Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (24)

24.

Първото, което Мартина видя, след като се приземиха с Джеми на кея, бяха полицейските коли. Те се носеха към портите на пристанището сред вой на сирени и мигащи светлини. Второто, което видя, беше пътеката, която водеше нагоре по хълма.

— Насам! — извика тя.

Джеми се препъна, докато се приземяваше, а после свърна, за да избегне кучетата. Мартина едва не падна от гърба му. Сега тя сграбчи здраво гривата му, стисна колене, за да се намести и двамата препуснаха нагоре към вратата, за която й беше казал Бен. Наистина беше отворена, точно както й беше обещал. Докато си проправяха път, Мартина зърна Бен зад оградата. На лицето му грееше щастлива усмивка.

Мартина вдигна ръка и също се усмихна.

— Благодаря, Бен, никога няма да забравя за помощта ти!

Докато излизаха от пристанището, Мартина се сети, че не знае пътя към Савубона. Нито пък беше мислила как ще язди диво животно през натовареното движение на Кейптаун. Оказа се, че напразно се тревожи. Инстинктите водеха безпогрешно Джеми към дома. Белият жираф нито за миг не се поколеба. Излезе от града с шумните автомобили и претъпкани плажове, прескочи един поток и запрепуска, сякаш животът му зависеше от това. Което, впрочем, си беше вярно.

В началото Мартина очакваше да ги преследват полицейските коли с виещи сирени, но нищо такова не се случи. Чуваше се само равномерното потропване на копитата на жирафа. Като се изключи краткото спиране до една река, за да пие вода, Джеми тичаше без умора и прескачаше с лекота оградите, които му се изпречваха на пътя. Каквото и да бе забъркала Грейс в гнусно миришещата отвара, чудото стана.

Вече бяха далеч от океана и предградията на Кейптаун. Минаха през прегоряла сива пустош с наперено разхождащи се из шубраците щрауси. Прекосиха ниски хълмове, редуващи се с долини, обсипани с цветя или с полюшващи се златни жита. Препускаха толкова бързо и толкова тихо, че хората не ги забелязваха. А ако някой все пак ги забележеше, объркано тръсваше глава и продължаваше да работи, убеден, че очите го лъжат.

Едва когато стигнаха до покрайнините на Сторм Кросинг, Джеми забави ход. Слънцето още припичаше, но го закри облак и започна да ръми дъждец. Мартина знаеше от Тендай, че африканците наричат тези красиви дъждовни следобеди „маймунски сватби“.

В далечината Мартина видя голяма тълпа. Когато двамата с Джеми наближиха, от къщите и магазините започнаха да излизат още хора, сочеха ги с ръце, ръкопляскаха и на два пъти на Мартина й се стори, че чува радостни възгласи. Опита се да насочи Джеми по друг път, но той упорито вървеше по главната улица. От двете й страни се бяха наредили мъже, жени и деца. От гърба на жирафа Мартина виждаше стотици метри напред и то във всички посоки. Не забеляза да има парад или шествие. Чак когато група деца започнаха да скандират името й, тя разбра, че цялата шумотевица е заради нея и Джеми.

Трудно й беше да осъзнае какво се случва. Една полицейска кола беше паркирала пред пощата, а отзад седеше Алекс — намръщен и с белезници. Когато Мартина мина край него, той й хвърли злобен поглед. В този момент двама полицаи изведоха от кметството елегантно облечен черен мъж, когото тя разпозна от снимките във вестниците. Това беше бащата на Ксоуза Уошингтън. Докато го водеха, той протестираше и твърдеше, че е невинен. Зад полицейската кола стоеше джипът на Тендай. Отвътре се носеше гневно скимтене. „Малките леопардчета!“ — помисли си Мартина и очите й се навлажниха от щастие.

Вратата на джипа се отвори и се появи Тендай, сияещ и покрит с драскотини. Когато видя Мартина, яхнала белия жираф, той свали шапка и зяпна от удивление.

— Белият жираф — каза Тендай. — Толкова пъти исках… надявах се… Той наистина е създаден от боговете, малката, като кон, изваян от звезди.

Мартина му се усмихна от високото, очите й бяха пълни с радостни сълзи. Единственото, което липсваше, беше баба й.

Тендай сякаш прочете мислите й:

— Баба ти те чака в Савубона, малката. Тя знае, че приятелят ти ще те заведе у дома жива и здрава.

