Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (23)

23.

Мартина се изправи сама, като се направи, че не забелязва подадената от Бен ръка.

— Можеше да си малко по-внимателен! — сряза го тя.

— Извинявай — отговори Бен, като едва се сдържаше да не се разсмее. — Но те познах едва след като те съборих. Така или иначе, ти си в нарушение, нали знаеш?

— А ти? — обвини го Мартина. — Ти не си ли също в нарушение?

— Баща ми е моряк. — Бен посочи единия от сивите кораби. — Това там е неговият кораб „Аврора“. Имам разрешение да влизам тук, а ти нямаш.

Мартина въздъхна. Май нямаше друг избор, освен да разкаже на Бен за Джеми и да се надява, че той няма да се опита да я спре.

Тя му обясни възможно най-кратко и ясно как бе предала белия жираф, разказа му за ловците и за предсказанието на Грейс, а също и за баба си, която я чака в колата под пинията. Накрая призна колко много обича Джеми и колко отчаяно иска да го спаси.

— Моля те, Бен — каза тя, — моля те, кажи, че няма да ме спреш!

Лицето на Бен беше сериозно.

— От години баща ми подозира, че корабът се използва за незаконно извеждане на редки животни от страната, но не искаше да уведоми властите, преди да има доказателства. Ако жирафът е на борда, ще можем да се доберем до него, но трябва да побързаме. „Аврора“ трябва да отплава след трийсет минути.

Преди още Мартина да успее да възприеме този нов Бен, който говореше, усмихваше се и по нищо не приличаше на затворения особняк от училище, момчето вече крачеше уверено през товарната зона на пристанището, обърна се и й махна с ръка да го последва.

Бен носеше скъсани дънки, тежки обувки и черна тениска без ръкави, ръцете му, макар и слаби, бяха жилави и силни. Мартина хукна след него.

— Какво мислиш, че правиш? — попита тя задъхано. — Наистина ли смяташ, че ей така ще се качим на кораба и ще си тръгнем с жираф?

— Ние не. Ти ще го направиш — усмихна се Бен. — Вярвай ми. Понякога най-добрият начин е най-очевидният.

И сякаш, за да докаже правотата му, в този момент на кея настана пълна суматоха. Един контейнер се отвори, докато го товареха на палубата. Старинна маса и няколко много изискани стола се изсипаха на калния зеленикав пристан. Мъжете се развикаха, ругаеха и размахваха юмруци, а две кучета пазачи започнаха бясно да лаят и да се дърпат на веригите си. Бен не им обърна никакво внимание. Качи се спокойно по корабния трап, прекоси палубата и се шмугна в една ниска врата. Мартина го следваше по петите.

Под палубата на кораба се криеше плетеница от каюти и коридори. Двете деца тръгнаха бързо из безкрайния металносив лабиринт от коридори, после се спуснаха по две спирални стълби. Стъпките им кънтяха по металните стъпала като църковни камбани. Накрая стигнаха до някакъв склад, където смугъл мъж се беше навел над един компютър. Когато Бен влезе, мъжът се изправи бързо и изрече нещо на чужд език.

Бен му се усмихна слънчево и каза учтиво:

— Капитан Холуей ви вика горе на палубата. Не знам защо, но изглежда е спешно.

Мъжът го изгледа подозрително и се присегна към радиото.

— Мисля, че наистина е спешно — каза отново Бен.

Мърморейки, човекът грабна някакви документи и изчезна по коридора. Бен изчака мъжът да се скрие и се втурна в помещението.

— Мартина, насам!

Момчето заключи вратата и отвори някакъв шкаф. В него висяха стотици ключове, закачени на кукички. Бен методично започна да ги оглежда, като ги сваляше и ги слагаше на земята. Мартина погледна часовника си. Беше ранен следобед. Корабът щеше да отплава след двайсет минути. Не искаше да си представи какво ще стане, ако дотогава не успеят да намерят Джеми.

На вратата се почука. Бен постави пръст на устните си. Чукането стана блъскане. Мартина загуби ума и дума, но Бен остана спокоен. Той продължи да оглежда всеки ключ, сякаш имаше на разположение часове и сякаш изобщо не го интересуваше, че участва в опасно спасяване на животно и че някакъв вбесен моряк блъска по вратата с пожарогасител. Блъскането спря. Чуха се стъпки, които се отдалечаваха.

— Моля те, побързай! — паникьосано зашепна Мартина.

— Намерих го — каза победоносно Бен и вдигна ръка с връзка ключове. — Но няма много време.

Момчето отключи вратата и двамата се изстреляха през коридора надолу по две тесни вити стълби. Насреща им се зададоха двама техници, омазани с мазут, но в последния момент децата успяха да се напъхат в един празен шкаф.

Според Мартина вече се намираха почти на дъното на кораба. Въздухът тежеше от изпарения, подът под краката им се разтресе и се чу ниският стържещ рев на включени корабни двигатели.

— Мислиш ли, че ще успеем? — прошепна Мартина.

