Джоузеф Конрад
Господарят Джим (3) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава трета

Чудна тишина цареше в света и звездите сякаш изпращаха на земята заедно с ясните си лъчи уверение за вечна безопасност. Рогът на новата луна, който блестеше ниско на запад, приличаше на тънка стружка, откъснала се от кюлче злато, а Арабско море, гладко и като че ли студено, подобно на ледена повърхност, се простираше до тъмния хоризонт. Винтът се въртеше безспир, сякаш ударите му бяха част от движението на някаква безкрайна вселена; а от двете страни на „Патна“ две дълбоки гънки вода, постоянни и мрачни, се бяха проточили по блестящата гладка повърхност; между тези прави, раздалечаващи се гребени имаше няколко къдрици пяна, която кипеше с тихо съскане, няколко вълнички, бръчки и къдри, които, останали зад кърмата, още миг раздвижваха повърхността на морето, след това с мек плясък се укротяваха сред тишината на водата и небето, а черното петно — движещият се кораб — както преди си оставаше в самия център на тишината.

Джим, който стоеше на мостика, бе проникнат от голяма увереност в безкрайната сигурност и спокойствие, отпечатани на безмълвния лик на природата, както любовта се отпечатва на кроткото и нежно лице на майката. Под тентата, поверили се на мъдростта на белите хора и на тяхното мъжество, осланяйки се на могъществото на тяхното неверие и на желязната черупка на огнения им кораб, поклонниците на строгата вяра спяха върху рогозки, одеяла, на голите дъски, на всички палуби, във всички тъмни кътчета. Спяха, загърнати в цветни платове, омотани в мръсни дрипи, а главите им лежаха върху малките вързопи, лицата им бяха закрити от подгънатите им ръце: спяха мъжете, жените, децата; старите — редом с младите, немощните — заедно със силните, всички равни пред съня, брата на смъртта.

Струя въздух, идваща откъм носа от бързото движение на кораба, минаваше през дългото тъмно пространство между високите фалшборди^[1], носеше се над редиците проснати тела; мъждиво светеха кръглите лампи, окачени под надлъжните греди на тентата, и в мътните кръгове светлина, хвърлена надолу и леко трепереща от непрестанната вибрация на кораба, се виждаха вдигнати нагоре брадички, затворени клепачи, тъмна ръка със сребърни пръстени, слаб крак под окъсана завивка, глава, отметната назад, босо стъпало, шия, разголена и изпъната, сякаш подложила се на някой нож. Заможните хора бяха направили за семействата си кътчета, оградени с тежки сандъци и прашни рогозки; бедните лежаха един до друг, а всичкото си имущество, завързано в дрипа, бяха пъхнали под главите си; самотните старци спяха върху своите килимчета за молитва със свити колене и вдигнати нагоре лакти, закрили с ръце ушите си; някакъв баща, сгушил глава в рамене и забил чело в коленете си, упорито дремеше до едно рошаво момче, което спеше по гръб, властно изпънало ръка; една жена, завита с бял чаршаф от глава до пети като покойница, държеше във всяка от ръцете си по едно голо детенце; имуществото на арабина, натрупано на кърмата, се издигаше като тежка могила с начупени очертания, а лампата, която висеше отгоре, смътно осветяваше грамадата натрупани вещи: тумбести медни гърнета, пръчка от шезлонг за опора на краката, остриета на копия, права ножница на стар меч, опряна в грамада възглавници, чучур на ламаринен кафеник. Патентованият лаг на хакборда^[2] периодично издаваше отделни звънтящи удари, отбелязвайки всяка миля, измината от поклонниците. От време на време от телата на спящите се откъсваше слаба и сдържана въздишка — издихание на неспокойния сън; от недрата на кораба внезапно се изтръгваше кратък металически звук, чуваше се как грубо стърже лопата, шумно се хлопаше капакът на пещта, сякаш хората, които се занимаваха с тайнствените неща там долу, бяха изпълнени с бесен гняв; стройният висок корпус на парахода равномерно се движеше напред, неподвижно бяха застинали голите мачти, а косът упорито режеше великия покой на водите, които спяха под недостъпния лазур на небето.

