Джоузеф Конрад
Господарят Джим (41) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиридесет и първа

Огньовете пламтели ярко на западния бряг до последната минута, преди да стане съвсем светло, а после Браун видял сред пъстроцветните фигури, които стояли неподвижно между предните къщи, един човек в европейски дрехи и тропически шлем; той бил целият в бяло.

— Ето го, гледайте, гледайте! — възбудено извикал Корнелиус.

Хората на Браун скочили до един на крака и като се струпали зад гърба му, опулили мътните си очи. Групата тъмнолики хора с ярки одежди и човекът в бяло, който стоял в средата, наблюдавали хълма. Браун видял как се вдигали голите ръце, за да заслонят очите от слънцето, видял как други туземци сочели нещо. Какво трябвало да направи той? Огледал се наоколо: навсякъде пред него се възправяли гори, които ограждали като стена арената на неравния бой. Още веднъж Браун погледнал своите хора. Презрение, умора, жажда за живот, желание още веднъж да си опита щастието, да потърси друг гроб напирали в гърдите му. По очертанията на бялата фигура му се сторило, че човекът, който се опирал на мощта на цялата страна, разглежда позицията му с бинокъл. Браун скочил на дънера и вдигнал ръцете си с дланите навън. Пъстроцветната група се затворила около белия човек, после се разтворила още два пъти, преди той да се отдели от нея веднага и да тръгне бавно напред самичък. Браун стоял на дънера до момента, в който Джим, като ту се появявал, ту се изгубвал между бодливите храсти, дошъл почти до самата рекичка; тогава Браун скочил от дървото и заслизал към него.

Мисля, че те са се срещнали недалеч от мястото, а може би и точно там, където Джим направил втория си отчаян скок — скока, след който влязъл в живота на Патусан, спечелвайки доверието и обичта на народа. Разделени от реката, преди да заговорят, те втренчено се вглеждали един в друг, за да разбере всеки от тях какъв човек стои пред него. Вероятно техният антагонизъм се отразил още в тези погледи. Зная, че Браун веднага е изпитал омраза към Джим. Каквито и надежди да хранел, те на часа се изпарили. Не такъв човек очаквал да види. Затова го намразил; в карираната си фланелена риза със загънати до лактите ръкави, сивобрад, с хлътнало, почерняло от слънцето лице, Браун мислено проклинал младостта и увереността на Джим, ясните му очи и невъзмутимото му поведение. Този човек хубаво го изпреварил! Той не приличал на онези, които биха дали нещо, за да получат помощ. На негова страна били всички предимства — властта, безопасността, могъществото; на негова страна била съкрушаващата сила! Той не бил гладен и отчаян и очевидно не се боял от нищо. Дори в спретнатото облекло на Джим, като се почне с белия му шлем и се свърши с платнените гети и обувките, почистени с бяла глина, имало нещо дразнещо, тъй като точно тази акуратност той презирал и осмивал едва ли не от първите дни на живота си.

— Кой сте вие? — попитал накрая Джим с обикновения си тон.

— Казвам се Браун — отвърнал високо другият. — Капитан Браун. А вашето име?

Джим, като помълчал, продължил спокойно, сякаш не бил чул нищо:

— Какво ви доведе тук?

— Искате да знаете ли? — с горчивина отвърнал Браун. — Не е трудно да се отговори: гладът. А вас?

— Тук момъкът потрепна — съобщи Браун, като ми предаваше началото на странния разговор между тези двама души, разделени само от тинестото корито на рекичката, но стоящи на противоположни полюси на възгледите за живота, характерни за всеки човек. — Момъкът потрепна и силно се изчерви. Изглежда, се смяташе за твърде важна особа, за да отговаря на въпроси. Казах му, че ако гледа на мене като на мъртвец, с когото може да си позволи всякакви волности, и неговото положение не е много за завиждане. Един от моите юнаци там, на хълма, през цялото време го държи на прицел и само чака моя сигнал. Няма какво да се възмущава от това. Нали е дошъл тук по собствена воля?

„Да се условим — казах аз, — че и двамата сме мъртви, и затова нека говорим като равни. Пред смъртта всички са равни.“

Признах, че съм попаднал като плъх в капан, но са ни преследвали и че дори уловеният плъх може да хапе. Той ме разбра веднага.

„Не, не може, ако никой не се приближи до капана, преди плъхът да е умрял.“

Аз му казах, че такава игра е добра за тукашните му приятели, но на него не подобава да постъпва така дори с плъх. Да, исках да преговарям с него. Но да го моля да ми запази живота — не. Моите другари… е какво, те също са хора, както и той. Искаме от него само едно — да дойде в името на всички дяволи и така или иначе да се реши въпросът.

„Проклятие! — възкликнах аз, докато той стоеше насреща ми неподвижен като стълб. — Да не би да почнете да идвате тук всеки ден и да гледате с бинокъл кой от нас още се държи на крака! Чуйте: или водете към нас проклетата си паплач, или ни дайте възможност да се измъкнем оттук и да умрем от глад в открито море. Нали вие също някога сте били бял въпреки надутите ви приказки, че това е вашият народ и че вие сте едно с него. Така ли е? А какво, дявол да го вземе, получавате от това; какво сте намерили тук толкова скъпоценно? А? Може би не искате да слезем от хълма, тъй ли? Вие сте двеста против един. Не искате да слезем на открито място. А аз ви обещавам — ще ви накараме да подскачате, преди да свършите с нас. Казвате, че е подло да се напада безобиден народ. Какво ме интересува дали те са народ безобиден или не, когато ще умра мърцина от глад? Но аз не съм страхливец. Не бъдете и вие такъв. Водете ги насам или, хиляди дяволи, ние ще пратим половината от тези безобидни хора на онзи свят заедно с нас!“

Браун беше ужасен, когато ми предаваше този разговор: измъчен скелет на жалкото легло в мизерната колиба; той седеше прегърбен и от време на време повдигаше глава към мен със злобно тържествуващ вид.

