Джоузеф Конрад
Господарят Джим (20) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесета

Късно вечерта влязох в неговия кабинет, като прекосих внушителната, но празна и много слабо осветена столова. В къщата беше тихо. Водеше ме един възрастен и мрачен слуга от остров Ява с бяла куртка и жълт саронг^[1]. Той разтвори вратата тихо, възкликна „Господарю!“ и като отстъпи настрана, тайнствено изчезна, сякаш беше призрак, който само за миг се бе въплътил в човек, за да извърши описаното по-горе действие. Щайн се обърна към мене заедно със стола си и при това движение очилата сякаш сами се вдигнаха на челото му. Той ме поздрави както обикновено спокойно и весело. Само единият ъгъл на голямата стая — ъгълът, където беше бюрото му — бе силно осветен от една лампа с абажур, цялото останало пространство тънеше в безформен мрак, който напомняше мрака на пещера. По стените, не от пода до тавана, а като тъмен пояс, широк четири стъпки, се редяха тесни полици с еднакви по форма и цвят тъмни кутии. Катакомбите на бръмбарите. Отгоре висяха малки дъсчици с надписи, отделени с неравни интервали.

Светлината падаше върху една от тях и думата Coleoptera^[2], написана със златни букви, проблясваше тайнствено в полумрака. Стъклените кутии на сбирката от пеперуди бяха наредени в три дълги редици на малки масички с тънки крака. Една от тези кутии бе взета от мястото й и стоеше на бюрото, осеяно с продълговати листове хартия, изписани с дребен почерк.

— Ето с каква работа ме заварвате да се занимавам — каза Щайн.

Ръката му надвисна над кутията, където в своето самотно великолепие една пеперуда бе разперила тъмнобронзовите си крила, дълги повече от седем инча; крилата бяха прорязани с великолепни бели жилки и по края си имаха разкошен бордюр от жълти точици.

— Един-единствен такъв екземпляр има във вашия Лондон и никъде другаде. Тази колекция завещавам на малкия си роден град. Частица от самия мен. Най-добрата.

Щайн се наклони напред и напрегнато започна да се вглежда, навел глава над кутията. Аз стоях зад гърба му.

— Чудесна — прошепна той и като че ли забрави за присъствието ми. Неговата история беше интересна. Той се бе родил в Бавария и през 1848 година, като двадесет и две годишен младеж, взел активно участие в революционното движение. След събитията успял да избяга и отначало намерил подслон у един беден републиканец, майстор на часовници в Триест. Оттам се добрал до Триполи със запас от евтини часовници за продажба на улицата.

Началото не било блестящо, но на Щайн му провървяло; в Триполи срещнал един холандец — пътешественик, който се е ползвал, вярвам, с известност, — не мога да си спомня името му. Това беше същият естественик, който го поканил да бъде негов помощник и го отвел на Изток. Повече от четири години те заедно и поотделно пътешествували из архипелага, събирайки насекоми и птици. После естественикът се върнал в родината си, а Щайн, който бил без родина, нямало къде да се върне; останал при един стар търговец, когото срещнал при пътешествията си във вътрешността на остров Целебес — ако може да се допусне, че Целебес изобщо има вътрешност. Този стар шотландец, единственият бял, на когото разрешили да живее по онова време в тази страна, бил привилегирован приятел на главния владетел на държавата Уаджо; тогава начело на тази държава стояла жена.

Често съм слушал Щайн да разказва как този приятел, чиято половина от тялото била леко парализирана, го представил в двора на владетелката, а скоро след това нов удар го довършил. Той бил набит човек с патриархална бяла брада и внушителна фигура. Влязъл в залата на съвета, където се били събрали всички раджи, пангерани и старейшини, а кралицата — дебела и сбръчкана жена (по думите на Щайн, с много свободен език) — се била облегнала на високо ложе под балдахин. Старецът, подпирайки се на бастуна си, влачел единия си крак. Като хванал Щайн за ръка, той го завел до самото ложе.

— Гледай, кралице, и вие, раджи, това е моят син — възвестил той гръмогласно. — Аз търгувах с вашите бащи, а когато умра, той ще търгува с вас и вашите синове.

