Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (16)

16.

Мартина беше толкова развълнувана, че забрави за бракониерите и че е далеч от вкъщи. Навън небето започна да изсветлява. Дори да можеше да насочи Джеми към къщата — той все пак не е обучен кон — не можеше да му позволи да напусне тайната долина, щом съществуваше дори и малка опасност ловците да го хванат.

Мартина хвърли последен слисан поглед на рисунките с жирафи и хукна към изхода на пещерата. Хързулна се надолу по каменистите стъпала, което добави нов пласт мъх по дънките й. Тунелът й се видя по-дълъг и беше благодарна, когато стигна спокойната долина и чу приветствения зов на белия жираф. Мартина се втурна към Джеми, долепи лице до кадифената му козина и го прегърна. Остана така няколко минути. После изгаси фенерчето и затърси слепешком пътя към изхода. Качи се на един камък и погледна над ръба на скалния пролом. Гъстата корона на кривото дърво закриваше голяма част от гледката, но през една дупчица, голяма колкото марка за писмо, се виждаше къс от небето. То искреше в онзи син цвят, който предхожда зората. Мартина успя да види и предната част от ръждясалия форд на бракониерите. Пикапът беше празен.

Като видя колата, в главата й се роди една идея. Малко смахната, като повечето идеи, които й хрумваха напоследък, но ако планът й успее, щеше да е идеално разрешение на проблема. Щеше да накара бракониерите да я откарат до вкъщи.

Мартина изтича през тъмната поляна до Джеми. Вдигна се на пръсти, а той наведе глава, допря нежно муцуна на рамото й и изпръхтя тихичко.

— Пази се, красиви мой приятелю — каза тя и добави малко стеснително: — Обичам те!

Върна се до изхода на долината, покатери се предпазливо по острите камъни, които го охраняваха, и се запровира през хаоса от лепнещи лиани. Под злокобното дърво тя легна по корем и се заслуша. Чакаше. Две светли точки се мярнаха сред дърветата. Ловците се връщаха при колата.

За секунда краката й натежаха и тя се почувства безпомощно слаба като в нощта на пожара, но се застави да тръгне напред. Ако сега се поколебае, беше свършено. Освободи се от ластарите, хукна към пикапа и се метна отзад. Там имаше голяма мушама. Мартина се мушна под нея и й се догади от миризмата на развалено месо. Остана неподвижна. Едва дишаше.

По каменния път се чуха стъпки. Колата се разтресе, когато мъжете се качиха и захлопнаха вратите. Мълчаха. Въпреки опасното положение, Мартина се усмихна. Представи си ги — бесни от неуспеха, всеки обвинява другия за загубеното време и мъчителната нощ, прекарана сред пълзящи и летящи гадини.

Старият пикап изхърка и потегли. Мартина мислеше да изчака, докато бракониерите намалят скоростта, за да отворят някоя порта или да срежат оградата, и тогава да скочи. В случай че не се нарани при падането, щеше да се окаже на приемливо разстояние от къщи и можеше да се прибере пеша.

Междувременно реши хубавичко да огледа мъжете. Скрита под мушамата, тя се повдигна леко, докато погледът й се изравни с долната рамка на прашния прозорец на кабината на форда. Появиха се първите розовеещи проблясъци на утрото и Мартина веднага разбра защо й беше трудно да разпознае чертите на мъжете. Бяха облечени в сиви ризи с дълги ръкави, а на главите си носеха черни маски, като престъпниците по филмите. Виждаха се единствено ръцете им — едрите лапи на шофьора, стиснали волана, и косматите ръце на съучастника му, държащи пушка.

Мартина легна отново. Единият мъж беше черен, с татуировка на тигър на китката. Другият беше бял. Тези подробности не й говореха нищо. Не знаеше дори дали това са същите хора, които са застреляли Хенри Томас и двата жирафа. Всичко, което знаеше, е, че двама души с различен цвят на кожата са влезли в резервата, за да ловят животни.

В мозъка й светна лампичка. Ами ако ключът към загадката не са хората, а жирафите?

От думите на Тендай излизаше, че полицията и всички в Савубона винаги са приемали, че бракониерите ловуват обикновени жирафи, главно защото намерените мъртви жирафи са били обикновени. Пък и повечето хора смятаха, че белият жираф е само легенда. Ами ако всъщност са се опитвали да уловят белия жираф? Това променя всичко.

Мартина се разшава под вонящата мушама. Всичко си идваше на мястото. Бракониерите знаеха за съществуването на белия жираф и то часове, след като се е родил, значи имат свой човек в Савубона. Това означава, че или са приятели, или роднини на някой, който работи в резервата, или че самите те работят там. Мартина потръпна при тази мисъл. Знаеше, че Алекс се е сприятелил с дядо й година преди да го убият, и че работата като управител на резервата му е обещана, в случай че нещо се случи с Хенри Томас. Освен това Алекс я заплаши, уби кудуто за удоволствие, и беше дал да се разбере, че е наясно със съществуването на белия жираф и неговата стойност в пари.

Но може би той е твърде очевиден заподозрян. В любимата криминална програма на майка й злодеят никога не е куцащият побъркан пощальон, нито маниакът по оръжия или ексцентричната стара мома с брадавиците. Виновният бе винаги най-малко подозрителният човек — спретнатичък доктор, разумна домакиня или нов викарий^[1]…

Най-малко подозрителен в Савубона беше — и Мартина се почувства виновна, че дори си го помисли — Тендай. Той твърдеше, че по време на инцидента с дядо й е бил далеч на север при роднини. Ами ако въобще не е заминавал? Ако е бил тук през цялото време? Ако причината да не открие следите на бракониерите е, че всъщност не е искал да ги открие?