— Ето какво му казах… Знаех какво трябва да му се каже — отново започна бандитът, отначало със слаб глас, но после невероятно бързо набра сили, подхранван от презрението си. — „Нямаме намерение да бягаме в горите и да скитаме там като живи скелети, да рухваме един след друг… Плячка за мравките, които ще се заемат с нас, преди да дочакат края ни. О, не!“

„Вие не заслужавате по-добра участ“ — каза той.

„А вие какво заслужавате? — извиках му аз през рекичката. — Единственото, което правите, е да говорите за вашата отговорност, за невинните хора, за проклетия ви дълг. Какво повече знаете за мене, отколкото аз за вас? Дойдох тук за храна. Чувате ли — за храна, да си натъпчем търбусите! А вие защо сте дошли тук? Какво ви е трябвало, когато сте дошли тук? Искаме от вас само едно: дайте ни сражение или пък възможност да се върнем там, откъдето сме дошли…“

„Аз бих почнал сражение с вас още сега“ — каза той, като засукваше мустачките си.

„А аз бих ви позволил да ме застреляте — и ще ви бъда благодарен — отговорих аз. — Не е ли все едно къде ще умра? Адски не ми върви. Омръзна ми! Но това би било егоистично. Аз имам другари от лодката и, ей богу, не съм от тези, които биха се измъкнали сами, а да оставят другите в проклетия капан.“

Той помисли малко и после пожела да научи какво съм направил („там“ — каза той, като кимна към реката), за да бъда сега в такова положение.

„Нима се срещнахме, за да си разправяме един другиму историите? — попитах го аз. — Може би ще започнете вие пръв. Не? Е, да си призная, никакво желание нямам да слушам. Оставете вашата история за себе си. Зная, че тя не е по-добра от моята. Живеех — същото сте правили и вие, макар да говорите така, като че сте един от онези, които би трябвало да имат крила, та да не стъпват на мръсната земя. Да, земята е мръсна. А аз нямам никакви крила. Аз съм тук, защото веднъж в живота си се изплаших. Искате ли да знаете от какво? От затвора! Ето какво ме плаши и вие можете да го знаете — щом толкова искате. Не питам какво е изплашило вас и ви е тикнало в тази проклета дупка, където, както изглежда, доста богатство сте натрупали. Такъв е вашият късмет, а пък моят — да моля за милостта да бъда застрелян веднага или да ме изритат оттук, предоставяйки ми възможността да умра от глад, където пожелая.“

Изнемощялото му тяло трепереше. Браун бе обзет от такава страстна, такава тържествуваща злоба, че самата смърт, която го чакаше в тази колиба, сякаш отстъпи от него в уплаха. Призракът на безумното му себелюбие се възправяше сред дрипите и нищетата като над ужасите на някой гроб. Невъзможно бе да се отгатне много ли е лъгал той тогава Джим, колко лъжеше сега мене и колко самия себе си. Суетността грубо се надсмива над нашата памет и е необходимо притворство, за да се оживи истинската страст. Застанал под маската на просяк пред вратите на другия свят, Браун удряше на този свят плесница, оплюваше го, стоварваше върху него безкрайното си презрение и възмущение, което се таеше в неговите злодеяния. Той бе надвил всички — мъже, жени, диваци, търговци, разбойници, мисионери; надви и Джим. Не му завиждах за този триумф in articu-lo mortis!^[1], не завиждах на почти посмъртната му илюзия, че е стъпкал цялата земя под краката си. Докато Браун се хвалеше, гърчейки се отвратително от болка, аз неволно си спомних забавните слухове, които се носеха за него по време на най-голямото му величие, когато в продължение на година, а може би и повече корабът на Джентълмена Браун всеки ден се навъртал край едно островче, оградено със зеленина, където на белия бряг се виждала една черна точка — сградата на мисията; като слизал на брега, Джентълмена Браун се мъчел да очарова една романтична жена, която не можела да свикне с живота в Меланезия, а мъжът й хранел надежди, че Браун ще се върне в благочестивия път. Разказваха, че бедният мисионер изразил намерение да склони „капитан Браун да води по-добър живот“.

„Да го спаси за славата божия — както се изрази веднъж някакъв скитник с хитри очи, — за да покаже там, на небето, как изглежда един капитан от търговския флот на Западния Пасифик.“

И същият този Браун бе избягал с умиращата жена и проливал сълзи над трупа й.

— Държа се като голямо бебе — неуморно разправяше на всеки тогавашният му помощник. — Да ме набият до смърт хилавите канаки, ако разбирам каква беше тази работа. Знаете ли, господа, когато той я докара на борда, тя бе така зле, че вече не го познаваше; лежи по гръб в каютата му и се кокори в гредите; а очите й тъй страшно блестяха! После умря. Изглежда, от някаква лоша треска…

Спомних си всички тези приказки за него, когато той изтриваше с посиняла ръка сплъстената си брада и ми разказваше, сгърчен в зловонното си легло, как опипвал, опипвал и най-сетне напипал уязвимото местенце на този проклет, безупречно чист и недосегаем човек. Призна ми, че не бивало да го заплашва, но му се открил прекият път към душата на Джим — към душата, „която не струвала и два пенса“, — откривала се възможност „да я обърне наопаки и да я изтръска“.