Джоузеф Конрад
Господарят Джим (37) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесет и седма

Всичко това води началото си от забележителния подвиг на един мъж на име Браун, който ловко откраднал една испанска шхуна в малкия залив недалеч от Замбоанга^[1]. Докато не се натъкнах на този човек, сведенията ми бяха непълни, но по най-неочакван начин аз го открих няколко часа преди да изпусне дръзкия си дух. За щастие той желаеше и имаше сили да говори между пристъпите на астмата и измършавялото му тяло се гърчеше от злобна радост само при спомена за Джим. В него предизвикваше възторг мисълта, че „се разплатил в края на краищата с този горделивец“. Беше в екстаз от постъпката си. Ако исках да узная подробности, трябваше да изтърпя блясъка на неговите хлътнали, жестоки, заобиколени от малки бръчки очи. И тъй, изтърпях го, като размишлявах колко приличат някои видове зло на безумието, породено от голям егоизъм, подстрекавано от съпротива, която терзае душата и дава на тялото измамна сила. Тук се разкрива също така и удивителното коварство на жалкия Корнелиус — ръководен от низката си, безкрайна омраза, той изиграл ролята на изкусен подбудител, насочил отмъщението в желаната насока.

— Веднага щом го погледнах, разбрах що за глупак е — като се задъхваше, говореше умиращият Браун. — И това ми било мъж! Пфу! Жалък измамник! Сякаш не можеше просто да каже: „Долу ръцете от моята плячка!“ Ето как би постъпил един мъж. Дявол да вземе душата му! Бях му в ръчичките, но той нямаше капка смелост да свърши с мен. Да, никаква! Пусна ме на свобода, сякаш не бях достоен дори за ритник!…

Браун силно се задъхваше.

— Измамник… Пусна ме… И ето аз в края на краищата приключих с него…

Той отново се задъха.

— … Изглежда, това нещо ще ме умори, но сега вече мога да умра спокойно… Вие… вие чувате… не знам вашето име… Бих ви дал пет лири, ако… ако ги имах… за такава новина… иначе да не се казвам Браун… — той се засмя отвратително — Джентълмена Браун.

Умиращият говореше всичко това с мъчително задъхване и пулеше в мен жълтите си очи; лицето му беше дълго, измършавяло, кафяво; той рязко повдигаше лявата си ръка, сплъстената червено-бяла брада достигаше едва ли не до скута му; мръсно, окъсано одеяло — покриваше краката му. Открих го в Банкок благодарение на енергичния Шомберг, съдържателя на хотела, който поверително ми каза къде да го търся. Очевидно някакъв скитник пияница — бял човек, който живееше с една сиамка сред туземците — бе сметнал за голяма чест да даде подслон на умиращия „джентълмен Браун“. Докато Браун ми говореше в жалката колиба, воювайки за всяка минута живот, сиамката с едрите си, голи крака и глупавото си, грубо лице седеше в тъмния ъгъл и унило дъвчеше бетел. От време на време ставаше, за да изгони от вратата кокошките. Цялата къщурка се тресеше, когато тя се движеше. Едно грозно, жълто дете, голо, с издут корем, което приличаше на малко езическо божество, стоеше до долния край на леглото и пъхнало пръст в уста, спокойно гледаше умиращия.

Браун говореше трескаво; но понякога невидима ръка го хващаше за гърлото и той ме гледаше безмълвно, с тревога и недоверие. Вероятно се боеше, че ще ми омръзне да чакам и ще си отида, а неговият разказ ще остане незавършен и той няма да успее да изрази възторга си. Браун навярно е умрял още същата нощ, но аз научих от него всичко, каквото е нужно.

Засега стига толкова за Браун.

Осем месеца преди това, като пристигнах в Самаранг, както обикновено отидох да навестя Щайн. На верандата, която гледаше към градината, ме приветствува плахо някакъв малаец и си спомних, че го бях виждал в Патусан в дома на Джим сред другите буги, които идваха вечер, разказваха неуморно за военните си подвизи и обсъждаха държавните дела. Джим веднъж ми го бе посочил като ползуващ се с уважение дребен търговец, който владее малък морски туземен кораб; този човек „се отличил при превземането на крепостта“. Като го видях сега, не се учудих особено, тъй като всеки търговец от Патусан, успял да се добере до Самаранг, неизбежно отиваше в дома на Щайн. Отговорих на приветствието му и влязох в къщата.

До вратата за кабинета на Щайн се натъкнах на друг малаец и познах в него Тамб Итам.

Веднага го попитах какво прави тук. Дойде ми наум, че Джим може да е пристигнал на гости. Да си призная, тази мисъл много ме зарадва и развълнува. Тамб Итам ме погледна така, сякаш не знаеше какво да каже.

— Туан Джим в кабинета ли е? — нетърпеливо попитах аз.

— Не — измърмори той, като наведе глава и изведнъж изрече два пъти много сериозно: — Той не искаше да се сражава. Той не искаше да се сражава.

Тъй като Тамб Итам, изглежда, не бе в състояние да каже още нещо, аз го отстраних от пътя си и влязох.

