Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (12)

12.

Мартина не каза нито дума на баба си за случилото се в Ботаническата градина.

Преследването беше завършило с падането на пет от шестимата преследвачи в ямата с воняща каша от ферментираща конска тор, гниещи плодове, листа и смачкани буболечки. Шерилин се беше отървала от смърдящата баня, защото се беше отклонила, но спасителната група я намери да бълнува несвързано след срещата й с един рис с огнени жълти очи.

Госпожица Фокнър щеше да получи удар от гняв. Особено се вбесяваше от това, че никой не признаваше какво е станало. Дори госпожа Ратмор загуби чувството си за хумор. Тя каза на шестимата, че заслужават до края на учебната година да подрязват тревата на игрището с ножички за маникюр, макар че вече са наказани достатъчно с това, че са пропуснали пикника и са станали прицел на безмилостните подигравки на съучениците си. На връщане шестимата трябваше да седнат най-отзад в автобуса — гладни, мръсни и миризливи, вонящи на тор.

Никой не разбра как Мартина и Бен се оказаха седнали на една постелка за пикник близо до оркестъра. Те кротко похапваха топли пуканки с масло и големи парчета млечен сладкиш. Госпожица Фокнър ги гледаше подозрително и ги предупреди, че ще ги държи под око, но това, от което Мартина се боеше най-много, бе гневът на бандата „Петте звезди“.

— Ще ти го върнем тъпкано — изсъска Скот Хендерсън, докато се качваше в автобуса.

Мартина не се съмняваше, че ще го направят.

* * *

За щастие, поне вкъщи цареше примирие, особено след като сутринта Мартина помогна да оплевят градината. Гуин Томас дори отстъпи и най-накрая й позволи да придружи Тендай при обиколките му из резервата в края на седмицата.

В събота Тендай я взе с джипа в 4:30 сутринта. Беше толкова рано, че небето бе обсипано със звезди и нямаше дори намек, че зората наближава. С джипа отидоха до най-високата точка в Савубона — стръмен склон, покрит с алое^[1], протеи и някакви храсти, които миришеха на къри^[2]. В скалите, покрити с лишеи, се бяха вкопчили множество кактуси.

Пътят, който водеше до върха на хълма, беше изронен, затова Тендай и Мартина изминаха последната част пеша. Когато стигнаха до върха, небето искреше с огнени отблясъци. Докато Тендай изваждаше закуската, Мартина се настани удобно върху един голям камък, все още топъл от жегата на предишния ден. Далече под нея се виждаше най-голямото езеро в Савубона. Щом слънцето се издигна над хоризонта и очите й привикнаха към меката утринна светлина с цвят на пчелен мед, тя видя в далечината стада от биволи, газели и слонове, които отиваха на водопой. По дърветата бяха накацали бели чапли и наблюдаваха долината, без да помръднат, като неподвижни хартиени птици.

Мартина си помисли, че никога не е дишала по-чист въздух, не е виждала по-прекрасна гледка и не е чувала по-вълнуваща музика от песента на птиците тази сутрин. Прииска й се родителите й да са тук, за да сподели всичко с тях. После се сети, че майка й вече е била на това място и сигурно е виждала същия изгрев. От тази мисъл й стана по-добре.

Тендай стъкна малък огън и свари чай, подсладен с кондензирано мляко. Той подаде на Мартина африкански царевичен хляб, изпечен в бананови листа върху въглища. Двамата дъвчеха с апетит и наблюдаваха животните в долината под тях.

След известно време Мартина попита:

— Тендай, мога ли да ти задам един въпрос?

— Аха.

— Сигурен ли си?

— Аха.

— Откъде е този белег на лицето ти?

Тендай се засмя, но смехът му беше горчив, без обичайните за него жизнерадостни нотки.

— Беше преди много време, малката. Много отдавна, не е интересно. Бях гневен млад човек, това е всичко.

Мартина виждаше, че той не иска да говори, но любопитството й надделя.

— Животно ли те нападна, или си се бил с някого? — не мирясваше тя.

