! — извикал той. — Влезте, капитане.

Той видял как старецът, който пишел нещо, вдигнал така рязко глава, че пенснето му паднало; Арчи затръшнал вратата и се втурнал към бюрото си, където го чакали документите, донесени за подпис. Но по неговите думи врявата, която се вдигнала зад вратата, била толкова ужасна, че той не могъл да дойде на себе си и да си спомни как се пише собственото му име. Арчи — най-чувствителният инспектор по наемане на корабни екипажи в двете полукълба! Той твърди, че се чувствувал така, сякаш е хвърлил човек на някой гладен лъв. Без съмнение шумът е бил голям. Аз чувах виковете долу и не се съмнявам, че сигурно са се чували чак на другия край на еспланадата, до естрадата за оркестъра. Старият татко Елиът имаше богат запас от думи и умееше да вика, без да мисли на кого вика. Той би почнал да вика и на самия вицекрал. Често ми казваше:

— По-висок пост не мога да заема. Пенсията ми е сигурна. Сложил съм настрана малко парици и ако не им харесва как разбирам дълга си, веднага ще се върна в родината. Аз съм стар човек и през целия си живот съм казвал това, което мисля. Сега искам само едно: дъщерите ми да се омъжат, докато съм още жив.

Елиът беше малко побъркан на тази тема. Трите му дъщери бяха много хубавички, макар поразително да приличаха на него. Понякога той ставаше от сън с безнадеждните мисли за тяхното омъжване и всички в службата, досетили се по очите му за неговите мрачни мисли, усещаха тръпки, тъй като заради тях в такива дни той непременно изяждаше някого за закуска. Обаче в онова утро той не изяде ренегата, но — ако ми позволите да продължа метафората — доста ненаситно го сдъвка… и после го изплю.

След няколко минути видях как чудовищният шишко бързо слезе по стъпалата и се спря на последните от тях — спря се до мене, потънал в дълбок размисъл; големите му моравочервени бузи трепереха. Той си хапеше палеца, скоро ме забеляза и изпод вежди ми хвърли сърдит поглед. Останалите трима, които бяха слезли с него на брега, чакаха малко по-настрана. Единият от тях — жълтолико, слабо човече — беше с превързана ръка, другият — дълъг, със синьо фланелено сако, с побелели, увиснали мустаци, сух като треска и тънък като дръжка на метла — се оглеждаше наоколо със самодоволно глупав вид. Третият — строен, широкоплещест младеж — бе пъхнал ръце в джобовете си и се бе обърнал с гръб към другите двама, които разговаряха оживено. Той гледаше към безлюдната еспланада. Вехтата, потънала в прах гари с щори на прозорците се спря точно срещу тази група; кочияшът, сложил десния си крак върху коляното на левия, критично разглеждаше пръстите на краката си. Младият човек не мърдаше, дори не движеше глава, гледаше право пред себе си към озарената от слънцето еспланада. Така за пръв път видях Джим. Той изглеждаше толкова равнодушен и недостъпен, колкото могат да бъдат само младежите. Строен, чист, Джим стоеше твърдо на краката си, едно от най-многообещаващите момчета, които съм срещал някога; и като го гледах, знаейки всичко, каквото знаеше той, и още нещичко, което му бе неизвестно, аз изпитвах яд, сякаш младежът се преструваше, за да може да получи нещо от мене чрез това притворство. Той нямаше право да изглежда така чист и честен! Мислено си казах: е, щом и такива момчета могат да се отклонят от правия път, тогава… От обида бях готов да си хвърля шапката и да я стъпча, както направи веднъж пред очите ми капитанът на един италиански барк — неговият глупав помощник забърка страхотна каша, когато искаше да застане на две котви в рейда, пълен с кораби. Аз се питах, като го гледах такъв спокоен: глупав ли е или е груб до безчувственост? Струваше ми се, че ей сега ще почне да си подсвирква. И забележете — ни най-малко не ме интересуваше поведението на другите двама. Те някак по̀ съответствуваха на разказа, който беше станал достояние на всички и щеше да легне в основата на официалното следствие.

