Джоузеф Конрад
Господарят Джим (4) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord Jim, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
noisy (2013 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2013 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2013 г.)

Издание:

Джоузеф Конрад. Господарят Джим

Съчинения в пет тома

Том трети

 

Английска. Трето издание

Съставителство и редакция: Христо Кънев

Преведе от английски: Христо Кънев

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Художник: Богдан Мавродинов

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректори: Светла Димитрова, Мария Филипова

 

Joseph Conrad

Lord Jim

Doubleday, Page & Company Garden City, New Jork, 1925 4 — 810–31

 

© Христо Кънев, съставител, 1985

© Христо Кънев, преводач, 1981

© Богдан Мавродинов, библиотечно оформление, 1985

 

Дадена за набор на 22.III.1985 г.

Подписана за печат на 17.VI.1985 г.

Излязла от печат м. юли 1985 г.

Изд. №1864

Формат 84×108/32

Печ. Коли 23

Изд. коли 19,32

УИК 20,83

 

Цена 3,05 лв.

 

ЕКП 9536672411; 5557-120-85

 

Книгоиздателство „Георги Бакалов“

ДП „Стоян Добрев-Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Около месец по-късно, когато в отговор на преките въпроси се опитваше чистосърдечно да разкаже за случилото се, Джим обикновено добавяше:

— „Патна“ премина през нещо така леко, както пропълзява змия през тояга.

Сравнението беше сполучливо. Разпитът имаше за цел да разкрие фактите и се водеше в полицейския съд на едно от източните пристанища. Джим стоеше на подиума за свидетели и бузите му пламтяха, въпреки че залата с високи стени беше прохладна; големите пуйки[1] тихичко се въртяха над главата му, а отдолу го гледаха много очи, към него бяха извърнати лица — мургави, бели, червени, — лица съсредоточени, застинали, сякаш всички тези хора, насядали на тесните, поставени в строги редици скамейки, бяха покорени от чара на неговия глас. А гласът му звучеше много силно и на Джим той се струваше страшен — това беше единственият звук, който се чуваше в целия свят, защото ясните въпроси, които изтръгваха от него отговор, сякаш се наслагваха в гърдите му, тревожни, болезнени, остри и безмълвни като страшните въпроси на съвестта. Навън слънцето печеше, а тук вятърът на големите пунки предизвикваше тръпки и от срам Джим гореше в огън, а прикованите в него очи го пробождаха като ножове. Лицето на председателя на съда, гладко обръснато и безстрастно, го гледаше с мъртвешка бледност, оградено от червените лица на двамата морски асесори[2]. Светлината от широкия прозорец под тавана падаше върху главите и раменете на тези трима души и те рязко се открояваха в полумрака на голямата съдебна зала, където публиката сякаш се състоеше от сенки с втренчени погледи. Нужни им бяха факти. Факти! Те искаха от него факти, сякаш фактите могат да обяснят всичко!

— Като дойдохте до заключение, че сте се ударили в нещо, което е плавало във водата — да речем, отломък от някакъв кораб, — вашият капитан ви заповяда да отидете на носа и да установите дали не е станала някаква повреда. Считахте ли вие това за възможно, вземайки под внимание силата на удара? — попита асесорът, който седеше отляво.

Той имаше рядка брада във формата на подкова и изпъкнали скули: опрял се с лакти на масата, стискаше своите груби ръце пред лицето си и гледаше Джим със замислените си сини очи. Другият асесор, едър мъж с надменна физиономия, облегнат на стола и изпънал лявата си ръка, тихичко барабанеше с пръсти по бележника пред себе си. В средата председателят, изправен в широкото си кресло и склонил леко глава на рамото си, беше скръстил ръце на гърди; до мастилницата му стоеше стъклена ваза с цветя.

— Не, не считах — каза Джим. — Наредиха ми да не викам никого и да не вдигам шум, за да се избегне паниката. Тази предпазливост аз сметнах за разумна. Взех един от фенерите, които висяха под тентата, и се упътих към носа. Като отворих люка на форпика[3], чух някакво пляскане. Тогава спуснах надолу фенера, доколкото позволяваше въжето, и видях, че форпикът е повече от половината залят от вода. Тогава разбрах, че някъде под водолинията трябва да има голяма пробойна. — Той замълча.