Тендай разкопча ризата си и Мартина затисна с ръка уста, за да сподави вика си. Гърбът и широките му гърди бяха набраздени с петдесет или шестдесет плътни, изпъкнали белега. Сякаш някой или нещо се беше опитало да го нареже на милиони парчета.

— Кое животно би го направило? — отвърна рязко Тендай. — Не, малката, животните могат да те издраскат или да те ухапят, дори да те разкъсат от глад или страх, но само човек може да те разкъса отвътре, в сърцето, без друга причина, освен цвета на кожата ти.

Мартина преглътна.

Лицето на Тендай помръкна. Той започна да разказва, но гласът му звучеше така, сякаш всичко се е случило на друго място, в друг живот.

Бил дванадесетгодишен, когато родителите му се преместили от малко селце в планината Даркенсбърг в печално известния град Совето, близо до Йоханесбург, за да намерят работа.

— В продължение на много години — разказваше Тендай, — Совето беше ад за черните. Цели семейства живееха в ламаринени бараки без тоалетна и вода. Когато се стъмваше, палехме огньове, за да държим хлебарките и плъховете надалеч, а по улиците бродеха въоръжени банди.

Тендай млъкна.

— Може би не трябва да ти разказвам тези неща. Баба ти не би го одобрила.

Мартина скочи от камъка и се приближи до него.

— Моля те, Тендай — каза тя. — Искам да знам!

Въпреки трудния живот в Совето, Тендай се смяташе за по-голям късметлия от повечето си връстници. Майка му била учителка и му помагала с уроците. Той учел упорито и мечтаел един ден да се върне в планината и да си купи собствена ферма.

На седемнадесет години започнал работа като чиновник на железопътна гара. Бил горд както никога преди. Но имало един проблем. Всеки ден изминавал пеша пет мили до работата си и почти всеки ден полицаите го спирали, за да проверят документите му. По онова време било незаконно за всеки, който не е с бяла кожа да ходи където и да е без документи за самоличност.

— Един полицай очевидно ме мразеше, без да ме познава. Понякога усещах, че само дебне, за да ме спипа в нарушение.

Мартина усети как гърлото й се сви.

— Успя ли?

Тендай кимна:

— Хвана ме без документи. Майка ми изпрала ризата и забравила да върне личната ми карта в джоба. Този полицай започна да ме удря с палка и да ми крещи. Когато му казах, че ме е проверявал много пъти, той започна да ме нарича с какви ли не обидни думи. После ми съдра ризата. През цялото време сдържах гнева си, но когато ми скъса ризата — без нея не можех да ходя на работа — съжалявам да го кажа — ударих го с цялата си сила.

След това Тендай не помнел нищо. Когато отново дошъл в съзнание, бил в болницата на затвора, покрит с белези от шамбок, южноафрикански камшик, направен от кожа на носорог или хипопотам. Когато след девет месеца го освободили от затвора, разбрал, че родителите му са изселени. Повече не ги видял. На осемнадесет години бил един съсипан човек, без дом, без работа и без пукната пара, живеел трудно по улиците на Йоханесбург. Тогава Грейс изпратила да го повикат.

— Грейс беше човекът, който ме научи, че най-доброто отмъщение, е прошката — каза Тендай. — Понякога враговете ти са сразени, когато видят, че не си като тях. Грейс ме запозна с дядо ти и той промени живота ми. Хенри Томас вярваше в Южна Африка, в която всички хора са равни, без значение какъв е цветът на кожата им. Не всеки може да приеме това…

— Защо? — попита Мартина. По някаква причина в съзнанието й изникна лицето на Алекс дьо Прийс.

— Не знам, малката — отвърна изморено Тендай. — Просто не знам.

* * *

Прибраха остатъците от закуската, засипаха въглените с пясък и поеха надолу по склона. Тревата беше още влажна от росата, но утринното слънце вече пареше кожата. Докато вървяха, Тендай преподаде на Мартина първия урок по оцеляване в саваната. Той откъсна листо от алое и й показа как да изстиска сока му, който облекчава изгаряния и обриви, лекува рани и успокоява сърбеж.