Щайн, висок и прегърбен, стоеше сам сред стаята между редиците кутии с пеперуди.

— А, вие ли сте, приятелю! — каза той, като ме погледна тъжно през очилата си.

Тъмното широко палто от алпака, незакопчано, достигаше до коленете на Щайн. На главата му имаше панамена шапка; дълбоки бръчки прорязваха бледите му бузи.

— Какво се е случило? — нервно попитах аз. — Този Тамб Итам тука…

— Елате да се видите с девойката. Тя е тук — каза той с някакво смущение.

Опитах се да го възпра, но с леко упорство Щайн не обръщаше ни най-малко внимание на нетърпеливите ми въпроси.

— Тя е тук, тя е тук — повтаряше той смутен. — Пристигнаха преди два дни. Такъв старец като мен, при това чужд човек — ehen Sie^[2] — не може да направи кой знае какво… Минете оттук… Младите сърца не прощават…

Видях, че Щайн е дълбоко наскърбен.

— … Силата на живота е в тях, жестоката сила на живота… — мърмореше той, като ми показваше пътя; вървях след него унил и обзет от досада, губейки се в догадки. До вратата на гостната естественикът ме спря.

— Момъкът много я обичал — каза той полувъпросително, а аз само кимнах, защото изпитвах такова горчиво разочарование, че не се решавах да заговоря.

— Колко е ужасно! — избъбри Щайн. — Тя не може да ме разбере. За нея съм само един непознат старец. Може би вие… вас ви познава. Поговорете с нея. Не можем да оставим това така. Кажете й да му прости. Това е тъй ужасно.

— Несъмнено — рекох аз ядосан, задето ме държаха в неизвестност, — но вие простихте ли му?

Той някак странно ме погледна.

— Сега ще чуете — отговори ученият и като разтвори вратата, просто ме тикна в стаята.

Знаете голямата къща на Щайн и двете грамадни приемни — необитавани и неподходящи за обитатели, чисти, уединени, пълни с блестящи предмети, на които, изглежда, никога не се бе спирал човешки поглед. И в най-горещите дни там е прохладно и имате чувството, че се намирате в подземна пещера. Минах през първата приемна, а във втората видях девойката, седнала на края на една голяма махагонова маса, подпряла глава на масата и захлупила лицето си с ръце. Лъснатият под като леден блок отразяваше мътно фигурата й. Ротанговите щори бяха спуснати и дрезгавата светлина в стаята изглеждаше зеленикава от листата на дърветата отвън; силен вятър духаше на пориви и люлееше дългите драперии на прозорците и вратите. Бялата фигура на момичето беше като направена от сняг; висящите кристали на големия полилей глухо потракваха над главата й като блестящи ледени висулки. Джуъл вдигна глава и загледа как я приближавам. Побиваха ме тръпки, като че тези големи стаи бяха студен приют на отчаянието.

Девойката веднага ме позна; щом се спрях и я погледнах, тя тихо рече:

— Той ме изостави. Вие винаги ни изоставяте — заради вашите цели.

Лицето й беше неподвижно, сякаш цялата сила на живота се бе съсредоточила в някакво недостъпно кътче на сърцето й.

— Да се умре с него би било леко — продължи тя и направи уморен жест, сякаш отстраняваше непонятното. — Не пожела! Като че се бе спуснала над него слепота… аз говорех с него, стоях пред него, той ме гледаше през цялото време! Ах, вие сте жестоки, вероломни, нямате чест, нямате състрадание! Какво ви прави толкова лоши? Или може би всички сте луди?

Хванах ръката й, която не отговори на ръкостискането; а когато я пуснах, тя безпомощно увисна. Това равнодушие, по-страшно от сълзи, вопли и упреци, хвърляше предизвикателство към времето и утехата. Човек чувствува, че каквото и да каже, думите му не ще докоснат нямата и тиха скръб.

Щайн бе казал: „Вие ще чуете“ — и аз чух. С изумление, с ужас се вслушвах в монотонния й, уморен глас. Джуъл не можеше да схване истинския смисъл на това, за което ми разказваше, възмущението й ме изпълни с жалост към нея… и към него. Стоях като прикован за пода, когато Джуъл млъкна. Облегнала се на ръката си, тя гледаше сурово; вятърът нахлуваше на пориви и кристалите на полилея както преди потракваха в зеленикавия полумрак. Тя шепнеше като че на самата себе си:

— А той ме гледаше! Можеше да вижда лицето ми, да чува гласа ми, да чува скръбта ми! Когато седях в краката му, притиснала буза до коляното му, а ръката му лежеше, на главата ми, чувствувах, че жестокостта и безумието вече са се вселили в него и чакат подходящия ден. И този ден настъпва. Слънцето още не бе залязло, а той вече не можеше да ме вижда — бе станал сляп и глух, и безжалостен като всички вас. Но няма да види сълзи от мен. Никога, никога! Нито една сълзица не ще пролея. Отиде си от мен, сякаш бях за него нещо по-лошо от смъртта. Побягна, като че го гонеше някакво проклятие, което бе чул в съня си…

Неподвижните й очи сякаш търсеха образа на човека, когото силата на един сън бе изтръгнала от обятията й. Девойката не отвърна на мълчаливия ми поклон. Тръгнах си с облекчение.

