Джоузеф Конрад
Господарят Джим (40) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиридесета

Браун възнамерявал да печели време, водейки за носа хитроумния Касим. Той неволно си мислел, че хубава работа може да се извърши само като се действува съвместно с „онзи бял“. Не можел да си представи, че такъв човек (несъмнено дяволски умен, щом е успял да подчини така всички туземци) би отказал помощта, която би направила излишна необходимостта от бавни, предпазливи и рисковани лукавства — единствено възможната линия на поведение за някой, който действува сам. Той — Браун — ще му предложи своята помощ. Нито един човек не би се поколебал да я приеме. Цялата работа е двамата да се разберат. Естествено, ще си поделят плячката. Мисълта, че в ръцете на другия се намира форт — истински форт, с артилерия (това той научил от Корнелиус), — го карала да се вълнува. Веднъж да се озове там, а после… Ще предложи най-умерени условия. Но не и прекалено скромни. Онзи човек, изглежда, не е глупак. Ще работят с него като братя, докато… докато дойде време да се скарат и да отекне изстрелът, който ще ликвидира всички сметки. Очаквайки богатството с мрачно нетърпение, Браун искал незабавно да преговаря с този човек.

Изглеждало му, че страната е вече в негови ръце — той можел да я разкъса на части, да изстиска всичките й сокове и да я захвърли като непотребна вещ. Дотогава трябвало да се заблуждава Касим — първо, за да се получават от него провизии, и второ, за да си осигури Браун подкрепа в случай на лош край. Но главно — за да се получава всеки ден храна. Освен това той не бил чужд на мисълта да започне сражение, поддържайки раджата, и да даде урок на хората, които го бяха посрещнали с олово. Обзела го жажда за битка.

Съжалявам, че не мога да ви предам тази част от историята (която чух почти изключително от Браун) със собствената му реч. В откъслечните, страстни думи на този човек, който ми разкриваше мислите си, когато ръката на смъртта го бе стиснала за гърлото, се съдържаше с нищо неприкрита жестокост, страшна отмъстителна злоба към неговото минало и сляпа вяра в правотата на волята му, въстанала против цялото човечество. От подобно чувство се ръководи главатарят на шайка главорези, когато с гордост нарича себе си „бич божи“. Несъмнено присъщата на Браун безразсъдна жестокост се разпалваше от неуспехите, лошия шанс, неотдавнашните лишения и отчаяното положение, в което се бе озовал; но най-забележително от всичко бе това, че като размишлявал за предателския съюз и решавал мислено съдбата на белия човек, а същевременно се сговарял безцеремонно с Касим, Браун всъщност искал — едва ли не пряко собствената си воля — да унищожи това село сред джунглите, което му оказвало съпротива, да го осее с трупове, да го подпали и изгори.

Като слушах злобния му, прекъсващ се глас, аз си представях как е гледал от хълма града и е мечтаел за убийство и грабеж. Районът в съседство с рекичката изглеждал изоставен, но в действителност във всяка къща се криели по няколко въоръжени, дебнещи хора. Изведнъж зад ивицата пусто място, обрасло тук-таме с ниски храсти, обсипано с купища смет и дупки, набраздено от пътечки, се показал някакъв човек, който изглеждал съвсем малък; той вървял към края на улицата, крачейки между мрачните, безжизнени постройки със затворени капаци. Може би един от жителите, избягали на другия бряг на реката, се връщал за някакъв предмет от покъщнината. Изглежда, се смятал в пълна безопасност на такова разстояние от хълма, отделен с рекичката. Зад малката, набързо издигната ограда от колове в края на улицата се намирали неговите приятели. Той вървял, без да бърза.

Браун го забелязал и веднага извикал при себе си американеца дезертьор, който бил, така да се каже, негов помощник. Този дълъг, отпуснат човек с тъпо лице излязъл напред, като лениво влачел пушката си. Когато разбрал какво искат от него, се озъбил със зловеща, самодоволна усмивка, която прокарала две дълбоки бръчки по жълтите му сякаш покрити с пергамент бузи. Американецът се гордеел със славата си на точен стрелец. Като коленичил с единия си крак, той се прицелил през неокастрените клони на поваленото дърво, гръмнал и веднага станал да види резултата. Човекът отвъд реката обърнал глава към звука на изстрела, направил още веднъж крачка, после сякаш се поколебал и изведнъж паднал на ръце и крака. В мълчанието, което последвало силния гърмеж на пушката, точният стрелец, без да откъсва очи от жертвата си, изказал предположението, че „здравето на оная жълта мутра няма вече да създава грижи на неговите приятели“.