Благодарение на тази проста формалност Щайн наследил привилегированото положение на шотландеца, целия му запас от стоки и дома-крепост на брега на единствената плавателна река в страната. Наскоро старата кралица с много свободния език умряла и страната почнала да се вълнува, тъй като се появили многобройни претенденти за престола. Щайн се присъединил към по-младия син — същия този, когото той трийсет години по-късно наричаше „моя беден Мохамед Бонзо“. Бонзо и той извършили безброй подвизи; и двамата били търсачи на приключения; цял месец само с шепа привърженици те издържали обсада в дома на шотландеца против многобройна армия. Изглежда, туземците и досега говорят за тази война.

Същевременно всеки път, когато му се явявал такъв случай, Щайн не пропускал да улови някоя пеперуда или бръмбар. След осем години война, преговори, нездрави примирия, внезапни въстания, помирения, предателства и прочие, когато изглеждало, че мирът най-сетне се е установил, неговият „беден Мохамед Бонзо“ бил убит пред вратата на собствената си кралска резиденция, както слизал от коня си в прекрасно настроение след един успешен лов на елени. Това събитие направило положението на Щайн крайно несигурно. Може би той все пак щял да остане в тази страна, но след известно време починала и сестрата на Мохамед — „моята скъпа жена принцеса“, както тържествено я наричаше той. От нея Щайн имал дъщеря — майката и детето умрели с три дни разлика от някаква заразна треска.

Щайн напуснал страната, където не можел повече да остане след такава тежка загуба. Така завършил първият, авантюристичният период от неговото съществуване. По-нататъшният му живот бил толкова различен от предишния, че ако не била искрената скръб, която никога не го напускала, този странен период по-скоро щял да прилича на сън.

Той имал малко пари; почнал всичко отново и с течение на времето натрупал значително състояние. Отпърво много пътешествувал из островите, но ето че старостта дошла неусетно и напоследък Щайн рядко напускаше просторния си дом, който се намираше на три мили от града. До къщата имаше голяма градина, заобиколена от конюшни, кантори и бамбукови къщурки за слугите и подчинените, каквито се намираха в изобилие. Всяка сутрин Щайн отиваше с кабриолета до кантората си в града, където негови служители бяха бели и китайци. Притежаваше малка флотилия от шхуни и туземни плавателни съдове; той водеше търговия в широки мащаби с всичко, което произвеждаха островите. Щайн не беше мизантроп, но живееше уединено, сред своите книги и колекции — класифицираше и подреждаше екземпляри, водеше кореспонденция с европейски ентомолози, съставяше описателен каталог на богатствата си.

Такава бе историята на човека, при когото аз, без да храня някаква определена надежда, отидох да се посъветвам за случая на Джим. Струваше ми се, че ще бъде облекчение дори само да чуя онова, което той можеше да ми каже. Бях много обезпокоен, но се отнесох с уважение към напрегнатата, почти страстна съсредоточеност, с която Щайн гледаше пеперудата: вероятно в бронзовото сияние на тези леки крила, в белите линии, във великолепните петна той виждаше нещо друго — образа на нещо тленно и презиращо разрушението, както тези нежни и безжизнени тъкани, великолепни и недокоснати от смъртта.

— Чудесна — повтори той, вдигайки към мене очи. — Погледнете! Красота… но това е нищо… обърнете внимание на точността, на хармонията. Тази пеперуда е толкова нежно създание! И в същото време толкова силна! И съвършена! Такава е Природата — равновесие на колосални сили. Всяка звезда е също тъй съвършена… всяко стръкче тревица… и могъщият Космос в своето безупречно равновесие създава — ей тази пеперуда. Това е чудо, шедьовър на Природата — този велик художник.

— Никога не съм чувал такива думи от един ентомолог — весело забелязах аз. — Шедьовър! А какво ще кажете за човека?

— Човекът е удивително създание, но той съвсем не е шедьовър — отговори Щайн, загледан в стъклената кутия. — Може би художникът му е бил малко побъркан. А? Как мислите? Понякога ми се струва, че човекът се е явил там, където не е нужен, където няма за него място; иначе защо иска да има цялата земя? Защо да се лута тук и там, да вдига голям шум за себе си, да говори за звездите, да безпокои тревичките?…

— Да лови пеперуди — добавих.

Той се усмихна, отпусна се назад в стола си и протегна крака.

— Седнете — каза той. — Аз сам улових този рядък екземпляр в едно чудесно утро. И изпитах голямо вълнение. Вие не знаете какво значи за колекционера да се сдобие с такъв рядък екземпляр. Не можете да знаете.

