Джоузеф Конрад
Господарят Джим (23) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава двадесет и трета

Джим се върна чак на следния ден сутринта бяха го поканили на вечеря и да пренощува там. Той никога не бил срещал такъв чудесен човек като мистър Щайн. В джоба му имаше писмо до Корнелиус (до този същия, който ще бъде уволнен — поясни той и за миг се замисли). После с възторг ми показа един сребърен пръстен — такива пръстени носят туземците, — изтънял от времето и запазил слаби следи от гравиране.

Това било неговата препоръка до стария Дорамин — един от най-влиятелните хора там, важна личност; Дорамин бил приятел на мистър Щайн в страната, където немецът бе имал толкова приключения. Мистър Щайн го нарекъл „боен другар“. Добре звучи — боен другар! Нали? И не е ли истина, че мистър Щайн учудващо добре говори английски? Казал, че научил английски на остров Целебес. Ужасно забавно, нали? Той говори с акцент — гъгниво — забелязал ли съм това? Този същият Дорамин му дал пръстена. Като се разделили за последен път, те си разменили подаръци. Нещо като обет за вечна дружба. На Джим се харесало това, а на мен харесва ли ми? Трябвало много бързо да избягат от страната, когато Мохамед… Мохамед… как му беше презимето… бил убит. На мен сигурно ми е известна тази история. Гнусно предателство, нали?

Джим говори в такъв дух, без да млъкне, и забрави да се храни, хванал ножа и вилицата (бе ме заварил на закуска); бузите му леко почервеняха, а очите потъмняха, което у него беше признак на възбуда. Пръстенът беше нещо като препоръчително писмо („за такива неща се говори в книгите“ — одобрително добави той) и Дорамин ще направи за него всичко, каквото може. Мистър Щайн веднъж спасил живота на този човек съвсем случайно, но той, Джим, остава на особено мнение за това. Мистър Щайн е човек тъкмо за такива случаи. Дребна работа! Случайно или нарочно, но за него — за Джим — това ще бъде добра служба. Той се надява от все сърце, че чудесният дядка още не се е отправил при праотците си. Мистър Щайн не могъл със сигурност да му каже това. Не бил получавал никакви сведения повече от година. Там постоянно се биели помежду си, а реката била затворена. Дяволски неудобно, но не е беда! Той, Джим, ще намери пролука и ще се промъкне.

Момъкът ми направи впечатление, дори ме изплаши с възбудената си бъбривост. Беше разговорчив като някакво момче преди дълга ваканция, която му открива възможност за всякакви палавости, а подобно настроение у възрастен човек, и то при такива обстоятелства, изглеждаше някак ненормално, малко налудничаво и опасно. Вече бях готов да го помоля да се отнесе към работата по-сериозно, когато той изведнъж остави ножа и вилицата (почна да се храни… или по право несъзнателно да гълта храната) и зашари с пръсти около чинията си. Пръстенът! Пръстенът! Къде е, дявол да го вземе. Ах, ето го… Джим го стисна в големия си юмрук и опита един след друг всичките си джобове. Господи! Да не би да го изгуби… Той трескаво мислеше, загледан в стиснатия си юмрук. Дали да окачи пръстена на врата си… И тозчас Джим се зае с това: измъкна парче канап, което приличаше на връзка от обувка. Готово. Така е добре! Дявол знае какво би станало, ако… Тук Джим като че ли за пръв път забеляза израза на лицето ми и се поукроти. Може би аз не разбирам — каза той с наивна сериозност — какво значение придава на този подарък. За него пръстенът бил залог за дружба — хубаво е да имаш приятел! На него му било известно нещичко за това. Джим изразително ми кимна с глава и потъна в мълчание, играейки си замислено с трохите по покривката.