Ръцете и краката на падналия човек конвулсивно се движели под него, сякаш се опитвал да тича на четири крака. Пустото място се огласило от воплите на много хора, които изразявали отчаяние и изумление. Човекът заровил лице в земята и вече не мръднал.

— Това им показа на какво сме способни — рече ми Браун. — В тях се всели страх от внезапна смърт. Точно това искахме. Те бяха двеста срещу един, но тая нощ щяха да си помислят малко дали да ни нападнат. Нито един от тях не предполагаше, че пушка може да бие на такова разстояние. Онзи нещастник, пратен от раджата, се смъкна надолу по хълма с очи, които щяха да изхвръкнат от орбитите.

Като говореше така, той се опитваше да изтрие с треперещата си ръка пяната, появила се на посинелите му устни.

— Двеста против един, двеста против един! Трябваше да вселим в тях ужас… ужас, казвам ви!

На самия него очите едва не бяха изскочили от орбитите. Браун се отпусна назад, като ловеше въздуха с костеливите си пръсти, после отново приседна, прегърбен и космат, поглеждаше ме с крайчеца на окото си, подобен на човека звяр от народните приказки; с мъчителна, ужасна агония той бе отворил широко уста и продължи да говори чак след като премина този пристъп. Такава картина не се забравя.

За да привлече огъня на противника и да определи къде се намират засадите в храстите покрай рекичката, Браун заповядал на туземеца от Соломоновите острови да слезе до лодката и донесе едно весло; така бихте изпратили за пръчка, хвърлена във водата, някое куче. Маневрата излязла неуспешна: не бил даден никакъв изстрел и изпратеният се върнал обратно.

— Там няма никого — изказал мнението си един от шайката.

— Това е неестествено — забелязал американецът. По това време Касим си бил отишъл, все още под силното впечатление на всичко, което се случило; доволен, но и загрижен, той продължавал предателската си политика, като изпратил послание на Даин Варис и го посъветвал да се готви да посрещне кораба на белите хора, който според получените сведения щял скоро да тръгне нагоре по реката. Намалил размерите на въображаемия кораб и искал Даин Варис да го задържи. Тази двойна игра съответствувала на целта на Касим да осуети обединението на воините на бугите и да ги въвлече в бой, за да отслаби силите им. От друга страна, същия ден той уведомил вождовете на бугите, събрали се в града, че уговаря пришълците да се оттеглят; във форта пък настойчиво искал да се даде барут на хората на раджата. Минало много време, откак Тунку Аланг имал барут за двайсетте стари мускети, хванали ръжда в залата му за аудиенции.

Започването на преговори между хълма и двореца смутило хората. Почнало да се говори, че е време всеки да застане на нечия страна. Скоро ще настъпи кръвопролитие и големи беди ще се стоварят на главите на мнозина. Същата вечер социалната машина на установилия се мирен живот, когато всеки бил уверен в утрешния ден, зданието, издигнато от ръцете на Джим, сякаш всеки момент можело да рухне и да се превърне в развалини, обагрени с кръв. Най-бедните избягали в джунглите или нагоре по реката. Доста от богатите счели за необходимо да отидат и засвидетелствуват почитта си на раджата. Момците, които стояли от двете му страни, грубо им се присмивали. Тунку Аланг, почти побъркан от страх и колебание, или мрачно мълчал, или ги обсипвал с обиди, задето се явяват пред него с празни ръце: те си отишли много изплашени. Само старият Дорамин продължавал да държи в подчинение своите съплеменници и непоколебимо се придържал към тактиката си. Седнал във високото си кресло зад импровизираната ограда от колове, той с нисък, тих глас давал нареждания, невъзмутим като глух човек сред всичките тревожни слухове.