Аз се усмихнах, настанил се удобно в един люлеещ се стол. Струваше ми се, че естественикът гледа някъде далеч, отвъд стената, в която бе устремил поглед. Разказваше как една нощ при него се явил вестоносец от „бедния Мохамед“, който го викал в своята „резиденция“, както я нарече Щайн, намираща се на девет-десет мили от дома му; пътят за там минавал по една конска пътека, която прорязвала разработена равнина, изпъстрена тук-таме с малки горички. Рано сутринта той потеглил от укрепения си дом, като преди това прегърнал и целунал малката Ема и оставил за заместник „принцесата“, своята жена. Разказа ми как тя го изпратила чак до пътната врата; вървяла, сложила ръка на шията на коня; била облечена с бяла куртка, със златни фуркети в косата, а през лявото й рамо имало кафяв кожен ремък с револвер.

— Тя ми говори, както говорят всички жени — каза Щайн, — молеше ме да бъда предпазлив и да се върна преди мръкнало, притесняваше се, че трябва да пътувам сам. Имаше война и да се пътува бе опасно; моите хора слагаха на къщата капаци, които куршумите да не могат да пробият, и зареждаха пушките си, а тя ме молеше да не се боя за нея — щяла да успее да защити дома до моето завръщане от всеки неприятел. Посмях се от радост. Приятно ми беше да я гледам такава смела, млада и силна. Тогава аз също бях млад. На вратата тя хвана ръката ми, стисна я и тръгна назад. Спрях коня и почаках да щракнат резетата на вратата. По онова време в околността върлуваше със своята банда един мой голям враг — човек от знатен род, страшен негодник. Изминах с коня в лек галоп четири-пет мили; през нощта бе паднал дъжд, но сега мъглата се бе разпръснала и ликът на земята беше ясен; тя се простираше пред мен усмихната, свежа и невинна като малко дете. Изведнъж отекна залп — стори ми се, че прозвучаха най-малко двайсет изстрела. Пропищяха куршуми и шапката ми падна на тила. Това беше, разбирате ли, малка хитрост. Те бяха принудили моя беден Мохамед да ме повика, а сетне ми бяха устроили засада. За миг разбрах това и си помислих: „Трябва и аз да постъпя хитро.“ Понито ми запръхтя, подскочи и спря, а аз бавно изпълзях напред, заровил глава в гривата му. Понито тръгна ходом, а аз с едно око зърнах над врата му слабо облаче дим пред бамбуковата горичка вляво от мен. „Аха, приятели мои — помислих си, — защо побързахте да стреляте? Вашата работа още не е gelunden^[3]. О не!“ С дясната си ръка тихичко измъкнах револвера. В края на краищата тези негодници бяха само седмина. Те излязоха от тревата и като запретнаха полите на саронгите си, затичаха към мен, размахали над главите си копия. Тичаха и крещяха, че трябва да хванат коня, тъй като аз съм мъртъв. Изчаках да дойдат колкото оттук до вратата и гръмнах три пъти — и трите куршума попаднаха в целта. Още веднъж гръмнах, прицелих се в гърба на един човек, но не улучих; той беше вече доста далеч. Тогава седнах на седлото — бях съвсем сам, ясният лик на земята ми се усмихваше, а край мен се търкаляха труповете на трима от нападателите. Един от тях лежеше свит на кълбо като куче; друг се беше проснал по гръб, с ръка върху очите, сякаш се пазеше от слънцето; а третият съвсем бавно сви крака си, после конвулсивно го изпъна отново. Като седях на коня, го наблюдавах много внимателно, но той повече не помръдна — bleib ganz ruhig — застина неподвижен. И докато се вглеждах в лицето му, за да открия някакви признаци на живот, една лека сянка пробяга по челото му. Това беше сянката на тази пеперуда. Погледнете формата на крилото. Тези пеперуди летят високо и стремително разсичат въздуха. Вдигнах очи и я видях как се отдалечаваше от мене. Помислих си — възможно ли е това? И после се скри от погледа ми. Слязох от седлото и съвсем бавно тръгнах напред, като водех след себе си коня и стисках в ръка револвера. Хвърлях бързи погледи надясно, наляво, нагоре, надолу, навсякъде! Най-сетне я открих — бе кацнала на една купчина пръст на около десет стъпки от мен. Сърцето ми се разтуптя. Пуснах коня и като държах в едната си ръка револвера, с другата смъкнах от главата си меката филцова шапка. Хоп! Хванах я! Когато се изправих на крака, треперех от вълнение като лист. А когато разтворих тези великолепни крила и видях с какъв рядък екземпляр се бях сдобил, главата ми се замая и краката ми се подкосиха, та трябваше да приседна на земята. Събирайки колекция за един професор, аз страстно желаех да имам такъв екземпляр. Предприемах дълги пътешествия и се подлагах на големи лишения; мечтаех за такава пеперуда и в сънищата си; и ето че сега най-неочаквано я държах в ръката си — тя беше моя! Както се изразяват поетите (той каза „боетите“):

