Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (8)

8.

Тези първи дни в Савубона бяха едни от най-трудните в живота на Мартина. От време на време имаше чувството, че е подложена на изпит, сякаш някой я подготвя за нещо специално. Всичко, което преживяваше, увеличаваше усещането й за самота. Усещаше се като единствения човек, оцелял на пустинен остров. Няма към кого да се обърне за утеха или съвет. Няма рамо, на което да поплаче. Все пак забеляза, че винаги, когато се чувстваше зле, Гуин Томас неочаквано й прави кайсиев пай за вечеря и го сервира с дебел слой сметана, или оставя ваза с диви цветя на нощното й шкафче, или й казва нещо от рода на: „Мартина, ако искаш, довечера можеш да ми помогнеш да нахраним малкото слонче“.

Малкото слонче живееше в оградено място в резервата, близо до къщата на Тендай. Бяха го довели тук от един зоопарк в Замбия, който бил закрит. Тендай го нарекъл Шака, на името на легендарния зулуски цар воин.

— Така ще порасне и ще стане велик водач на стадото си, въпреки изпитанията, които е преживял като малък, точно като Шака — каза той на Мартина.

Шака и още няколко животни бяха настанени в това оградено място, което наричаха изолатора. Оттук минаваха всички новопристигнали животни, преди да бъдат пуснати в големия резерват. То беше нещо като болница и първоначално убежище.

Сега Тендай и Самсон, сбръчкан белокос мъж, който изглеждаше поне на сто и четири години, се грижеха за един ударен от кола чакал, чийто крак беше в гипс, за един бухал с инфектирано око, за газела с отвратителен абсцес и едно животинче, прилично на маймуна, което останало без родители. Това животинче беше най-милото същество, което Мартина някога бе виждала. На дребното си маймуноподобно личице имаше големи кафяви очи, опашката му беше дълга и завита, а лапичките му приличаха на лапи на коала — създадени само за катерене.

Едно от задълженията на Мартина беше да се грижи животните от изолатора да имат вода сутрин и вечер, както и да храни Шака.

Веднъж, докато се кикотеше на клатушкащата се походка на слончето и на розовата уста, с която лакомо поглъщаше млякото от ведрото, тя улови баба си да я наблюдава със загадъчно, почти доволно изражение. Но дори когато баба й се опитваше да бъде мила, Мартина не можеше да се отърси от усещането, че продължава да не я желае тук.

За нейно разочарование още не я допускаха до големия резерват. Мартина се утешаваше с мисълта, че поне може да вижда животните през оградата и прекарваше цялото си свободно време в четене на книги за животни. Това, което научи за жирафите, я удиви и очарова. Например петната по кожата на всеки жираф са уникални също като отпечатъците от човешките пръсти — невъзможно е да срещнеш два жирафа с еднакви петна. И още нещо — въпреки че шиите им са много дълги, жирафите имат същия брой вратни прешлени като всички останали бозайници — седем. Никъде обаче не се споменаваше за бели жирафи.

Мартина постепенно се поддаваше на магическото очарование на животните. Те бяха единственото нещо, което правеше поносим живота й в Савубона. Никога не си бе представяла, че ще живее на място, където в градината ти се разхождат лъвове. Нощем, когато отиваха на лов, чуваше гърления им рев. Мисълта, че са толкова близо, беше невероятно вълнуваща. Странно как създания от всякакъв вид и размер сякаш инстинктивно усещаха кога Мартина се нуждае от приятел! Например Уориър и Шелби, котараците на баба й, обикновено не проявяваха никакъв интерес към нея, но когато беше нещастна, не можеше да направи и крачка, без някой от тях да се отърка в краката й, а вечер се караха кой да легне в леглото й. На два пъти, след като беше прекарала ужасен ден в училище, павианите се появиха в градината и изпълниха толкова смешни лудории, че Мартина хвана мускулна треска от смях.

Единият път Тендай беше в къщата и докато Мартина гледаше павианите, той се промъкна до нея и каза някак предизвикателно:

— Е, малката, с това ли се занимаваш, вместо да си пишеш домашните?

Мартина измънка нещо за извинение, но той я прекъсна с гръмък смях. Разказа й, че според легендите на зулусите, павианите някога били мързеливи полски ратаи. Вместо да плевят нивите, те прекарвали дните, подпрени на мотиките, клюкарствали или спели на слънце. Това продължило толкова дълго, че накрая мотиките се превърнали в опашки, а плевелите се впили в телата им и станали на козина.

— По-добре внимавай — каза Тендай. — Ако стоиш твърде дълго тук и не учиш уроците си, може да ти порасне опашка и ще се наложи да те приберем в резервата. Нали така, госпожо Томас?

Мартина се извърна виновно и видя баба си да се превива от смях, сините й очи искряха.

— Тендай — успя да каже тя накрая, — ти си истинско злато!

* * *

Нищо обаче не беше в състояние да накара Мартина да забрави мъката си. Нощем тя лежеше будна и скърбеше за майка си и баща си. От време на време мислеше и за тайните, които криеше Савубона. След три седмици, прекарани в резервата, беше убедена, че Грейс е права — в Савубона има стена от мълчание. Всеки път, когато попиташе за нещо, свързано с родителите й или с резервата, се сблъскваше с мълчание.

