Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (17)

17.

Беше късно лято и от първата среща на Мартина и Джеми беше минал повече от месец. През това време животът й се промени напълно. Не че стана по-лесен. След бягството й от тайната долина тя преживя девет кошмарни дни на притеснения, докато отново успя да зърне белия жираф. Но наистина само го зърна — беше толкова тъмно и образът му бе така призрачен, че по-скоро го усети, отколкото видя.

Естествено, баба й беше избрала точно тази вечер да проверява счетоводните книги. Тя работи през цялата нощ и Мартина нямаше никакъв шанс да се измъкне незабелязано. Наложи се да си стои в стаята и да се ядосва.

На десетия ден на Мартина й идеше да си скубе косите. След посещението в Ботаническата градина бандата „Петте звезди“ започна непрестанно да я тормози. Един ден сложиха шоколад на стола й и когато се изправи, униформата й беше цялата в кафяви лепкави петна. Това се случи сутринта и Мартина трябваше да прекара остатъка от деня сред подигравките на цялото училище. Веднъж намери учебниците и тетрадките си покрити с надписи „вещица“, а друг път отвори несесера си и вътре беше скрит голям мъхнат паяк — африканска тарантула. Мартина изпищя толкова силно, че госпожица Фокнър моментално й забрани да говори до края на деня.

Наказанието не я затрудни, защото след случилото се в „Кирстенбош“ почти никой не й продумваше. „Петте звезди“ бяха настроили децата срещу нея. Бен, с когото би разговаряла с удоволствие, също мълчеше. Когато се разминаваха в училище, устата му се извиваше в крайчетата, сякаш се радва да я види, но нито веднъж не й продума. Дори след като я спаси, не бяха говорили. А през почивките той вече не сядаше под отдалеченото дърво, а изчезваше нанякъде.

Мартина отново се почувства тъжна и самотна. Единствено отношенията с баба й бележеха леко подобрение. Но с изчезването на белия жираф празнотата, която изпитваше след загубата на родителите си, се върна с нова сила. Ами ако Джеми е хванат в капан? Или си е отишъл завинаги? Защо не се научи да го вика по някакъв начин, с някакъв сигнал например?

Мартина претършува книгите в стаята си и в училищната библиотека, за да научи повече за жирафите. Надяваше се да разбере нещо, което да й помогне, но единственият нов факт, на който попадна, бе, че римляните наричали жирафите „камилолеопард“, т.е. камила с окраска на леопард, което беше интересно, но не вършеше работа.

И тогава, ей така, от нищото, Мартина получи прозрение. Случайно намери в шкафа някаква книга за кучета. Очевидно на младини дядо й е бил треньор на кучета и върху бюфета в дневната стоеше нефритена кутийка с три стари кучешки свирки. В редките моменти, когато баба й споделяше нещо по въпроса, бе казала, че звукът на едната от свирките е напълно недоловим за човешкото ухо, тъй като е нагласена на честота, която само кучетата могат да улавят.

Ами ако и жирафите могат?

Същата нощ Мартина се измъкна в градината и изпробва свирката. Близо час тя надува и надува свирката, но нищо не се случи. Стоеше разочарована и трепереща от студа под манговите дървета, убедена, че никога повече няма да види Джеми. И тогава — о, чудо! Белият жираф изплува от тъмното и застана до дървото скелет край езерото. Мартина замръзна. Не знаеше какво да стори. Толкова пъти си беше представяла как го вижда отново, че за секунда се зачуди дали не й се привижда. Но жирафът беше истински. Освен това гледаше право в нея, както през нощта на бурята.

Мартина дори не се огледа за лъвове и леопарди. Втурна се през портата на резервата и затича по пътеката към езерото. Подплашените нощни обитатели се разбягаха, за да спасят живота си. Щом Мартина стигна при жирафа, той наведе глава и тя обви ръце около шията му с такава сила, че той изпръхтя тревожно и дори се отдръпна леко, въпреки че радостта му беше очевидна.

— Джеми — прошепна Мартина, — благодаря ти, че се върна при мен!

Винаги си представяше, че след този момент скача на гърба на белия жираф и той я отнася до тайната долина. В действителност обаче Джеми беше необучено диво животно, на ръст колкото средно високо дърво, а Мартина знаеше да дресира диви животни точно толкова, колкото да кара велосипед с едно колело в цирка, така че се сблъска с някои практически пречки.

