Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (1)

1.

Нощта, когато Мартина Алън навърши единадесет години, изцяло промени живота й. Преобърна го като ръкавица и той вече никога нямаше да бъде същият като преди.

В навечерието на Нова година Мартина сънува, че е на място, където никога не бе ходила. Сигурна беше, защото мястото беше толкова красиво, че никога не би го забравила. Докъдето погледът й стигаше, се простираха поляни с екзотични цветя и дървета. В ясното небе се издигаше величествена гранитна планина, покрита с буйни зелени гори. Наоколо се смееха деца и гонеха пеперуди сред лехи от виолетови цветя, а в далечината се чуваха барабани и някакви странни напеви. Но неясно защо Мартина се чувстваше неспокойна. Кожата й бе настръхнала от страх.

Изведнъж небето избухна в пурпурни отблясъци и плътна пелена от тежки тъмни облаци се спусна от планината. Денят в миг се преобрази и се изпълни с угроза.

Тогава едно от децата извика: „Хей, вижте какво намерих!“.

Беше дива гъска с пречупено крило. Вместо да й помогнат, децата започнаха да я измъчват. Мартина, която не понасяше живо същество да бъде наранявано, се опита да ги спре, но в съня й децата се нахвърлиха върху нея. Тя падна на земята. Плачеше, а ранената птица се беше сгушила в ръцете й.

Тогава се случи нещо странно. Дланите й, стиснали дивата гъска, се сгорещиха непоносимо и сякаш запламтяха, а през тялото й премина ток. Като във вихър от дим Мартина видя черни мъже с маски на антилопи и носорози, бълващи огън, чу гласове, които идваха като че от вечността.

Знаеше, че искат да й кажат нещо, но не чуваше какво. Внезапно гъската се раздвижи, Мартина разтвори ръце, птицата разпери криле и отлетя в пурпурното небе.

В съня си Мартина гледаше нагоре и се усмихваше, но другите деца не й отвръщаха с усмивка. Бяха се втренчили в нея със смесица от ужас и недоверие. „Вещица! — повтаряха те. — Вещица, вещица, вещица…“

И тогава я подгониха. Мартина успя да избяга и с хлипане се скри в някаква тъмна гора, но краката й бяха невероятно тежки, остри тръни жулеха глезените й и тя загуби пътя в мъглата. На всичко отгоре ставаше все по-горещо. Тогава една ръка я сграбчи и Мартина закрещя…

* * *

Мартина се събуди от собствените си викове и скочи в леглото. Беше дяволски тъмно. Нужни й бяха няколко минути, за да разбере, че всичко това е било само сън. Нямаше планина, нямаше и птица. Беше в леглото си в Хемпшир, Англия, а родителите й спокойно спяха в съседната стая. С разтупкано сърце Мартина отново потъна във възглавницата. Беше замаяна и все още й беше много, много горещо.

Горещо? Как може да е горещо? Посред зима! Мартина ококори очи. Нещо не е наред!

Като обезумяла затърси ключа на нощната лампа. Накрая го откри, но лампата не светна. Седна в леглото. Под вратата просветваше ярка оранжева линия и в стаята й припълзяваше дим — остър и задушлив.

— Пожар! — извика Мартина. — Пожар!

Тя скочи от леглото, но заплете крак в завивките и се строполи на пода. Очите й се напълниха със сълзи от ужас, но бързо ги изтри. „Ако не разсъждавам ясно, каза си момичето, никога няма да се измъкна жива.“ Ъгълът на вратата й почервеня от огъня, запращя, разцепи се и димът се запромъква в стаята по-бързо. Мартина се закашля. Опипваше пода за суичъра, който захвърли снощи, докато си навличаше пижамата. Най-после го намери, уви го около лицето си и се добра до прозореца. Дръпна го и се надвеси в тъмната нощ. Какво трябва да направи сега? Да скочи?