Същия следобед я видях още веднъж. Като се разделих с нея, потърсих Щайн, но той не беше у дома си; преследван от унили мисли, отидох в градината — прочутата градина на Щайн, където можете да намерите каквото искате растение и дърво от тропическите низини. Тръгнах по течението на един канализиран поток и дълго седях на една пейка на сянка, близо до изкуственото езеро, където някакви водни птици с подрязани криле шумно се гмуркаха и пляскаха във водата. Клоните на казуариновите дървета зад гърба ми леко се полюляваха и ми напомняха шепота на боровете в родината.

Този тъжен и неспокоен звук беше подходящ акомпанимент на моите размисли. Девойката каза, че някакъв сън е отвлякъл от нея Джим, и нямаше какво да й се отговори: вероятно няма прошка за такова провинение. Обаче нима самото човечество не се подчинява сляпо на своя сън-мечта за величие и могъщество — на мечтата, която го гони по тъмните пътеки на голямата жестокост и голямата преданост? А какво е в края на краищата гонитбата на истината?

Когато станах, за да тръгна обратно към къщата, забелязах през една пролука между листата тъмното палто на Щайн и много скоро, след завоя на пътечката, го открих да се разхожда с девойката. Малката й ръка лежеше спокойно върху ръката му. На главата на Щайн беше широкополата панама с равна периферия; той се бе навел над Джуъл, беловлас, с бащински вид, със съчувствена и рицарска почтителност. Отдръпнах се настрана, но те се спряха пред мен. Щайн бе забил поглед в земята; девойката, стройна и леко облегната на ръката му, гледаше мрачно покрай мен с черните си, ясни, неподвижни очи.

— Schecklich^[3] — прошепна той. — Ужасно! Ужасно! — Какво може да направи човек?

Изглежда, тези думи целяха да окажат въздействие върху мен, но още по-силно ми въздействуваха нейната младост, дългите дни, които я очакваха занапред; и изведнъж, дори да съзнавах, че не бива да кажа нищо, заради нея произнесох реч в негова защита.

— Трябва да му простите — завърших аз и моят собствен глас ми се стори сподавен, изгубен в безмълвно глухото пространство. — Ние всички се нуждаем от прошка — добавих след миг.

— Какво съм направила? — попита тя почти беззвучно.

— Винаги сте се съмнявали в него.

— Той беше също като другите — бавно изрече тя.

— Не, не е такъв — възразих, но девойката продължи с равен, безчувствен глас:

— Той беше неискрен.

И изведнъж се намеси Щайн:

— Не, не, не! Бедно мое дете!…

Той погали ръката й, която лежеше пасивно върху ръкава му.

— Не, не! Не е неискрен! Той е честен! Честен! Честен! — Щайн се мъчеше да надникне във вкамененото й лице. — Вие не разбирате?… Ах, защо не разбирате?… — И се обърна към мен. — Това е ужасно! Но някой ден тя ще разбере.

— Ще й обясните вие, така ли? — попитах аз, като го гледах право в очите. Двамата отминаха.

Следях ги с очи. Полите на роклята на Джуъл се влачеха по пътеката, черните коси бяха пуснати свободно. Тя вървеше стройна и ефирна до високия, пристъпващ бавно старец; дългото, безформено палто на Щайн се спускаше на хоризонтални гънки от прегърбените му рамене. Те се изгубиха зад онази горичка (може би я помните), където растат шестнайсет разновидности на бамбука, които специалистите различават. А аз бях очарован от безупречното изящество и красота на тази пееща горичка, увенчана с островърхи листа и перести върхари; в мен будеха възторг лекотата и мощта, които напомняха гласа на безгрижния, тържествуващ живот. Помня, дълго я съзерцавах и не ми се искаше да си тръгна — като човек, който се вслушва в някакъв утешителен шепот. Небето беше бисерносиво. Това бе един от онези облачни дни, толкова редки в тропиците, които пробуждат в нас безбройни спомени за други брегове, други лица.

Същия ден се върнах в града, като взех със себе си Тамб Итам и другия малаец, с морския кораб на когото те в недоумение и страх бяха избягали от мрачната катастрофа. Това потресаващо преживяване сякаш го бе променило дълбоко. Страстта на девойката то бе превърнало в камък, а мрачният, мълчалив Тамб Итам бе станал едва ли не бърборко. Неговата мрачност се бе сменила с недоумяващо смирение, сякаш той бе видял как в миг на опасност могъщият амулет се бе оказал безсилен. Търговецът буги, плах, нерешителен, много ясно изложи малкото, което знаеше. И двамата бяха очевидно потиснати от чувство на дълбоко, неизразимо недоумение, от една тайна, която не можеше да се довери.

С тези думи и с подписа на Марлоу писмото завършваше. Този, който бе имал щастието да прочете писмото, усили пламъка на лампата и усамотен над вълнистите покриви на града като пазач на фар край морето, зачете страниците на разказа.