Джим ходеше назад-напред и в необятното мълчание крачките отекваха силно в ушите му, сякаш зрящите звезди им отговаряха с ехо. Очите му, блуждаейки по линията на хоризонта, жадно се вглеждаха в недостигаемото и не виждаха сянката на предстоящото събитие. Единствена в морето беше сянката на черния дим — тежко изхвърлян от комина, огромен вимпел, краят на който се губеше някъде нагоре. Двама малайци, мълчаливи и почти неподвижни, застанали от двете страни на кормилото, управляваха кораба; обкованият с мед край на колелото проблясваше в овалното петно светлина, която струеше от компасната будка. От време на време ръката с черни пръсти, която ту пускаше, ту отново стисваше въртящите се спици, се показваше в светлото петно; брънките на кормилните вериги тежко скриптяха в жлебовете на кормилното перо. Джим поглеждаше компаса, оглеждаше бягащия хоризонт, протягаше се така, че костите му изпукваха, а тялото му се извиваше бавно, обзето от чувство за собственото си благополучие; пълното спокойствие сякаш му бе придало мъжество и той нехаеше за това, какво би му се случило до края на неговите дни. Час по час лениво поглеждаше картата, закрепена с четири кабарчета за ниската трикрака маса, която стоеше недалеч от кормилото. На светлината на фенера с увеличително стъкло, завързак за един пилерс^[3], листът хартия, който изобразяваше дълбочините на морето, леко сияеше; той беше също тъй гладък и равен, както блестящата повърхност на водата. Върху картата лежеше двойна линия за чертане на успоредни прави и един пергел; положението на кораба по обед беше отбелязано с малко черно кръстче, а правата линия до Перим^[4], прекарана с молив, обозначаваше курса на кораба — пътя на душите към святото място, към обещаното спасение, към вечния живот; моливът, докосвайки с острието си брега на Сомалия, лежеше кръгъл и неподвижен като гола мачта, доплавала в някакъв защитен от вятъра док.

„Колко гладко се движи корабът“ — помисли си удивен Джим, възприемайки с някаква благодарност великия покой на морето и небето. В такива минути той се отдаваше на мисли за доблестни подвизи; младежът обичаше тези мечти и мнимия успех на своите въображаеми подвизи. Те бяха най-хубавото в живота, неговата тайна истина, неговата скрита реалност. В тези мечти имаше великолепна мъжественост, очарование на неуловимото, те минаваха пред него като героична процесия, увличаха душата му и я опияняваха с божествено питие — безграничната вяра в себе си. Сякаш нямаше нищо, на което той не би могъл да устои. Тази мисъл така му хареса, че той се усмихна, загледан безгрижно напред; като погледна случайно назад, Джим видя бялата права ивица на килватера, прекарана по морето от кила на кораба — също тъй права, както черната линия, нанесена на картата с молива.

Кофите за пепел се удряха във вентилаторите на пещта и този металически звук му напомни, че наближава краят на неговата вахта! Той въздъхна с удоволствие, но в същото време изпита съжаление, че трябва да се раздели с това невъзмутимо спокойствие, което поощрява дръзкия полет на мислите му. Беше и малко сънен, усещаше приятна умора по цялото си тяло, като че ли всичката му кръв се бе превърнала в топло мляко. Капитанът безшумно се бе качил на мостика; пижамата му беше широко разтворена и разкриваше голите му гърди. Той още не беше се разсънил съвсем; лицето му бе червено, лявото око — полузатворено, дясното, мътно, бе глупаво втренчено; навел голямата си глава над картата, той сънено се чешеше по ребрата. Имаше нещо неприлично във вида на това голо тяло. Гърдите му, меки и силни, лъщяха, сякаш в съня си бе излял през порите всичката си мазнина. Той направи някаква професионална забележка с пресипнал и безжизнен глас, подобен на стържене на трион малко преди да пререже някаква дъска; гънката на двойната му брадичка висеше като торба, окачена под челюстта; Джим потрепна и отговори много почтително; но отвратителната месеста фигура, сякаш съзряна от него за пръв път в миг на просветление, завинаги се запечата в паметта му като въплъщение на всичко порочно и подло, което се таи в света, обичан от нас; то се таи в нашите сърца, на които поверяваме спасението си; в хората, които ни заобикалят; в картините, които се разкриват пред очите ни; в звуците, които достигат до слуха ни; във въздуха, който изпълва белите ни дробове.

Тънката златна стружка на луната, като се спускаше бавно, потъна в потъмнелите води и вечността сякаш се приближи до земята; по-ярко заблестяха звездите, по-силно стана сиянието на полупрозрачния купол, надвиснал над плоския диск на тъмното море. Корабът се плъзгаше така гладко, че не се усещаше никакво движение напред, сякаш „Патна“ беше гъсто населена планета, носеща се през тъмните пространства на ефира сред рой слънца, в страховити и спокойни пустини, които очакват диханието на нови творения.

— Малко е да се каже горещо там, долу — отекна нечий глас.