Мартина му благодари и Тендай отново влезе в джипа, за да нагледа леопардчетата. По-късно й разказа, че от година подозирал, че Алекс краде животни от Савубона, но не намирал доказателства.

— Просто не исках да повярвам — довери й той.

След ареста на Алекс се разбра, че той е мозъкът на голяма бракониерска операция, продължила повече от три години. През това време той и съучастниците му — един от които кметът, бащата на Ксоуза Уошингтън, който уреждал износните лицензи — бяха изпратили стотици животни, повечето от тях редки, на колекционери от цял свят, и главно на един петролен магнат от Близкия изток. Той ги искал за частния си парк, където ги отстрелвали и изяждали на екзотични пирове, или ги препарирали и използвали главите и кожите им за украса на стените в имението. Бракониерите, които Алекс така героично беше заловил в Савубона, бяха от конкурентна банда и той с радост се беше отървал от тях.

При разпита Алекс се закле, че смъртта на дядото на Мартина била нещастен случай — една пушка гръмнала, докато Хенри се борел с друг член на бандата. Алекс твърдеше, че се опитал да го спаси, преди да избяга с другите мъже, но не успял. Каза също, че приел работата в Савубона, за да „оправи нещата“. Мартина го слушаше и не можеше да повярва на ушите си.

Разбира се, мина известно време, преди тя да научи подробностите. Сега й стигаше това, че Джеми и малките леопардчета са в безопасност. Един ден зърна двама от бандата „Петте звезди“ — близнаците Ван Хеерден, които откраднали свирката й и така бяха помогнали в отвличането на Джеми. Те се изчервиха и офейкаха сконфузено в една странична уличка.

„Как един ден може да промени всичко“ — помисли си тя.

* * *

Слънцето се канеше да залезе, когато Джеми свърна по песъчливия път към Савубона. В трънаците гукаха гълъби и въздухът миришеше като през първата й нощ в резервата — на домашно огнище, на диви животни и билки. Златни проблясъци красяха избеляващото небе, на което се извиваше идеална дъга, обрамчила къщата на Гуин Томас.

В гърлото на Мартина заседна буца. С Джеми преживяха толкова много, той беше най-добрият й приятел и верен пазач, и тя го обичаше повече от всичко на света. Но на него му беше нужна свобода. Трябваше да го пусне.

Щом стигнаха портата на резервата, Мартина обви ръце около шията на Джеми.

— Сбогом, красиви мой приятелю. Ще ми липсваш!

Джеми обаче не искаше да тръгне. Издаде своето нежно пръхтене и побутна Мартина с муцуна. Тя прокара ръка по копринената му грива и погали канелените шарки.

— Винаги ще съм тук, ако ти потрябвам, обещавам — прошепна Мартина. — Но сега имаш нужда от почивка и затова трябва да се прибереш у дома в тайната долина.

Мартина гледаше как белият жираф се отдалечава в саваната, докато напълно изчезна от погледа й. Знаеше, че ще се върне.

Когато приближи оградата на къщата, видя Грейс. Сангома седеше на един дънер в своята шарена рокля в цветове на индиго, жълто и прегорял пчелен мед, а на главата си имаше тюрбан. Усмихна се, протегна ръце и прегърна Мартина.

— Добре се справи, дете. Предците ще се гордеят с теб.

Последният тъмен облак в сърцето на Мартина се стопи.

— Благодаря, Грейс — отвърна тя с мъка. — Но все още ме е срам. Разочаровах всички. Джеми ми вярваше, а аз се държах толкова глупаво.

— Всички правим грешки, дете. Човешко е. Но не всеки има кураж да си признае и да се изправи срещу света, за да поправи нещата. Ти си много смела. Както ти рекох, дарбата може да е проклятие, не само благословия. Когато всичко беше речено и сторено, ти направи мъдър избор.

— Но, Грейс, това не може да е причината аз да съм избрана — упорстваше Мартина. — Искам да кажа… знам, че успях да спася Джеми, но вината да го хванат беше моя.

— Права си, дете — отвърна Грейс. — Това не е причината дедите да изберат теб. Случилото се с Джеми беше само изпитание, нищо повече. Чакат те много нови изпитания. Ти ще пътуваш до края на земята и ще преживееш много приключения. Това не е краят, нали разбираш. Това е само началото…