Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (19)

19.

Три дни по-късно, след мача по нетбол^[1], Мартина вървеше през игрището. Мислеше за срещата с Грейс, когато чу силни гласове откъм клисурата на Черния кон. Отначало помисли, че някой е в беда. Клисурата на Черния кон беше дълбок пролом, през който минаваше бърза река. Намираше се точно зад оградата на училището. Мястото беше толкова опасно, че само влизането сред тъмните борове непосредствено до училищния двор, осигуряваше наказание от десет дни оставане след часовете. Но Мартина дори за миг не се поколеба. Прехвърли се през оградата и хукна между дърветата. Когато беше достатъчно далеч от учителските погледи, спря и се ослуша.

Веднага позна гласовете на петимата от бандата. Май се разправяха с някого.

— Мислиш се за много умен, нали? Наистина ли смяташ, че можеш да ни направиш за смях и да ти се размине?

— Кажи ни истината или отиваш да поплуваш. Твоят извратен дребен мозък измисли как да ни унижите в Ботаническата градина, нали? Отговаряй! И не се преструвай на ням! Учителите може и да ти се вържат, но ние не.

Не последва отговор.

— Той само хаби въздуха — каза Скот. — Погледнете го! Ти си джудже, Буда, виж се! Виждал съм пилета с повече мускули по костите от теб.

— Казвал ли ти е някой, че си смахнат? Ти си откачалка!

— Приличаш на някое от онези тъжно гледащи кучета в приюта — присмя се Люк. — Я кажи: „Аз съм помияр, Люк“. Какво си ти? Мелез? Казвай: „Аз съм помияр…“.

До този момент Мартина стоеше скрита зад една скала. Беше твърде изплашена, за да се намеси, но при тези думи споменът за разказа на Тендай нахлу в съзнанието й като огън. С яростен вик тя изскочи иззад скалата. Люк и Скот държаха Бен и го тласкаха към ръба на пролома. Луси се смееше пискливо, а Питър седеше на земята и изглеждаше леко позеленял.

— Какво си ти…? — тъкмо казваше Люк на Бен.

Той видя Мартина, едва когато тя застана точно пред него, и започна да заеква:

— М-мартина! Какво по…?

— Ще ти кажа кой е Бен — чу се да казва Мартина. — Той е мой приятел, ето кой е! Той е момчето, което те бие с петдесет метра в училищния шампионат на сто метра, Люк! Той е момчето, чиито домашни продължаваш да преписваш, Луси, защото си твърде тъпа, за да си ги пишеш сама! Колкото до родителите му… Е, той поне има баща, Скот. Ти кога за последен път видя твоя?

Думите на Мартина бяха последвани от изненадано мълчание. Реката на Черния кон бучеше в ниското.

— Моят б-баща… — запелтечи Скот. — О, я стига! Не е смешно. Хайде, Люк, Луси, Питър. Оставете тези загубеняци да се радват на жалкото си приятелство.

Той пусна ръката на Бен толкова рязко, че момчето се олюля на ръба на клисурата, преди да се окопити и да се отдръпне.

— Не съм свършил с теб! — изрева Скот.

— Остави го, Скот! — сопна му се Питър. — Достатъчно!

Бандата си тръгна с гръм и трясък. Още известно време се чуваха ядосани гласове, ругатни и шум от ритане на шишарки. Мартина и Бен останаха сами. Изведнъж Мартина се почувства неудобно.

— Добре ли си? — попита тя колебливо.

За първи път забеляза, че Бен е доста хубав. Очите му имаха цвят на топаз, също като на лъв, косата му беше блестяща и черна, а зъбите му бяха равни и бели. Гласът му беше топъл и произнасяше всяка дума поотделно, като говорител по телевизията.

— Благодаря ти за помощта — каза той, — но предпочитам сам да водя битките си.

* * *

Няколко дни след случката в клисурата на Черния кон Мартина започна да се притеснява. Беше убедена, че бандата „Петте звезди“ ще й отмъсти по някакъв начин. Но вместо това, те се залепиха за нея и не я оставяха на мира. Изглежда беше спечелила уважението им, като им се опълчи. Луси ван Хеерден й поднесе кутия домашно изпечени млечни сухари в знак на извинение, а останалите не спираха да й се подмазват.

Отначало Мартина се държеше студено — още им беше ядосана за всичко, което направиха при клисурата и в Ботаническата градина. Но и петимата от бандата все й повтаряха, че всичко е било само игра и са прекалили, и че сега много съжаляват. Постепенно Мартина им повярва. Не че искаше да станат близки приятели, но когато Шерилин й предложи парче морковен пай и поиска да седят на един чин, Мартина се съгласи, а когато Ксоуза я разпитваше за живота в Савубона, тя с удоволствие му разказваше. Помнеше думите на Грейс: Ще намериш приятеля, когото търсиш, там, където най-малко очакваш. Може би Грейс беше права.

Разбира се, Бен си беше пак Бен и все си стоеше сам. Откакто Мартина се намеси при клисурата, той промени пътеките и местата си, където ходеше, сякаш я отбягваше. Луси и на него даде кутия сухари за извинение, но той ги раздаде на някакви бездомни деца. После пак започна да сяда по турски под далечните дървета. Понякога Мартина си мислеше, че той медитира.

