Джоузеф Конрад
Господарят Джим (10) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава десета

Джим преплете пръсти и после ги раздели. Да, това беше истина; той действително бе скочил в бездънна пропаст. Бе паднал от височина, на която вече не можеше да се изкачи.

В същото време лодката преминала напред покрай носа. Било твърде тъмно, за да могат да се разпознаят един-друг; освен това ги заслепявал и обливал яростно дъждът. Той ми каза, че сякаш ги влечал някакъв поток към черна пещера. Обърнали се с гръб към шквала; капитанът очевидно бил потопил веслото зад кърмата, за да води лодката през бурята, и в продължение на две-три минути изглеждало, че е настъпил краят на света — потоп и непрогледна тъмнина. Морето съскало, „като че ли там врели двадесет хиляди котли“. Това е негово сравнение — не е мое. Мисля, че след първия порив вятърът стихнал; Джим каза на следствието, че голямо вълнение през онази нощ не е имало. Той се сгушил на носа на лодката и крадешком хвърлил поглед назад. Видял само едно жълто пламъче на върха на мачтата, високо и мътно като последна угасваща звезда.

— Изпитах ужас, че светлинката е все още там — каза той.

Това са истинските му думи. Ужасила го мисълта, че корабът още не е потънал. Несъмнено той искал отвратителната катастрофа да се извърши колкото може по-скоро. Хората в лодката мълчали. В тъмнината изглеждало, че тя се носи бързо, но, разбира се, ходът й не можел да бъде бърз. Поройният дъжд отминал напред и силното, ужасяващо съскане на морето отминало в далечината заедно с пороя. Чувал се само тихият плисък край бордовете на лодката. Някой силно тракал със зъби. Една ръка докоснала гърба на Джим. Някакъв слаб глас изрекъл: „Вие тук?!“

Друг треперещ глас извикал:

„Корабът потъна!“

Всички скочили на крака и погледнали назад. Светлини не видели. Всичко било черно. Ситен студен дъжд ги шибал по лицата. Лодката леко се накланяла. Някой тракал със зъби и на два пъти се опитал да се сдържи, за да каже нещо; най-сетне успял да изрече:

„Т-ъкмо н-на в-време… Брр!“

Джим познал гласа на старши механика, който казал мрачно:

„Видях го как потъна. Случайно обърнах глава.“ Вятърът почти стихнал.

Извили глави към посоката на вятъра и се ослушвали в мрака, сякаш се надявали да чуят викове. Отначало Джим бил благодарен, че нощта скрила от него страшната сцена, а после усетил, че да знаеш за това и нищо да не виждаш и чуваш, е най-голямото нещастие.

— Странно, нали? — прошепна той, прекъсвайки нестройния си разказ.

Това не ми се виждаше толкова странно. Изглежда, той несъзнателно беше убеден, че действителността не може да бъде така потресаваща, ужасна и отмъстителна както страшната картина, създадена от собственото му въображение. Мисля, че в този момент сърцето му бе побрало цялото страдание, а душата бе познала страха, ужаса и отчаянието на осемстотин души, сполетени през нощта от внезапна и жестока смърт. Иначе как бих могъл да си обясня неговите думи:

— Струваше ми се, че трябва да изскоча от тази проклета лодка и да заплувам назад… половин миля… още по-далеч… на каквото и да е разстояние… да доплувам до самото място…

Как да си обясня такова желание? Разбирате ли неговото значение? Защо да се връща към онова място? Защо да не се удави ей тук, край борда на лодката — щом е мислел да се дави? Защо да се връща там? Той искал да види… сякаш трябвало да приспи въображението си с мисълта, че всичко е свършено, и чак след това да търси успокоение в смъртта. Не вярвам някой от вас да може да предложи друго обяснение. То беше едно от онези странни, вълнуващи проблясъци сред мъглата. Необичайно разкритие. Каза за него така, сякаш говореше за най-естественото нещо на света. Сподавил този импулс и тогава забелязал тишината наоколо. За това той ми разказа. Мълчанието на морето и небето, слети в едно безкрайно, необятно пространство, приличало на тишина в гробница, затворила навеки тези спасени, треперещи хора.

