Джоузеф Конрад
Господарят Джим (43) (Съчинения в пет тома. Том трети)

Глава четиридесет и трета

Тамб Итам, застанал зад стола на Джим, бил като поразен от гръм. Това изказване предизвикало смайване.

— Да ги пуснем да си вървят — това е моят съвет, а аз никога не съм ви мамил — настоял Джим.

Настъпило мълчание. Откъм тъмния двор се чул глух шепот, стъпки на много хора. Дорамин вдигнал тежката си глава и казал, че не бива да се чете в сърцата, както не бива да се докосва с ръка небето, но… се съгласил. Останалите, един след друг, изказали своето мнение: „Така е по-добре…“, „Нека си вървят…“ и тъй нататък. Мнозина — те били най-много — просто казали, че вярват на туан Джим.

В тази проста форма на подчинение на неговата воля е съсредоточено всичко — тяхната вяра, неговата честност и изявата на тази вярност, която го правела дори в собствените му очи равен с непогрешимите хора, които никога не излизат от строя. Думите на Щайн — „Романтик! Романтик!“ — звучали над пространствата, които вече никога не ще го върнат на света, равнодушен към неговото падение и неговите добродетели — няма да върнат и тази страстна и здрава привързаност, която му отказва възможността да пролива сълзи, зашеметена от голяма скръб и вечна разлъка. От момента, в който пълната истинност на тригодишния му живот сред тях като лъчезарен ден разпръсва тъмата на невежеството, страха и човешкия гняв, той престава да ми се струва такъв, какъвто го видях за последен път — бяло петънце, събрало в себе си всичката слаба светлина, разляла се по мрачния бряг и потъмнялото море. Не, виждам го по-голям и по-достоен за съжаление в самотата на душата му; дори тя за девойката, която го обичала най-много от всички, била жестока и неразрешима загадка.

Ясно е, че Джим повярвал на Браун; нямаше причина да се съмняваме в думите му, искреността на които като че се потвърждавала от грубата откровеност, от някаква мъжествена искреност в признаването на морала на неговите постъпки и последствията от тях. Но Джим не познавал безкрайното себелюбие на този човек, който — подобно на натъкнал се на съпротива деспот — изпадал в негодувание и отмъстителна ярост, когато се противели на волята му. Макар Джим да повярвал на Браун, той несъмнено се безпокоял да няма недоразумение, което можело да доведе до стълкновение и кръвопролитие.

Ето защо веднага щом си отишли малайските вождове, той помолил Джуъл да му донесе нещо за ядене, тъй като се готвел да напусне форта, за да поеме командуването в селото. Когато тя почнала да възразява, позовавайки се на умората му, той отвърнал, че може да се случи нещастие, а това никога нямало да си прости.

— Аз отговарям за живота на всеки човек в страната — рекъл той.

Отначало Джим бил мрачен. Самата тя му прислужвала, като поемала чиниите и ястията (със сервиза, подарен от Щайн) от ръцете на Тамб Итам. След малко Джим се развеселил; казал й, че тя трябва да остане комендант на форта за още една нощ.

— Ние не бива да спим, скъпа приятелко — заявил той, — докато нашият народ е в опасност.

По-късно Джим шеговито забелязал, че тя била по-мъжествена от всички тях.

— Ако ти и Даин Варис бяхте направили онова, което сте искали, нито един от тези нещастници нямаше да остане жив.

— Много ли са лоши? — попитала Джуъл и се навела над стола му.

— Човек често постъпва лошо, макар да не е много по-лош от другите — след известно колебание отговорил Джим.

Тамб Итам последвал господаря си до пристана пред форта. Нощта била ясна, но безлунна; по средата на реката било тъмно, а водата до бреговете отразявала светлината на много огньове. „Като в нощта на Рамазана^[1]“ — рече Тамб Итам. Военните лодки тихо плавали по тъмната ивица или лежали неподвижно на котва сред бълбукащата вода. В онази нощ Тамб Итам трябвало дълго да гребе с кануто и да следва неотстъпно господаря си: те вървели нагоре-надолу по улицата със запалените огньове, отдалечавали се навътре, към предградията на селището, където малки отреди стояли на стража в нивите. Туан Джим давал нареждания и всички му се подчинявали. Накрая двамата се приближили до оградата на раджата, където се бил разположил за през нощта отряд от хората на Джим. Старият раджа избягал още сутринта с повечето от жените си в една своя малка къщичка, която се намирала недалеч от селцето в гората, на брега на притока. Касим останал в двореца и с енергичен и внимателен вид присъствувал на съвета, за да даде отчет за дипломацията през изтеклия ден. Той бил доста недоволен, но както обикновено се усмихвал, спокоен и бдителен, и се престорил на силно зарадван, когато Джим сурово му заявил, че за тази нощ ще въведе хората си зад оградата на раджата. Когато завършило съвещанието, хората чули как той отивал ту при един, ту при друг от тръгващите си вождове и високо, със задоволство говорел, че по време на отсъствието на раджата имуществото му ще се охранява.