Мартина се вцепени от ужас. Далече долу снегът насмешливо проблясваше в тъмнината. Зад гърба й стаята се пълнеше с дим и огънят ръмжеше като във фабрична пещ. Беше убийствено горещо! Толкова, че пижамата сякаш започна да се топи на гърба й.

Прозорецът беше единственият изход! Момичето преметна крака през перваза и се протегна към сноп бръшлянови стъбла. Те бяха влажни и хлъзгави, като току-що измита маруля. Изпусна ги и едва не се строполи долу. Опита отново, този път изтръска снега от листата и трескаво затърси по стената зад бръшляна тръба или процеп, или каквото и да е, за което да се хване. Нищо!

От очите й потекоха сълзи. Тя скочи обратно в стаята, грабна чаршафите от леглото и ги завърза един за друг. После завърза единия край около най-близкия до прозореца крак на леглото. Нямаше време да изпробва колко е здраво, надяваше се да издържи. Бързо, колкото й позволяваше куражът, тя се прехвърли през прозореца, здраво стиснала чаршафа с две ръце. Знаеше, че той няма да стигне до земята, но поне щеше да скочи от по-ниско.

Мартина все още бе доста високо, когато вкочанените й от ледения вятър ръце изпуснаха чаршафите и тя се строполи на снега. Изправи се трепереща и закуцука покрай стената към входната врата на къщата. В мига, в който зави зад ъгъла, всички мисли излетяха от главата й.

Пред очите й се разкри ужасяваща гледка. Къщата й приличаше на огнен ад. От прозорците изскачаха пламъци и валма дим се носеха на талази към нощното небе. На моравата се беше събрала голяма тълпа, вратите на всички къщи надолу по улицата се отваряха и насам тичаха още хора. Вой на сирени оповести пристигането на пожарните коли.

— Мамо! Татко! — изпищя Мартина и се втурна към входната врата на къщата.

Десетки шокирани лица се извърнаха към нея. От тълпата се изтръгна обща въздишка на облекчение. Когато видя Мартина да тича през моравата, възрастната им съседка отвори уста, но от там не излезе и звук. Господин и госпожа Морисън, които живееха по-нагоре по улицата, също изглеждаха вкаменени от ужас, но господин Морисън, широкоплещест бивш играч по ръгби, се съвзе и успя да хване Мартина, докато профучаваше край него.

— Пусни ме! — изкрещя Мартина, но вече знаеше, че е късно.

Стените на къщата рухнаха. За минута-две не остана нищо здраво. Пожарникарите можеха единствено да потушат пламъците.

Госпожа Морисън прегърна Мартина и силно я притисна към себе си.

— Много съжалявам, миличка — каза тя. — Много съжалявам!

Заобиколиха ги още хора, всички говореха нещо успокоително, а господин Морисън й даде якето си да го облече върху пижамата.

През пелената на сълзите й тлеещите въглени и балончетата на пожарникарската пяна проблясваха като рубини и диаманти в отиващата си нощ.

Едва няколко часа преди това Мартина заедно с родителите си се радваше на вечерята по случай рождения й ден. Тримата си бяха направили палачинки с бадеми, банани и течен шоколад. Навиха ги на ролца, за да могат да си хапват с ръце. Мартина и майка й се смяха до сълзи на баща й, Дейвид, който толкова много говореше, че не забеляза как шоколадът от палачинката покапа по ризата му.

Снощи се беше случило само едно нещо, което сега Мартина намираше за странно.

По стълбите, когато тръгнаха да си лягат, майка й я целуна и избърза напред, а Мартина остана с баща си.

Пред стаята й, както винаги той я прегърна за лека нощ, разроши косата й и каза, че я обича. А после добави нещо странно:

— Помни, Марти, всичко, което ни се случва, има причина.

Мартина му се усмихна и си помисли какви чудесни родители има, въпреки че понякога се държаха доста смахнато. После влезе в стаята си и се мушна щастлива в леглото.

Откъде можеше да знае, че това са последните думи на майка й и баща й.

Откъде можеше да знае, че никога повече няма ги да види!