— Можеше да се чуе падането на карфица в лодката — рече той и устните му странно потрепваха като на човек, който, разказвайки за някакво много трогателно събитие, се мъчи да се овладее. Мълчание! Само бог знае как е възприел Джим това мълчание в сърцето си.

— Не мислех, че някъде на земята може да бъде толкова тихо — произнесе той. — Не можеше да се различи морето от небето, нямаше какво да се види, нямаше какво да се чуе. Нито проблясък, нито сянка, нито звук. Бих помислил, че всяко кътче земя е отишло на дъното и са потънали всички освен мен и тези негодници в лодката.

Джим се наведе над масата и опря пръсти върху нея сред кафените и ликьорените чаши и угарките от пурите.

— Изглежда, вярвах в това. Всичко бе загинало и… всичко беше свършено… — той дълбоко въздъхна — … за мене.

Марлоу рязко се изправи на стола и с енергичен жест остави настрана пурата си. Тя очерта червена следа, подобно на миниатюрна ракета, прорязала завесата от пълзящи растения. Никой не се помръдна.

— Е, какво мислите? — възкликна Марлоу, като внезапно се оживи. — Нима той не е бил честен към себе си? Неговият спасен живот е бил обречен, защото почвата е пропаднала под краката му; не е имало какво да гледа и какво да слуша. Унищожение, да! А през всичкото време — само облачно небе, спокойно море, неподвижен въздух. Само нощ, само мълчание.

Това не продължило много; после те почувствували — внезапно и единодушно — потребност да побъбрят за своето спасение.

„От самото начало знаех, че ще потъне!“

„Само още миг и ние също…“

„Бяхме на косъм от смъртта, ей богу!“

Джим нищо не казал. Едва затихналият вятър задухал отново, засилил се и стонът на морето запригласял на тяхното бъбрене, последвало като успокоение след миговете на безмълвен ужас. Корабът бил потънал! Потънал! Нямало съмнение. Никой не можел да помогне. Многократно повтаряли тези думи, като че ли не можели да се възпрат. Не се съмнявали, че е потънал. Светлините били изчезнали. Невъзможно било да грешат. Светлините били изчезнали. Това трябвало да се очаква… Корабът следвало да потъне… Джим забеляза, че те говорели така, сякаш били оставили зад себе си кораба без хора. Решили, че е потънал бързо. Изглежда, това им доставяло някакво удоволствие. Уверявали се един друг, че за това е било необходимо не много време — „тръгнал е към дъното като лист желязо“. Старшият механик добавил, че светлината на върха на мачтата се стрелнала надолу „като хвърлена пламтяща клечка кибрит“. Тук вторият механик истерично се разсмял: „Р-радвам се. Р-радвам се.“

— Зъбите му тракаха като някакво бързо кречетало — каза Джим — и изведнъж захленчи. Плачеше и хълцаше като дете, задавяше се и нареждаше: „О, боже мой! О, боже мой!“ Млъкваше за миг и изведнъж отново започваше: „О, бедната ми ръка! О, бедната ми ръка!“ Чувствувах, че съм готов да го поваля с един удар. Двама души седяха на кърмата. Едва можах да различа фигурите им. Гласовете им достигаха до мене — бъбрене, мърморене. Тежко беше да се понася това. Беше ми и студено. Ала нищо не можех да направя. Струваше ми се, че ако се помръдна, ще трябва да скоча в морето и…

Ръката му опипваше нещо крадешком, докосна една от ликьорените чашки; той бързо я отдръпна, сякаш се бе докоснал до нажежен въглен. Леко поместих бутилката и попитах:

— Искате ли още?

Джим сърдито ме погледна.

— Мислите, че не мога да ви разкажа всичко, без да се натряскам ли? — попита той.

Компанията околосветски пътешественици се бе прибрала да спи. Бяхме сами; само някаква неясна бяла фигура се мержелееше в сянката; като забеляза, че я наблюдаваме, тя се прокрадна напред, поспря се, после безшумно се скри. Беше вече късно, но аз не притеснявах гостенина си.

