Джоузеф Конрад
Господарят Джим (15) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава петнадесета

Не тръгнах веднага да търся Джим само защото действително имах определена среща, която не можех да пренебрегна. После злата съдба направи така, че в кантората на моя агент се натъкнах на един човек, току-що завърнал се от Мадагаскар и намислил някакво чудно начинание. То имаше нещо общо с говеда, патрони и принц — някой си Равонало, — но основа на всичко беше глупостта на някакъв адмирал — струва ми се, адмирал Пиер. Всичко се въртеше около това и човекът, завърнал се от Мадагаскар, не можеше да намери достатъчно убедителни думи, за да изрази увереността си в успеха. Той имаше кръгли очи, изпъкнали и блестящи като на риба, и израстъци на челото; косата му, дълга и без път, беше вчесана назад. С тържествуващ вид все повтаряше любимата си фраза:

— Минимум риск с максимум печалба — ето моя девиз. Какво ще кажете?

От този човек ме заболя главата, той ми развали закуската, но успя да изтръгне от мене всичко, каквото му трябваше. Като се отървах от него, незабавно се запътих към морето.

На кея зърнах Джим; бе се навел над парапета. Трима лодкари туземци, които спореха за някакви си пет ана^[1], вдигаха страшна врява край него. Не ме усети, когато го приближих, но рязко се обърна, сякаш лекото докосване на пръста ми го бе изтръгнало от вцепенението му.

— Просто зяпах… — запъна се Джим.

Не помпя какво казах — във всеки случай не ми бяха необходими много думи, за да го склоня да тръгне с мен за хотела.

Джим ме последва, податлив като малко момченце, послушно, без никакви протести, сякаш бе очаквал да дойда и да го отведа. Не биваше да се учудвам толкова на неговата отзивчивост. По цялото земно кълбо, което на едни се струва толкова голямо, а други го считат за по-малко от синапено семенце, нямаше място, където да може… как да кажа… където той да може да се уедини. Точно така! Да се уедини — да остане сам със своята самота. Джим вървеше до мен много спокоен, от време на време поглеждаше встрани, а веднъж извърна глава, за да види един сиди^[2], огняр, с къса куртка и жълтеникави панталони; черното лице на огняря лъщеше като буца антрацит. Съмнявам се обаче дали Джим виждаше нещо и дали съзнаваше присъствието ми, защото, ако не го побутвах наляво и не го дърпах надясно, той вероятно щеше да върви право напред в която и да е посока, докато не се изпрани пред него някаква стена или друга преграда. Отведох го в стаята си и незабавно седнах да пиша писма. Това беше единственото кътче в целия свят (ако не се смята рифът Уолпол, но той не беше толкова наблизо), където Джим можеше да остане насаме със своите мисли, напълно отделен от света. Проклетата история, както се изрази, не го направила невидим, но аз се държах така, сякаш за мене той беше невидим. Като седнах на стола, тутакси се наведох над бюрото си като някакъв средновековен писар и възприех напрегнато-неподвижна поза; само ръката ми, която стискаше перото, се плъзгаше по хартията. Не мога да кажа, че бях уплашен, но наистина се бях притаил, като че в стаята се намираше някакво опасно същество, което при първото ми движение щеше да скочи върху мен. Мебелите в стаята не бяха много — позната ви е обстановката на такива спални: нещо като легло с четири крака под мрежа за комари, два-три стола, бюрото, на което пишех, гол под. Стъклена врата водеше към горната веранда; Джим стоеше с лице към нея и преживяваше тежки минути в самотата си.

Спусна се здрач; запалих свещ, като избягнах колкото може повече излишни движения и колкото може по-предпазливо, сякаш вършех нещо забранено. Несъмнено на Джим му беше много тежко; зле се чувствувах и аз — до такава степен зле, че, признавам, мислено го пращах по дяволите или поне на рифа Уолпол. Един-два пъти ми се мярна мисълта, че в края на краищата Честър може би най-добре от всички би успял да подходи към човека, претърпял такова крушение. Този странен идеалист на часа и безпогрешно намери за него практическо приложение. Би могло да се мисли, че той умее да вижда истинската същност на нещата, които на един човек с по-слабо въображение изглеждат тайнствени или съвсем безнадеждни.