Бен не отговори. Бяха стигнали до място, където се пресичаха няколко коридора и той се опитваше да реши накъде да тръгнат.

— Охо, охо! — изгърмя един глас. — Я да видим кой е тук!

От мрака се появи загорял от слънцето мъж с безупречно подстригана сива коса. Крачеше към тях със свирепо изражение на лицето.

— Добър ден, сър! — извика весело Бен.

Изражението на човека се промени.

— За бога, Бен — каза той. — Не видях, че си ти.

Мъжът погледна Мартина и се намръщи.

— Знаеш, че вие двамата не бива да сте тук. Това е забранена зона, освен това отплаваме след петнадесет минути.

— Много съжалявам, сър. Показвах кораба на приятелката си Мартина и съм загубил представа за времето. А трябва да си призная, че май се загубихме.

— Това не е в твой стил, Бен — подсмихна се мъжът. — Ти познаваш този кораб почти толкова добре, колкото и баща ти. Ако тръгнеш по този коридор към трюмовете, ще стигнеш до асансьора, който се изкачва на палубата. Побързайте. Не искате да се окажете в Дубай, нали?

Бен му благодари, после децата отново хукнаха по коридора. Скоро стигнаха до голяма стоманена врата. Знак с червени букви предупреждаваше екипажа, че влизането е забранено и че корабните власти не носят отговорност за наранявания, психични травми или смърт, причинени от ухапване, ритане или отравяне от животните, затворени вътре.

Бен пъхна ключовете в ръцете на Мартина.

— Аз съм дотук. Баща ми ще загуби работата си, ако ме хванат. Когато излезеш, вземи асансьора до трето ниво — това е палубата, и слез по трапа. Щом стигнеш кея, погледни наляво. Ще видиш пътека, която води нагоре по хълма до ограда с врата в нея. Аз ще имам грижата вратата да е отключена.

Мартина се поколеба. Имаше още нещо.

— Ще можеш ли да се свържеш с баба ми и да й кажеш какво става?

Бен кимна.

— Обещавам. Успех! Сега ти си наред.

* * *

Мартина откри правилния ключ едва на петия опит. През цялото време корабът скърцаше, бумтеше и стенеше като ранен звяр. Най-накрая ключалката щракна. Момичето отвори тежката стоманена врата като я натисна с цялата си тежест и за първи път през този ден усети лека надежда. На влизане един пирон закачи ръкава на тениската й и направи малка дупка. Тя се освободи, почти без да обърне внимание на случилото се.

Вратата се затвори с трясък зад гърба й. Заля я вълна от миризма на мазут, животни, изпражнения и морска вода. Доповръща й се от тази смрад. Намираше се в тесен отсек за товари, осветен от примигващи неонови лампи. Множество сандъци и клетки, повечето покрити с брезент, бяха наредени в редици. Мартина се втурна към тях. Имаше стъклени аквариуми с навити на кълбо змии, кафези, натъпкани с оклюмали папагали, и клетки, пълни със скимтящи маймунки. Имаше и сандъци с животински кожи, рога от антилопи, жито и алкохол, а също и куп унили овце, които трепереха в един контейнер, очевидно твърде малък за тях. Последен в редицата седеше мъжки павиан. Когато Мартина вдигна капака, той се метна върху решетките на клетката, с оголени жълти зъби, и я изплаши до смърт.

Нямаше и помен от жираф.

Мартина никога не се бе чувствала по-безпомощна. Сърцето я болеше за всички тези създания. Бяха затворени тук, сякаш нямаха чувства и нужди, сякаш не усещаха жажда, глад или болка. Но момичето знаеше, че в момента не може да ги спаси. Вероятността да намери Джеми също намаляваше стремглаво.

Мартина се опита да мисли логично. Не видя етикети върху контейнерите, но това не означаваше, че не са белязани по някакъв начин. Трябва да има система за разпознаването им. Тя огледа сандъците край себе си. На всеки от тях имаше номер, надраскан на долната дясна страна на капака. Внезапна болка в рамото й напомни за пирона, който скъса фланелката й. Погледна драскотината и изведнъж й проблесна — на пирона май висеше някакъв тефтер. Ами ако в него има списъци? Тя хукна към вратата и миг по-късно го намери: №144, жираф, пътека С.

Мартина откри бързо контейнер №144. Ако разсъждаваше по-спокойно, вероятно щеше да го види по-рано. Беше боядисан в черно, по-висок и по-широк от останалите. Втурна се към него и бързо дръпна брезента.

На пода лежеше Джеми — краката му се простираха встрани под неестествен ъгъл. По сребристата му козина имаше рани и засъхнала кръв. Изглеждаше мъртъв.

— Джеми! — изплака Мартина. — О, Джеми. Какво ти сторих?

Джеми вдигна глава при звука на гласа й. Очите му бяха угаснали и празни.

Мартина се отпусна на колене до клетката.

— Джеми, моля те, не умирай! Обичам те!