Откри например, че приказката за „късметът на начинаещия“ наистина е вярна. Първия път, когато яхна Джеми, той стоеше послушно до едно дърво и й позволи да го възседне. Сега май не смяташе да стори същото. Мартина се опита да се качи на гърба му и Джеми стоя кротко, докато тя не увисна на клоните на дървото и тъкмо понечи да се плъзне на гърба му, той съзря някакви сочни акациеви листа и направи крачка встрани. На Мартина й се наложи да се приземи на шията му, но не можа да се задържи и увисна на ръцете си, а после тежко се строполи на земята.

Джеми не разбираше какво е направил, но издаде онзи негов неустоим пърхащ звук и я подуши със сребристата си муцуна, така че тя бързо забрави за болката и си спомни колко много го обича. „Трябва да съм търпелива“, казваше си Мартина. Опита се да се постави на негово място. Представи си, че ако тя беше жираф и някой гали предните й крака и потупва нежно коленете й, все някога щеше да разбере, че този някой иска тя да легне на земята. Пробва това с Джеми и след няколко несполучливи опита, успя. Преди нощта да е изтекла, Мартина отново летеше на лунна светлина върху гърба на младия жираф.

Това беше само началото на обучението.

Предстоеше й да се научи как да кара Джеми да тръгва и как да го спира. През следващите няколко седмици крачка по крачка те свикваха един с друг, докато накрая се опознаха напълно. Веднъж жирафът се подплаши от едно настръхнало бодливо свинче и Мартина за малко не се набоде на черно-белия му гръб. Но иначе Джеми беше нежен и любвеобилен и когато схвана на какво се опитва да го научи Мартина, той го овладя много бързо, сякаш винаги го е знаел.

* * *

Джеми отвори за Мартина дверите към истинската Африка, скритата Африка, Африка, която много малко хора освен бушмените познават. Нощите, прекарани с жирафа, бяха най-магическите в живота й. Останалите животни рядко я забелязваха. А дори когато я видеха, я възприемаха като продължение на белия жираф. От високия гръб на Джеми Мартина наблюдаваше игрите на малките глиганчета и се доближаваше толкова до слоновете, че можеше да докосне сухата им, напукана кожа. Веднъж, докато Джеми пиеше вода от едно черно като мастило езеро, тя се озова на метри от група хипопотами, изпускащи балончета във водата. С тантурестите си тела, свински очички и малки уши те бяха сред най-симпатичните животни, но също така и сред най-опасните. Огромните им розови челюсти можеха да прехапят и лодки, и хора — и често го правеха. Затова Мартина винаги когато се окажеше близо до тях, стоеше без да мърда и показваше уважение.

Любимото й занимание беше да язди белия жираф нагоре по скалистия склон, където закусваха с Тендай. Извърташе се на гърба му, така че долната част на шията на жирафа да й служи за възглавница, а задницата му — за почивка на краката, лягаше и се вторачваше в звездното небе. Нощите в края на лятото бяха толкова хладни и ясни, че можеше да види Южния кръст, Орион и дори Марс, премигващ в червеникаво на фона на тъмносиньото небе.

Понякога разказваше на Джеми какво й се е случило. Разказваше му за нощта на пожара и колко изплашена и съкрушена е била, за майка си и баща си и колко много й липсват, за училището и опитите й да се приспособи, за гъската и кудуто, както и за странната си дарба. Ушите на Джеми помръдваха напред-назад и той издаваше онова негово пърхане и Мартина знаеше, че по някакъв си негов жирафски начин той разбира всичко.

Оказа се, че дядовата й свирка работи отлично. Джеми винаги отговаряше на повика й, независимо колко време му трябваше, за да се появи — зависеше от това къде се намира. Мартина носеше свирката на врата си дори в училище, защото така се чувстваше близо до Джеми. Не трябваше да го издирва, когато късно нощем се измъкваше, за да го види. Но въпреки че нямаше търпение да е с него, тя винаги внимаваше да го вика по различно време и никога повече от два пъти в седмицата. Добре знаеше, че всеки път, когато отива в резервата, поема голям риск.

Засега рискът си струваше, нищо опасно не се беше случило и Мартина успя да убеди себе си — сигурно, защото й се искаше да е истина — че двамата с Джеми ще останат завинаги заедно.