— Да затръшне вратата — добре казано! — възкликна младежът и като скочи, закрачи из стаята; извиването на главата му, раменете, бързите, нервни крачки ми напомняха онази вечер, когато той крачеше по същия начин и се изповядваше, обясняваше — наречете го, както искате, — живееше пред мен в сянката на собствения си малък облак и с несъзнателна прозорливост черпеше утеха от самия извор на скръбта. Това беше същото настроение и същевременно — друго: също както някой вятърничав приятел днес ви води по верен път, а само след един ден безнадеждно изгубва пътя, макар очите му да са си същите, походката същата, стремежите същите. Походката на Джим беше уверена, блуждаещите, потъмнели очи сякаш търсеха нещо в стаята. Стори ми се, че единият му крак стъпва по-тежко от другия — може би за това бяха виновни обувките: ето защо походката му беше като че ли неравна. Едната си ръка бе пъхнал дълбоко в джоба, с другата жестикулираше, размахвайки я над главата си.

— Да затръшне вратата! — извика Джим. — Очаквах го. Ще ви покажа за в бъдеще… Аз… Аз съм готов на всичко… За такъв случай съм мечтал…

Боже мой, да се измъкна от всичко! Най-после успех. Вие ще видите. Аз…

Джим безстрашно отметна глава и, да си призная, за пръв и последен път в нашето познанство неочаквано изпитах към него неприязън. За какво беше това самоизтъкване? Той крачеше из стаята, като размахваше глупаво ръка и непрекъснато опипваше пръстена под дрехите на гърдите си. Какъв смисъл имаше да тържествува човек, че е назначен за търговски агент в една страна, където няма никаква търговия? Защо да хвърля предизвикателство към цялата вселена? Не с такова настроение трябваше да се подхожда към една нова работа; такова настроение, казах аз, не му подобава… пък и на всеки друг.

Джим се спря пред мен. Действително ли мисля така? — попита той съвсем не усмирен и в усмивката му изведнъж ми се стори, че има нещо дръзко. Но нали бях с двайсет години по-възрастен от него? Младостта е дръзка: това е нейно право, нейна потребност; тя трябва да утвърди себе си, а всяко самоутвърждение в този свят на съмнения представлява предизвикателство и дързост.

Джим се оттегли в един от по-далечните ъгли, а после се върна, за да — изразявам се образно — ме разкъса. Говорех му така, защото дори аз, който бях така добър към него — дори аз помнех онова, което се бе случило с него. Защо да цитираме тук останалите… света? Какво чудно има, ако той иска да се махне… да си отиде оттук завинаги? А аз говорех за подходящо настроение!

— Работата не е там какво помня аз или какво помни светът — извиках. — Вие, вие именно го помните!

Джим не се предаваше и с жар продължи:

— Да забравя всичко… всички, всички… — Като понижи глас, той добави: — Но вас?

— Да, и мене също, ако това ви помогне — също тъй тихо отвърнах.

След тези думи ние още известно време седяхме безмълвни и унили като при пълно изтощение. После той сдържано ми съобщи, че мистър Щайн го посъветвал да почака един месец, за да си изясни ще може ли да остане там, преди да започне постройката на новата къща за него; така щели да се избягнат „излишни разходи“. Мистър Щайн понякога употребяваше такива странни изрази… „излишни разходи“ — добре казано… Да остане?… Но разбира се! Той ще остане. Само да пристигне там и готово. Ще отговори, че ще остане. Никога няма да си отиде. Няма да е трудно да остане.

— Не бъдете безразсъден — казах, разтревожен от заплашителния му тон. — Ако останете там дълго, ще почне да ви се иска да се върнете.

— Да се върна — за какво? — разсеяно попита Джим, спрял поглед върху циферблата на стенния часовник.

Като помълчах, попитах:

— Значи, никога?

— Никога — повтори той замислено, без да ме гледа; после изведнъж потрепна: — Господи! Два часът, а в четири отплавам!

Това беше истина. Бригантината на Щайн заминаваше същия следобед на запад. Джим трябваше да пътува с нея, а не бяха дадени никакви разпореждания да се отложи отплаването. Мисля, че Щайн бе забравил. Джим трескаво започна да прибира нещата си, а аз тръгнах към своя кораб, където той обеща да се отбие за малко на път за бригантината, намираща се във външния рейд. И се появи запъхтян, с малък кожен куфар в ръка. Това не му подхождаше и аз му предложих стария тенекиен сандък: смяташе се, че не пропуска вода или поне влага. Вещите си Джим прехвърли много лесно: изтръска съдържанието на куфара, както се изтръсква чувал пшеница. Забелязах три книги: две малки с тъмна подвързия и една дебела, зелена, със златни букви — съчиненията на Шекспир. Тя струваше половин крона.