Не, не! Не е това. Мартина не искаше да повярва, че е възможно. Тя вярваше на Тендай с цялото си сърце.

Пикапът намали и Мартина се приготви да скочи. Ужасяваше се от мисълта какво ще се случи, ако шофьорът или въоръженият му приятел забележат отражението й в огледалото на колата.

Оказа се по-лесно, отколкото мислеше, най-вече защото ловците свърнаха, за да избегнат една стресната газела. Мартина се прекатури през каросерията. Приземи се в трева, която, освен че беше влажна от росата, бе осеяна с купчинки прясна слонска тор. Тя обаче изигра двойна роля — омекоти падането й и бързо я закри от човешки поглед. Разбира се, ефектът върху дънките й не беше така положителен. Докато установи, че левият й крак е само натъртен, а не счупен, от бракониерите остана заглъхващото бръмчене на джипа. Мартина се огледа дали няма животни, търсещи закуска. Не беше близо до къщата, както се надяваше, но видя бледото очертание на табелата при входа на резервата и знаеше, че е близо до пътя.

Небето аленееше от настъпващата зора, птичките се надпреварваха да обявяват раждането на още един прекрасен летен ден.

Мартина успя да изтича с накуцване през храсталака до портата на резервата и след по-малко от десет минути си беше вкъщи. В друг случай душата й щеше да се изпълни с великолепието на утрото, но сега мислеше единствено за опасността, която дебне Джеми, и за това колко близо бяха и двамата до клопката на ловците.

* * *

Два часа по-късно Мартина беше изкъпана и облечена с училищната униформа и се опитваше да натика дънките си на дъното на пералнята. Тъкмо си мислеше колко е хубаво да е сама вкъщи, когато чу рязко скърцане на спирачки в двора. Бързо излезе.

Очакваше да види баба си, която се връща от Западен Съмърсет, но вместо това пред очите й се разкри необичайна картина. От две полицейски коли се изсипваха униформени, но не това я впечатли толкова. В средата на моравата, вързани един за друг като лошите в каубойски филм, стояха бракониерите. Маските им бяха свалени и лицата им — пребледнели, но Мартина не можеше да ги сбърка.

Тендай, Алекс и баба й седяха на алеята и разгорещено разговаряха, но когато Мартина се приближи, се разделиха.

— Слава богу, че си добре, Мартина — каза Гуин Томас, като се втурна към нея.

Пътната й чанта и ключовете от колата останаха на моравата, където ги беше изпуснала.

— Тъкмо пристигнах и видях Савубона пълна с полицаи. Алекс успял съвсем сам да хване бракониерите, които ни тормозят вече две години!

— Алекс!? — избухна Мартина, преди да може да се овладее.

Баба й я погледна укорително.

— Да, Алекс — отговори тя. — Проявил е голяма смелост да простреля предните гуми на колата на бракониерите, докато напускали резервата, после потърсил помощ по радиото и е успял да повали единия от тях на земята, докато пристигне Тендай и му помогне да заловят другия.

— Не беше кой знае какво, мадам — намеси се управителят. — Нали затова ме наехте. Искаше ми се само да го бях направил по-рано.

Той постави ръка на рамото на зулуса и топло продължи:

— Нищо нямаше да направя без помощта на Тендай.

Мартина потърси погледа на Тендай, но той бързо отмести очи.

Баба й погледна часовника си.

— Най-добре ще е да те закараме на училище, Мартина — каза тя. — Ако се приготвиш бързо, аз ще те откарам.

Мартина, която през последните десет часа беше яздила бял жираф, беше избягала от двама мъже с пушки и беше видяла съдбата си, нарисувана на стената на пещера, се опитваше да се справи с неочаквания порой от събития. Момичето влезе ядосано в къщата, за да вземе кутията с обяда си и раницата. Алекс — герой! Ама че гнус. Може ли да е сгрешила за този трол с червеникаворуса коса?

Беше на прага на кухнята, когато чу тежки стъпки зад гърба си.

— Мартина — извика Алекс, — чакай!

Мартина се обърна навъсено, но обичайната за лицето на Алекс арогантност беше заменена от жарка пламенност.

— Мартина — обърна се той към нея, — дължа ти огромно извинение. През последната година толкова се вманиачих да хвана хората, които крадат животните на баба ти, че на моменти това замъглява преценката ми. Не знам какво ми стана оня ден. Непростимо е да те плаша така. Но се боях, че чужд за Савубона човек, някой, който не познава дивите животни, може да попречи на разследването ми. Мога да кажа само, че съжалявам. Ако мога да ти се реванширам по някакъв начин, кажи ми.

Той бръкна в джоба си и извади изключително красиво перо от земеродно рибарче.

— Предлагам мир.

Мартина го прие неохотно, но не отговори. Тя си спомни куршума, раздробил дървото над главата на Тендай, и блуждаещите очи на поваленото куду.

Алекс сви устни:

— Знам за какво мислиш. Кудуто, защо го застрелях. Повярвай ми, и мен ме заболя да го направя. Но тогава подозирах всички и това беше тест. Исках да видя как ще реагира Тендай. И той реагира като човек, когото го е грижа за животните. Всичко беше наред. Но в тази игра човек никога не знае. И най-верният може да се изкуши там, където са заложени много пари.

Мартина не беше убедена, но не посмя да каже нищо. Реши, че най-доброто решение занапред е да не вярва никому и да не казва нищо. След тазнощните приключения едно беше ясно — тя и Джеми бяха съвсем сами.