— Онзи стар негодник там горе ме нарече подлец — каза капитанът на „Патна“. — Не мога да кажа дали ме позна — мисля, че да; във всеки случай нашите погледи се срещнаха. Очите му блестяха гневно — аз се усмихвах; „подлец“ беше най-безобидният епитет, който бе достигнал до слуха ми през отворения прозорец.

— Така ли? — попитах, кой знае защо неуспял да си сдържа езика.

Той кимна, пак си захапа палеца и изпсува под нос; после, като вдигна глава, ме погледна с мрачна дързост и отсече:

— Ба! Тихи океан е голям, приятелю. Вие, проклети англичани, постъпвайте както си щете. Аз зная къде е мястото на такъв човек като мен: добре ме познават в Апия^[3], в Хонолулу, в…

Той се замисли и млъкна, а аз лесно можех да си представя какви хора го познават в онези места. Няма да скрия — самият аз познавах този тип хора. Има моменти, когато човек трябва да постъпва така, сякаш животът е еднакво приятен във всякаква компания. Изпитал съм това и нещо повече — сега нямам намерение да си спомням с гримаса за тази необходимост. Защото мнозина от онази лоша компания — може би заради липсата на морални… морални… как да нарека това?… морални устои или по други, не по-малко сериозни причини, бяха два пъти по-осведомени и двайсет пъти по-занимателни от обикновените, почтени крадци-търговци, които вие, господа, поставяте на вашата маса, макар да няма истинска необходимост да постъпвате така; вие се ръководите от навика, от страха, от добродушието и от стотици други скрити и дребни подбуди.

— Вие, англичаните, сте всичките негодници — продължаваше патриотът австралиец от Фленсборг или Щетин. Сега наистина не мога да си спомня кое прилично малко пристанище на бреговете на Балтика бе осквернило себе си, ставайки гнездо на тази рядка птица. — За какво викате? А? Кажете ми! Вие с нищо не сте по-добри от другите народи, а този стар негодник, дявол знае защо, ми се разкрещя така!

Цялото му огромно туловище се тресеше, а краката му приличаха на две греди; той се тресеше от глава до пети.

— Вие, англичаните, постъпвате винаги така! Вдигате шум за всяка дреболия само защото човек не се е родил в проклетата ви страна. Вземете моето свидетелство! Вземете го! Не ми трябва никакво свидетелство. Човек като мен няма нужда от вашето проклето свидетелство. Плюя на него!

И той плю.

— Американски поданик ще стана! — извика накрая побеснял и с пяна на уста, като тъпчеше с крака, сякаш се опитваше да освободи глезените си от някакви невидими и тайнствени клещи, които не му позволяваха да се помръдне от мястото си.

Той така се разгорещи, че темето на кръглата му глава просто почна да дими. Не че някакви тайнствени сили ми пречеха да си вървя — задържаше ме любопитството, най-понятното от всички чувства. Исках да зная как ще приеме новината онзи млад човек, който, пъхнал ръце в джобовете си и обърнал гръб към тротоара, гледаше над тревните алеи на еспланадата към жълтия портал на хотел „Малабар“ — гледаше с вида на човек, който се готви да направи разходка веднага щом приятелят му бъде готов за това. Ето какъв вид имаше той и това беше отвратително. Аз чаках, мислех, че ще бъде зашеметен, потресен, унищожен, че ще се извива като проводен с топлийка бръмбар… И същевременно почти се страхувах да видя това… не зная разбирате ли какво искам да кажа. Няма нищо по-ужасно от това да гледаш един човек, уличен не в престъпление, а в слабост по-голяма от престъпление; и най-обикновената сила на духа ви предпазва от углавно престъпление; но срещу непозната слабост, може би едва подозирана, както в непознати кътчета на земята вие на всяка крачка подозирате присъствието на смъртоносна змия зад някой храст, такава скрита слабост, за която следиш или не следиш, молиш се да се избавиш от нея или мъжествено я презираш, потискаш я или я пренебрегваш през по-голямата част от живота си — никой от нас няма защита. Хващат ни в клопката и ние извършваме постъпки, за които ни хулят, постъпки, за които ни бесят; ала духът може да ги надживее — да преживее присъдите и, бога ми, да преживее и примката! А има и постъпки — някой път те изглеждат съвсем незначителни, — които погубват напълно и окончателно някого от нас.

