Джоузеф Конрад
Господарят Джим (19) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава деветнадесета

Разказах ви подробно тези два епизода в желанието си да ви покажа какво вършеше той със себе си в новия етап от своя живот. Такива епизоди имаше много — повече, отколкото пръстите на двете ми ръце.

Всички те бяха еднакво оцветени от онази високомерна нелепост на неговите постъпки, която ги прави дълбоко трогателни. Да захвърлиш насъщния си хляб, за да бъдат свободни ръцете ти за борба с един призрак — това може да бъде само акт на прозаичен героизъм. Постъпвали са така някои хора и преди (макар ние, поживели в своя век, да знаем чудесно, че не изтерзаната душа, а гладният стомах правят човека отцепник), а онези, които са били сити и са могли да бъдат сити цял живот, са възнаграждавали с аплодисменти такова похвално безумие. Джим действително беше нещастен, тъй като никакво безразсъдство не можеше да го избави от надвисналата сянка. Винаги храбростта му оставаше под съмнение. Да, макар че нямаше никакви конкретни доказателства за противното. Можете да се противопоставяте на такъв призрачен факт или да го избягвате — срещал съм един-двама души, които смигаха пренебрежително на познатите им сенки. Очевидно Джим не беше от тези, които смигат; но аз съвсем не успях да реша каква е линията на поведението му — бяга ли той от своя призрак, или му се противопоставя. Изострих проницателността си и установих само, че разликата между едното и другото е твърде деликатна; както бива и с всички наши постъпки — липсваше определено мнение. Тук може би имаше и бягство, и своеобразен начин за водене на борба. На обикновените хора той скоро стана известен като прелетна птица, тъй като това беше най-забавната черта на неговото поведение; след известно време за него знаеха всички, той несъмнено се ползуваше със забележителна известност в кръга на своите скитания (а диаметърът на този кръг възлизаше приблизително на три хиляди мили) — по същия начин цялата околност познава някакъв луд човек. Например в Банкок, където Джим бе намерил работа при братя Юкер, фрахтовачи и търговци с тиково дърво^[1], беше жалко да се гледа как той се разхожда посред бял ден, криейки своята тайна, която беше известна на всички, дори на трупите, свличани по реката. Шомберг, собственикът на хотела, където живееше Джим, един космат елзасец с мъжествено държане и участие във всички скандални истории, често разказваше, опрял се с лакти о масата, украсената версия на Джимовата история на някой посетител, който жадуваше да научи нещо ново заедно с по-скъпите напитки.

— И забележете, той е най-чудесният момък, когото можете да срещнете — великодушно завършваше елзасецът разказа си. — Забележителен човек.

В полза на случайните посетители в заведението на Шомберг говори фактът, че Джим бе успял да прекара в Банкок цели шест месеца. Забелязах, че хората, които никак не го познаваха, се привързваха към него като към някое мило момченце. Той винаги беше сдържан, но вероятно самата му външност, косите, очите, усмивката му печелеха приятели където и да се появеше. И, разбира се, той не беше глупак. Чух как Зигмунд Юкер (родом от Швейцария) — кротко създание, измъчено от жестока диспепсия^[2], — който куцаше така силно, че главата му се извиваше на четиридесет и пет градуса встрани при всяка негова крачка, заяви одобрително, че за толкова млад човек Джим се отличава „с голям капацитет“, сякаш ставаше дума за обема на някакъв куб.

— Защо да не го пратим във вътрешността на страната? — с тревога намекнах аз. (Братя Юкер притежаваха концесии и тикови гори във вътрешността.) — Щом, както казвате вие, той има капацитет, ще се справи с работата. И физически е съвсем годен за това. Радва се на прекрасно здраве.

— Ах! Не е лесно в такава страна да се избавиш от диспепсията! — завистливо въздъхна бедният Юкер и крадешком погледна болния си корем. Когато се разделях с него, той замислено барабанеше с пръсти по масата и мърмореше:

— Es ist eine Idee. Es ist eine Idee.^[3]

За нещастие същата тази вечер в хотела стана неприятен инцидент.