Мартина обаче най-много се впечатли от слонското дърво. То лекуваше всичко! Тендай й обясни, че златистожълтите му плодове успокояват стомашни болки и съдържат четири пъти повече витамин С от портокалите. С листата му се превързват рани и могат да се облекчат ухапвания от насекоми, а кората му се използва срещу възпаления. И това не е всичко. Костилката на плода съдържа мазно вещество, което може да послужи като капки за нос или за уши. Това вещество може да се запали в черупката му и да се използва като естествена свещ. Зулусите дори вярват, че ако човек, болен от дребна шарка, стане преди изгрев-слънце и без да говори с никого, отиде при дървото и отхапе от кората му, ще се излекува.

Мартина се беше втренчила с удивление в природата наоколо. Усещането, че тук е нейното място, се засилваше с всеки изминал ден. Саваната сякаш влизаше в сърцето й. Мислеше за нея като за свещен език. Всяка песен на непозната птица, всеки полъх на вятъра, всяко ново растение и всяка среща с местните хора и с животните бяха за нея като нова дума. Всички те образуваха езика на саваната. Мартина се надяваше, че ако учи достатъчно усърдно, един ден ще говори този език толкова свободно, колкото и Тендай.

— Покажи ми още — припираше момичето и Тендай с удоволствие показваше още и още.

Научи я да познава многопластовата сярна гъба, която е много вкусна, когато се изпече, да прави фунии от листа, за да събира в тях роса и дъждовна вода. Показа й плачещата акация, или както я наричаха „дървото — тоалетна хартия“, защото има меки листа, които са ти под ръка, ако закъсаш далече от къщи.

Най-хубаво от всичко беше, че я научи как да си направи компас. Тендай избра една права пръчка, дълга около метър. Заби я в земята на голо място без трева или друга растителност, така че да хвърля отчетлива сянка.

— Увери се, че си забила пръчката добре и отбележи с пръст или с клонче мястото, където пада сянката — започна да обяснява той на Мартина. — Изчакай петнайсет минути. Когато сянката се премести, отбележи новото й място. Начертай права линия, която свързва двата белега, ето така. Това е твоята линия изток-запад. Ако сложиш левия си крак на първия знак, а десния — на втория, лицето ти ще гледа право на север. Има и по-точни начини за определяне на посоките, но за теб този е най-лесният.

Мартина би слушала Тендай цял ден, но знаеше, че той има много работа, затова му благодари и продължиха надолу по склона. Пътеката беше буренясала и на пътя им постоянно се изпречваха кактуси и големи камъни.

Мартина тъкмо се канеше да скочи от една скала върху мека купчина листа, но Тендай рязко я блъсна назад, толкова силно, че тя падна и си удари коляното. Ядоса се и тъкмо отвори уста да се развика, забеляза напрегнатото му лице.

В листата, напълно слети с техните кафяви, жълти и сивкави цветове, лежаха дузина планински пепелянки, още бебета.

Тендай я увери, че те са не по-малко отровни от майка им.

Мартина се разтрепери. За втори път през последните две седмици й спасяваха живота.

— Какво щеше да стане с мен, ако ме бяха ухапали?

Тендай се усмихна:

— Но не те ухапаха.

— Но какво щеше да стане, ако бяха?

Зулусът отказа да отговори.

— Която и змия да те ухапе, трябва да останеш спокойна и да не мърдаш. Опитай се да разбереш каква е змията и бавно тръгни да потърсиш помощ.

Оказа се, че урината е отлично антисептично средство и най-доброто, което можеш да използваш, ако наоколо няма вода, а кобра е плюла в очите ти. Мартина се опита да си представи как пишка в чашка или дори в ръката си, а след това си измива очите с това нещо.

Тя потръпна ужасено, като си спомни срещата с кобрата онази нощ.

Тендай забеляза изражението й и избухна в смях.

— Не се безпокой, малката. Обикновено змиите правят всичко възможно да избягват хората и хапят само ако са поставени натясно.

— Ами… — промърмори със съмнение Мартина.