Седейки смутен в лодката, той чул как спътниците му почнали изведнъж да ругаят някого.

„Защо не скачаше, глупчо?“ — казал нечий укорен глас.

Старшият механик станал от кърмовата седалка и почнал да се промъква към носа, като че ли подтикван от злобното намерение да се разправи „с най-големия идиот на света“. Капитанът, който седял на веслата, изхриптял обидни епитети. Джим вдигнал глава при тези викове и чул името „Джордж“; в същото време нечия ръка го ударила в гърдите.

„Какво можеш да кажеш за свое оправдание, глупако?“ — попитал някой, подтикнат от справедливо негодувание.

— Те се нахвърлиха върху мен — каза Джим, — ругаеха ме… наричайки ме Джордж.

Той ме погледна, опита се да се усмихне, отвърна очи и продължи:

— Онзи дребният, вторият механик, се наведе над самия ми нос: „Как, та това е проклетият помощник!“

„Какво!“ — изрева капитанът от другия край на лодката.

„Не може да бъде!“ — писна старшият механик. И също се наведе, за да се взре в лицето ми.

Вятърът внезапно стихнал. Отново завалял дъжд и мекият неспирен и донякъде тайнствен шум, с който морето отговаря на пороя, зазвучал от всички страни в нощта.

— Отначало бяха твърде зашеметени, за да хабят много думи — уверено разказваше Джим, — а какво трябваше да им кажа аз? — Той се запъна за миг, после с усилие продължи: — Наричаха ме с най-ужасни имена…

Гласът му, приличащ на шепот, от време на време зазвучаваше силно, укрепнал поради презрението, сякаш ставаше дума за някакви нечувани гадости.

— Беше ми все едно, както и да ме наричаха — мрачно рече той. — В гласовете им звучеше омраза. Хубава работа! Те не можеха да ми простят, че се бях озовал в лодката. Тази мисъл им беше омразна. Побесняха… — Той се изсмя нервно. — Но това ме въздържа от… Вижте! Седях на носа скръстил ръце върху планшира…

Джим ловко седна на края на масата и скръсти ръце.

— Ей така — разбирате ли? Достатъчно беше едва-едва да се отпусна назад и щях да се озова… при останалите. Едва-едва да се отпусна…

Той се намръщи и като почука със средния пръст челото си, каза многозначително:

— Тази мисъл през цялото време ми беше в главата. През цялото време… А дъждът, студен, като топящ се сняг — не, още по-студен, — падаше върху тънките ми памучни дрехи… Никога няма да ми бъде толкова студено. И небето беше черно, съвсем черно. Нито една звезда, никакъв проблясък на светлина — нищо отвъд пределите на проклетата лодка и на ония двамата, които джафкаха срещу мене, както паленцата лаят някой крадец, подгонен от тях на някакво дърво. „Джаф! Джаф! Какво правиш тук? Бива си те, няма какво! Тук няма място за такива като тебе! Какво? Вече не си така пощурял? Вмъкнал си се в лодката? Не те бива за живота. Джаф! Джаф!“ Мъчеха се да се надлаят. Капитанът джафкаше от кърмата; завесата на дъжда ми пречеше да го виждам, не разбирах напълно мръсния жаргон, с който ме ругаеше. „Джаф! Джаф! Ау, ау, ау! Джаф! Джаф!“ Приятно беше да ги слушаш. Уверявам ви, това ме ободряваше. То спаси живота ми. А те все крещяха, сякаш искаха с вик да ме катурнат зад борда… „Как събра смелост да скочиш? Тук не си нужен. Ако знаех кой седи тук, щях да те хвърля зад борда, пор проклет! Какво направи с онзи човек? Как се реши да скочиш, страхливецо? И защо ние тримата да не те хвърлим зад борда?…“

Задъхваха се от викове. Дъждът отмина. И отново настъпи тишина. Около лодката не се чуваше никакъв звук. Искаха да ме изхвърлят зад борда! Е, тяхното желание би се изпълнило, ако седяха и мълчаха. Да ме изхвърлят зад борда! Биха ли го направили? „Опитайте — казах аз. — За два пенса бих скочил!“

„И много добре ще направиш!“ — писнаха и двамата.