Белият жираф отново се отпусна тежко, клепачите му се притвориха. Едва дишаше. Мартина разви болтовете на вратата на клетката и коленичи до жирафа. Започна да гали муцуната и шията му и почувства познатата тръпка от допира до животното.

— Моля те, Джеми, събуди се. Моля те!

Джеми не помръдна.

Мартина затвори очи и постави ръцете си на мястото, където се намираше сърцето му. В съзнанието й нахлуха спомени от времето, което двамата бяха прекарали заедно. Вечерта, когато го видя за пръв път — насред бурята, блестящ като сняг на фона на нощното небе, мигът, когато той постави главата си на рамото й, как лежи на гърба му високо горе на хълма, вперила поглед в Млечния път, разходките им сред хипопотами, слонове и лъвове в Савубона…

През това време ръцете й ставаха все по-горещи и по-горещи и през тях сякаш потече поток от чиста обич.

Тялото на Джеми потръпна силно. От гърдите му се откъсна тежка въздишка, сякаш се опитваше да задържи живота, който изтичаше от него. Очите му се отвориха. В тях се появи светлина и в този миг Мартина разбра, че той още я обича и й вярва.

Момичето притисна лице в кадифеното му тяло и го целуна. Изправи се. С треперещи пръсти зарови из торбичката за едно от онези шишенца, които Грейс й даде. „Против кървене и за притъпяване на всяка болка“ — чу гласа й Мартина. Мислеше си, че никога няма да й се наложи да го използва. Имаше доста обезпокоителен цвят, а миризмата му я караше да повръща. Но точно в този момент нямаше избор. Знаеше, че има силата да лекува, но още не бе сигурна докъде се простира дарбата й. От случилото се с кудуто остана с впечатление, че в определени ситуации й е необходима и помощта на традиционната медицина. Мартина нямаше представа колко е пострадал Джеми и дали изобщо може да ходи, но знаеше, че единственият начин да се измъкнат от тук е той да може да галопира. Махна корковата тапа от шишенцето, стисна носа си с една ръка, а с другата започна да втрива сместа в раните на жирафа. При досега с тях лекарството шупна.

Корабът се наклони и това й напомни, че трябва да побърза. Вдигна часовника си към светлината. До отплаването оставаха шест минути.

Мартина се паникьоса. Нямаха време! Лекарството щеше да действа по пътя. Тя погали белия жираф.

— Джеми — подкани го нежно. — Трябва да вървим.

Сякаш мина цяла вечност, докато най-после жирафът с мъка се изправи на крака. Мартина тръгна към изхода и въздъхна с облекчение, когато Джеми я последва, въпреки че леко залиташе.

Бяха почти до вратата, когато нещо в златисто и черно проблесна и привлече погледа й. Малки леопардчета! Беше почти сигурна, че и те бяха откраднати от Савубона. Биха могли да бъдат дори и малките, чиито следи Тендай й показа на склона. Но откъдето и да са, няма начин да им помогне сега! Те лежаха скупчени в ъгъла на клетката си — очевидно упоени.

Мартина им хвърли последен поглед, изпълнен с мъка, и поведе Джеми през стоманената врата към товарния асансьор, който беше поне три пъти по-голям от обикновен асансьор, но въпреки това жирафът трябваше да наведе шия, за да влезе. Той изпръхтя неспокойно. Мартина натисна копчето за трето ниво и поеха нагоре. В този момент момичето си даде сметка, че не е мислила какво ще прави, след като го изведе. Какво ще прави сама, с един бял жираф, който тича подивял от страх из пристанището, без съмнение преследван от въоръжени мъже… Перспективата не изглеждаше светла. Трябваше да го яхне.

Джеми трепереше в тесния дрънчащ асансьор, но застана мирно, когато Мартина му показа, че ще се опита да го яхне. Използва парапета, за да стъпи и се постара да не докосва раните по врата и раменете му. Мартина се метна на гърба на жирафа точно в мига, когато асансьорът се разтресе и спря. Разполагаха с не повече от минута. Вратите се отвориха.

Пред тях стоеше Алекс дьо Прийс и говореше по мобилния си телефон.

— В края на краищата се оказа по-лесно, отколкото мислехме — казваше той. — Все едно да вземеш бонбон от малко дете…

В същия миг Алекс дьо Прийс видя Мартина и Джеми. Лицето му почервеня, той изпусна телефона и се завъртя.

— Вдигайте трапа! — изрева той. — Спрете ги!!!

— Тичай, Джеми — извика Мартина, но белият жираф не просто затича, а направо полетя. Прекоси палубата и докато минаваше покрай Алекс, го изрита косо с копито. Мъжът се строполи като пребит тюлен. Чу се силен стържещ звук и трапът започна да се вдига. На пристана хора крещяха, сочеха ги и тичаха във всички посоки. Корабът потегли. Сърцето на Мартина щеше да изхвръкне от гърдите й, но Джеми не се поколеба. Той се засили към издигащия се трап и литна. Мартина погледна надолу. Под тях беше само океанът.