— Вие четете това? — попитах.

— Да. Прекрасно повишава настроението — бързо отговори той.

Порази ме такава оценка, но нямаше време за разговор върху Шекспир. Тежък револвер и две малки кутии с патрони лежаха на малката ми масичка.

— Моля ви, вземете това — рекох. — Може би то ще ви помогне да останете там.

И още не изрекъл тези думи, разбрах какъв зловещ смисъл може да им се придаде.

— Ще ви помогне да стигнете дотам — с разкаяние се поправих.

Обаче Джим не се обезпокои от мрачното значение на думите ми; като ми поблагодари горещо, той се втурна навън и ми подхвърли през рамо:

— Сбогом!

Чух гласа му отвъд борда на кораба: той подканяше гребците си да карат по-бързо; погледнах през един от задните илюминатори и видях как лодката заобикаля кърмата. Джим седеше на наклонилия се нос и като викаше и жестикулираше, подканяше гребците си да гребат по-бързо; в ръката си държеше револвер, сякаш се целеше в техните глави. В паметта ми ще останат завинаги изплашените лица на четиримата яванци: с бясна сила те натискаха веслата и гледката скоро изчезна от очите ми. Тогава се обърнах и първото нещо, което видях, бяха двете кутии с патрони на масата. Беше забравил да ги вземе.

Заповядах незабавно да ми приготвят гичката^[1], но гребците на Джим, убедени, че животът им виси на косъм, докато в лодката седи този побъркан човек, се носеха с невероятна бързина; не успях да измина и половината разстояние между двата кораба, когато Джим вече се прехвърляше през парапета и вдигаха сандъка му на борда. Всички платна на бригантината бяха разхлабени, най-долното платно на гротмачтата бе поставено и брашпилът затрака; когато стъпих на палубата, капитанът — пъргав, дребен мелез на около четиридесет години, със син фланелен костюм, с кръгло лице с цвета на лимонена кора, с живи очи и редки черни мустачки, които висяха от двете страни на дебелите му тъмни устни — тръгна към мен с усмивка. Въпреки самодоволния си и весел вид той се оказа човек, измъчен от много грижи. Когато Джим за миг слезе долу, капитанът каза в отговор на някаква моя забележка:

— О, да! Патусан!

Той щял да закара джентълмена до устието на реката, но „в никакъв случай няма да тръгне нагоре“. Силните му английски фрази, изглежда, бяха взети от някакъв речник, съставен от луд човек. Дори самият мистър Щайн да пожелаел той да тръгне нагоре по реката, капитанът щял „най-почтително“ да откаже (вероятно той искаше да каже „вежливо“, а впрочем дявол го знае какво всъщност искаше да каже!), „имайки предвид безопасността на имуществото“. В случай че откажат да приемат възражението му, щял да подаде молба за оставка. Преди година бил там за последен път и макар мистър Корнелиус „с много дарове да печелел милостта“ на раджа Аланг и на „коренното население“ в условията, който за търговията били „като пелин в устата“, на връщане по реката корабът бил непрекъснато обстрелван откъм горите от „безотговорни групи“; а матросите, за да спасят кожата си, побързали да се изпокрият в по-сигурните кътчета на кораба и бригантината едва не се натъкнала на плитчина, където „я заплашвала гибел, неподлежаща на описание“.

Злобата, пробудила се при този спомен, и гордостта, с която капитанът слушаше плавната си реч, сякаш се бореха за надмощие на широкото му, простовато лице. Той ту се мръщеше, ту се усмихваше и с удоволствие следеше какво впечатление оставя върху мен неговата бъбривост. Тъмни бръчки бързо накъдриха гладката повърхност на морето и бригантината с вдигнат формарсел^[2] и поставена напреко гротрея^[3] сякаш недоумяващо бе застинала сред набразденото море.

После капитанът, скърцайки със зъби, ми довери, че раджата бил „смешна хиена“ (не зная защо му бе дошла в главата думата „хиена“), а понякога пък бил „много по-хитър от крокодил“. Като гледаше с крайчеца на окото екипажа, който работеше на носа, той даде воля на красноречието си и сравни Патусан с „клетка на зверове, разярени от дълго неразкаяние“. (Вероятно искаше да каже „безнаказаност“.)