Наблюдавах внимателно този юноша. Харесваше ми неговата външност; тя ми беше добре позната; произходът му бе добър; момъкът беше един от нас. И сякаш той представляваше всички хора със същия произход, мъже и жени, за които няма да кажеш, че са умни или занимателни, но целият им живот почива на честната вяра и инстинктивното мъжество. Нямам предвид някакво военно, гражданско или каквото и да било особено мъжество, говоря за вродената способност да се посрещат смело изкушенията… за готовността, почти напълно лишена от разсъдъчен елемент, но и без всякаква полза… за силата на съпротивление, неизящна, ако искате дори, но безценна… за безумната и блажена твърдост пред ужасите в живота и в самите нас, пред властта на природата и съблазнителната корупция на хората… Такова упорство почива на вярата, която не могат да съкрушат нито фактите, нито лошият пример, нито въздействието на идеите. По дяволите идеите! Те са скитници, несретници, които чукат на задната врата на вашата душа, и всяка идея отнася със себе си частица от самите вас, трохичка от онази вяра в немногото прости истини, към които трябва да се придържате, ако искате да живеете благоприлично и да умрете спокойно!

Всичко това няма пряко отношение към Джим; но неговата външност беше толкова характерна за онези добри и глуповати хора, редом с които се чувствуваш приятно — хората, които не се вълнуват от прищевките на ума или, да кажем, от извратеността на духа. На такъв момък само поради външния му вид бихте поверили палубата — изразявам се образно и като професионалист. Бих му я поверил и искам да знам кой не би сторил същото. Нима аз в своето време не съм обучавал толкова юноши да се справят с трудностите на службата в английския търговски флот? Учил съм ги на морския занаят, цялата тайна на който може да се изрази с една кратка фраза, но всеки ден трябва наново да се набива в младите глави, докато стане съставна част от всяка тяхна мисъл, когато са будни… докато проникне и във всичките им юношески съновидения! Морето беше великодушно към мен, ала когато си спомня всички тези момчета, минали през ръцете ми — някои от тях вече са възрастни, други се удавиха, но всички бяха добри моряци, — ми се струва, че и аз не съм останал длъжник на морето. Утре да се върна в родината си, кълна се, че и два дни няма да минат и някакъв почернял от слънцето млад помощник-капитан ще ме настигне на вратата на някой док и свежият му, плътен глас ще прозвучи над главата ми:

— Помните ли ме, сър? Не? Но това съм аз, еди-кой си. Бях юнга при вас. — Сетне ще каже името на кораба и ще добави: — Това беше първото ми плаване.

И аз ще си спомня смутеното момче, не по-високо от облегалото на този стол; майката и може би по-голямата сестра стоят на кея, стоят съвсем притихнали и твърде потиснати, за да могат да помахат с кърпа след кораба, който се плъзга гладко към изхода на пристанището, или пък някой баща на средна възраст, дошъл рано да изпрати своето момче, остава на борда цялата сутрин, тъй като го е заинтересувало устройството на скрипеца за вдигане на котви, забавя се твърде много и в най-последната минута се измъква с труд на брега, когато няма вече време да се сбогува. Боцманът от кърмата ми извиква проточено:

— Почакайте мъничко, господин помощник. Тук един джентълмен иска да слезе на брега… Побързайте, сър. Нас малко да заминете с нас за Талкахуано^[4]. Време е да слизате; хайде, полечка… Така. Отпусни пак предните въжета!

