Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (9)

9.

Навън бурята се беше поукротила. Ръмеше ситен дъжд. Лице в лице с пейзажа и ароматите на африканската нощ, Мартина усети как смелостта я напуска. Ако лампата в спалнята на баба й не беше светнала точно в този миг, тя сигурно щеше да се втурне обратно у дома. Но пред възможността да се срещне или с баба си, или с гладен лъв, реши, че гладният лъв е по-безопасен.

Въздухът ухаеше на зрели плодове от манго и на цъфнали гардении^[1]. Мартина се отправи към входа на резервата. От листата на дърветата се процеждаха дъждовни капки и се стичаха по врата й.

Миналата седмица случайно чу Тендай да казва на баба й новия код на ключалката на входната врата. Мартина реши, че е добре да запомни цифрите. Ръцете й докоснаха студената метална порта и тя усети тежката верига с катинара. Запали фенерчето и набра цифрите. Ключалката изщрака и се отвори. Мартина не вярваше, че стана толкова лесно. Осъзна, че тайно се бе надявала да се случи нещо, което да й попречи да влезе в резервата. Погледна през рамо. Къщата тънеше в мрак. Каквото и да я чакаше зад тази порта, вече нямаше връщане назад.

Мартина прекрачи колебливо през входа и едва сподави вик на ужас. Две червени очи я гледаха втренчено. Храстите рязко се разтвориха и от тях изскочи едър елен. Той мина толкова близо край момичето, че козината му я докосна. После тръсна глава и изчезна в тъмнината.

Сърцето на Мартина биеше лудо. Опита да си представи какво би направил Тендай в подобна ситуация. Не че би попаднал в нещо такова, но ако все пак се случи, беше сигурна, че той ще запази спокойствие и ще разсъждава трезво. „Съсредоточи се“ — заповяда си Мартина. „Трябва да се съсредоточа. Знам, че мога да го направя.“

Искаше да намери белия жираф повече от всичко на света. Не знаеше точно защо го иска, просто знаеше, че трябва да го направи. И въпреки уплахата, мисълта, че прави нещо за себе си и че нарушава, макар и малко, правилата в къщата на баба й, я накара да се почувства по-добре.

Лъчът на фенерчето намери пътеката към езерото. Наоколо жаби се надпяваха в шумен хор. Някъде далеч на хоризонта, високо над планината проблесна синя светкавица. Мартина запристъпва колкото е възможно по-бързо, като се опитваше да заобикаля локвите, но въпреки това дънките й скоро подгизнаха. На места тревата беше по-висока от нея и ледени капчици мокреха косата й и се спускаха по врата й.

Около нея невидими за очите й животни се плъзваха, притичваха или подскачаха из шубраците. Мартина се опитваше да не мисли за най-лошото. Не знаеше от какво да се страхува повече — от змии и пълзящи гадини, или от хищници. Но горещо се надяваше, че няма да се натъкне нито на едното, нито на другото. Стори й се, че е минала цяла вечност. Усети как отнякъде полъхва лек хлад и внезапно видя, че е до самата вода. Опита да се ориентира къде точно стоеше жирафът. Със сигурност бе застанал на левия бряг на езерото до старото евкалиптово дърво, което приличаше на скелет.

Внезапно жабите млъкнаха, сякаш усетили опасност. Над водата на талази се носеше мъгла, а нощният въздух тегнеше от неясна заплаха. Мартина едва овладя страха си. Беше стигнала твърде далеч, за да се отказва. Вдигна фенерчето и освети храстите. Никакво движение. Нито мишка, нито лъв, нито дори птиче. Изпита разочарование. Какво очакваше? Белият жираф!? Пълна глупост! Рискува живота си в преследване на някаква легенда, а сега трябва веднага да се прибере вкъщи, и то по възможност цяла.

Внезапно Мартина усети, че зад гърба й има някой. Инстинктът й подсказваше, че трябва да се обърне много, много бавно.

На около метър от нея в светлина на фенерчето се полюляваше повдигнатата глава на навита на кълбо кобра. Мартина веднага я разпозна — кобра от района на Кейп, една от най-отровните змии в Африка, по-смъртоносна и от мамбата. Златистата окраска и огърлицата около гърлото на змията не можеха да се сбъркат. Кобрата разтвори уста и черният й език се плъзна навън. Мартина изтърва фенерчето. То се изтърколи зад един голям камък и замъждука немощно. После изгасна.

В мига преди мракът да я обгърне, Мартина видя как кобрата се готви да я нападне. Момичето безпомощно се сви в очакване на смъртоносното ухапване.

Нищо не се случи. Вместо това откъм дърветата се появи бяла мъглявина. Чу се страховито съскане, а после просветнаха копита. Последното нещо, което Мартина видя, преди да се строполи на земята, беше белият жираф.

* * *

Нещо гъделичкаше лицето на Мартина. Нещо, което издишваше топъл, сладък въздух, напомнящ прясно окосена ливада в летен английски ден… или ягодите в Уимбълдън, или розовата градина в Гринуич парк в Лондон…

В усещането имаше и още нещо. Диво, екзотично и… африканско.

Африка!

Мартина изведнъж дойде на себе си и осъзна, че не се полюлява в хамака в градината, а се намира в частен южноафрикански резерват, където влезе посред нощ и то без позволение. Сега нещо душеше лицето й и вероятно се канеше да я изяде. Мартина предпазливо отвори едното си око. Две ясни черни очи с невероятно дълги мигли я гледаха внимателно.

