Джоузеф Конрад
Господарят Джим (45) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиридесет и пета

Когато Тамб Итам, като гребял отчаяно с веслото, наближил града, жените, натрупали се по площадките пред къщите си, очаквали завръщането на малката флотилия на Даин Варис. Патусан имал празничен вид; тук-там мъжете, все още с копия или пушки в ръце, се разхождали или на групи стояли из селото. Китайските магазинчета били отворени рано, но пазарният площад бил безлюден и часовият, който все още стоял на ъгъла на форта, забелязал Тамб Итам и известил с вик на останалите. Вратите били разтворени широко. Тамб Итам скочил на брега и стремглаво се втурнал в двора. Първото лице, което срещнал, била девойката — тя тъкмо излизала от дома си.

Тамб Итам, разстроен, задъхан, с треперещи устни и изплашени очи, застанал пред нея като вцепенен и не можел да изрече нито дума. Най-сетне много бързо казал:

— Те убиха Даин Варис и още много други!

Девойката плеснала с ръце и първите й думи били:

— Затворете вратите!

Много от намиращите се в крепостта се били разотишли по домовете си, но Тамб Итам стреснал онези, които в момента охранявали крепостта отвътре. Девойката стояла в средата на двора, а около нея тичали хора.

— Дорамин! — отчаяно извикала тя, когато Тамб Итам изтичал покрай нея. Когато минал отново край нея, той извикал сякаш в отговор на немия й въпрос.

— Да. Но всичкият барут е у нас.

Тя го хванала за ръката и като посочила къщата, прошепнала разтреперана:

— Извикай го.

Тамб Итам изтичал по стълбите. Господарят му спял.

— Аз съм, господарю, Тамб Итам! — извикал той на вратата. — Донесох вест, която не може да чака.

Той видял как Джим обърнал глава върху възглавницата и отворил очи. Тогава Тамб Итам изведнъж изрекъл:

— Туан, това е ден на злото, проклет ден!

Господарят му се привдигнал на лакът, за да го изслуша — също както направил Даин Варис. И тогава Тамб Итам, като се мъчел да разказва последователно и като наричал Даин Варис „панглима“^[1], заговорил:

— Тогава панглима извика старшията на своите гребци и каза: „Дай на Тамб Итам нещо за ядене“…

Изведнъж господарят му спуснал крака на пода и се обърнал към него: лицето му било така изкривено, че думите на Тамб Итам заседнали в гърлото.

— Говори! — извикал Джим. — Убит ли е?

— Да бъде дълъг животът ти! — възкликнал Тамб Итам. — Това беше жестоко предателство. Той изтича навън, като чу първите изстрели, и падна…

Господарят му отишъл до прозореца и ударил с юмрук капака. В стаята бликнала светлина; и тогава с твърд глас, но като говорел много бързо, той почнал да му дава нареждания незабавно да се изпрати против шайката флотилия лодки, заповядал да се отиде при този и този човек, да се разпратят вестоносци; без да престава да говори, той седнал на леглото и се навел, за да завърже набързо обувките си; после изведнъж вдигнал глава.

— Какво стоиш? — попитал Джим; лицето му било съвсем червено. — Не губи време.

Тамб Итам не мръднал.

— Простете ми, туан, но… но… — започнал той със запъване.

— Какво? — извикал господарят му високо; видът му бил страшен, той се навел напред и с две ръце се държал за края на леглото.

— Не е безопасно за твоя слуга да се мярка сред народа — казал Тамб Итам след минутно мълчание.

Сега Джим разбрал. Той бил напуснал един свят благодарение на някакъв инстинктивен скок, сега другият свят — създаден от собствените му ръце — се рушал над главата му. Не било безопасно за неговия слуга да се показва сред народа му! Мисля, че тъкмо в този момент той решил да срещне катастрофата така, както според него било единствено възможно да я срещне; но на мен е известно само това, че Джим, без да каже нито дума, излязъл от стаята си и седнал пред дългата маса, както бил свикнал да урежда делата на своя народ ежедневно, раздавайки правда, която несъмнено вливала живот в неговото сърце. Тъмните сили няма да могат да му отнемат покоя отново.

Джим седял като мраморна статуя. Тамб Итам почтително заговорил за приготовленията за отбрана. Девойката, която Джим обичал, влязла и му заговорила нещо, но той направил знак с ръка и тя застинала при този ням повик за мълчание. Излязла на верандата и седнала на прага, сякаш да запази Джим с тялото си от външната опасност.

Какви мисли са минавали през главата му, какви спомени? Кой може да отговори? Всичко загинало и той — този, който веднъж се бил отклонил от своя дълг, отново загубил доверието на хората. Мисля, че тогава Джим се е опитал да пише — някому — и се е отказал от този си опит. Самотата се сключвала над него. Хората му поверили живота си — обаче никога не трябвало, както казвал той, да ги принуждава да го разберат. Онези, които били отвън, не го чули да произнася нито звук. По-късно, привечер, Джим отишъл до вратата и извикал Тамб Итам.