Буксирните параходи, димейки като същинска преизподня, повличат кораба и разбиват на пяна старата река; джентълменът на брега отупва коленете си — състрадателният стюард му е хвърлил забравения чадър. Всичко е в ред. Той принесе малката си жертва за морето и сега може да си върви вкъщи, преструвайки се, че ни най-малко не мисли за това. А няма да мине и денонощие и доброволната жертва ще заболее силно от морската болест. След време, когато момчето изучи всички малки тайни и узнае голямата тайна на морския занаят, то ще бъде годно да живее или ще умре — в зависимост от това какво ще му повели морето; а човекът, взел участие в тази безумна игра — в играта, в която винаги морето печели, — ще изпита удоволствие, когато някоя млада ръка го шляпне по гърба и безгрижният глас на младия моряк му каже:

— Помните ли ме, сър? Аз съм еди-кой си. Бях юнга при вас.

Уверявам ви, приятно е да изпиташ това. Чувствуваш, че поне веднъж в живота си постъпил правилно. Да, мен ме удряха по гърба и аз се мръщех, тъй като ръката беше тежка, но целия ден сияех и си лягах, чувствувайки се по-малко самотен благодарение на това сърдечно шляпане по гърба. Спомням ли си еди-кой си юнга! Казвам ви, познавах кой какъв е по вида му. От пръв поглед още бих поверил на онзи юноша палубата и бих заспал сладък сън. А излиза, че това не би било безопасно. Страшно ти става при такава мисъл. Той внушаваше доверие като новичък суверен^[5]; обаче в неговия метал имаше някаква адска сплав. Колко от нея? Съвсем малко, нищожна капчица от нещо рядко и проклето — нищожна капчица! Обаче като го гледате да стои там с вид на човек, който сякаш казва: „Не ме е грижа за нищо“ — вие започвате да мислите дали той не е излят от най-обикновен пиринч.

Не можех да повярвам на това. Казвам ви, исках да го видя как се гърчи — нали съществува професионална чест! Двамата други, които не влизат в сметката, забелязаха своя капитан и почнаха бавно да се приближават към него. Разговаряха, както вървяха, а аз не ги забелязвах, сякаш бяха невидими за невъоръженото око. Усмихваха се — може би си разменяха шеги. Видях, че единият от тях е със счупена ръка, другият — дългият с побелелите мустаци — беше старшият механик, личност в много отношения забележителна. За мен те бяха нищо. Приближиха се. Капитанът тъпо загледа земята; изглежда, че от някаква страшна болест, от тайнственото действие на непозната отрова той бе подпухнал, приел неестествени размери. Вдигна глава, видя двамата, които се бяха спрели пред него, и като изкриви издутото си лице, отвори уста — изглежда, за да заговори. Но тук някаква мисъл му дойде в главата. Дебелите възлилави устни беззвучно се стиснаха, той решително закрачи, сякаш се търкаляше към вехтата гари и почна да дърпа дръжката на вратата с такова зверско нетърпение, че аз зачаках да видя как каретата ще се събори на една страна заедно с понито. Кочияшът, откъснат от изследването на своето стъпало, прояви на часа всички признаци на краен ужас и като се хвана здраво с двете ръце за капрата, се обърна и почна да гледа как огромното туловище влиза в неговото превозно средство. Малката гари шумно се люлееше и тресеше, а алената гънка на отпуснатата шия, огромните, напрегнали се бутове, широкият гръб на ивици — оранжеви и зелени — и мъчителните усилия на тази пъстра и отвратителна човешка маса създаваха впечатление за нещо нереално, смешно и страшно като гротескните и ярки видения, които плашат и замъгляват съзнанието по време на треска. Той изчезна вътре. Чаках покривът да се разцепи на две, малкият сандък на колела да се разпукне като кутийка на узрял памук, но каретата само хлътна надолу, изщракаха присвитите пружини и внезапно една от щорите шумно се спусна. Показаха се раменете на капитана, притиснати в малкия отвор, главата му се провеси навън, огромна, люлееща се като завързан балон — потна, ядосана, пухтяща. Той размаха заплашително към кочияша едрия си юмрук, червен като къс сурово месо. Почна да му реве да тръгва, да върви. За къде? За Тихи океан ли? Кочияшът изплющя с камшика си; понито изпръхтя, вдигна се на задните си крака и с галоп се понесе напред. Накъде? За Апия? За Хонолулу? Капитанът имаше на разположение шест хиляди мили тропически пояс и аз не чух точния адрес. Пръхтящото пони в един миг го отнесе във „вечността“ и повече не го видях. И не само това: не срещнах никого, който да го е виждал оттогава, когато изчезна от погледа ми, седнал във вехтата малка гари, която сви зад ъгъла, вдигайки облак прах. Шишкото замина, изчезна, изпари се; и това, че той сякаш отнесе със себе си и каретата, ми се стори нелепо, тъй като нито веднъж не срещнах оттогава доресто пони с разкъсано ухо и печален кочияш тамил с болно стъпало. Тихи океан е наистина голям; но дали капитанът намери поле за проява на своите таланти или не — фактът си остава факт: той изчезна в пространството като вещица, яхнала дръжката на метла.

