Джоузеф Конрад
Господарят Джим (38) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава тридесет и осма

Всичко това започва, както вече ви казах, от един човек на име Браун — гласеше първият ред от повествованието на Марлоу. — Вие сте бродили из Западния Тихи океан и трябва да сте чували за него. Той беше образец на дързък тип от Австралийското крайбрежие — не защото често се появяваше там, а защото винаги фигурираше в разказите за разни беззакония — разкази, които се поднасят в изобилие на пристигналите от родината, а най-безобидната история от тези, които ми бяха разказани за него от нос Йорк^[1] до Идън Бей^[2], е повече от достатъчна, за да бъде обесен, ако тя се разкаже, където трябва. Разказвачите никога не забравяха да отбележат, че според някои данни Браун е син на някакъв баронет. Както и да е, но това, че дезертирал от английски кораб още в първите дни на златната треска, а след няколко години почнали да говорят за него като за страшилище, което тероризирало ту една, ту друга група Полинезийски острови, напълно отговаря на истината.

Браун насилствено вербуваше туземци, ограбваше някой самотен бял търговец, като му отнемаше всичко, дори панталоните, а след като го обереше, предлагаше на нещастника да се дуелират със сачмалийки — това би могло да се счете за сравнително честна постъпка, ала жертвата в този момент биваше вече полумъртва от страх. Браун бе съвременен пират, достатъчно жалък, както и по-знаменитите му прототипове, но от съвременните му събратя (като например грубияна Хейес или сладкогласния Пийс, или онзи напарфюмиран, подобен на франт негодник, известен под прозвището Мръсния Дик) той се отличаваше с дързостта на постъпките и с яростното презрение към човечеството изобщо и към своите жертви в частност. Останалите бяха просто вулгарни и алчни скотове, но Браун вероятно се ръководеше от някакви сложни подбуди. Той ограбваше хората само за да покаже ниското си мнение за тях и беше готов да застреля или осакати някой тих, безобиден човечец, проявявайки при това такава свирепост и отмъстителност, която можеше да ужаси и най-дръзкия храбрец. В разцвета на славата си Браун притежаваше въоръжен барк със смесен екипаж от канаки^[3] и избягали моряци от китоловни кораби и се хвалел — не зная имал ли е основание за това, — че тайно ги финансира най-порядъчната фирма за копра^[4]. По-късно той, както разказват, избягал със съпругата на един мисионер — млада жена от Клапъм^[5], която под въздействието на някакво минутно увлечение се омъжила за кроткия момък, а после, като се озовала в Меланезия, някак загубила ориентировка за нещата.

Това беше тъмна история. Тя била болна, когато Браун я отвлякъл, и умряла на кораба му; казват — и това е най-чудната част от историята, — че той ридал над нейното тяло с мрачна и неудържима скръб. Много след това щастието му изменило. Изгубил кораба си, който се разбил в скалите недалеч от Малаита^[6], и за известно време изчезнал напълно, сякаш потънал на дъното заедно с барка си. После за него се чуло в Нука Хива^[7], където купил стара френска шхуна, която по-рано принадлежала на държавата. Не мога да кажа каква цел е преследвал с тази покупка, но е ясно, че с появата на върховните комисари, консули, военни кораби и международен контрол Южните морета станали твърде неспокойно място за джентълмени от неговия тип. Несъмнено Браун трябвало да пренесе операциите си по-далеч на запад, защото една година по-късно той играе невероятно дръзка, но не особено доходна в материално отношение роля в една трагикомична инициатива в Манилския залив, където главни действуващи лица са един злоупотребяващ с държавни средства губернатор и един укриващ се от съда ковчежник. После той очевидно се навърта с гнилата си шхуна около Филипинските острови, сражавайки се с вероломната съдба, и накрая, завършвайки предназначения му път, се вмъква в историята на Джим като сляп съучастник на тъмните сили.