Без да се обръща, Джим се усмихна. Капитанът стоеше невъзмутим, обърнал към него широкия си гръб; този ренегат имаше навика да се прави, че отначало не забелязва вашето присъствие, а после, като разтвори широко очи към вас, да избухне с пяна на устата, с поток от обиди, бликащи като от някаква клоака. Сега той само мрачно измърмори нещо; вторият механик, застанал до стълбата на мостика, изтриваше влажните си длани с един нечист парцал и продължи да се оплаква без каквото и да е смущение. На моряците им е добре тук, горе, и той би искал да знае каква е ползата от тях. Бедните механици трябва да водят кораба, а те прекрасно биха се справили и с всичко останало; ей богу, те…

— Млъкнете! — флегматично избоботи немецът.

— О, да! Млъкнете! А ако има нещо не в ред, веднага ще дотичате при нас, нали? — продължаваше онзи. Той вече наполовина се е изпекъл там, долу. Във всеки случай сега на него му е все едно, колкото и грехове да е натрупал: през последните три дни е получил прекрасна представа за онова място, където отиват след смъртта си лошите хора… ей богу, наистина е получил… И не само това — оглушал е от адския шум долу. Проклетата гнила развалина гърми и трещи като стар палубен скрипец, дори още по-силно; за какво рискува живота си той дни и нощи сред цялата тази развалина, сякаш е в гробище за кораби, никак не му е ясно! Изглежда, си е лекомислен от рождение. Той…

— Къде се напихте? — попита немецът; той беше побеснял, но стоеше неподвижно, осветен от лампата на компасната будка, подобен на груба статуя на човек, направена от буца мазнина. Джим както преди се усмихваше, загледан в отстъпващия хоризонт; изпълнен с благородни стремежи, той се опиваше от съзнанието за своето превъзходство.

— Напил съм се! — презрително повтори механикът; той се държеше с две ръце за перилата — призрачна фигура с подкосяващи се крака. — Нали вие не сте го платили, капитане. Достатъчно сте стиснат, ей богу. По-скоро ще уморите добрия човек, отколкото да го почерпите с капчица шнапс. Ето какво вие, немците, наричате икономия. На триците скъп, на брашното евтин…

Той се бе разчувствувал. Към десет часа старшият механик му бе дал една чашка… всичко на всичко една, ей богу — добро старче; но сега не можеш мръдна стария мошеник от леглото — с петтонен кран не би успял да го вдигнеш. Не! Поне тази вечер това е невъзможно. Той спи сладко като бебче, а под възглавницата му има бутилка първокласно бренди. От устата на капитана на „Патна“ се изтръгна дрезгава ругатня и думата „Schwein“^[5] запърха като капризно перце, подхванато от лек ветрец. Той и старшият механик се познаваха от много години — заедно служиха при един весел, хитър стар китаец, който носеше очила с рогови рамки и слагаше червени копринени лентички в почтената си плитка от бели коси. В базата на „Патна“ хората имаха мнението, че тези двамата — капитанът и механикът — са си лика-прилика по безогледните злоупотреби. Външно те никак не си приличаха: единият с мътни очи, злобен и месест, другият — слаб, мършав, с дълга и костелива глава като главата на стара кранта, с хлътнали бузи и стъклен поглед в хлътналите очи. Старшият механик се бе озовал на брега някъде на Изток — в Кантон, Шанхай или може би в Йокохама; той сам може би не помнеше къде точно е станало корабокрушението и от какво е било предизвикано то. Преди около двадесет години от състрадание към неговата младост го бяха изхвърлили безшумно от кораба, на който служеше, а би могло да му се случи и нещо много по-лошо, така че, като си спомняше за тази случка, той не изпитваше ни сянка от съжаление. После в източните морета почна да се развива парното плаване, а тъй като хората с неговата професия първоначално бяха малко, донякъде му потръгна. На всички новопристигнали той бързаше да съобщи с тъжен шепот, че е опитен човек. Когато се движеше, сякаш в дрехите му се клатушкаше скелет. Походката му напомняше човек, който броди безцелно, и той наистина бродеше около остъкления люк на машинното отделение, пушеше без охота, натъпкваше с тютюн медната чашка на лулата си от черешово дърво, шийката на която бе дълга цели четири стъпки, и се държеше глупаво-важно като някой мислител, който развива философска система от мъглявите проблясъци на истината. Той обикновено бе скъперник и пазеше личния си запас от спирт, но в тази нощ се бе отказал от своите принципи; за разлика от него вторият механик — младежът от Уепинг — имаше слаба глава: неочакваната почерпка със силната напитка го направи много весел, дързък и бъбрив.