— Какво има?

— Много сълзи се леят. И гневът е голям — казал Тамб Итам.

Джим вдигнал към него очи.

— Ти знаеш — прошепнал той.

— Да, туан — отговорил Тамб Итам. — Твоят слуга знае и вратите са затворени. Ще трябва да се сражаваме.

— Да се сражаваме? За какво? — попитал той.

— За нашия живот.

— Аз нямам живот — казал Джим.

Тамб Итам чул как девойката при вратата извикала.

— Кой знае? — отговорил Тамб Итам. — Храбростта и хитростта ще ни помогнат може би да избягаме. Голям е страхът в сърцата на хората.

Той излязъл, мислейки смътно за лодките в открито море, като оставил Джим насаме с девойката.

Не ми достига мъжество да запиша тук онова, което тя ми откри за часа, който прекарала с него в борба за щастието си. Имал ли е той някаква надежда — на какво се е надявал, какво е очаквал — е невъзможно да се каже. Той бил неумолим и в нарастващото му упорство неговият дух, изглежда, се издигал над развалините на живота му. Тя му викала в ухото: „Сражавай се!“ Не можела да го разбере. За какво да се сражава? Джим се готвел по друг начин да докаже своята власт и да подчини фаталната съдба. Излязъл на двора, а след него излязла, олюлявайки се, и Джуъл, с разрошени коси, с изкривено лице, задъхваща се, и се облегнала на вратата.

— Отворете вратите! — заповядал той.

После, като се обърнал към онези от своите хора, които се намирали в двора, той ги пуснал да си вървят по домовете.

— За дълго ли, туан? — плахо попитал един от тях.

— За цял живот — отвърнал Джим мрачно.

Тишина се спуснала над града след взрива от вопли и ридания, който отекнал над реката като порив на вятъра, долетял от някаква обител на скръбта. Но слуховете се предавали шепнешком, вселявайки в сърцата ужас и страшни съмнения. Грабителите се връщали с големия кораб, с тях имало още много хора и никой в цялата страна нямало да успее да се спаси. Онзи смут, който се поражда при всяка катастрофа, овладял хората и те шепнешком споделяли подозренията си, като се поглеждали един друг, сякаш били свидетели на зловещо знамение.

Слънцето се наклонило над горите, когато тялото на Даин Варис било донесено в кампонга на Дорамин. Четирима души го внесли, загърнато в бяло платно, което старата му майка изнесла на вратите, за да посрещне с него сина си при завръщането. Те го положили пред краката на Дорамин и старецът дълго седял неподвижен, сложил ръце на коленете си и гледайки надолу. Короните на палмите леко се полюшвали и листата на плодните дръвчета шумолели над главата му. Когато старият накхода най-сетне вдигнал очи, целият му народ в пълно въоръжение стоял на двора. Дорамин бавно обгърнал с поглед насъбралото се множество, сякаш търсел да открие някого. Отново брадичката му се отпуснала на гърдите. Шепотът на многото хора се сливал с лекото шумолене на листата.

Малаецът, който докарал Тамб Итам и девойката в Самаранг, също се намирал там. Дорамин бил „не толкова разгневен, колкото много други“ — каза ми той, но бил поразен от голям ужас и изумление „пред човешката съдба, която надвисва над главите на хората като облак, зареден със светкавица“.

Същият малаец ми разказа, че по даден знак от Дорамин снели покривалото от Даин Варис и всички видели този, когото така често наричали „приятеля на белия господар“; той не се бил изменил, клепачите му били леко отворени, сякаш се събуждал от сън. Дорамин се навел още повече напред, като човек, който търси нещо, паднало на земята. Очите му оглеждали тялото от краката до главата, търсейки може би да открият рана. А тя била малка, на челото; и нито дума не била изречена, когато един от присъствуващите се навел и свалил сребърния пръстен от вкочанясалия пръст. Той го подал безмълвно на Дорамин. Унил и изпълнен със страх шепот се разнесъл сред множеството, когато то зърнало този познат амулет. Старият накхода впил в него широко отворените си очи и изведнъж от гърдите му се изтръгнал отчаян вик — рев на болка и ярост, мощен като рева на ранен бик; и силата на неговия гняв и скръб, които се разбирали без думи, вселила голям страх в сърцата на хората. След това се възцарила гробна тишина и четирима души отнесли тялото настрана. Те го положили под едно дърво и веднага всички жени, родственички на Дорамин, почнали проточено да оплакват мъртвеца; те изразявали скръбта си с пискливи викове. Слънцето залязвало и в паузите между виковете на оплаквачките се чували само високите напевни гласове на двама старци, които четели молитви от корана.