— So halt’ ich’s endlichdenn in meinen Händen, Und nenn’es in gewissem Sinne mein.^[4]

На последната дума Щайн наблегна силно, внезапно понижи глас и бавно отвърна поглед от лицето ми. Мълчаливо и припряно почна да пълни лулата си с дълга шийка, после, като пъхна палеца си в отвора на чашката, ме погледна многозначително.

— Да, добри ми приятелю. През онзи ден аз не исках нищо повече: бях осуетил замисъла на най-големия си враг; бях млад, силен; имах приятел; имах любовта (той каза „либовта“) на жена; имах дете. Сърцето ми беше пълно — и дори онова, за което бях мечтал в сънищата си, лежеше на дланта ми!

Щайн драсна клечка кибрит, блесна ярко пламъче. По спокойното му, замислено лице премина тръпка.

— Приятел, жена, дете — бавно изрече той, загледан в пламъчето, после духна: клечката угасна. Щайн въздъхна и отново се обърна към стъклената кутия. Леките, красиви крила слабо затрептяха, сякаш дъхът му за секунда бе върнал към живота великолепния предмет на неговите мечти.

— Работата — заговори изведнъж естественикът с мекия си весел тон и посочи разхвърляните листа — напредва много добре. Описах този рядък екземпляр… Е, какви новини ми носите?

— Право да ви кажа, Щайн — започнах аз с усилие, което ме изненада, — дойдох да ви опиша и аз един екземпляр…

— Пеперуда ли? — бързо попита той и недоверчиво се усмихна.

— Не, екземпляр, доста по-несъвършен — отговорих аз и внезапно почувствувах как ме гнетят най-различни съмнения. — Става дума за човек!

— Ach so^[5] — измърмори ученият и усмихнатото му лице стана сериозно. После, като ме погледна за миг, бавно каза: — Е, какво, аз също съм човек.

Виждате какъв беше той; умееше така великодушно да ободрява хората, че всеки свестен човек почваше да се колебае на границата на признанието. Но въпреки че се колебаех, това не продължи дълго.

Щайн седеше, преметнал крак върху крак, и ме слушаше. От време на време главата му съвсем се изгубваше в огромен облак дим и от този дим сякаш се изтръгваше съчувствено мърморене. Когато завърших, той протегна крака, остави лулата и се наведе енергично към мен, облегнат с лакти на дръжките на креслото и допрял върховете на пръстите си.

— Разбирам прекрасно. Той е романтик.

Щайн определи диагнозата, за която го бях помолил, и отначало бях поразен от това просто определение. Нашият разговор наистина приличаше на медицинска консултация — Щайн с учения си вид, седнал в креслото пред бюрото си, и аз, загрижен, в друго кресло срещу него, но малко встрани — при което съвсем естествено възникна въпросът:

— Какви мерки да вземем?

Той вдигна дългия си показалец.

— Има само едно средство! Само едно лекарство може да ни изцери, за да престанем да приличаме на себе си!

Пръстът му остро чукна на масата. Болестта, на която Щайн даде толкова просто определение, изведнъж ми се стори още по-проста и съвсем безнадеждна. Последва мълчание.

— Да — казах аз, — всъщност въпросът не е как да бъде излекуван, а как да живее.

Щайн одобрително и като че ли печално кимна. — Ja! Ja!^[6] Както казва вашият велик поет: „Това е въпросът…“

Като клатеше съчувствено глава, ученият продължи:

— Как да живее? Да, как да живее?

Той стана, като се опираше на масата с върховете на пръстите си.

— Ние така различно искаме да живеем — заговори Щайн отново. — Тази великолепна пеперуда намира купчинка пръст и преспокойно каца на нея: но човекът няма никога да стои спокойно на своята купчина пръст. Той иска да живее ту така, ту инак…

Щайн вдигна ръка, после я отпусна.