Капитанът не възнамерявал (това той изрече твърде високо) „умишлено да се подлага на ограбване“. Проточените викове на хората, които почваха да изтеглят котвата, стихнаха и той понижи глас.

— Стига ми вече този Патусан! — енергично заключи той.

Както по-късно научих, капитанът веднъж бил толкова непредпазлив, че го завързали с ротангово въже^[4] през врата за един стълб, забит в средата на кална яма пред дома на раджата. В такова неприятно положение той прекарал по-голямата част от деня и цялата нощ, но има основание да се предполага, че просто са искали да се пошегуват с него. Известно време капитанът размишлява за този страшен спомен, а после свадливо се отнесе към един матрос, който отиваше към кормилното колело. Като се обърна отново към мене, капитанът заговори разумно, безстрастно. Ще откара джентълмена до устието на реката край Бату Кринг (град Патусан — забеляза той — се намира на разстояние трийсет мили навътре в страната). Според него — продължи той с вял, безразличен тон, който смени предишната му бъбривост — джентълменът в дадения момент вече е „подобен на труп“.

— Какво? Какво говорите? — побързах да попитам аз.

Капитанът прие страшен вид и безупречно показа как нанасят удар с нож в гърба.

— Все едно, че е умрял — поясни той с непоносимо самодоволство, зарадван от своята прозорливост. Зад гърба му видях Джим, който мълчаливо ми се усмихна и вдигна ръка, възпирайки напиращото да се откъсне от устните ми възклицание.

После, докато мелезът важно крещеше разпорежданията си, докато реите се извиваха със скърцане и се вдигаше тежката верига, Джим и аз, останали сами към подветрената страна на грота, си стиснахме ръка и набърже разменихме прощални думи. В сърцето ми вече нямаше онова смътно недоволство, което съществуваше заедно с интереса към съдбата на момъка. Нелепият брътвеж на мелеза сякаш подсили опасностите в пътя на Джим повече, отколкото грижливите предупреждения на Щайн да се пази. Този път онази официалност, която съществуваше винаги в нашите разговори, бе изчезнала; предполагам, че нарекох Джим „мило момче“, а той, изразявайки своята благодарност, ме нарече „стари приятелю“, сякаш рискът, на който се подлагаше, изравняваше нашата възраст и чувства. Това беше миг на искрена и дълбока близост — неочаквана и мимолетна като проблясък на някаква вечна, спасителна истина. Джим се мъчеше да ме успокои, като че беше по-зрелият от двама ни.

— Добре, добре — припряно и с чувство говореше той. — Обещавам да бъда предпазлив. Да, няма да рискувам. Никакъв риск. Разбира се, не. Искам да стигна дотам. Не се безпокойте. Господи! Чувствувам се така, като че нищо не би могло да ме уязви. Как! Та нали в думата „върви!“ има голяма сполука. Няма да проваля такъв прекрасен случай…

Прекрасен случай! Да, случаят беше наистина прекрасен, но нали самите хора създават случаите — как тогава можех да бъда сигурен? Самият Джим каза това; дори аз… дори аз помнех, че неговото… неговото нещастие говори против него. Това беше истина. И най-добре от всичко за него беше да замине.

Моята гичка попадна в килватера на бригантината и аз ясно виждах Джим; той стоеше на кърмата в лъчите на клонящото към залез-слънце и размахваше високо над главата си фуражката. Чух неясен вик:

— Вие… пак… ще получите вест… за мене!

„За мене“ или „по мене“. Блясъкът на морето под краката му заслепяваше очите ми и аз не можех да го виждам добре. Винаги бях обречен да го виждам неясно, но, уверявам ви, нито един човек не можеше да бъде по-малко „подобен на труп“, както се бе изразил онзи грачещ гарван — капитанът мелез. Виждах дребното лице на мелеза, което по форма и цвят приличаше на зряла тиква; то се подаваше под лакътя на Джим. Мелезът също дигна ръка, сякаш се готвеше да нанесе удар. Absit omen!^[5]