По-нататък разказват, че когато го заловил испански патрулен катер, Браун се опитвал само да достави пушки на някакви бунтовници. Ако това е вярно, тогава не мога да разбера какво е търсил край южния бряг на Минданао^[8]. Според мен той е изнудвал туземците от селата по крайбрежието. Същественото тук е, че катерът, като поставил стража на шхуната, го принудил да плава под негов контрол към Замбоанга. По пътя двата кораба трябвало поради някаква причина да се отбият за малко в едно от онези нови испански селища, от които не излязло нищо в края на краищата. Там имало не само правителствен чиновник на брега, но и добра, здрава каботажна шхуна, която стояла на котва в малкия залив; и Браун решил да открадне този кораб, който във всяко отношение превъзхождал неговия.

Не му вървяло — както сам ми призна. Светът, към който той в продължение на двадесет години се отнасял с дръзко и злобно презрение, не му доставил никакви материални блага с изключение на една торбичка със сребърни долари, скрита в каютата му така, че и „самият дявол да не може да я надуши“. И нищо повече — съвсем нищо! Животът му омръзнал, а от смъртта той не се боял. Но същият този Браун, който бил готов с горчиво и безразсъдно зъбене да рискува живота си заради всяка дреболия, страшно се боял от затвора. При мисълта, че ще го затворят, го обхващал безумният ужас, при който човек, облян в студена пот, трепери и кръвта му сякаш се превръща във вода — такъв ужас изпитват суеверните хора, когато си представят, че са в прегръдките на някой призрак. Ето защо правителственият чиновник, който се явил на борда, за да извърши предварителното следствие, усърдно се занимавал с тази работа целия ден и слязъл на брега чак по тъмно, загърнат с наметало; той много внимавал да не звънтят под наметалото сребърните долари на Браун. После, верен на думата си, чиновникът изпратил (вероятно вечерта на другия ден) правителствения катер да изпълни някаква неотложна задача. Командирът, лишен от възможността да остави на задържания кораб своите матроси, се задоволил с това, преди да отплава, да прибере до последното дрипаво парче всички платна от шхуната на Браун и закарал на буксир двете му лодки до брега, който бил на две мили.

Но в екипажа на Браун имало един туземец от Соломоновите острови, отвлечен още като младеж и предан на Браун човек; този туземец бил най-дръзкият от цялата банда. Той преплувал петстотинте ярда до каботажния кораб, държейки края на въжето, което успял да оплете, като използувал за това целия подвижен такелаж на шхуната. Вълнение нямало и в залива било тъмно „като в търбуха на крава“ според израза на Браун. Островитянинът се прехвърлил през парапета, захапал със зъби края на въжето. Екипажът на каботажния кораб — всички до един тагали^[9] — бил на брега и пирувал в туземното село. Двамата моряци, оставени на борда, внезапно се събудили и видели дявола: очите му блестели и той, бърз като мълния, скачал по палубата. Парализирани от страх, те паднали на колене и взели да се кръстят и да бъбрят молитви. С един дълъг нож, който намерил в камбуза, островитянинът, без да прекъсва молитвите им, намушкал отначало единия, после другия; със същия нож той търпеливо почнал да прерязва въжето от кокосови влакна и накрая то с плясък паднало във водата. Тогава туземецът извикал тихо и шайката на Браун, която по това време пулела очи и напрягала слух в тъмнината, почнала лекичко да дърпа за своя край въжето. След по-малко от пет минути последвал лек тласък, изскърцал рангоутът и двете шхуни се долепили една до друга.

Без да губи нито миг, екипажът на Браун се прехвърлил на борда на каботажния кораб, като взел със себе си огнестрелните оръжия и голям запас барут. Те били всичко шестнайсет души — двама избягали матроси, един дълъг като върлина дезертьор от американски военен кораб, двама простовати руси скандинавци, един мулат, един учтив китаец, който им готвел, и останалите — от онази неописуема сбирщина, която се скита по Южните морета. Нищо не ги тревожело; Браун ги подчинил на волята си; той, Браун, който не се боял от бесилката, бягал сега от призрака на испанския затвор. Не им дал време да пренесат достатъчно количество провизии. Времето било тихо, въздухът — напоен с влага. Те освободили кораба от привързващите го въжета и поставили платната; откъм брега имало слабо течение и влажните платна дори не трептели. Старата им шхуна, изглежда, се отделила неусетно от откраднатия кораб и заедно с черната маса на брега безшумно се изгубила в нощта.