— Така… — каза единият асесор, загледан в бележника си с мечтателна усмивка; той през всичкото време барабанеше с пръсти, докосвайки безшумно хартията.

— В онзи момент не мислех за опасност. Трябва да съм бил малко развълнуван: всичко това се случи така тихо и така неочаквано. Знаех, че на кораба няма друга преграда освен аварийната, която отделяше форпика от форхолда[4]. Тръгнах назад да доложа на капитана. До трапа се сблъсках с втория механик; той сякаш беше уплашен и ми съобщи, че, изглежда, си е счупил лявата ръка; като слизал надолу, се подхлъзнал на горното стъпало и паднал, когато съм бил на носа. Вторият механик възкликна; „Боже мой! Тази гнила преграда ще рухне след минута и проклетото корито ще отиде на дъното заедно с нас като буца олово!“

Той ме отблъсна с дясната си ръка и изтича нагоре по трапа, надавайки викове. Лявата му ръка висеше надолу. Аз го последвах веднага и видях как капитанът се нахвърли върху него и го повали по гръб. После той не го удари втори път, а се наведе, над него и почна сърдито, но много тихо да му говори нещо. Мисля, че капитанът го питаше за какъв дявол не отива да спре машините, вместо да вдига врява на палубата. Чух как капитанът каза: „Станете! Тичайте! По-живо!“ — и изпсува. Механикът слезе безшумно по дясната стълба на мостика и бързо заобиколи остъкления люк на път за трапа на машинното отделение, което беше откъм левия борд. Той стенеше, както тичаше…

Джим говореше бавно; спомените му възникваха учудващо живо; за сведение на тези хора, които искаха факти, той би могъл като ехо да възпроизведе дори стоновете на механика. Когато преодоля надигналия се в гърдите му протест, той реши, че само педантичната точност на разказа му може да обясни истинския ужас, който се криеше зад страховитата картина на събитията. Фактите, които тези хора така искаха да научат, бяха видими, осезаеми, достъпни за сетивата. Те заемаха своето място във времето и пространството — за тяхното съществуване се изискваха двадесет и седем минути и параход с водоизместимост хиляда и четиристотин тона; те съставляваха едно цяло с определени черти, нюанси, сложен комплекс, който зрителната памет улавяше, но въпреки това имаше и нещо друго, невидимо — дух, който води към гибел като някаква злобна душа в отвратително тяло. Тъкмо това му се искаше да изясни. Тази злополука не беше обикновена, всичко в нея бе от изключителна важност и за щастие той помнеше всичко. Искаше да говори в името на истината — може би и заради самия себе си; речта му течеше спокойно, но мисълта се мяташе в тесния кръг от факти, които го бяха наобиколили, за да го откъснат от всички останали хора; той приличаше на животно, което, заградено отвсякъде с високи колове, тича в кръг, обезумяло в нощта, търси някакво слабо място, някаква пукнатина, дупка, отвор, откъдето да се промъкне и спаси. Тази напрегната работа на мисълта му го принуждаваше от време на време да се запъва…

— Капитанът както преди ходеше назад-напред по мостика; на вид беше спокоен, но няколко пъти се препъна, а когато застанах пред него и почнах да му говоря, той се блъсна в мен, сякаш беше съвсем сляп. Нищо определено не ми отвърна. Мърмореше си нещо, разбрах само няколко думи — „проклета пара!“ и „дяволска пара!“, нещо за пара. Аз помислих…