Сега, като знаеше, че не е ням — всъщност имаше прекрасен глас и беше много умен — тя дълго се чуди защо той не говори с никого в училището. Накрая реши, че просто не иска. Може би училището и хората в него не го интересуват. Може би идва тук, само защото така трябва. Може би е най-щастлив сред природата, като Тендай. Но тъкмо когато Мартина реши да разбули загадката на Бен веднъж завинаги, се случиха две неща, които погълнаха вниманието й.

Първо започна да й се струва, че някой бърника в гардеробчето й. Всичко си беше на мястото и промените, ако изобщо имаше промени, бяха едва забележими — подгънати крайчета на тетрадки, сякаш някой ги е разлиствал, някои вещи бяха сложени различно… А после изчезна една малка рисунка, на която беше Джеми. Мартина толкова дълго я търси, че дори закъсня за час.

— А, Мартина — каза госпожица Фокнър, когато най-накрая момичето влетя в стаята, — много мило, че реши да дойдеш.

Мартина измънка някакво извинение, но учителката я прекъсна:

— Тъкмо обсъждахме африканския фолклор. Луси питаше за жирафите.

— За жирафите? — възкликна Мартина.

— Да, онези същества с дълги шии — отговори с усмивка госпожица Фокнър. — Проблем ли има? Мислех, че ти си експерт в класа, тъй като живееш в резерват.

Мартина се канеше да каже, че не знае нищо за жирафите, но нещо я спря. Рядко имаше възможност да говори на любимата си тема. Освен това си помисли, че би могла да се позабавлява.

— Не съм експерт — отвърна тя. — Но мога да разкажа каквото знам.

Леко изчервена от притеснение, Мартина разказа на класа, че древните хора смятали жирафите за най-невинните, любвеобилни и свенливи създания сред всички диви животни, но все пак те били достатъчно смели, за да се бият дори с дракони. Племето венда ги наричало тхутлва — „издигащи се над дърветата“, други племена виждали жираф сред звездите на съзвездието Южен кръст. Каза им също и няколко факта: жирафите могат да тичат със скорост от около 56 километра в час и им трябват десет години, за да израснат напълно — 5,20 м за женските и 5,80 м за мъжките.

Госпожица Фокнър беше слисана.

— Ако се потрудиш над учебните предмети само с половината старание, с което изучаваш животните, оценките ти рязко ще се повишат — отбеляза тя с лека ирония.

— Госпожице Фокнър — попита Шерилин, — някой някога яздил ли е жираф?

— Не, Шерилин, никой. Не знам защо е така. Може би не са толкова умни като конете. И със сигурност не са удобни като тях.

Мартина замълча, но си помисли: само да знаеха! Само да можеха да ме видят на гърба на Джеми, как препускаме из равнините на Савубона на лунна светлина!

— А може би защото са много глупави — добави Луси и хвърли лукав поглед към Мартина. — Мисля, че са напълно безполезни. Не ловуват, не строят гнезда, не плетат мрежи… Само се разхождат насам-натам и изглеждат красиви.

В миг Мартина пламна.

— Полезни са, разбира се! — изстреля тя към Луси. — Те са стражата на другите животни. Умни са, имат отлично зрение и слух и предупреждават останалите, ако приближава хищник. Слухът им е толкова чувствителен, че могат да чуят подсвирване, което само кучетата чуват.

В мига, в който думите излязоха от устата й, тя съжали, че ги е изрекла, но вече беше късно.

— Ти пък откъде знаеш? — предизвика я Люк. — Имам предвид подсвирването.

— Просто знам! — отговори Мартина, изгаряща от желание да сменят темата. — Четох го в една книга.

На последния чин Ксоуза спря да играе на видеоиграта си и се изправи:

— Госпожице Фокнър, ако Мартина знае толкова много за жирафите, защо не ни казва за белия жираф, който живеел в Савубона?

— Онзи от легендата? — попита госпожица Фокнър. — Вярно ли е, Мартина? Не мислех, че има истина в нея. Искаш да кажеш, че наистина има бял жираф?

Мартина почервеня:

— Бели жирафи не съществуват. Всеки го знае.

— Е, да си представим, че съществува бял жираф — продължи госпожица Фокнър. — Би ли го нарисувала на дъската? Използвай въображението си.

* * *

Мартина вървеше към басейна за часа по плуване, изпълнена с тревога и вина. Лошото предчувствие, което я обхвана, когато изпусна репликата за свирката, се върна с двойна сила. Опита се да се утеши с мисълта, че са я чули само група хлапета, за които най-важното са гелът за коса и попмузиката, и госпожица Фокнър, която е вегетарианка, и те едва ли ще да тръгнат на лов за бял жираф. Но коремът й беше свит на топка…

В петъчния следобед училището беше полупразно. Мартина отвори вратата на шкафчето си и присви очи. Май някой пак е ровил из нещата й. С крайчето на окото си видя колата на Гуин Томас да спира на паркинга. Мартина взе раницата си и празната кутия за обяд от горния рафт. Знаеше, че кара баба си да я чака, но продължи да се взира в шкафчето. Колкото повече стоеше, толкова по-голяма тревога и страх изпълваха сърцето й.

Сигурна беше, че нещо липсва!

Сети се чак на половината път към Савубона.

Беше изчезнала свирката й!