Те избягали. Браун подробно ми разказа за тяхното плаване през Макасарския пролив^[10]. Това е печална и страшна история. Те имали малко храна и вода; спрели няколко плавателни туземни съда и от всеки получили по нещо. С откраднатия кораб Браун, разбира се, не смеел да се отбие в нито едно пристанище. Нямал пари, за да купи нещо, нямал документи, нямал правдоподобна лъжа, която би му помогнала още веднъж да се измъкне. Един арабски барк, плаващ под холандско знаме, изненадан през нощта край Поуло Лаут^[11], където стоял на котва, ги сдобил с малко мръсен ориз, връзка банани и буре с вода; в продължение на три дни времето било мъгливо и шквалът от североизток гонел шхуната през Яванско море. Жълти, мътни вълни обливали гладуващите бандити. Те виждали пощенски кораби, които извършвали обичайните си рейсове, минавали край съдове с ръждясали железни бордове, които лежали на котва в плитчините, очаквайки промяна на времето или прилива. Някаква английска канонерка, бяла и гиздава, с две тънки като свещи мачти, веднъж им пресякла пътя; друг път една холандска корвета с тежък рангоут се появила зад кърмата, пробивайки си бавно път в мъглата.

Незабелязвани или незаслужаващи внимание, те се изплъзвали — уморена банда от истински изгнаници с мършави лица, освирепели от глад и преследвани от страх. Браун мислел да се упъти към Мадагаскар, където се надявал — и не без основание — да продаде шхуната в Таматаве, без да му задават неприятни въпроси, или може би да получи за нея фалшиви документи. Но преди да се впусне в дълго плаване през Индийския океан, трябвало да се сдобият с храна, а също и с вода.

Възможно е Браун да е чувал за Патусан или пък случайно да е видял тази дума, написана с дребни букви на картата. Изглежда, открил названието на голямото село нагоре по една река в туземна държава — село съвсем беззащитно, лежащо далеч от морските пътища и подводните кабели. Такива неща, целейки някаква изгода, Браун бил вършил и по-рано, но тогава това било абсолютно необходимо, въпрос на живот и смърт — или по-точно на свобода. Свобода! Той бил убеден, че ще се сдобие с провизии — волове, ориз, сладки картофи. Измършавялата банда предварително точела зъби. Може би щели да успеят да натоварят шхуната с провизии и — кой знае? — да се сдобият и със звонкови пари! Можело да се упражни натиск върху някой от вождовете и селските старейшини. Браун ми каза, че по-скоро бил готов да им горят пръстите на краката, отколкото да получи отказ. Аз му вярвах. Неговите хора също му вярвали. Те не ликували гръмко, тъй като били мълчалива банда, но като глутница вълци бързо се приготвили за работа.

Времето помогнало на Браун. Няколко дни затишие щели да доведат до страшни сцени на борда на шхуната, но благодарение на бреговите и морски бризи за по-малко от седмица Браун преминал Зондския пролив^[12] и хвърлил котва край устието на Бату Кринг, на пистолетен изстрел от рибарското село.

Четиринайсет души седнали в баркаса (той бил голям, тъй като служел за превоз на стоки) и се отправили нагоре по реката, а останалите двама имали за задача да охраняват шхуната, при което били снабдени с достатъчно храна, за да не умрат от глад в продължение на десет дни. Приливът и вятърът помогнали и един следобед голямата бяла лодка със скъсано платно, гонена от морския бриз, приближила Патусан; четиринайсетте истински плашила алчно гледали напред и държали пръстите си на спусъците на евтините си пушки. Браун смятал, че пристигането му ще предизвика умиление и ужас. Те доплавали тъкмо когато завършил приливът. Зад оградата на раджата не се виждали никакви признаци на живот; първите къщи от двете страни на реката изглеждали напуснати. Пред тях се виждали няколко канута, които вървели с пълен ход. Браун се учудил, като видял такова голямо селище. Царяла дълбока тишина. Вятърът, който духал между къщите, стихнал; екипажът свалил две от веслата и бандитите продължили да гребат нагоре по реката, надявайки се да слязат в центъра на селището, преди жителите да са помислили да окажат съпротива.