Беше така тъмно, че можех да ги различа само когато се раздвижваха. И, право да си кажа, съжалявам, че не се опитаха!

Аз неволно възкликнах:

— Какво необичайно положение!

— Не е лошо, а? — каза Джим като във вцепенение. — Те, изглежда, мислеха, че по някаква причина съм пречукал огняря. Защо да го убивам? И как можех да зная дали съм го убил? Нали бях попаднал по някакъв начин в лодката?… — Мускулите около устата му се свиха и неволна гримаса проряза маската, която прикриваше лицето му — силна, мимолетна конвулсия като блясък на мълния, която осветява за миг скритите извивки на облака. — Да, бях. Седях с тях в лодката — нали? Не е ли ужасно: нещо те е подбудило да извършиш такава постъпка, а после върху тебе пада отговорност! Какво знаех за техния Джордж, заради когото вдигаха вой? Помня, че го видях как лежеше сгърчен на палубата.

„Убиец и страхливец!“ — продължаваше да ме обижда старши механикът. Изглежда, само тези две думи му идваха наум. Беше ми все едно, но цялата тази врява почна да ме гнети.

„Млъкни“ — казах. Тук той събра всичките си сили и отчаяно закрещя:

„Ти го уби! Ти го уби!“

„Не — извиках и аз, — но ей сега ще убия теб!“

Скочих, а той шумно падна назад през седалката. Не зная как стана това. Беше съвсем тъмно. Изглежда, е искал да побегне. Стоях неподвижно, извърнал лице към кърмата, а жалкият втори механик захленчи: „Как можеш да си позволиш да удариш човек със счупена ръка… а пък се мислиш за джентълмен!“

Чух хрипливо мърморене. Сега другият тип бе тръгнал към мене, потраквайки с веслото по кърмата.

Видях как се приближава огромен, огромен — такива ни се представят хората в мъгла или насън.

„Ела!“ — извиках. Бих го хвърлил зад борда като чувал с парцали. Той се спря, измърмори нещо и се върна назад. Може би бе чул воя на вятъра. Аз нищо не чувах. Това беше последният порив на бурята. Капитанът се върна на мястото си. Беше ми жал. Не бях далече от мисълта да се опитам да…

Джим свиваше и разпускаше присвитите си пръсти, ръцете му трепереха от яд.

— По-спокойно, по-спокойно — измърморих.

— А? Какво? Аз не се вълнувам — възрази той страшно обиден и като потръпна конвулсивно с лакътя си, събори бутилката с коняк. Скочих напред, като засегнах стола си. Той отскочи от масата, сякаш зад гърба му бе избухнала мина; видях изплашените му очи и побледнялото му лице. После на лицето му се изписа досада.

— Много се извинявам! Колко съм неловък — избърбори той, силно обезпокоен. Усетихме остра миризма на разлят алкохол, като че задушната атмосфера на долнопробно питейно заведение бе нахлула в прохладния чист мрак на нощта. В салона на ресторанта бяха загасили светлините; нашата свещ блещукаше самотно в дългия коридор и колоните бяха почернели от основата до капитела. На фона на ярките звезди ъгълът на сградата, където се помещава Управлението на пристанището, се открояваше ясно на отвъдната страна на еспланадата, сякаш мрачното здание се бе приближило, за да вижда и чува по-добре.

Джим прие равнодушен вид.

— Може би сега не съм така спокоен, както тогава. Бях готов на всичко. Какво значение би имало това?…

— Не сте прекарали скучно в тази лодка — забелязах.

— Бях готов — повтори той. — След като светлините на кораба бяха изчезнали, можеше да се случи всичко… всичко и светът не би узнал. Аз чувствувах това и бях доволен. И тъмнината беше тъкмо подходяща. Сякаш нас бърже ни бяха зазидали в голяма гробница. Не ме интересуваше нищо, което става на земята. Нямаше кому да изказвам своето мнение. Нищо не ме засягаше вече…

За трети път през време на нашия разговор Джим хрипливо се разсмя, но наблизо нямаше никой, който да го заподозре, че е пиян.