Здрачът настъпил и скрил първо трупа на убития, който лежал с разперени ръце, сякаш бил прикован към земята; нощта се спуснала над Патусан и като го загърнала леко с плащаницата си, заляла земята с блясъка на безброй светове. Отново в незащитената част на селото по единствената улица запламтели големи огньове; отблясъците им разкривали по някоя стряха, някоя част от стена, направени от преплетени клони; някъде била осветена цяла колиба върху високи, черни колове. И цялата тази редица къщи в отблясъците на мигащия пламък сякаш предателски се измъквала към изворите на реката, в мрака, сгъстил се в сърцето на страната. Голямото мълчание, в което играели пламъците на огньовете, се простряло чак до тъмното подножие на хълма; но на другия бряг на реката, където пред форта горял само един огън, се чувал все по-усилващият се шум като тропот от стъпките на много хора, глъчка на много гласове и бучене на безкрайно далечен водопад.

Както ми призна Браун, той седял, обърнат с гръб към хората си, и наблюдавал тази картина — и изведнъж, въпреки всичката си ненавист и несъкрушима вяра в себе си, му се сторило, че накрая бил връхлетял и си ударил главата в каменна стена. Ако лодката му била във водата, Браун сигурно щял да се опита да се измъкне, щял да рискува да го преследват дълго по реката и да умре от гладна смърт в морето. Много е съмнително дали би успял да се изскубне. Както и да е, но такъв опит Браун не направил. За миг в главата му се мярнала мисълта да нахлуе в Патусан, но той прекрасно разбирал, че неизбежно ще се озове на осветената улица, където всичките му хора ще бъдат избити от къщите като кучета. Съотношението било двеста срещу един, мислел той, а хората му, сгушили се край две купчини тлееща жар, дъвчели последните банани и печали последните остатъци ямс^[1], получени в резултат на хитроумието на Касим. До тях седял и дремел Корнелиус.

Изведнъж един от белите си спомнил, че в лодката останал тютюн, и решил да тръгне за него, окуражен от мисълта, че туземецът от Соломоновите острови се върнал невредим. Останалите тутакси отърсили от плещите си унинието. Браун, към когото се обърнали за разрешение, рекъл презрително:

— Върви, дявол да те вземе!

Той смятал, че няма никаква опасност да се слезе в тъмното към рекичката. Човекът прекрачил дънера на дървото и изчезнал. След миг те чули как той влязъл в лодката, а после отново се озовал вън от нея.

— Взех го! — извикал той.

Блеснало пламъче и отекнал изстрел в самото подножие на хълма.

— Раниха ме! — почнал да вика човекът. — Чуйте, раниха ме!

И тозчас бандитите на хълма почнали да стрелят с пушките си. Като малък вулкан заизригвали в нощта огън и дим, а когато Браун и американецът с ругатни и юмруци сложили най-сетне край на предизвиканата от паниката стрелба, откъм рекичката долетял дълбок, проточен стон; след него се чул сърцераздирателен вопъл, който като отрова смразява кръвта в жилите. Сетне някъде зад рекичката един силен глас ясно произнесъл неразбираеми думи.

— Никой да не стреля! — извикал Браун. — Какво значи това?…

— Чувате ли вие, там на хълма? Чувате ли? Чувате ли? — три пъти извикал гласът.

Корнелиус превел и се забавил с отговора.

— Говорете! — извикал Браун. — Ние слушаме!

Тогава човекът, който стоял някъде на края на пустото място, със звучен глас като на глашатай изрекъл патетично, че между племето на бугите, което живее в Патусан, и белите хора на хълма и техните съюзници не може да има нито разговори, нито доверие, нито съчувствие, нито мир. Прошумолял някакъв храст; отекнал залп, даден напосоки.

— Проклятие! — избърборил американецът и ударил с досада в земята приклада на пушката си.

Корнелиус превел. Раненият, който лежал в подножието, извикал на два пъти: „Пренесете ме на хълма! Вдигнете ме оттук!“ — и почнал жално да стене. Докато слизал по тъмния склон, а после тършувал на дъното на лодката, той не бил изложен на опасност. Като намерил тютюна, изглежда, се зарадвал, забравил за всичко, стъпил на борда на белия баркас, който лежал високо на сухия бряг, и се изложил целият на показ: рекичката на това място била широка не повече от седем ярда и се случило така, че в този момент на другия бряг се таял в храстите човек.