Не мога да кажа, че осъждам много Джим, но инцидентът наистина беше печален. Това беше жалка пиянска свада: противникът на Джим беше един кривоглед датчанин — от онези, които пишат на визитните си картички под презимето си на извънбрачно дете: „Старши лейтенант от Кралския сиамски флот“. Този датчанин, разбира се, бе много слаб на билярд, но, изглежда, не обичаше да бъде бит. Беше пил достатъчно, за да се ядоса след шестата партия и да направи някаква презрителна забележка по адрес на Джим. По-голямата част от присъствуващите не чуха тези думи, а у онези, които ги чуха, спомените като че ли отлетяха под влиянието на страшните събития, които не закъсняха да последват. Голямо щастие за датчанина бе, че знаеше да плува, защото залата имаше веранда, а под тази веранда течеше Менам — река, много широка и черна. Една лодка с китайци, която пътуваше вероятно с някаква грабителска цел, извади от водата офицера на сиамския крал, а към полунощ Джим се появи без шапка на борда на моя кораб.

— Всички в стаята като че ли знаеха — каза той, още задъхан от двубоя.

Принципно казано, той може би съжаляваше за случилото се, но заяви, че в дадения случай „нямало избор“. А го бе ужасил фактът, че всекиму е известна неговата тайна, сякаш той се бе скитал по света, мъкнейки я през цялото време на гърба си като тежко бреме. Разбира се, след това Джим не можеше да остане повече в Банкок. Всички единодушно го осъждаха за зверското насилие, което не подхождало толкова на човек в неговото деликатно положение, едни твърдяха, че е бил мъртвопиян, други му приписваха липса на такт. Дори Шомберг беше силно ядосан.

— Той е много приятен млад човек — казваше ми аргументирано стопанинът на хотела, — но и лейтенантът си го бива. Той, знаете ли, всяка вечер се храни при мен на пансион. И билярдната щека е счупена. Не мога да се примиря с това. Тази сутрин още щом станах, отидох при лейтенанта да се извиня и, струва ми се, успях. Но помислете само, капитане, ако изведнъж всеки почне да ми поднася такива неща! Човекът би могъл да се удави! И не мога да изтичам до съседния магазин да купя нова щека. Изписвам ги чак от Европа. Не, не! Такъв характер пет пари не струва!…

Шомберг беше много нервиран.

Това бе най-неприятният инцидент по време на… неговото изгнание. Никой не можеше да съжалява за случилото се повече от мене, тъй като, макар някои да казваха за Джим: „О, да, познавам го. Той доста се подвизава тук“, дотогава момъкът успяваше да избягва неприятните инциденти. Обаче това последно произшествие сериозно ме разтревожи, защото, ако прекалената чувствителност почне да го въвлича във все нови и нови пиянски сбивания, той ще изгуби репутацията си на кротък, макар и влошаващ непрекъснато състоянието си безумец и ще почне да се слави като най-обикновен скитник. Въпреки всичкото ми доверие в него аз неволно мислех, че в такива случаи от думата до действието има само една крачка. Предполагам, ще разберете, че по онова време още не бях успял да вдигна ръце от него. Откарах го от Банкок на моя кораб и преходът беше изнурителен и за двама ни. Тъжно беше да се гледа как Джим се е затворил в себе си. Морякът, дори когато е обикновен пътник, проявява интерес към кораба, критично и с удоволствие се вглежда в окръжаващата го обстановка, също както художникът гледа картината на свой колега. В пряк и преносен смисъл на думата морякът е винаги „на палубата“, но моят Джим почти през цялото време се криеше долу, сякаш пътуваше на кораба тайно. Той ми действуваше така, че избягвах да говоря на професионални теми, които възникват най-естествено между двама моряци по време на плаване. По цели дни не разменяхме нито дума; в негово присъствие аз твърде неохотно давах нареждания на помощниците си. Често, останали насаме с него на палубата или в столовата, ние от неловкост просто не знаехме къде да гледаме.

Аз го настаних, както ви е известно, у Де Йонг и се радвах, че горе-долу съм му уредил живота, обаче бях убеден, че положението му става непоносимо. Той бе изгубил онази гъвкавост, която му помагаше да заема след всяко поражение независима позиция. Обаче като слязох от кораба, го видях да стои на кея; водите на рейда и морето се сливаха в едно на края на хоризонта; плавателните съдове, които стояха на котва отвъд рейда, сякаш кръжаха с неподвижни криле в небето. Джим чакаше своята лодка, която товареха в краката ни с пакети дребна стока за някакъв кораб, готов да отплава. Като си разменихме обичайните приветствия, ние мълчаливо застанахме един до друг.

— Боже! — възкликна той внезапно. — Това е убийствена работа.