Дребното човече с превързаната ръка се завтече подир каретата:

— Капитане! Чуйте, капитане! Чуй-те-е-е! — Но след няколко крачки се спря, наведе глава и бавно пое назад. Когато колелата затрополиха, младият човек рязко се обърна. Той не направи повече никакви движения и жестове и отново застина на мястото си, загледан след изчезналата гари.

Всичко това стана значително по-бързо, отколкото го разказвам аз, тъй като се опитвам с бавната си реч да ви предам мигновени зрителни впечатления. След миг на сцената се появи кларкът мелез, изпратен от Арчи да се погрижи за бедните моряци от претърпялата корабокрушение „Патна“. Изпълнен с ентусиазъм, той бе дотичал гологлав, като се озърташе надясно и наляво, горейки от желание да осъществи своята мисъл. Тя беше обречена на неуспех, доколкото работата засягаше главната особа; обаче кларкът колебливо се приближи до останалите и почти веднага влезе в остра препирня с човека с превързаната ръка; излиза, че последният бе горял от желание да започне свада. Той заяви, че няма намерение да слуша заповеди — не, дявол да го вземе! Нямало да го сплашат с лъжи, които поднася този дързък писарушка мелез. Той няма да търпи грубости от „подобна личност“, дори да му се казва истината. Твърдото му решение е да легне на легло.

— Ако не бяхте проклет португалец — чух аз неговия рев, — щяхте да разберете, че болницата е единственото подходящо за мен място!

Той тикна здравия си юмрук под носа на служителя; почна да се събира тълпа; кларкът се обърка, но правейки всичко възможно да се покаже човек с достойнство, се опитваше да обясни намеренията си. Аз си отидох, без да дочакам края.