Това бил един буги от Тондано^[2], който съвсем наскоро пристигнал в Патусан — роднина на човека, застрелян същия ден. Успешният далечен изстрел от пушката наистина уплашил жителите на селището. Човекът, който се смятал в безопасност, бил убит пред очите на другарите си, с усмивка на уста паднал на земята и такава жестокост пробудила у тях горчива злоба. Роднината на убития Си-Лапа се намирал в това време с Дорамин зад оградата, на не повече от няколко стъпки разстояние. Вие, които познавате този народ, трябва да се съгласите, че човекът проявил необикновено мъжество, като поискал доброволно да занесе самичък в тъмнината едно известие до пришълците на хълма. Щом пропълзял през откритото пусто място, той свил наляво и се озовал точно срещу лодката. Потрепнал, когато чул вика на човека, който тръгнал за тютюна. Приклекнал, опрял пушката на рамото си и когато онзи се изправил, натиснал спусъка и изпратил в корема на нещастника три куршума. После залегнал ниско и се престорил на мъртъв, а град от олово със свирене прорязал храстите откъм дясната му страна; след това, превит одве и внимаващ винаги да бъде прикрит, произнесъл речта си. Като извикал последната дума, той отскочил настрана, отново залегнал за миг и невредим се върнал към къщите, спечелвайки си тази нощ такава слава, каквато нямало да стихне и при децата му.

А на хълма окаяната банда гледала как угасват двете малки купчинки жар. Оклюмали, стиснали устни, с наведени очи бандитите седели на земята и се вслушвали в стоновете на другаря им долу. Той бил силен човек и дълго се мъчил, преди да умре; стоновете му били ту високи, ту тихи, сякаш се оплаквал на някого. От време на време раненият извиквал остро, а после почвал да бърбори несвързано дълги и неразбираеми жалби. Нито за миг не млъквал.

— Каква полза? — невъзмутимо забелязал Браун, като видял, че американецът псува тихичко и се готви да слезе от хълма.

— Е, добре — съгласил се дезертьорът и тръгнал неохотно назад. — На ранения там не можем помогна. Но виковете му ще разколебаят останалите, капитане.

— Вода! — извикал раненият учудващо силно и ясно, после отново застенал.

— Да, вода. Водата би сложила край на това — измърморил другият на себе си. — Ще има много вода. Приливът започна.

Когато водата придошла, тя прекратила жалбите и стоновете на ранения и зората била близо; тогава Браун — подпрял с длан брадата си, той гледал към Патусан като към някаква непристъпна планина — чул кратък, звънък изстрел от пиринчен шестфунтов топ някъде далеч в селището.

— Какво е това? — попитал той Корнелиус, който се въртял край него.

Корнелиус се ослушал. Глух шум се разнесъл над селището надолу по реката. Отекнало биене на голям барабан, други му запригласяли с вибриращ тътен. Малки светлинки заблещукали в тъмната половина на селото, а там, където горели огньовете, се вдигнала тиха и проточена глъчка.

— Върнал се е — казал Корнелиус.

— Как? Вече? Уверен ли сте? — попитал Браун.

— Да, да! Уверен съм. Чуйте глъчката.

— Защо вдигат такъв шум? — полюбопитствувал Браун.

— От радост! — изсумтял Корнелиус. — Тук той е много важна личност и все пак знае не повече от едно дете, затова те шумят, за да му доставят удоволствие, тъй като нищо друго не могат да измислят.

— Чуйте — казал Браун, — как да се добера до него?

— Той сам ще дойде при вас — заявил Корнелиус.

— Какво искате да кажете? Ще дойде тук като на разходка?

Корнелиус енергично закимал в мрака.

— Да. Ще дойде право тук и ще говори с вас. Той е просто глупак. Ще видите какъв глупак е.

Браун не вярвал.

— Ще видите, ще видите! — повтарял Корнелиус. — Той не се бои, от нищо не се бои. Ще дойде и ще ви заповяда да оставите народа му на мира. Всички трябва да оставят народа му на мира. Той е като малко дете. Ще дойде веднага при вас.

Уви, той добре познавал Джим — този „подъл, мъничък пор“, както го наричаше Браун пред мен.

— Да, разбира се — продължавал португалецът с жар, — а после, капитане, заповядайте на онзи, високия човек с пушката, да го застреля. Вие само убийте него и тогава всички така ще се изплашат, че ще можете да направите с тях всичко, каквото пожелаете… да получите всичко, каквото ви трябва… да си отидете, когато пожелаете. Ха-ха-ха! Чудесно…

Той едва не подскочил от нетърпение, а Браун, като го погледнал през рамо, видял в безжалостните лъчи на зората своите хора, целите мокри от росата; те седели между купчинките студена пепел и смет измъчени, потиснати, дрипави.