Почти по същото време Джим стоял облегнат на един от топовете, с гръб към дома си и гледал към реката, а девойката на вратите, задъхваща се, като след бягане, го гледала през двора. Тамб Итам стоял недалеч от господаря си и търпеливо чакал това, което щяло да се случи. Изведнъж Джим, който, изглежда, бил вглъбен в тих размисъл, се обърнал към него и казал:

— Време е с това да се свърши.

— Туан? — произнесъл Тамб Итам, като бързо пристъпил напред.

Той не знаел какво иска да каже с тези думи господарят му, но веднага щом Джим помръднал, девойката потрепнала и слязла долу, на двора. Сигурно вече не се е мяркал никой друг от обитателите на къщата. Джуъл леко залитала и по средата на пътя извикала Джим, който отново сякаш бил унесен в тихо съзерцание на реката. Той се обърнал и се облегнал с гръб на оръдието.

— Ще се сражаваш ли? — извикала тя.

— Няма за какво да се сражавам — отвърнал той. — Нищо не е загубено.

С тези думи той пристъпил към нея.

— Искаш ли да избягаш? — извикала тя отново.

— Няма къде… — казал Джим, като се спрял, и тя също се спряла безмълвна, впивайки в него очи.

— И ти ще си вървиш? — бавно изрекла тя.

Джим навел глава.

— Ах! — възкликнала девойката, без да сваля от него очи. — Ти си безумец и лъжец. Помниш ли онази нощ, когато те молех да ме оставиш, а ти каза, че нямаш сили? Че това е невъзможно? Невъзможно! Помниш ли, ти каза, че никога няма да ме напуснеш? Защо? Та аз не исках никакви обещания. Ти сам обеща, спомни си!

— Достатъчно, бедна моя — казал Джим. — Не си струва никой да ме задържа…

Тамб Итам каза, че докато те говорели, Джуъл се смяла силно и безсмислено, като че бог й отнел разума, за да я накаже. Неговият господар се хванал за главата. Той бил в обичайния си костюм, но без шапка. Изведнъж девойката престанала да се смее.

— За последен път те питам… Ще се защищаваш ли? — заплашително извикала тя.

— Нищо не може да ме уязви — казал той с последен проблясък на превъзходния си егоизъм.

Тамб Итам видял как девойката се навела напред, простряла ръце и се затичала бързо към него. Хвърлила се на гърдите му и обвила врата му.

— Но аз ще те държа — ей така! — извикала тя. — Ти си мой!

Тя ридаела на рамото му. Небето над Патусан било кървавочервено, необятно, струящо като открита рана. Огромното малиново слънце се приютило сред върховете на дърветата и гората долу почнала да изглежда черна, зловеща.

Тамб Итам ми каза, че същата вечер небето било гневно и страшно. Охотно се съгласявам с това, защото зная, че същия ден бе преминал циклон на шейсет мили от крайбрежието, макар в Патусан да духал само ленив ветрец.

Изведнъж Тамб Итам видял как Джим хванал девойката за ръцете, опитвайки да се изтръгне от обятията й. Тя увиснала на ръцете му, главата й се отметнала назад, косите докоснали земята.

— Ела тук! — извикал го Джим и Тамб Итам помогнал да я свалят на земята. Трудно било да се разтворят пръстите й. Джим, наведен над нея, втренчено погледнал лицето й и изведнъж се затичал към пристана. Тамб Итам го последвал, но като обърнал глава, видял как девойката с мъка се изправила на крака. Изминала тичешком няколко крачки, после тежко паднала на колене.

— Туан, Туан! — извикал Тамб Итам. — Погледнете назад!

Но Джим вече стоял в едно кану и държал веслото в ръка. Той не се обърнал. Тамб Итам едва успял да скочи вътре и кануто се отделило от брега. Девойката, стиснала ръце, стояла на колене до вратите към реката. Известно време тя останала в тази умолителна поза, после скочила на крака.

— Ти си лъжец! — остро извикала Джуъл след Джим.

— Прости ми! — извикал той.

А тя отговорила:

— Никога! Никога!

Тамб Итам взел веслото от ръцете на Джим, тъй като било недопустимо той да седи, а господарят му да гребе. Когато достигнали срещуположния бряг, Джим му забранил да върви по-нататък, но Тамб Итам го последвал на известно разстояние зад него нагоре по склона за кампонга на Дорамин.

Почнало да се мръква. Тук-таме блещукали факли. Тези, които срещали, изглеждали изплашени и бързо отстъпвали пред Джим. Отгоре се чували плачовете на жените. В двора се тълпели въоръжени буги със своите привърженици и жители на Патусан.

Не зная какво означавало това събиране. Било ли то приготовление за война, за мъст или за отбиване на заплашващото ги нашествие? Много дни минали, преди народът да престане да очаква с тръпки връщането на белите хора с дългите бради и дрипите на гърба.