Случи се така, че в същото време в болницата лежеше един от моите матроси; като отидох да го навестя, един ден преди началото на следствието, видях в отделението за бели същия онзи дребничък човечец; той се мяташе по гръб, бълнуваше и ръката му беше в шини. За мое най-голямо учудване дългият с увисналите мустаци също се бе промъкнал в болницата. Помня, бе ми направило впечатление как той се измъкна по време на свадата — ту подскачайки, ту влачейки крака, като се мъчеше упорито да не изглежда уплашен. Навярно не беше новак в пристанището и в своето отчаяние се упъти право към билярдната й пивницата на Мариани, която се намираше до пазара. Този отвратителен мерзавец Мариани се познаваше с дългия и бе поощрил порочните му склонности в едно-две други пристанища; сега той го посрещна раболепно и като го снабди със запас бутилки, го заключи в една от стаите на горния етаж на жалкия си коптор. Очевидно дългият се боеше да не го преследват и искаше да се скрие. Дълго след това Мариани (дошъл веднъж на борда на моя кораб, за да получи от стюарда пари за пури) ми съобщи, че за този човек бил готов да направи и нещо повече, без да разпитва за каквото и да било, от благодарност за някаква голяма услуга, сторена му много отдавна от дългия — поне така го разбрах аз. Той два пъти се удари с юмрук в мургавите гърди, опули големите си черни очи — в тях блеснаха сълзи — и възкликна:

— Антонио никога не забравя, Антонио никога не забравя!

Каква беше тази голяма услуга, не можах никога да науча. Но той му даде възможност да се заключи в стаята, където имаше стол, маса, в единия ъгъл дюшек и купчина паднала мазилка; дългият, отдал се на безразсъден страх, можеше да поддържа духа си с напитките на Мариани. Това продължи дотогава, докато на третия ден вечерта, надавайки няколко ужасяващи вика, бе принуден да побегне от легиона стоножки. Той бързо отвори вратата, прелетя с главоломен скок през нестабилната малка стълбичка и падна точно на корема на Мариани, след това се изправи на крака и побягна като заек по улиците. Рано сутринта полицията го намери върху една купчина боклук и го арестува. Отначало му се стори, че го мъкнат към бесилката и геройски се бореше да се изтръгне от ръцете на полицаите; но когато приседнах до леглото му, той лежеше много спокойно и бе прекарал вече два дни в това състояние. Слабото му бронзово лице с бели мустаци изглеждаше хубаво и спокойно върху възглавницата; то би приличало на лицето на изтощен войн с детска душа, ако не беше странната тревога, която се четеше в безизразния блясък на погледа му, напомнящ непознато чудовище, което мълчаливо се е притаило зад остъклената рамка на прозореца. Беше толкова удивително спокоен, че в мен се роди странната надежда да чуя от него някакво обяснение за това нашумяло дело.

Не мога да кажа защо ми се искаше толкова да проникна в трагичните подробности на събитието, което в края на краищата ме засягаше само като член на известна корпорация; нейните членове са свързани само с безславен труд и известни норми на поведение. Наречете това, ако щете, нездраво любопитство; във всеки случай аз несъмнено исках да открия нещо. Може би подсъзнателно се надявах да намеря някаква тайна, изкупваща причина, снизходително обяснение, сянка от смекчаващи обстоятелства. Сега разбирам, че надеждата ми е била неосъществима, защото се надявах да превъзмогна най-солидния призрак, създаден от човека — гнетящото съмнение, което те обвива внезапно като мъгла, скрито и глождещо като червей и по-страшно от неизбежността на смъртта — съмнение във върховната власт на твърдо установените норми. С него е тежко да се сблъскаш; тъкмо то поражда паника или тласка към малки подлости; в него се крие гибел. Вярвах ли аз в чудо? И защо така страстно го желаех? Може би заради самия себе си търсех поне сянка на оправдание за този млад човек, когото виждах за пръв път, но дори само външността му придаваше особена насока на моите мисли — сега, когато знаех за неговата слабост и тази слабост ми се струваше тайнствена и ужасна, сякаш напомняше за съдбата разрушителка, която дебне всички нас, които на млади години сме приличали на него.

