Джоузеф Конрад
Господарят Джим (26) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и шеста

Дорамин беше един от най-забележителните представители на своята раса, какъвто бях виждал някога. За малаец той бе огромен, но не изглеждаше пълен; беше внушителен, монументален. Това неподвижно тяло, облечено в скъпи платове, цветни коприни, златни бродерии; огромната глава със златисточервена чалма; плоското голямо, кръгло лице, набраздено от бръчки; двете полукръгли дълбоки гънки, които започваха от широките, издути ноздри и ограждаха устата с плътни устни; вратът на бик; високото, набръчкано чело над втренчено гордите очи — всичко заедно правеше незаличимо впечатление. Неговата неподвижност (след като седнеше на стола; той рядко помръдваше) изглеждаше изпълнена с достойнство. Не беше известно някога да е повишил глас. Говореше с дрезгав, властен шепот, който звучеше малко глухо, сякаш идеше отдалеч. Когато вървеше, двама невисоки, набити младежи, голи до кръста и с черни островърхи шапки, килнати назад, го крепяха под лактите; те го настаняваха на стола и стояха зад гърба му, докато Дорамин не изразеше желание да стане; бавно, сякаш с мъка, той извръщаше главата си надясно и наляво и тогава те го подхващаха под мишниците и му помагаха да стане. Въпреки това той ни най-малко не приличаше на инвалид — напротив, във всичките му бавни движения се проявяваше някаква могъща спокойна сила. Смяташе се, че по обществените въпроси Дорамин се съветва с жена си, но доколкото ми е известно, никой не бе чул някога да си разменят поне една дума. Двамата мълчаха, когато седяха тържествено край широкия отвор един срещу друг. Долу, в лъчите на залязващото слънце, те можеха да видят широко прострялата се гориста местност — тъмно, спящо море, зелените къдри на което достигаха до теменужната верига на планините — блестящите извивки на реката, подобни на огромна сребърна буква S, кафявата лента на къщите покрай двата бряга, издигащи се над близките върхове на дърветата два хълма близнаци.

Дорамин и жена му никак не си приличаха: тя беше лека, крехка, слабичка, жива като малка магьосница, майчински припряна дори в минутите на отдих; той — огромен и тежък като фигура на човек, грубо изсечена от камък, великодушен и жесток в своята неподвижност. Синът на тези двама старци беше твърде забележителен младеж.

Той им се бе родил късно. Може би в действителност беше по-възрастен, отколкото изглеждаше. Но на двайсет и четири — двайсет и пет години човек не е вече толкова млад, щом на осемнайсет е станал глава на семейство. Като влезеше в голямата, висока стая, стените и подът на която бяха покрити с фини рогозки, а таванът обвит с бяло платно — в стаята, където седяха неговите родители, заобиколени от най-почтителна свита, — синът се насочваше към Дорамин, за да целуне величествено протегнатата му ръка, а после пристъпваше до стола на майка си и заставаше там. Мисля, че те го боготворяха, но нито веднъж не забелязах да го удостоят с поглед. Това бяха наистина официални приеми. Обикновено стаята биваше претъпкана с хора. Не се подават на описание тържествената процедура на приветствията и сбогуванията, дълбокото уважение, което се изразяваше в жестовете, на лицата, в тихия шепот.

— Това заслужава да се види — уверяваше ме Джим, когато преминавахме обратно реката. — Те са като хора от някоя книга, не е ли така? — тържествуващо рече той. — А Даин Варис, техният син, е най-добрият ми приятел освен вас, какъвто съм имал някога. Мистър Щайн би го нарекъл „добър боен другар“. Имал съм сполука. Ей богу, имал съм, когато, лишен от сетни сили, се озовах при тях.

Джим се замисли, навел глава, после потрепери и добави:

— Разбира се, аз не я проспах, но… — Той замълча отново и после прошепна: — Изглежда, сполуката сама дойде при мен. Веднага разбрах какво трябва да правя…

Несъмнено сполуката бе дошла при него, и то чрез война, което е напълно естествено, тъй като властта, която му бе дадена, беше власт да сътвори мир. Единствено като такава тази власт може да бъде оправдана. Не мислете, че той веднага бе видял своя път. Когато пристигнал там, общината на бугите се намирала в най-критично положение.