— Иска да бъде и светец, и дявол. А всеки път, като затвори очи, вижда себе си; и си представя сам себе си като чудесен момък, какъвто всъщност никога не може да бъде… виждам себе си като в мечта…

Щайн затвори стъкления капак: остро щракна автоматичната ключалка. Като взе кутията с две ръце, той, сякаш свещенодействувайки, я пренесе на предишното й място; от светлия кръг, който лампата хвърляше в стаята, навлезе в ивицата по-слаба светлина и накрая в безформения полумрак. Създаваше се страшно впечатление — тези няколко крачки като че го бяха извели от реалния и сложен свят. Високата му фигура, сякаш лишена от плът, се клатушкаше, витаеше безшумно над невидимите предмети, навеждаше се над тях с неопределени движения и сякаш изпълняваше някакви тайнствени, нематериални функции, а гласът, който идваше оттам, сега не беше рязък — той звучеше мощно и сериозно, смекчен от разстоянието:

— И тъй като човек не винаги може да държи очите си затворени, настъпва истинското нещастие… сърдечна мъка… мировата скръб. Казвам ви, приятелю мой, тежко е да се убедиш, че не можеш да осъществиш мечтата си, тъй като не ти достигат сили или ум. Ja… А нали ти си все същият чудесен момък! Wie? Was? Gottin Himmel^[7]? Възможно ли е това? Ха-ха-ха!

Сянката, която бродеше сред гробовете на пеперудите, гръмко се разсмя.

— Да! Това е забавно и страшно нещо. Човекът, когато се ражда, се отдава на някаква мечта, сякаш пада в море. Ако се опитва да се измъкне от водата, както правят неопитните хора, той се удавя — nicht wahr?^[8] Не, казвам ви! Единственият начин е да се покорите на разрушителната стихия и като правите във водата движения с ръцете и краката, да принудите морето, дълбокото море, да ви крепи на повърхността. И тъй, щом ме питате как да бъде…

Гласът му изведнъж зазвуча много силно, сякаш там, в полумрака, той бе чул вдъхновяващия шепот на мъдростта.

— Ще ви кажа! Тук също има само един път.

Като зашляпа бързо с чехлите си, Щайн навлезе в ивицата на слабата светлина и внезапно се озова в яркия кръг, който хвърляше лампата. Протегнатата му ръка бе насочена към гърдите ми като пистолет; дълбоко хлътналите му очи сякаш ме пронизваха, но от потрепващите устни не се отрони нито дума и екзалтацията на суровата убеденост, която го бе обзела в полумрака, изчезна. Ръката, протегната към моите гърди, се отпусна надолу и като дойде на крачка от мене, Щайн леко я положи на рамото ми.

— Има неща — скръбно каза той, — които може би никога няма да бъдат изказани, но той тъй дълго е живял сам, че понякога забравя за това… забравя.

Светлината унищожи онази увереност, която го бе вдъхновила в лоното на далечните сенки. Той седна и като се опря с лакти на бюрото, се потърка по челото.

— Обаче това е истина… истина. Да се потопиш в разрушителната стихия.

Щайн говореше със сподавен глас, без да ме гледа, притиснал длани до лицето си.

— Ето пътя. Да следва своята мечта… да върви подир нея… и така… ewig… usque ad finem^[9]…

Шепотът, с който той изразяваше своята убеденост, като че разкри пред мен широко, мъгляво пространство, подобно на някоя равнина, простряла се в предутринната дрезгавина… или може би в настъпващата нощ. Човек нямаше мъжество да реши; но това беше омагьосваща и измамна светлина, която хвърляше неосезаемата поезия на своята здрачност над някакви замаскирани ями — над гробове. Неговият живот бе започнал със саможертва в името на велики идеи; той бе странствувал надалеч, по най-различни пътища, по странни пътеки; и каквато и цел да бе преследвал, крачката му беше твърда и затова у него не възникваше нито срам, нито разкаяние. В това Щайн беше прав. Несъмнено това беше търсеният път и въпреки всичко голямата равнина, по която хората странствуват сред гробове и ями капани, оставаше много унила под безплътния поетичен покров на здрачната светлина; засенчена в центъра, тя беше окръжена с ярък пръстен по края, като бездна с огнени езици. Най-сетне аз наруших мълчанието и заявих, че друг човек не може да бъде по-романтичен от него.