Той ми се усмихна; трябва да ви кажа, че обикновено винаги му се удаваше да се усмихне. Не отговорих нищо. Прекрасно знаех, че не намеква за своите задължения; у Де Йонг не го обременяваха с работа. Освен това веднага щом Джим млъкна, аз окончателно се убедих, че работата е убийствена. И дори не го погледнах.

— Бихте ли пожелали да напуснете тези краища завинаги — попитах аз. — Да отидете в Калифорния или на Западния бряг^[4]. Ще се опитам да направя нещо…

Джим ме прекъсна с леко презрение:

— И каква ще бъде разликата?…

Изведнъж се убедих, че е прав.

Разлика не би имало никаква — той не търсеше облекчение; смътно долових, че онова, което Джим искаше, което всъщност очакваше, не тъй лесно се поддава на определение — той може би чакаше някакъв благоприятен случай. Бях му дал немалко такива случаи, но те се свеждаха само до възможност да си изкарва хляба. А какво още можеше да се направи? Положението ми се струваше безнадеждно и си спомних думите на бедния Брайърли: „Нека се зарине на двайсет стъпки в земята и там да си остане.“ По-добре това, мислех си аз, отколкото да очаква невъзможното. Обаче дори в последното не можех да бъда уверен. Неговата лодка още не беше отплавала от кея на повече от три весла, когато вече бях взел решение да отида да се посъветвам с Щайн.

Този Щайн беше богат и уважаван търговец. „Фирмата“ му (защото тя се наричаше „Щайн и с-ие“ и включваше някакъв негов съдружник, който по думите на Щайн отговаря за работите на Молукските острови^[5]) водеше оживена търговия с вътрешността на островите чрез доста търговски пунктове, открити и в най-отдалечените места, в които се приемаше изкупуваната продукция. Богатството и авторитетът на Щайн не бяха истинската причина, която ме караше да му искам съвет. Желаех да споделя с него своите затруднения, защото той заслужаваше повече доверие от почти всички останали, които познавах. Мека, простодушна и някак безкрайна и умна доброта озаряваше неговото дълго, голобрадо лице, набраздено с дълбоки, отвесни бръчки и бледо като на човек, който винаги е водил седящ живот, последното всъщност не беше вярно. Рядката му коса беше сресана назад и откриваше голямото му, високо чело. На двайсет години той трябва да е изглеждал почти така, както сега на шейсет. Лицето му бе лице на учен; само веждите, почти съвсем побелели, гъсти и рошави, и твърдият, проницателен поглед не бяха в хармония — ако мога да се изразя така — с неговия вид на учен. Той беше висок, но нямаше стегната фигура; навикът леко да се изгърбва и наивната усмивка му придаваха вид, като че ли винаги беше готов благосклонно да ви изслуша. Ръцете му бяха дълги, с големи, бледи длани, жестовете му бяха оскъдни, обмислени, сякаш той винаги посочваше нещо, разясняваше. Разказвам за него толкова дълго, защото този прям и снизходителен човек с външност на учен се отличаваше с неустрашим дух и физическа храброст. Такава храброст е съвсем несъзнателна и би могла да бъде наречена безразсъдство, ако не беше присъща на този човек като някаква естествена функция на организма му — както например доброто храносмилане.

Понякога се казва, че човек държи живота в собствените си ръце. Такава максима за Щайн е неприложима; през ранния период от живота си на Изток той бе играл на топка със своята съдба.

Всичко това се отнасяше до миналото, но аз знаех историята на неговия живот и произхода на неговото богатство. Той беше и естественик, ползуващ се с известност — или по-точно, учен-колекционер. Неговата специалност беше ентомологията^[6]. Колекцията му от бръмбари — тези отвратителни малки чудовища, които изглеждаха зли дори като мъртви и неподвижни — и колекцията от пеперуди — красиви, прострели безжизнените си крила под капаците на стъклените кутии — бяха пръснали славата му на длъж и шир. Името на този търговец, търсач на приключения и съветник на един малайски султан (него той наричаше не другояче, а „моя беден Мохамед Бонзо“) стана известно на европейските учени благодарение на няколко бушела^[7] събрани от него насекоми; но европейските учени нямаха представа за неговия живот и характер, а това впрочем съвсем не ги интересуваше. Аз обаче го познавах добре и смятах, че е може би най-подходящият човек, пред когото мога да поговоря за затрудненията на Джим като за мои собствени.