— Всички се страхуваха — каза Джим — и всеки поотделно за себе си; а аз прекрасно разбирах, че трябва непременно да предприемат нещо, ако не искат да загинат един след друг от ръката на раджата или на онзи скитник, шерифа.

Но не било достатъчно само да се разбере това. След като неговата идея се появила в главата му, наложило се да я втълпява на упорствуващите хора, преодолявайки преградите на страха и егоизма. Накрая той я осъществил, но и това било малко. Джим трябвало да измисли средства. И той ги измислил — изработил смел план: ала така задачата му била изпълнена само наполовина. Той трябвало да вдъхне вярата си на много хора, които по силата на някакви скрити и нелепи съображения се колебаели; трябвало да примири глупавата завист между бугите, да сломи с доводи безсмисленото недоверие. Ако не бил авторитетът на Дорамин и пламенният ентусиазъм на сина му, Джим щял да претърпи неуспех. Даин Варис, този забележителен младеж, пръв повярвал в него; между тях се завързала дружба — онази странна, дълбока, рядка дружба между цветен и бял, при която расовото различие като че ли още по-тясно сближава двамата благодарение на тайнствения бацил на симпатията. Народът на Даин Варис с гордост говорел за него, че умее да се сражава като бял. Това било истина; той се отличавал тъкмо с такава храброст — аз бих казал, храброст непристорена; дори начинът му на мислене бе европейски. Понякога срещате такива хора и се учудвате, като забележите неочаквано позната насока на мисълта, прозорливост, упорит стремеж към целта, елемент на алтруизъм.

Дребен на ръст, но с възхитително пропорционално телосложение, Даин Варис се държеше гордо, вежливо и свободно, а темпераментът му беше много пламенен. Мургавото му лице с големи черни очи бе изразително, а в минутите на отдих — замислено. Той беше мълчалив; твърдият поглед, ироничната усмивка, учтивите сдържани маниери свидетелствуваха може би за голям ум и сила. Такива хора новодошлите от Запад възприемаха в повечето случаи повърхностно, за тях оставаха скрити възможностите на онези раси и страни, над които тегне тайната на неизброими векове.

Даин Варис не само се доверявал на Джим, но и го разбирал, твърдо вярвам в това. Говоря за него, защото той ме плени. Неговото — ако може така да се каже — язвително спокойствие и разумно съчувствие към стремежите на Джим ми направи силно впечатление. Струваше ми се, че съзерцавам самия произход на дружбата. Ако Джим имаше в ръцете си ръководството, Даин Варис бе пленил пък своя водач. Действително водачът Джим беше във всяко отношение пленник. Страната, народът, дружбата, любовта бяха негови ревниви стражи. Всеки ден прибавяше нови брънки във веригата на тази странна свобода. В това се убеждавах, когато научавах ден след ден по нещо от неговата история.

Историята! Нима тя не ми беше вече позната? Бях слушал за нея по време на път, по време на почивка (Джим ме накара да пребродя цялата страна на лов за невидим дивеч). По-голямата част от тази история той ми разказа на един от двата върха близнаци, където ми се наложи да изкачвам последните сто стъпки на ръце и крака. Нашият ескорт (от село до село ни съпровождаха доброволни придружвачи) се бе разположил на една равна площадка по средата на склона и в неподвижния вечерен въздух до нас отдолу достигна миризма на дим от огън, запален в гората, който леко загъделичка ноздрите ни като някакъв изискан аромат. До нас достигаха и гласове, необикновено ясни и безплътно отчетливи. Джим седна на дънера на едно отсечено дърво и като измъкна лулата си, запуши. Наоколо растяха храсти и току-що избуяла трева; под купчина бодливи клони се виждаха следите на извършените там изкопни работи.

— Всичко започна оттук — каза Джим след дълъг размисъл.