Към десет часа Джим въвел своите хора. Оградата се издигала над устието на рекичката и той възнамерявал да остане там, докато Браун слезе от хълма. Запалили малък огън на ниския, обрасъл с трева нос, пред стената от колове, и Тамб Итам донесъл сгъваемо столче за господаря си. Джим го посъветвал да легне да спи. Тамб Итам донесъл една рогозка и легнал наблизо, но не могъл да заспи, макар да знаел, че още призори му предстои да потегли на път с важно поръчение. Господарят му, навел глава и сложил ръце на гърба си, крачел напред-назад пред огъня. Лицето му било тъжно. Когато Джим се доближавал до Тамб Итам, той се преструвал, че спи, за да не знае господарят му, че е наблюдаван от него. Най-после Джим се спрял, погледнал го и рекъл тихичко:

— Време е.

Тамб Итам веднага станал и почнал да се стяга за път. Той трябвало да слезе надолу по реката, като изпревари с един час или повече лодката на Браун, и да съобщи на Даин Варис да пропусне белите, без да им причинява вреда. На никого другиго Джим не би поверил това поръчение. Преди да тръгне, Тамб Итам поискал някакъв предмет, който да свидетелствува, че той, Тамб Итам, е изпратен от Джим. Впрочем това било просто формалност, тъй като на всички било известно какво положение заема той при Джим.

— Защото, туан, нося важно послание — твоите собствени думи — казал той.

Господарят му пъхнал ръка първо в един джоб, после в друг, накрая свалил от показалеца си сребърния пръстен на Щайн, който обикновено носел, и го предал на Тамб Итам. Когато Тамб Итам потеглил, в лагера на Браун било тъмно и само една светлинка блещукала между клоните на едно от дърветата, отсечени от белите.

Рано вечерта Браун получил от Джим един сгънат лист хартия, на който било написано: „Пътят е свободен. Тръгвайте веднага, щом лодката ви се издигне от вълните на сутрешния прилив. Нека вашите хора бъдат предпазливи. В храстите от двете страни на рекичката и зад оградата от колове при устието са скрити въоръжени хора. Вие не бихте имали никакъв шанс за успех и не мисля, че искате да се пролива кръв.“

Браун прочел бележката, скъсал я на малки парченца и като се обърнал към Корнелиус, който донесъл посланието, насмешливо казал:

— Сбогом, чудесни приятелю!

Същия ден Корнелиус бил във форта и се навъртал следобеда край дома на Джим. На него Джим връчил бележката, тъй като Корнелиус говорел английски, бил известен на Браун и нямало да се изложи на риск да послужи за прицел на някого от хората на Браун, което можело лесно да се случи с някой малаец, който се приближава в тъмнината към хълма.

Като предал посланието, Корнелиус не си тръгнал обратно. Браун седял до един малък огън; всички останали лежали.

— Бих могъл да ви кажа нещо приятно — мрачно избъбрил Корнелиус.

Браун не му обърнал внимание.

— Вие не го убихте — продължил негодникът, — а какво получавате като награда за това? Бихте могли да вземете всичките пари на раджата и да ограбите къщите на бугите, а сега нямате нищо.

— Пръждосвай се оттук! — изръмжал Браун, без да го погледне.

Но Корнелиус седнал до него и почнал да му шепне бързо-бързо нещо, като от време на време докосвал лакътя му. Онова, което казал, накарало Браун да се изправи с проклятие; Корнелиус му съобщил за въоръжения отряд на Даин Варис в долното течение на реката. Отпърво Браун решил, че са го предали, но като поразмислил, се убедил, че не може и да става дума за предателство. Той нищо не казал и след малко Корнелиус с равнодушен тон забелязал, че има друг обходен път, който той познавал много добре.

— Полезно сведение — рекъл Браун и настръхнал целият. Тогава Корнелиус заразправял какво става в града, повторил речите, произнесени на съвета, като бръмчал с равен глас в ухото на Браун, сякаш се боял да не събуди спящите.

— Той мисли, че ме е обезвредил, така ли? — много тихо измърморил Браун.

— Да. Той е глупак. Малко дете. Яви се тук и ме ограби — бръмчал Корнелиус. — И накара целия народ да му вярва. Но ако нещо се случи и те престанат да му вярват, какво ще остане тогава от него? Този буги Даин, който ви чака в долното течение, капитане, е същият, който ви прогони от хълма, когато пристигнахте тук.