Боя се, че такъв е бил тайният мотив на моето дебнене. Да, несъмнено съм очаквал чудо. Единственото, което ми се струва чудно сега, след като минаха толкова години, е моята безгранична глупост. Аз действително очаквах от този пострадал и подозрителен инвалид някакво заклинание срещу духа на съмненията и, изглежда, съм бил на границата на отчаянието, щом, без да губя време, след няколко обикновени и дружелюбни фрази, на които онзи отвърна с неохота, както подобава на всеки истински болен, изрекох думата „Патна“, като я облякох във формата на деликатен въпрос — сякаш я обвих в коприна. Бях нарочно деликатен: не исках да го изплаша. Той не ме интересуваше; към него не изпитвах нито злоба, нито жалост; преживяванията му нямаха никакво значение, изкуплението му не ме засягаше. Бе изградил своя живот върху дребни подлости и повече от това не можеше да внушава нито отвращение, нито жал. Той повтори въпросително:

— „Патна“? — После, изглежда, напрегна паметта си и рече: — Точно така. Отдавна съм тук. Видях я как отиде на дъното.

Като чух такава нескопосна лъжа, изпитах желание да дам изблик на негодуванието си, но той добави спокойно:

— Тя гъмжеше от влечуги.

Замислих се. Какво ли искаше да каже? В стъклените му очи, които гледаха тъжно моите, като че бе застинал ужас.

— Вдигнаха ме от леглото, за да я погледам как потъва — продължи той замислено.

Гласът му изведнъж застрашително се усили. Разкайвах се за своята глупост. В отделението не се виждаше никъде белоснежната касинка на сестрата; пред мен се простираше дълъг ред празни железни легла; само на едно от тях седеше някакъв слаб и мургав човек с бяла превръзка на челото — пострадал при злополука на рейда. Изведнъж интересният за мен болен протегна ръка, тънка като пипало, и се вкопчи в рамото ми.

— Аз единствен можах да забележа. Всички знаят какъв остър поглед имам. Ето за какво, изглежда, са ме извикали. Никой от тях не е успял да види как тя почна да потъва, но са видели как се е скрила под водата и тогава всички са почнали да крещят високо… ей така…

Вълчият му вой прониза цялото ми същество.

— Ох, запушете му гърлото! — ядосано заскимтя пострадалият при злополуката.

— Вие май не ми вярвате — продължи другият с безгранично високомерие. — Казвам ви от тази страна на Персийския залив няма да се намери човек с такива очи. Погледнете под кревата ми.

Разбира се, тутакси се наведох. Бих искал да зная кой не би постъпил като мен.

— Какво виждате там? — попита той.

— Нищо — казах аз, ужасно засрамен от себе си.

Той ме гледаше с унищожаващ, презрителен поглед.

— Точно така — рече той. — А ако бях погледнал аз, щях да видя. Казвам ви, никой няма такива очи като моите.

Дългият отново сграбчи рамото ми и ме притегли надолу към себе си, искайки да се облекчи, като направи някакво поверително съобщение.

— Милиони розови жаби. Никой няма такива очи като мен. Милиони розови жаби. Това е по-лошо, отколкото да гледаш как един кораб потъва. Мога да гледам потъващи кораби и да си пуша лулата цял ден. Защо не ми върнат лулата? Щях да си пуша, докато гледам тези жаби. Корабът гъмжеше от тях. Знаете ли, трябва някой да ги наблюдава.

Той шеговито ми смигна. Пот капеше върху него от челото ми; куртката ми от тик бе залепнала за мокрия ми гръб; следобедният ветрец бързо се носеше над редицата празни кревати, твърдите гънки на завесите се полюшваха, потраквайки с халките си в месинговите корнизи, завивките на празните легла се вееха, повдигайки се безшумно над голия под, а аз треперех целият. Лекият ветрец на тропиците лудуваше в голото болнично отделение като зимния вихър, който бушува в старата ни плевня у дома.

— Не му позволявайте да почне пак да крещи, мистър! — извика отдалеч пострадалият при злополуката; неговият отчаян, сърдит вик отекна в болничната стая като ехо в тунел. Ръката, която бе впила пръсти в рамото ми, пак ме дръпна надолу; дългият многозначително смигна.