— Нито страх, нито закон, нито звуци, нито чужди очи… дори ние самите нищо не можехме да видим… поне до изгрева на слънцето.

Порази ме истината, скрита в тези думи. Има нещо странно в една малка лодка, залутана сред морето. Над живота, изплъзнал се от прага на смъртта, като че ли надвисва сянката на безумието. Когато вашият кораб ви изменя, имате чувството, че ви е изменил целият свят — светът, който ви е създал, обуздавал, грижил се е за вас. Сякаш душите на хората плуват над някаква пропаст и — докосвайки се до необятното — изпитват желание да извършат постъпка героична, нелепа или отвратителна. Разбира се, ако става дума за вярата, за мисълта, за любовта, за омразата, за убеждението или дори за видимия аспект на материалните неща, крушения сполетяват всички хора, но в дадения случай имаше нещо гнусно и самотата изглеждаше съвсем пълна — по силата на възмутителни обстоятелства тези хора бяха откъснати от света, от всички останали хора, чийто идеал за поведение никога не е бил подложен на изпитание от враждебна и страшна шега.

Те били сърдити, понеже го смятали за страхлив отцепник; той съсредоточил върху тях всичката си омраза; искало му се да им отмъсти за онова отвратително изкушение, което изпречили на пътя му. Когато хората се намират в самотна лодка сред морето, в тях неизбежно се пробужда онова непокоряващо се на разума начало, което се таи дълбоко във всяка мисъл, усещане, чувство, вълнение. Работата не стигнала до бой — ето още една проява на онази шутовска низост, с която било украсено това морско бедствие. Само заплахи, само притворство, фалш от начало до край, сякаш създаден от чудовищното презрение на онези тъмни сили, които биха тържествували винаги, ако не се разбиваха постоянно в устойчивостта на хората.

Аз попитах, като почаках малко:

— Е, и какво се случи?

Ненужен въпрос. Знаех вече твърде много, за да се надявам на един благосклонен жест, на милост от страна на стаеното безумие и ужас.

— Нищо — каза Джим. — Мислех, че това е сериозно, а те искали само да пошумят. Нищо не се случи.

И изгряващото слънце го намерило на същото място, където скочил — на носа на лодката. Каква настойчива готовност за всичко! И цялата нощ държал в ръцете си румпела. Те изпуснали кормилото в морето, като се опитвали да го поставят, а румпелът, изглежда, бил паднал на носа, когато се хвърляли в лодката, опитвайки се да направят всичко изведнъж, за да се отделят по-бързо от борда на кораба. Румпелът представлявал дълъг и тежък дървен прът и очевидно Джим в продължение на шест часа го е стискал в ръце. Това не е ли готовност! Представяте ли си как той, смълчан, е прекарал половината нощ на крака, обърнат с лице към плискащия дъжд, впил очи в тъмните фигури, за да следи най-малките движения, напрегнал слух, за да улови тихия шепот, който от време на време се чувал на кърмата? Твърдост на мъжеството или напрежение, предизвикано от страх? Как мислите? И издръжливостта му не бива да се отрича. Той прекарал около шест часа в отбранителна поза; а лодката бавно плавала напред или се спирала, покорявайки се на капризите на вятъра; морето, успокоено, най-сетне заспало; облаци се понесли над главите им. Небето, отначало необятно, мътно и черно, се превърнало в мрачен, сияещ свод, заблестяло още по-ярко, побледняло на изток и в зенита и тъмните фигури, които закривали звездите ниско над хоризонта зад кърмата, придобили по-резки очертания. Станали релефни, откроили се раменете, главите, лицата. Всички мрачно гледали Джим; косите им били разрошени, дрехите — изпокъсани; като мигали с червените си клепачи, те посрещнали бялата зора.

