Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (14)

14.

Комбинацията от подозрителното поведение на Алекс и ужасните капани, които Тендай обезвреди в долината, притесни Мартина толкова, че вместо да чака белия жираф да я намери, както си беше обещала, тя реши да го открие сама.

За пръв път късметът беше на нейна страна. Осем дни след разходката с Тендай, в неделя, телефонът звънна и съобщиха на баба й, че нейна близка приятелка е приета спешно в болница.

Болницата се намираше в Западен Съмърсет, на два часа път с кола, така че Гуин Томас трябваше да отсъства през нощта. Тя искаше Мартина да я придружи, но Мартина я убеди, че ще е много по-добре, ако остане в Савубона.

— Не искам сутринта да съм уморена за училище.

— Права си, макар че съм изненадана да го чуя от теб — отговори баба й. — Но ще се тревожа, ако те оставя тук сама.

— Няма да съм сама — увери я Мартина. — Уориър и Шелби ще ми правят компания, а ако нещо ме изплаши, ще се обадя на Тендай. Освен това имам да довършвам едно домашно.

В два часа следобед тя помаха на баба си за довиждане и се усмихна с онази усмивка, за която си мислеше, че буди най-много доверие. Това веднага предизвика подозренията на Гуин Томас и преди да е изминал и половин час, Тендай се появи на вратата, за да наглежда Мартина. За щастие тя наистина имаше да довършва училищен проект и беше седнала на масата в дневната, заобиколена от книги, така че не й костваше много труд да убеди зулуса, че всичко е наред.

— Ще ти се обадя веднага, ако нещо се обърка — обеща тя.

Щом написа домашното, Мартина се качи в стаята си, спусна завесите, нагласи будилника да звъни и се пъхна в леглото. Предстоеше й дълга нощ и сега трябваше да поспи поне малко.

* * *

В един след полунощ Мартина прекрачи портата на резервата. Нервите й бяха опънати и веднага усети, че ще има неприятности. Сви се в гъстата трева и се огледа внимателно. Сред дърветата нещо просветваше. В този час на нощта това можеше да означава две неща. В по-добрия случай, Тендай или Алекс патрулират наоколо и ако я хванат и баба й разбере за малкото й бягство, животът й повече нямаше да има смисъл. По-лошият означаваше, че наоколо обикаля банда бракониери, може би същата, която е убила дядо й. И в двата случая неприятностите не й мърдат. Не можеше обаче да се върне вкъщи, без да я забележат, затова реши да използва тревата за прикритие и да се промъкне до гората. Щом стигна първите дървета, се мушна сред група храсти и се спотаи.

Чу гласове. Мъжете говореха тихо, но нощта беше спокойна и думите — ясни и отчетливи — се носеха над водата.

— Казвам ти, човече, дано това не е поредният ти лов на диви гъски — каза единият. — Ако не доставим онова нещо скоро, М… — името се изгуби във вятъра — ще се ядоса много и ще стане страшно. Той не обича да го карат да чака.

— Някога да съм те подвеждал? — обади се втори глас. — Ще намеря гадното животно, ако ще да е последното нещо, което правя.

Гласовете се приближиха и единият мъж се подаде иззад дърветата. Отиде до водата, клекна и заразглежда калта на светлината на фенерчето си.

— Еврика! — тържествуващо каза той.

Друг човек излезе от сенките. Мартина се опита да го разгледа, но въпреки пълнолунието беше твърде далеч, за да види нещо повече от неясен силует.

— Какво откри?

— Следи от жираф — отговори първият мъж и се изправи. — Сега от нас се иска само да го намерим.

Прошумоляха листа и Мартина рязко се обърна. Беше Джеми. Жирафът безшумно се бе приближил и сега се извисяваше над нея, очертан на синьо-черното небе като разпръскващ сияние бял великан. Очите му бяха вперени в двамата мъже.

— Джеми — прошепна Мартина, — трябва да тръгваш. Бягай! Изчезвай!

Жирафът не помръдна.

— Джеми — изсъска Мартина по-силно. — Бягай!

Белият жираф като че я виждаше за пръв път. Ясните му черни очи се местеха от нея към мъжете и обратно. Трепереше. Цялото му тяло излъчваше готовност за бягство, но нещо го спираше.

Забравила напълно за собствената си безопасност, Мартина изскочи от укритието си.

— Тръгвай, Джеми — молеше го тя и го удряше с юмрук. — Трябва да бягаш!