Но очевидно старейшината на рибарското село край Бату Крннг успял своевременно да прати предупреждение. Когато баркасът се изравнил с джамията (построена от Дорамин: здание с фронтони и най-различни украшения от корали), площадът пред него бил вече пълен с народ. Раздал се вик и нагоре по реката отекнали удари на гонгове. Пак там гръмнали два от малките пиринчени шестфунтови топове и гюллетата паднали във водата, като вдигнали фонтани пръски, които заблестели в лъчите на слънцето. Крещящата тълпа пред джамията почнала да стреля на залпове; куршумите летели напряко на течението на реката. Баркасът бил обстрелван от двата бряга, а хората на Браун отговаряли от време на време с нестройна стрелба. Веслата били прибрани в лодката.

На тази река отливът при пълноводие настъпва много бързо и лодката, която се намирала в средата на течението, почти напълно забулена в дим, тръгнала назад. На двата бряга димът се сгъстил и като равна ивица се проточил под покривите подобно на някакъв дълъг, нисък облак, който прорязва склона на планина. Войнствените викове, вибриращият звън на гонговете, глухите удари на барабаните, яростните крясъци, трясъкът на изстрелите се сливали в оглушителен шум; Браун седял зашеметен, но с твърда ръка държал румпела; обземала го ярост и омраза към тези хора, които се осмелили да се защищават. Двама от бандата били ранени и той видял, че отстъплението му е отрязано от няколко лодки, които се отделили от оградата на Тунку Аланг. Лодките били шест и всички препълнени с хора.

Обкръжен отвсякъде, Браун забелязал устието на една тясна рекичка (същата, където Джим скочил по време на отлива). Сега водата била дълбока. Като вкарали там баркаса, той и неговите хора слезли на брега и се разположили на един малък хълм, на разстояние деветстотин ярда от оградата; сега те били по-високо от нея. Склоновете на хълма били голи, но на върха растели няколко дървета. Хората на Браун ги отсекли за бруствер и до настъпването на мрака се укрепили на тази позиция; в същото време лодките на раджата си останали в реката, като спазвали странен неутралитет. Когато слънцето залязло, лумнали много огньове от запалени клони на брега на реката и между двойния ред къщи на сушата, които осветявали черния релеф на покривите, групите стройни палми и гъстите горички от плодни дръвчета. Браун заповядал да подпалят тревата около тяхната позиция; ниският пръстен от тънки огнени езици под бавно издигащия се дим бързо слязъл надолу по склона на хълма; тук-таме със силно, злобно пращене се запалили сухите храсти. Пожарът създал чиста зона за обстрел пред техния укрепен пункт, затлеял в края на горите и покрай блатистия бряг на рекичката и угаснал. Тясната ивица джунгла, израсла буйно във влажната падина между хълма и оградата на раджата, спряла от тази страна огъня със силния трясък и експлозии на възпламеняващите се бамбукови стъбла.

Небето било тъмно, кадифено, обсипано със звезди. Над потъмнялата земя пълзели ниско кълба дим; после се появил вятър и разпръснал дима. Браун мислел, че атаката ще започне веднага щом приливът позволи да влязат в рекичката военните канута, които му отрязали отстъплението. Във всеки случай той бил уверен, че ще се опитат да му отвлекат баркаса, който лежал в подножието на хълма — тъмна, висока купчина върху слабо проблясващата основа от мокра кал. Но лодките в реката не предприемали нищо. Зад оградата и постройките на раджата Браун видял във водата техните огньове. Изглежда, те били закотвени напряко на реката. Мяркали се и други плаващи огньове, които се движели от единия бряг до другия. Огньове блещукали и по дългите стени на къщите, които се простирали нагоре по брега до завоя на реката, а по-далеч също светели тук-таме самотни светлинки. Пламъците на големите огньове, запалени навсякъде, осветявали постройките, покривите, черните колове. Това било огромно селище. Четиринайсетте отчаяни авантюристи, които лежали проснати зад повалените дървета, вдигнали глави и погледнали надолу към селището, което се простирало, изглежда, на цели мили нагоре по реката и гъмжало от хиляди гневни хора. Бандитите не разговаряли помежду си. От време на време чували някой силен вик или много отдалеч достигал до тях отделен изстрел. Но около тяхната позиция всичко било тихо, тъмно, смълчано. Изглеждало, че са ги забравили — сякаш възбудата, принуждаваща всички жители да бодърствуват, с нищо не ги засягала, все едно, че били вече мъртви.