— Имаха такъв вид, сякаш цяла седмица се бяха търкаляли пияни из канавките — изразително описваше Джим; после измърмори нещо за изгрева на слънцето, който предвещавал тих ден. Известен ви е навикът на моряците да споменават при всеки повод за времето. Тези няколко откъслечни думи бяха достатъчни, за да си представя как долният край на слънчевия диск се отделя от линията на хоризонта, широки вълнички пробягват по цялата видима повърхност на морето, сякаш водите потрепват, раждайки светещото кълбо. А последният полъх на вятъра, като въздишка на облекчение, замира въз въздуха.

— Седяха на кърмата рамо до рамо — капитанът в средата — и пулеха в мен очи като три мръсни кукумявки — заговори той с омраза, пропита в тези обикновени думи като капка силна отрова, разтворена в чаша вода; но моите мисли не можеха да се откъснат от изгрева на слънцето. Аз виждах под прозрачния купол на небето четиримата души, обкръжени от пустинята на морето, виждах самотното слънце, равнодушно към тези живи точки, то се издигаше по чистия небесен свод, сякаш искаше отвисоко да погледне своето великолепие, отразено в неподвижните води на океана.

— Извикаха името ми от кърмата — каза Джим, — като че ли бяхме приятели. Аз ги чух. Молеха ме да се вразумя и да хвърля „проклетата върлина“. Защо да се държа така? Никакво зло не ми били причинили. Никакво зло… Никакво зло!

Лицето му почервеня, сякаш той не можеше да изпусне въздуха, изпълнил белите му дробове.

— Никакво зло! — извика той. — Предоставям на вас да прецените. Вие можете да разберете. Не е ли така? Разбирате, нали? Никакво зло? О, боже! Та нима е възможно да се причини по-голямо зло? Да, прекрасно знаех — бях скочил в лодката. Разбира се. Бях скочил! Казах ви го. Но чуйте — нима някой можеше да устои пред тях? Това беше дело на техните ръце, все едно че те ме бяха закачили с кука и смъкнали при тях. Нима не разбирате? Чуйте! Трябва да го разберете. Отговорете направо!

Джим смутено впи поглед в очите ми, питаше, молеше, искаше, умоляваше. Не бях в състояние да се въздържа и прошепнах:

— Вие сте се подложили на тежко изпитание.

— Твърде тежко… Това беше несправедливо — бързо поде той. — Нямах никакъв шанс… с такава банда. А сега те се държаха приятелски — о, страшно приятелски! Другари, хора от един и същ кораб. И в една и съща лодка. Трябва да се примириш. Никакво зло не ми желаели, никак не ги интересувал Джордж. Той в последния миг затичал за нещо към каютата си и го сполетяла бедата. Бил истински глупак. Много жалко, разбира се…

Те ме гледаха; устните им се движеха; кимаха ми от другия край на лодката — и тримата; кимаха — на мен. А защо не? Нима не бях скочил при тях? Нищо не казах. Няма думи за онова, което исках да кажа. Ако тогава бях разтворил устни, просто щях да завия като звяр. Питах се — кога най-сетне ще се събудя? Те настойчиво ме викаха на кърмата да изслушаме спокойно какво ще каже капитанът. Бяхме сигурни, че ще ни приберат до вечерта; плавахме по пътя на всички кораби за канала^[1], на северозапад се виждаше вече дим.

Бях страшно потресен, когато видях това съвсем бледо облаче, тази ниско проточила се ивица кафява мъглица там, където се сливат морето и небето. Извиках им, че мога да слушам и от моето място. Капитанът почна да псува с хриплив като на гарван глас. Той нямал намерение да вика с цяло гърло за мое удобство.

„Боиш се, че ще те чуят на брега ли?“ — попитах.

Той ме погледна свирепо, сякаш искаше да ме разкъса на парчета. Старши механикът го посъветва да отстъпи. Каза, че в главата ми още не всичко е в ред. Тогава капитанът се изправи на кърмата като дебела колона от месо и почна да говори… да говори…

Джим се замисли.

— Е? — попитах аз.