Немецът от Нов Южен Уелс беснееше; той пухтеше като ауспухова тръба, а Джим, леко заинтригуван от това зрелище, с нетърпение чакаше кога ще може да слезе долу: последните десет минути на вахтата бяха досадни като пушка, която прави засечка. За тези хора нямаше място в света на героичните приключения, въпреки че те всъщност не бяха лоши момчета. Дори самият капитан… Но сега Джим изпита отвращение при вида на тази пъхтяща грамада от плът, която изпускаше бълбукащо мърморене — тъмен поток от мръсни ругатни; приятната умора обаче му пречеше да изпита активна неприязън към когото и да било. Не му беше до тези хора; той работеше рамо до рамо с тях, но те не можеха да го докоснат; дишаше с тях един и същ въздух, но беше друг човек… Дали ще се нахвърли капитанът върху механика?… Животът беше лек, а Джим беше твърде уверен в себе си — твърде уверен, за да… Чертата, която отделяше неговите размишления от сънливостта, стана по-тънка от паяжинна нишка.

Вторият механик незабелязано преминаваше към разсъждения за своите финанси и за своето мъжество.

— Кой е пиян? Аз? А, не, капитане! Работата не е в това. Би трябвало вече да знаете, че нашият старши не е особено щедър и дори врабец не би си позволил да напие, ей богу! Алкохолът никога не ми е действувал; още не са измислили такова питие, от което да се напия. Готов съм да пия с вас едновременно — вие пийте уиски, а аз — течен огън, ей богу, ще остана свеж като краставичка. Ако допуснех, че съм пиян, щях да се хвърля в морето — щях да свърша със себе си, ей богу! Щях да свърша! Още същата минута! А от мостика няма да се махна. Къде другаде ще подишам чист въздух в нощ като тази? Долу на палубата при оная сган? Дума да не става! И за какво да се страхувам от вас?

Немецът издигна тежките си юмруци към небето и ги разтърси, без да каже дума.

— Аз не зная какво е страх — продължаваше механикът с искрена убеденост. — Не се боя от прекрасната работа на това гнило корито. Щастие е за вас, че съществуват на света такива хора, които не треперят за своя живот… иначе какво бихте правили без нас — вие и тази вехта черупка с обшивка от амбалажна хартия… ей богу, амбалажна хартия! Добре ви е на вас, вие и от нея изкарвате доста пари — а какво да кажа за себе си? Колко получавам аз? Някакви нищожни сто и петдесет долара на месец! Нищо повече. Питам ви почтително — почтително, забележете това! — кой няма да зареже такава проклета работа? Пък е и опасна, ей богу! Но аз — аз съм един от онези смелчаци, които…

Той пусна перилата и размаха ръце, сякаш искаше нагледно да покаже мъжеството си; тънкият му глас пискливо ехтеше над морето; повдигна се на пръсти, за да подчертае по-силно фразата, и изведнъж падна по очи, сякаш някой го бе ударил изотзад с тояга. Като падаше, той извика: „Проклятие!“ След този вопъл настъпи за миг мълчание. Джим и капитанът едновременно залитнаха напред, но се задържаха на крака и като се почувствуваха отново устойчиви, с изумление погледнаха спокойната гладкост на морето. После погледнаха нагоре, към звездите.

Какво се бе случило? Машините си бумтяха глухо както преди. Да не би пък земята да бе спряла своето въртене? Те нищо не разбираха; и внезапно спокойното море, безоблачното небе им се сториха страховито несигурни в своята неподвижност, сякаш и морето, и небето се крепяха на самия край на пропаст. Механикът стана, изправи се в цял ръст и отново рухна на пода като някаква безформена купчина. Тази купчина заговори с глух, обиден глас:

— Какво е това?

Слаб шум, подобен на безкрайно далечен тътен на гръмотевица, тих звук — едва ли не само трептене на въздуха — отекна проточено и корабът потрепна в отговор, като че ли гръмотевицата бе проехтяла дълбоко под водата. Очите на двамата малайци на кормилото блеснаха към белите хора, но тъмните им ръце както преди стискаха здраво спиците. Острият корпус на кораба, устремил се напред, сякаш се повдигна с няколко инча по цялата си дължина, като че ли отстъпи пред нещо по-силно от него, после отново се отпусна надолу и пак неизменно продължи своята работа — да пори гладката морска повърхност. Той престана да трепери и изведнъж слабият тътен на гръмотевицата стихна, като че ли корабът бе пресякъл само някаква тясна ивица неспокойна вода и виещ вятър.