Браун небрежно подхвърлил, че не би било лошо да се избегне подобна среща; тогава със същия незаинтересован замислен вид Корнелиус заявил, че знае обходен път — проливът е достатъчно широк, по него лодката на Браун може да мине покрай лагера на Варис.

— Но вие трябва да не вдигате шум — рекъл той, сякаш си спомнил нещо, — тъй като на едно място ще минем много близо зад неговия лагер. Много близо. Те са се разположили на брега и са вмъкнали там своите лодки.

— Не се бойте, ние умеем да се движим безшумно като мишки — казал Браун.

Корнелиус помолил да вземат на буксир неговото кану, в случай че той ще показва пътя на Браун.

— Трябва да се върна колкото се може по-скоро — пояснил той.

Два часа преди съмване предните постове известили на намиращите се зад оградата, че белите разбойници слизат към своята лодка. Веднага всички въоръжени хора в Патусан заели очаквателно положение, макар по бреговете на реката да било както преди тихо и ако не били пушещите пламъци на огньовете, селото щяло да изглежда потънало в сън като в мирно време. Тежка мъгла надвиснала ниско над водата и в призрачното й сиво сияние не се виждало нищо. Когато баркасът на Браун изплавал от рекичката в широката река, Джим стоял на ниския нос пред оградата на раджата, на същото място, където стъпил за първи път на патусанска земя. В сивотата се показала една движеща се сянка — самотна, много голяма и все пак трудно различима. От нея се чувал тих шепот. Браун, който седял на кормилото, чул как Джим казал спокойно:

— Пътят е свободен. Най-добре се доверете на течението, докато се разсее мъглата. Тя скоро ще се разпръсне.

— Да, скоро ще виждаме ясно — отговорил Браун Трийсет-четирийсет души, които стояли с готови за стрелба мускети пред оградата, затаили дъх. Този буги, когото видях на верандата на Щайн, собственик на морския плавателен съд, бил сред тях, после ми разказа, че щом баркасът се изравнил с ниския нос, изведнъж надвиснал като планина.

— Ако смятате, че има смисъл да изчаквате един ден в морето — извикал Джим, — ще се помъча да ви изпратя нещо за ядене — теле, сладки картофи… каквото мога.

Сянката продължила да се движи напред.

— Да, изпратете! — достигнал от мъглата глух глас.

Никой от внимателните слушатели не разбрал смисъла на тези думи, а после Браун и хората му отминали с лодката си и се скрили безшумно като призраци.

Така Браун, невидим в мъглата, напуска Патусан, седнал до Корнелиус на кърмата на баркаса.

— Може би ще получите теле — рекъл Корнелиус. — О, да! Теле. И батати. Ще получите това, щом той каза. Той винаги говори истината. Открадна всичко, каквото имах. Предполагам, че предпочитате теле пред това да ограбите много къщи.

— Бих ви посъветвал да си затваряте устата — иначе някой ще ви хвърли през борда в тази проклета мъгла — рекъл Браун.

Баркасът сякаш не се движел; нищо не се виждало — дори водата до бордовете; само воден прах, който се стичал на капки, течал по брадите и лицата. „Беше страшно, каза ми Браун. Всеки имаше чувството, че плава сам в лодката, преследван от едва доловимите въздишки на бърборещи призраци.“

— Ще ме изхвърлите, така ли? Но аз знам къде се намирам — мрачно избъбрил Корнелиус. — Аз съм прекарал тук много години.

— И все пак нищо не можете да видите в такава мъгла — рекъл Браун, като се отпуснал назад и въртял наляво-надясно румпела, който бил вече безполезен.

— Не, мога! — озъбил се Корнелиус.

— Много приятно — казал Браун. — Значи, трябва да ви се вярва, че слепешката можете да намерите прохода, за който говорехте?

Корнелиус отговорил утвърдително.

— Вие като че сте много уморени, за да гребете? — попитал той след кратко мълчание.

— Не, дявол да го вземе! — извикал изведнъж Браун. — Вземайте веслата!

Разнесло се силно тропане сред мъглата, което след малко се сменило с равномерно поскърцване на невидими весла в невидими ключове. С изключение на това нищо друго не се променило и ако не бил лекият плясък на мокрите весла, можело според Браун да се помисли, че те летят на въздушен балон, обгърнати от облак. Корнелиус вече не отворил уста и само свадливо заповядал на някой да изгребе водата от неговото кану, което вървяло на буксир зад баркаса. Лека-полека мъглата почнала да избледнява и напред просветляло. Изведнъж един голям клон, покрит с листа, надвиснал над главата му и краищата на вейките, от които се стичали капки, се извили покрай бордовете. Корнелиус, без да проговори нито дума, се заел с румпела.