Джим се отклоняваше от същността; въпросът, който трябваше да го върне към нея, прекъсна потока на речта му като болезнена конвулсия и младежът се почувствува крайно обезкуражен и отпаднал. Той щеше след малко да им каже това… щеше… а сега, грубо прекъснат, трябваше да отговори само с „да“ или „не“. Отговори точно и кратко: „Да.“ Хубав, висок, с мрачен израз в младежките очи, Джим бе възправил рамене над оградения подиум за свидетели, а душата му се гърчеше от болка. Принудиха го да отговори на още един въпрос, пак по същество и пак ненужен, после той отново зачака. Устата му беше пресъхнала, като че бе нагълтал прах, после Джим усети горчиво-солен вкус като след глътка морска вода. Изтри влажното си чело, облиза засъхналите си устни, усети как по гърба му пролазиха тръпки. Едрият асесор притвори клепачи, разсеян и тъжен, той безшумно барабанеше по бележника; очите на втория асесор, който бе преплел загорелите си пръсти, изглежда, излъчваха доброта; председателят леко се наклони напред; бледото му лице се приближи до цветята, после, като се облакъти на дръжката на креслото, той подпря глава с ръка. Вятърът от пуйките облъхваше тъмноликите туземци, загърнати в широки одеяния, силно сгорещените европейци, облечени в плътно прилепнали дрехи от тик[5]; те седяха един до друг на скамейките и държаха на коленете си своите кръгли тропически шлемове. Покрай стените бързо се провираха босоноги туземци полицаи, стегнати в дълги бели мундири; запасани с червени пояси и с червени тюрбани, те тичаха назад-напред, безшумни като призраци и съсредоточени като ловджийски кучета.

Очите на Джим, които блуждаеха в паузите между отговорите, се спряха на един бял, който седеше настрана от другите; лицето на този човек беше уморено и замислено, но спокойните му очи гледаха прямо, живи и ясни. Джим отвърна на следващия въпрос и изпита изкушение да извика: „Какъв смисъл има това? Какъв смисъл?“ Той леко тропна с крак, прехапа устна и извърна очи над главите на хората. Срещна погледа на белия човек. Очите му не приличаха на втренчените, сякаш омагьосани очи на останалите. В този поглед имаше разумна воля. В паузата между два въпроса Джим дотолкова се унесе, че намери време да си помисли. „Този човек — проблесна в главата му мисълта — ме гледа, като че ли вижда някого или нещо зад моето рамо. Някъде съм срещал този човек — може би на улицата.“ Но Джим беше уверен, че никога не е говорил с него. В продължение на много дни той не беше говорил с никого — водеше мълчалив, несвързан и безкраен разговор само със самия себе си, като затворник в килия или пътник, заблудил се в пустинята. Сега той отговаряше на въпроси, които нямаха значение, макар да преследваха определена цел, и се питаше ще говори ли и друг път в живота си. Звукът на собствените му искрени думи потвърждаваше неговото убеждение, че занапред речта му ще бъде безполезна. Онзи човек като че ли разбираше неговото безнадеждно затруднение. Джим го погледна, после решително отвърна очи, сякаш завинаги се прощаваше с него.

А по-късно, в далечните кътчета на земята, Марлоу неведнъж с удоволствие си спомняше за Джим, спомняше си подробно и на глас.

Това се случваше следобед на верандата, драпирана с неподвижни листа и окичена с цветя, в гъстия здрач, изпъстрен с огнените точки на пурите. На всеки дълъг тръстиков стол се беше настанил по един мълчалив слушател. От време на време припламваше малка червена светлинна и като се разгаряше, осветяваше пръстите на някоя костелива ръка, част от невъзмутимо спокойно лице или избухваше с ален отблясък в замислените очи, хвърляйки сянка върху гладкото чело. И едва произнесъл първата дума, Марлоу удобно се изтягаше на стола и оставаше съвсем неподвижен, сякаш окриленият му дух се връщаше в пропастта на времето и миналото заговаряше чрез неговата уста.

Бележки

[1] От пунка (англоинд.) — ветрило, закачено за тавана на стаята. Б.пр.

[2] Асесор — съдебен заседател, член на съд. Б.пр.

[3] Форпик — носов отсек от трюма. Б.пр.

[4] Форхолд — носов трюм. Б.пр.

[5] Тик — груб памучен или лепен плат на диагонални райета. Б.пр.