Отношението на тези бели хора към техния бял човек те изобщо не могли да разберат. За простите им умове дори бедният Джим остава в сянката на облак.

Дорамин, грамаден, самотен и безутешен, седял в креслото си пред въоръженото множество, а на коленете му лежали два кремъклии пищова. Когато се появил Джим, някой извикал и всички глави се обърнали към него; после множеството отстъпило вдясно и вляво и Джим минал напред между редиците хора, които извръщали поглед от него. Шепотът го следвал; непрекъснато хората шептели:

— Той донесе всичкото зло… Той е зъл магьосник…

Джим ги чул — може би!

Когато влязъл в светлия кръг, който хвърляли факлите, плачовете на жените внезапно стихнали. Дорамин не вдигнал глава и Джим известно време мълчаливо стоял пред него. После той погледнал наляво и с отмерени крачки тръгнал натам. Майката на Даин Варис клечала до главата на сина си; прошарените й рошави коси закривали лицето й. Джим бавно се приближил, погледнал мъртвия си приятел, като повдигнал леко покрова; после, без да каже нито дума, пуснал покривалото. Бавно се върнал назад.

— Той дойде! Той дойде! — преминал през множеството шепот, срещу който Джим вървял.

— Той пое отговорността върху себе си и залогът за това беше главата му — разнесъл се нечий силен глас.

Джим чул думите и се обърнал към множеството.

— Да. Моята глава.

Някои отстъпили назад. Джим чакал, застанал пред Дорамин; после казал кротко:

— Аз дойдох в момент на скръб.

Той отново замълчал.

— Аз дойдох — повторил той. — Готов съм и съм без оръжие.

Грамадният старец, навел като бивол в ярем масивната си глава, се опитвал да стане, стиснал в ръце кремъклиите пищови, които лежали на коленете му. От гърлото му се изтръгнали бълбукащи, дрезгави, нечовешки звуци; двамата прислужници го подкрепили отзад. Народът забелязал, че пръстенът, който Дорамин изпуснал в скута си, паднал и се търколил към краката на белия човек. Бедният Джим погледнал надолу към талисмана, който му открил вратите на славата, любовта и успеха сред тази стена от гори, оградени с бяла пяна, сред тези брегове, които в лъчите на залязващото слънце приличали на самата крепост на нощта. Дорамин, поддържан от двете страни, се олюлявал, клатушкал, мъчел се да се задържи на крака; в малките му очички се таели застинали безумна болка и ярост; тези очи злобно блестели и това забелязали всички присъствуващи. Джим, неподвижен, без шапка на глава, стоял в светлия кръг на факлите и гледал Дорамин право в лицето. И тогава старецът, като обвил тежко с лявата си ръка врата на навелия се младеж, твърдо вдигнал дясната си ръка и гръмнал в гърдите на приятеля на своя син.

Тълпата, която отстъпила зад гърба на Джим, когато Дорамин вдигнал ръката си, след изстрела се втурнала възбудено напред. Казват, че белият човек хвърлил надясно и наляво, към всички тези лица горд, непреклонен поглед. После, като вдигнал ръка към устните си, паднал мъртъв по очи.

И това е краят. Джим се изгубва в сянката на облака, загадъчен, забравен, непростен и необикновено далечен. В най-безумните си детски мечти той не можел да си представи примамливото видение на такъв изумителен успех. Защото е твърде възможно в краткия миг, когато младежът хвърлил последния си горд и непреклонен поглед, да е видял лика на онзи благоприятен случай, който подобно на източна невяста бе застанала до него под своето покривало.

Но Джим е напълно зрим за нас — той, неизвестният завоевател на славата, който се изтръгва от обятията на ревнивата любов, подчинявайки се на знака, на зова на своя възвишен егоизъм. Той напуска живата жена, за да отпразнува жестоката си венчавка със своя призрачен идеал. Интересно дали Джим е напълно удовлетворен сега? Ние би трябвало да знаем. Той е един от нас и нима аз не гарантирах веднъж като извикан призрак неговото вечно постоянство? Нима съм могъл така да сгреша? Сега него го няма и в някои дни аз с огромна непреодолима сила чувствувам реалността на неговото битие; обаче, кълна се в честта си, има и такива минути, в които Джим се отдалечава от мен като невъплътен дух, който блуждае сред страстите на тази земя, готов покорно да откликне на зова на собствения си свят на сенките.

Кой знае? Той си отиде, без да бъде разгадан до самия си край, а бедната девойка, безмълвна и бездейна, живее в дома на Щайн. Естественикът много остаря напоследък. Той сам го съзнава и често казва, че „се готви да напусне всичко това… да го напусне…“ — и тъжно махва с ръка към своите пеперуди.