— Не ме интересуваше каква история ще измислят! — смело възкликна той. — Можеха да измислят всичко, каквото си рекат. Това засягаше само тях. Нали аз знаех истината. Никаква тяхна измислица, на която биха повярвали другите, не можеше да измени нещо за мен. Не пречех на словоизлиянията на капитана. Той говореше, убеждаваше, пак говореше. Изведнъж почувствувах, че краката ми отмаляват. Бях болен, уморен — смъртно уморен. Хвърлих румпела, обърнах им гръб и седнах на предната пейка.

Стигаше ми толкова. Те ми извикаха, за да научат дали съм разбрал. Питаха — нима не е правдива цялата тази история? Честна дума, тя беше правдива от тяхна гледна точка. Аз не извърнах глава. Чувах как си говореха:

„Глупавото магаре не иска да отговори.“

„О, той прекрасно разбира всичко.“

„Оставете го на мира; ще дойде на себе си.“

„Какво може да направи?“

Какво можех да направя? Нима не седяхме в една лодка? Мъчех се нищо да не слушам. Димът от север изчезна. Имаше плътно затишие в морето. Те се напиха с вода от една бъчвичка; аз също пих. После почнаха да се занимават с платното, обтягайки го над планшира. Попитаха ме няма ли аз да поема засега вахтата. Пъхнаха се под навеса, скриха се от очите ми — слава богу! Бях изморен, изтощен докрай, сякаш не бях спал, откак съм се родил. Слънцето блестеше така, че не можех да гледам водата. От време на време някой от тях изпълзяваше навън, изправяше се в цял ръст, за да се огледа настрани, и отново се пъхваше под платното. Скоро оттам се зачу хъркане. Някой бе успял да заспи. Аз не можех. Навсякъде имаше светлина, много светлина и лодката като че ли си пробиваше път през нея. От време на време с изумление откривах, че седя на пейката…

Джим почна да се разхожда с отмерени крачки назад-напред край стола ми; той замислено бе навел глава, пъхнал лявата ръка в джоба на панталоните си, а дясната вдигаше на дълги интервали, сякаш отстраняваше някой невидим натрапник от пътя си.

— Може би мислите, че съм се побъркал — пак заговори той, като измени гласа си. — Не е чудно… ако си спомняте, бях си изгубил фуражката. По своя път от изток към запад слънцето се издигаше все по-високо над голата ми глава, но вероятно в този ден нищо не можеше да ми причини зло. Слънцето не можеше да ме лиши от разсъдък… — Джим сякаш отстрани с дясната ръка мисълта за безумието си. — Нито пък можеше да ме убие… — Отново ръката му отмахна сянката. — Този изход ми оставаше.

— Наистина ли? — рекох аз, неимоверно учуден от такъв обрат; погледнах го с чувство, каквото несъмнено бих изпитал, ако той, след като се завърти на токовете си, ми се представеше със съвсем друго лице.

— Не заболях от възпаление на мозъка, нито паднах мъртъв — продължи Джим. — Не ме тревожеше слънцето над главата ми. Размишлявах също тъй хладнокръвно, както ако седях на сянка. Онова тлъсто животно — капитанът — подаде изпод платното огромната си стригана глава и впи в мене рибешките си очи.

„Donnerweter!^[2] Ще умреш!“ — изръмжа той и като костенурка запълзя обратно. Аз го видях. Чух го. Той не попречи на разсъжденията ми. Защото в тази минута си мислех, че няма да умра.

Мимоходом Джим ми хвърли внимателен поглед, опитвайки се да отгатне моята реакция.

— Искате да кажете, че сте мислили за това, дали ще умрете или не? — попитах аз, като се мъчех да говоря безстрастно. Той кимна и продължи да крачи.

— Да, дотам стигна работата, докато седях така самичък — каза той.

Джим направи още няколко крачки, а после се обърна, сякаш дойде до края на въображаема клетка; сега и двете му ръце бяха пъхнати дълбоко в джобовете. Той се спря внезапно пред стола ми и погледна надолу към мене.

— Не вярвате ли на това? — запита той с напрегнато любопитство.

Не можех да не заявя тържествено готовността си да вярвам на всичко, което би счел за нужно да ми съобщи.