На разстояние двеста ярда от нас, на другия хълм, отвъд мрачната пропаст, аз видях различаващите се тук-там високи, почернели колове — остатъци от непристъпния стан на шериф Али.

И все пак лагерът бил превзет. Такава била идеята на Джим. Той домъкнал на върха на този хълм старата артилерия на Дорамин: две ръждиви железни седемфунтови оръдия и множество малки пиринчени топове. Но пиринчените топове говорят не само за богатство; ако смело се натъпче в дулото им гюлле, те могат да го изпратят на известно, макар и късо разстояние. Трудността се заключавала в това как да се изкачи артилерията горе.

Джим ми показа къде е завързал въжетата, обясни как е направил груб шпил^[1] от един издълбан дънер, който се въртял на заострен кол, посочи с лулата си линията, където се извършвали изкопните работи. Най-трудно било изкачването на последните сто стъпки до върха. Цялата отговорност лежала върху него: в случай на неуспех щял да заплати с главата си. Заставил военния отряд да работи цяла нощ. По целия склон горели големи огньове, „но тук, горе — поясни Джим, — хората трябваше да работят трескаво в тъмнината“. От върха онези, които се движели по склона на хълма, приличали на неуморни мравки. Същата нощ Джим непрекъснато слизал долу и пак се качвал горе като катерица; той давал нареждания, ободрявал хората, следял работата по продължение на цялата линия. Старият Дорамин заповядал да го занесат заедно с креслото на хълма. Отнесли го до една равна площадка на склона и той останал там, осветен от голям огън.

— Чуден старец, истински стар вожд — каза Джим. — Очичките му са малки, остри; на коленете си държеше чифт огромни кремъклии пищови. Великолепно оръжие — от абаносово дърво, украсени със сребро, с чудесни затвори и по калибър прилични на старите мускетони. Изглежда, подарък от Щайн… в замяна на онзи пръстен. Преди те принадлежали на добрия стар Макнийл. Един бог знае къде се е сдобил с тях. Дорамин седеше там съвсем неподвижно; сухите клони ярко пламтяха зад гърба му; хора тичаха наоколо, викаха, дърпаха въжето, а той седеше тържествено — най-внушителният, важен старец, който можете да си представите. Той нямаше големи шансове да се спаси, ако шериф Али изпратеше срещу нас проклетата си войска и нападнеше моите момчета. А? Както и да е, но Дорамин се изкачи тук, за да умре, ако работата тръгне към лош край. Да, ето какво направи той! Потръпнах, когато го видях неподвижен като скала. Но сигурно шерифът ни смяташе за луди и не си направи труд да провери какво правим тук. Никой не вярваше, че може да се предприеме това дело. Мисля, че дори онези момци, които, облени в пот, теглеха въжето, също не вярваха! Честна дума, не мисля, че са вярвали…

Джим стоеше изправен и стискаше в ръка тлеещата си лула; на устните му играеше усмивка, момчешките очи блестяха. Аз седях на един пън до краката му, а долу се простираше страната — обширните гори, мрачни в лъчите на слънцето, вълнуващи се като море, проблясъкът на речните извивки, сивите петънца на селата, просеките като острови светлина сред тъмните вълни на върхарите. Потискащ мрак лежеше над този широк и еднообразен пейзаж, върху него падаше светлина като в пропаст. Земята поглъщаше слънчевите лъчи; само в далечината пустинният океан, гладък и лъскав, покрит с лека мъгла, се възвишаваше до небето като стоманеносива стена.

А аз бях с него, високо, в слънчевата светлина, на върха на неговия исторически хълм. Джим се издигаше над гората, над вековния мрак, над древното човечество. Той стоеше като статуя на пиедестал; непреклонната му младост олицетворяваше мощта и може би добродетелите на расите, които никога не стареят, които са възникнали от мрака. Не зная защо той винаги ми се струваше символичен. Това може би е истинската причина за интереса ми към неговата съдба. Не зная справедливо ли беше спрямо него да си спомням инцидента, който даде ново направление на живота му, но в същия този момент аз си припомних много ясно това. И то приличаше на сянка сред светлината.