Аз все пишех: писах на всички, с които поддържах кореспонденция, а после почнах да пиша и на хора, които нямаха ни най-малко основание да чакат от мене многословно писмо, посветено на незначителни неща. От време на време крадешком го поглеждах. Джим стоеше като прикован към пода, но по гърба му пробягваха конвулсивни тръпки, а раменете тежко се повдигаха. Той водеше борба — но изглежда, че почти всичките му усилия отиваха, за да може да диша! Плътните сенки, които пряката светлина на свещта разпръскваше в едната посока, сякаш притежаваха мрачно съзнание: неподвижните мебели ми се сториха някак настръхнали. Като не преставах да пиша усърдно, аз почнах да фантазирам; когато за миг перото ми спираше движението си и в стаята се възцаряваше пълна тишина, ме обземаше онзи смут на мислите, който се предизвиква от силен и страшен шум — например морска буря. Някои от вас ще разберат може би, че имам предвид онова безпокойство, отчаяние и гняв, онзи засилващ се страх, който е неприятно да си признаеш; но човекът, който се справя с такива чувства, има право да се похвали със своята издръжливост. Не виждам заслуга в това, че издържах напрежението от чувствата на Джим; можех да намеря изход в писането на писма; в случай на необходимост можех да пиша и на непознати хора.

Внезапно, като взех нов лист хартия, долових слаб звук — първия, който достигна до слуха ми в тишината сред здрача на стаята. Застанах с наведена глава, с неподвижна върху листа ръка. Онези, които са бодърствували край леглото на болен, са чували такива слаби звуци в тишината на нощта — звуци, които се изтръгват от измъченото тяло, изтощената душа. Джим бутна стъклената врата с такава сила, че стъклата зазвънтяха; излезе на верандата, а аз затаих дъх, като напрягах слух, без да зная всъщност какво очаквам. Той действително взимаше твърде присърце една обикновена формалност, която се струваше на строгия критик Честър недостойна за вниманието на човека, който умее да приема нещата такива, каквито са. Обикновена формалност, някакво късче хартия! Да, да. Що се отнася до недостигаемото гуано, случаят с него бе съвсем друг. Заради него и един разумен човек би могъл да се измъчва.

От ресторанта долу се чуваше слаба глъчка, смесена със звън на сребърни прибори и чаши; светлината на моята свещ падаше през отворената врата и озаряваше слабо гърба на Джим. Отвъд цареше тъмнина, момъкът стоеше на границата на необятната чернота като някаква самотна фигура на брега на мрачен и отчайващ океан. Наистина там напред съществуваше рифът Уолпол — петънце в тъмната празнота, сламка за удавника. Съчувствието ми към него се изрази в такава мисъл: не исках близките му да го видят в този момент. И за самия мен това бе изпитание. Тръпките, предизвикани от задъхването, вече не разтърсваха гърба му; той стоеше прав като стрела, неподвижен, слабо осветен от свещта; с цялото си същество аз вниквах в смисъла на тази неподвижност и ми стана така тежко, че за миг от все сърце поисках само едно: да платя за погребението му. Дори правосъдието бе свършило с него. Да го погребеш е съвсем лесен акт на внимание! Това би съответствувало на житейската мъдрост, която учи, че трябва да се отстраняват всички напомняния за нашето безумие, нашата слабост и смъртност; всичко, което отслабва нашата сила — спомени за неуспехите ни, за вечните ни страхове, телата на мъртвите ни приятели. Може би той наистина вземаше всичко твърде присърце. А в такъв случай предположението на Честър… В този момент взех нов лист хартия и почнах решително да пиша. Аз единствен стоях между него и тъмния океан. Чувствувах, че нося отговорност. Ако му проговоря — няма ли да скочи този неподвижен, страдащ юноша в мрака… за да се залови за сламката? Стана ми ясно колко е трудно понякога да заговориш. Има някаква тайнствена сила в изречената дума… А защо пък да няма, дявол да го вземе! Задавах си упорито този въпрос и продължавах да пиша. Изведнъж на белия лист хартия, до самия връх на перото, почнаха ясно да се очертават две фигури — на Честър и на неговия странен съдружник; ясно виждах тяхната походка и жестове, сякаш се бяха появили в зрителното поле на някакъв оптически прибор.

Известно време наблюдавах двете фигури. Не! Те бяха твърде призрачни и нелепи, за да играят роля в нечия съдба. А думата отвежда далече — много далече, — носи разрушение, пронизвайки времето, както куршумът пронизва пространството. Нищо не казах; а Джим, обърнат с гръб към светлината, стоеше неподвижен и мълчалив, сякаш всички невидими врагове на човека го бяха завързали и запушили устата му.