Белият жираф я побутна с муцуната си. Тогава Мартина се сети. Той искаше да тръгне с него.

— Ето го! — извика единият от мъжете и Мартина застина от ужас. Зад нея се чуха крясъци и рев на запален двигател. Нямаше път за бягство. След минути щяха да ги хванат. Освен ако…

— Джеми! — изкрещя Мартина и се затича към най-близкото дърво, на което можеше да се покатери. За няколко мига, които й се сториха вечност, Джеми сякаш нямаше намерение да я последва, но внезапно я послуша. Мартина се покатери на най-високия клон, който успя да достигне. Нямаше време за мислене. По-точно нямаше време да се замисли, че никога не е яздила каквото и да е животно, дори шотландско пони. Просто се метна на гърба на Джеми и сграбчи късата му грива.

В първия миг белият жираф изпадна в паника и едва не хвърли Мартина на земята. Чувството за самосъхранение обаче не й позволи да падне. Преди да осъзнае, че е на три метра над земята, те вече се носеха в нощта. Мартина се наведе напред, както беше виждала да правят жокеите в Англия, стисна колене и се опита да не гледа надолу.

Полетяха сред тъмните дървета с невероятна скорост. Жирафът галопираше с огромни ритмични скокове и за Мартина беше загадка как успява да избегне сблъсъка с надвисналите клони или да не оплете копитата си в корените.

След малко тя с изненада установи колко лесно е да го язди. Гърбът на Джеми беше широк и удобен, а козината му — като коприна. Скоро препускането върху жираф на лунна светлина й изглеждаше най-естественото нещо на света.

Човешките гласове зад тях утихнаха. Мартина чуваше единствено вятъра в ушите си и пронизителните крясъци на нощните птици. Постепенно дърветата оредяха и се появиха широки поляни. Тя различаваше сенките на животните в резервата и вдишваше сладкия нощен аромат на саваната. Зебри вдигаха глави и премигваха, когато минаваха край тях, едно маймунче изви светещи очи и ги загледа, а двойка лъвици ги последваха с гладни очи, после се отказаха и легнаха в тревата в очакване на по-лесна плячка.

След около четвърт час стигнаха склоновете на възвишението, което се приемаше за северна граница на Савубона. Джеми забави крачка. Шията му беше мокра от пот, дишаше тежко — като състезателен кон на финал. Изглежда търсеше нещо.

Мартина беше толкова развълнувана от язденето на истински жираф, че първоначално не обърна внимание на околността. Беше много необичайно да гледа света от такава височина.

Най-накрая се огледа и видя, че бяха на камениста просека в подножието на голяма гранитна скала. Мястото навяваше самота и опустошение. Въпреки че нощите в Африка обикновено оживяваха от крясъците на жаби и всякакви нощни създания, това място сякаш бе лишено от живот. Тук дори бе някак по-студено. Наоколо не растеше нищо, освен едно самотно изкривено дърво, пуснало корени в скалата и обвито в сплъстен мъх и паразитни лиани. Изглеждаше уродливо, беше спряло да расте, без съмнение заради бурните ветрове, които вилнееха из планината. Прилича на зловещ часовой сред тези камъни, помисли си Мартина. Не разбра защо белият жираф я доведе тук, но той изглеждаше много неспокоен. Тя също започна да се тревожи.

Чу се бумтенето на мотор. Нещо идваше право към тях. Лъч на фенер прошари по скалата над главите им.

— Джеми — извика Мартина, — какво правиш? Трябва да се махаме.

Под себе си Мартина усети как задницата на жирафа се стегна, сякаш се подготвя за могъщ скок. Обви ръце около шията му и се притисна към него с всичка сила. До този момент бе твърде заета с чудото да язди жираф, за да се попита накъде я води Джеми или какво ще се случи, когато стигнат там. Сега реалността се върна. Ужасяваше се от мисълта какво може да стане с нея, ако падне на земята, и как ще успее да допълзи до вкъщи и да обясни на баба си защо е ранена. Естествено, ако преди това не бъде изядена, нахапана, стъпкана и намушкана от животни или застреляна от бракониери. Само че сега няма време да мисли за тия неща.

Внезапно Джеми направи шест зашеметяващо бързи крачки и после — огромен скок. В мига преди джипът да връхлети в просеката, а светът да потъне в мрак, Мартина разбра защо Тендай никога не е успял да проследи стъпките му. Белият жираф просто се разтвори във въздуха.