— Ти ми спаси живота — промълви тихо Мартина.

Белият жираф се отдръпна и неспокойно изпръхтя. За миг се изправи на задни крака като кон, а после се оттегли встрани. Мартина бавно стана. Белият жираф се извисяваше доста над нея. Небето се проясни и на бледата лунна светлина тя видя, че той е необикновено красиво животно. Козината му блестеше като слънчев сняг и цялата бе осеяна със сребристи петна, примесени с канелено кафяво.

Момичето протегна ръка и жирафът отскочи, сякаш се кани да избяга, но спря. Дишаше тежко и целият трепереше. В една книга за диви животни Мартина беше прочела, че жирафите са много кротки създания, но ако са застрашени, ритат с огромна сила с дългите си предни крака. Нещо обаче подсказваше на Мартина, че този жираф никога не би я наранил.

Момичето отново протегна ръка и пристъпи няколко крачки към него.

— Всичко е наред — успокояващо каза тя. — Всичко е наред. Искам само да те погаля, няма да те нараня.

Този път жирафът остана неподвижен. Когато пръстите й докоснаха козината му, животното трепна от страх, но не се отмести. Мартина почувства как през ръката й минава електричество — същото усещане, което имаше, когато Грейс постави ръка на челото й. В този момент Мартина имаше странното чувство, че знае точно за какво мисли животното. Знае, например, че името му е Джеремая — Джеми на галено. Знае също, че Джеми е самотен. Толкова самотен, колкото и тя.

— Аз също съм самотна — тихо си призна Мартина. — Преди пет седмици загубих всички, които обичах, в един пожар в Англия. Сега живея с баба си, която не ме иска, ходя на училище, където не ми е мястото.

Белият жираф я гледаше внимателно, после се отдалечи боязливо, за да не може Мартина да го стигне. Може би, помисли си момичето, той чака знак, че може да й вярва. И кой би могъл да го упрекне? Ако иска да се сближат, първо трябва да му докаже, че е приятел. Но как?

И тогава се сети. Родителите й имаха в спалнята си плакат с гълъб, полетял срещу залеза. На него пишеше:

Ако обичаш някого, дай му свобода. Ако се върне при теб, значи е твой. Ако не се върне, значи никога не е бил.

Мартина помнеше, сякаш бе вчера, как майка й го прочете на глас, а после каза с усмивка: „Не е ли чудесно, Мартина? И е вярно. Колкото повече обичаш някого, толкова по-голяма свобода трябва да му дадеш, за да намери своето място в света. Така ще знаеш, че ако се върне при теб, то е, защото наистина те обича“.

Срещата й с белия жираф беше истинско чудо и колкото и да не й се искаше да се разделя с него, Мартина разбираше, че трябва да му даде свобода. Тя хвърли последен поглед към жирафа. Сърцето я болеше, сякаш губи приятел, с когото току-що са се намерили, ала някъде дълбоко в себе си знаеше, че пак ще се срещнат. Не разбираше защо е така, но усещаше, че душите на двамата са свързани завинаги.

— Благодаря, че ми спаси живота, Джеремая — каза Мартина и добави с надежда: — До скоро.

След това запристъпва предпазливо в калта, докато се измъкна на тревата. Не знаеше какво се е случило с кобрата, но се надяваше или да е мъртва, или да е избягала. Не беше убедена, че иска пак да я срещне.

Мартина почти бе стигнала до портата на резервата, когато в тъмнината се чу изпукване на клонче. Тя се стресна и за малко да полети като олимпиец към къщата, но изведнъж забеляза отражение във водата.

Белият жираф я следваше! Мартина продължи да върви. Отражението запристъпва грациозно след нея, козината му с цвят на бяло злато и сребристите петна се носеха по водата като ефирно привидение. Мартина спря. Белият жираф също спря. Тя продължи. Белият жираф също продължи. Тя рязко се обърна.

Жирафът несръчно спря, подхлъзвайки се в калта. Той внимателно наблюдаваше Мартина от високо. Беше по-скоро любопитен, отколкото изплашен. Мартина проточи врат и се опита да вникне в изражението му. Стори й се, че е като да гледаш в очите най-мъдрото създание на света и най-невинното в същото време. Но най-поглъщащо беше усещането за нежност.

Тя чакаше да види какво ще направи жирафът. Отначало нищо не се случи, но после той наведе глава, милиметър по милиметър, докато деликатният му нос се оказа съвсем близо до нея. Мартина отново усети чистия му дъх на прясно окосена трева. Копнееше да сложи длан на копринената му бяла муцунка, но се насили да остане неподвижна.

И тогава се случи нещо невероятно. Жирафът положи глава на рамото на Мартина и издаде нисък пърхащ звук, който прозвуча като музика.

За миг, един съвършен миг, те останаха така — малкото момиче и белият жираф — фигурите им се отразиха в осветената от луната вода. Само минута. Но достатъчно дълга, за да изтрие от сърцето на Мартина чувствата и тъгата от последните няколко седмици и да я изпълни с усещане за хармония и пълнота. Тя вече знаеше, че се е върнала у дома.

Отнякъде се чу рев на лъв. В кротката тайнствена нощ след утихналата буря, звукът прогърмя, сякаш звярът се канеше да се нахвърли върху тях. Мартина и жирафът полетяха в различни посоки. Нямаше сбогуване. Когато Мартина стигна до градината на къщата, белият жираф беше изчезнал, сякаш никога не го е имало.