Щайн бавно поклати глава и ме погледна с търпелив, въпросителен поглед.

— Срамота — каза той. — Седим тук с вас и бъбрим като две момчета, вместо да потърсим и намерим някакво практическо… практическо средство… лекарство против злото… голямото зло — повтори той с приятна и снизходителна усмивка.

Въпреки това нашият разговор не породи практически изводи. Избягвахме да произнасяме името на Джим, като че той беше някакъв заблудил се дух, страдаща и безименна сянка.

— Не — каза Щайн и стана, — тази нощ вие ще преспите тук, а утре сутринта ще измислим нещо практическо… практическо.

Той запали двете свещи на един свещник и ме поведе към вратата. Минахме покрай безлюдни, тъмни стаи; съпровождаха ни отблясъците на свещите, които носеше Щайн. Тези отблясъци пълзяха по лъснатия под, пробягваха ту тук, ту там по полираните маси, подскокваха върху някоя извивка на мебел или лумваха и угасваха в далечните огледала; за миг се появяваха две човешки фигури и два огнени езика, които се промъкваха безшумно сред дълбините на кристалночиста празнина. Щайн вървеше бавно на една крачка пред мене, изгърбен, любезен, с дълбоко и напрегнато спокойствие на лицето; дългите сламеноруси коси, изпъстрени с бели нишки, се спускаха на редки кичури по леко наведената му шия.

— Той е романтик… романтик — повтори Щайн. — И това е много лошо… И много хубаво.

— Но той наистина ли е романтик? — усъмних се аз.

— Gewiss^[10] — каза естественикът и без да ме гледа, се спря с издигнатия в ръката му канделабър. — Несъмнено! Какво го кара толкова мъчително да познава себе си? Какво прави неговото съществуване реално за вас и за мене?

В този момент беше трудно да се повярва в съществуването на Джим, започнало в дома на един селски свещеник, замъглено от тълпи хора подобно на облаци прах, заглушено от силните изисквания на живота и смъртта в материалния свят, но неговата нетленна реалност аз възприех с непреодолима сила! Видях я ясно, сякаш като се движехме през високите, мълчаливи стаи, сред плъзгащите се отблясъци светлина, озаряваща внезапно две фигури, които се промъкват с трепкащите езичета на пламъка в бездънни и прозрачни дълбочини, ние се бяхме приближили до недостижимата Истина; а Истината като самата Красота плува неуловима, неясна, полупотопена в мълчаливите неподвижни води на загадката.

— Може да е и така — съгласих се аз с лек смях и неочаквано силното ехо тутакси ме принуди да понижа гласа си, — поне за вас съм напълно сигурен, че сте романтик.

Като наведе глава, държейки високо свещника, Щайн отново тръгна напред.

— Е… аз също съществувам — отвърна ученият. Той вървеше пред мен. Следях движенията му, но в него виждах не шефа на фирмата, не желания гост на вечерните приеми, не кореспондента на научните дружества, не стопанина, който приема пристигнали естественици — виждах само реалната му съдба и по нейния път той се бе научил да върви с твърди крачки; животът му бе започнал в скромна обстановка, той бе познал великодушието, ентусиазма, дружбата, любовта — всички възторжени пориви на романтизма. До вратата на моята стая Щайн се обърна към мен.

— Да — казах аз, сякаш продължавах започнатия разговор, — между другото вие безумно сте мечтали за някаква пеперуда; но когато в едно прекрасно утро мечтата е застанала на пътя ви, не сте изпуснали блестящата възможност. Не е ли така? А пък той…

Щайн вдигна ръка.

— А знаете ли колко блестящи възможности съм изпуснал? Колко блянове, изпречили се на пътя ми, съм изгубил?

Той със съжаление поклати глава.

— Струва ми се, че някои мечти биха могли да бъдат прекрасни, ако ги бях осъществил. Знаете ли колко бяха те? Може би самият аз не знам.

— Независимо дали неговите мечти са били прекрасни или не — казах, — той безспорно знае онази, която изпусна.

— Всеки човек знае за една или две пропуснати възможности — отговори Щайн — и там е бедата… голямата беда…

На прага той ми стисна ръката за лека нощ и като държеше високо свещника, надникна в стаята ми.

— Спете спокойно. А утре трябва да измислим някакъв практически изход… практически…

Макар стаята му да беше по-далеч от моята, аз го видях да се връща назад. Отиваше пак при своите пеперуди.