Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (21)

21.

Резедавата къща изглеждаше точно както я помнеше Мартина. Олющената реклама на кока-кола се подпираше на едната стена, моравата беше добре окосена и пиленцата все така с надежда почукваха с човчици по верандата под лъчите на слънцето. Беше средата на април и на Мартина й беше трудно да повярва, че са изминали само три месеца, откакто слезе от самолета на летището в Кейптаун. Струваше й се, че е изминала цяла вечност. Помнеше думите на Грейс, изречени през онзи първи ден: „Дарбата може да бъде благословия, но и проклятие. Мисли внимателно, когато взимаш решения“. Стомахът й отново се сви. Решенията й можеха да струват живота на Джеми.

На входната врата изникна едно момченце.

— Искам да говоря с онази луда старица — викна Гуин Томас. — Вкъщи ли е?

— Ти кого наричаш луда? — рече Грейс, като се подаде зад момчето. Мартина не повярва на очите си. Грейс беше станала още по-дебела отпреди. — Има само една смахната стара жена тук и това е Гуин Томас.

Грейс протегна могъщата си ръка и погали косата на Мартина, без да издава, че съвсем наскоро се бяха виждали.

— Детето има нужда от много и то добра храна. С какво я храниш?

— Не сме дошли, да ни обиждаш — сопна се бабата на Мартина. — Имаме нужда от помощта ти.

— Аха — рече Грейс и сложи ръце на хълбоците си. — Слушам ви.

— Чуй ме, Грейс. Знам, че имахме разногласия напоследък — започна Гуин Томас. — Не те виня, ако не искаш да говориш с мен. Но ако някога те е било грижа за мен, ще помогнеш на Мартина. Тя загуби нещо, което обича, и ти си единственият човек на света, който може да й помогне да си го върне.

Грейс се усмихна, като откри голяма част от розовите си венци и съвсем малко зъби.

— Стара жено — каза тя, — защо просто не го рече така?

Без да се церемони, Грейс се обърна и влезе в къщата. Мартина и баба й последваха шумоленето на роклята й — смела комбинация от индигово синьо, златистожълто и цвят на прегорял пчелен мед, с ярки африкански щампи върху тях. Тя ги въведе в дневната, която ухаеше на току-що нацепени дърва, качамак и домашно огнище. Старият календар с острова си стоеше на стената, а на земята се изтягаше същата плетена постелка. Красива ваза, пълна с паунови пера, седеше на масата от тиково дърво.

Грейс влезе в кухнята и се появи с две димящи чинии с качамак с извара, канела и тръстикова захар. На Мартина й се гадеше и нямаше апетит, но Грейс потуши протестите й с категоричното:

— Цялата си кожа и кости!

По-късно Мартина беше доволна, че я послуша. Яденето беше превъзходно. То се изля във вените й като разтопена лава, стопли тялото й и проясни ума й. Когато се нахрани, Мартина разказа на Грейс какво се е случило с Джеми и описа с най-големи подробности гонитбата на бракониерите.

— Един въпрос, дете — каза Грейс, когато тя свърши. — Видя ли лицето на някой от тия ловци?

Мартина смутено погледна баба си.

— Говори — подкани я Гуин Томас.

— Ами, всъщност не видях ничие лице, но смятам, че някой от Савубона може да е замесен. Мисля, че може да е… — Мартина се поколеба. Не искаше пак да ядосва баба си. — Може да е Алекс — добави накрая.

— Не! — извика баба й. — Дядо ти би му поверил дори живота си. Не искам да говориш…

— Достатъчно! — прекъсна я Грейс — Детето каза. Сега трябва да се вслушаме в отговорите.

Грейс стана от стола и дръпна пердетата. Драсна клечка кибрит, запали свещта и я постави на масата. После седна със сумтене на плетеното килимче — широкото й лице и очите й тайнствено проблясваха. Извади от пазвата си кожена торбичка и я изсипа на пода. По земята се посипаха дребни кости, парче от игла на бодливо свинче, перо от токачка и два слонски косъма. Грейс затвори очи и започна да припява.

Няколко минути нищо не се случи, но след това от гърдите й се чу ниско, ритмично потропване, като звук на далечен тъпан. Пред изумените очи на Мартина се изви тънка спирала от синкав дим, идваща от предметите на пода. Димът се разстла и в него започнаха да просветват неясни образи, които се движеха твърде бързо, за да може да ги различи. Имаше планини и хора, облечени в лъвски кожи и шапки, големи стада животни и кървави битки. Стори й се, че видя жираф, но той изчезна, преди да е сигурна в това.

Очите на Грейс сякаш побеляха.

— Вода — простена тя. — Виждам синя, синя вода и лодки, които отиват към хоризонта. Мъжете заминават надалеч. Жадни са за силата. Белият жираф е там, но не за дълго. Виждам много болка, много болка, много болка…

— Спри! — извика Гуин Томас.

Димът изчезна. Очите на Грейс възвърнаха нормалния си поглед. Тя трепереше. Погледна Мартина.

— Върви, дете. Скоро ще е твърде късно.

— Но къде? — извика Мартина. — Къде са го отвели?

— Лодки, които отиват към хоризонта, може да означава само едно — доковете на Кейптаун — прекъсна я баба й. — Бързо, Мартина. Искат да го отведат извън страната.