— Знаете ли, корабът така гъмжеше от тях и ние трябваше да се измъкнем съвсем тихичко — бързо прошушна той. — Всичките розови. Розови — и огромни като мастифи. На главата с по едно око, а около отвратителните им уста — нокти. Пфу!

Той почна да подскача конвулсивно, сякаш през него бяха пуснали галваничен ток, под одеялото се очертаха слабите му крака; тялото му трептеше като необтегната струна на арфа. И изведнъж ужасът, затаил се в стъклените му очи, се изля навън. Лицето му — спокойно, благородно лице на стар войн — се изкриви: то стана отвратително хитро, предпазливо, безумно изплашено. Той сподави вика си.

— Шшт… Какво правят те там сега? — попита той, като посочи предпазливо към пода и плахо понижи глас. Разбрах значението на този жест и ми стана противна собствената ми проницателност.

— Всичките спят — отвърнах аз, като се вглеждах в него. — Точно така. — Той очакваше това; тъкмо тези думи можеха да го успокоят.

Дългият си пое дъх.

— Шшт… Тихо, тихо. Аз съм отдавна тук. Зная ги тия твари. Трябва да смачкаш главата на първата, която се раздвижи. Твърде много са и корабът няма да издържи повече от десет минути.

Той отново се задъха.

— По-живо! — извика изведнъж и викът му премина в проточен вопъл. — Всичките се събудиха… те са милиони! Идват към мен! Почакайте! О, почакайте! Аз ще ги мачкам като мухи! Почакайте ме! Помоощ!…

Този продължителен и силен вик завърши моето поражение. Видях как пострадалият при злополуката отчаяно вдигна ръце към бинтованата си глава; санитарят с бяла престилка, която стигаше до брадата му, се показа в далечния край на отделението — дребна фигурка, сякаш наблюдавана през телескоп. Признах се за победен и без да губя време, излязох в коридора през една от стъклените врати. Воят ме следваше по петите като отмъщение. Озовах се на една безлюдна площадка и изведнъж всичко около мен стихна; слязох по лъскави, голи стъпала сред тишина, която ми даваше възможност да събера мислите си. Долу срещнах един от лекарите на болницата; той вървеше по двора и ме спря.

— Дойдохте да навестите своя матрос ли, капитане? Мисля, че утре можем да го изпишем, но тези юнаци нямат никаква представа, че трябва да си пазят здравето. Знаете ли, при нас дойде старши механикът от онзи поклоннически кораб. Интересен случай. Един от най-лошите видове на делириум тременс. Три дни пил, колкото могъл, в кръчмата на онзи грък или италианец. Резултатите са налице. Казват, че изпивал на ден по четири бутилки бренди. Изумително, ако е истина. Човек може да помисли, че вътрешностите му са направени от листово желязо. Е, главата му, разбира се, не издържа, но най-интересното от всичко е, че в бълнуването му има известна система. Опитвам се да си изясня това. Необикновено явление — нишка на логика при такъв делириум. По традиция би следвало той да вижда змии, но не ги вижда. В наше време добрите стари традиции не са на почит. Уви! Преследват го видения… жабешки… Ха-ха! Не, сериозно ви казвам, не бях срещал досега такъв интересен субект сред големите пияници. Виждате ли, след такова юнашко пиене би трябвало да умре. О, това е здрав човек! Прекарал е двайсет и четири години в тропиците. Непременно трябва да го видите. Видът на този стар пияница е благороден. Най-необикновеният човек, когото съм срещал някога… разбира се, от медицинска гледна точка. Искате ли да го видите?

Аз слушах лекаря, проявявайки от учтивост необходимия интерес, но после със съжаление измърморих, че нямам време, и побързах да му стисна ръка за сбогом.

— Чуйте — извика лекарят подир мен, — той не може да се яви в съда. Как мислите, показанията му ще бъдат ли съществено важни?

— Ни най-малко — отвърнах аз от пътната врата.