— Бял жираф! — възкликна баба й, когато Мартина спомена за легендата, която Тендай й разказа. — Мислиш, че не бихме забелязали, ако имаше бял жираф в Савубона!

— Но Тендай каза, че е видял следи…

— Мартина, ако в резервата имаше жираф, досега Тендай щеше да го открие! Той може да намери дори следа от питон върху гол камък!

Мартина трябваше да признае, че баба й има право.

Но в Савубона имаше и други тайни. Първо, Мартина се чудеше защо баба й не я пуска в резервата. Гуин Томас усърдно я държеше далеч от него, сякаш това беше най-важната й мисия.

Савубона беше частен резерват, собственост на баба й. През работните дни приемаше предварително записани посетители. Екскурзоводи обикновено бяха управителят Алекс дьо Прийс или самата Гуин Томас. Но през почивните дни в резервата не влизаше никой. Въпреки това всяка събота баба й намираше стотици причини, за да не я пусне да отиде там — от липса на персонал до закъсняла доставка на гориво в Савубона.

— Не искаш Тендай да остане без бензин точно когато трябва да посрещне нов слон, нали, Мартина?

Един ден момичето чу как Гуин Томас строго предупреждава Тендай да не я води при Грейс — „онази луда стара вещица“.

— Не искам да пълни главата на Мартина с глупави идеи. Грейс е забранена територия за внучката ми — заяви баба й.

Думите й подсилиха атмосферата на тайнственост и подразниха любопитството на Мартина. Момичето подочу един-два разговора, но те не отговориха на най-големия й въпрос — защо майка й никога не бе споменавала за Савубона? В библиотеката в стаята си Мартина намери няколко книги, които някога са били на майка й. Значи тя е прекарала голяма част от живота си тук. Но защо нищо не й е казала?

Не разбираше и защо баба й продължава да мълчи като камък по въпроса. Намираше за странен факта, че Гуин Томас нито веднъж не обели дума за собствената си дъщеря. Дори още да скърби, човек би очаквал да изрече нещо от сорта: „Това беше любимото ядене на майка ти“ или „Майка ти обичаше да свири на пиано“. Но не. Не казваше нищо такова. Из къщата имаше много снимки на дядо й — среброкоса версия на Харисън Форд, със същите искрящи зелени очи като майка й, но нито една снимка на родителите й, въпреки че Гуин Томас ги описваше в писмото си като „най-милите хора, които познавам“. Дори Тендай, който очевидно поназнайваше това-онова за майка й, отказа категорично да отговаря на въпросите на Мартина.

Една вечер, когато Гуин Томас изглеждаше в нетипично за нея добро настроение, Мартина събра кураж да разпита баба си.

Навън бушуваше силна буря, а те току-що бяха приключили с вечерята.

— Бабо, преди господин Грайс да ти пише, ти знаеше ли за мен?

— Разбира се, че знаех, Мартина — раздразнено отвърна баба й. — Що за въпрос?

— А защо тогава аз не знаех за теб?

— Това е работа на майка ти, не твоя — отвърна баба й с леко повишен глас. — Майка ти взе някои решения, за да те предпази. Ако знаеше причините, поради които го направи, щеше да си й поне малко благодарна.

— Как да бъда благодарна, когато никой не ми казва истината! — избухна Мартина.

— Мартина! — прогърмя гласът на баба й. — Няма да търпя подобна грубост! Лягай си! Веднага!

Мартина скочи на крака.

— Добре — каза тя, — ще си легна. Но ще открия истината за мама и за всичко, което става тук, и никой няма да ми попречи да го сторя!

* * *

Мартина се качи в стаята си, седна на леглото и се загледа в дъжда, който се стичаше по прозореца. Навън беше дяволски тъмно. По лицето й също се търкаляха сълзи. Не помнеше колко пъти е плакала, откакто дойде в Африка. Искаше й се да се върне в Англия при госпожица Роуз или семейство Морисън, но дълбоко в сърцето си усещаше, че е точно там, където трябва да бъде — на диво вълнуващо място, при странни и негостоприемни хора.

„Всичко, което ни се случва, има причина“, беше казал баща й в нощта, преди да загине.

Едва ли целият й живот щеше да стигне, за да разбере каква е тази причина, но точно сега изобщо не й пукаше за това. Единственото, което знаеше, е, че има нужда от приятел.

Навън вятърът беснееше, оглушително трещяха гръмотевици. Блесна светкавица и Мартина замръзна. Край езерото стоеше бял жираф и гледаше право към нея! За част от секундата очите им се срещнаха, малкото тъжно момиче и стройният млад жираф впиха погледи един в друг, а после небето отново потъмня. Мартина притисна лице до стъклото, опитваше се отчаяно да види белия жираф, но не успя. Нямаше луна, а дъждът валеше толкова силно, че образуваше плътна завеса.

Мартина едва дишаше от вълнение. Все едно да получиш най-хубавия подарък, за който си мечтал, а после да ти го изтръгнат от ръцете, преди да можеш да му се порадваш. Трудно й беше да го понесе.

Опита се да се успокои. Видя ли белия жираф, или не? А може би е било само игра на светлината? От това разстояние всичко изглеждаше някак призрачно. Но щом си припомни мига, в който очите им се срещнаха, Мартина бе сигурна. Белият жираф е някъде там. Погледна я така, сякаш я е търсил.

Прииска й се да се втурне към езерото и да намери плахото създание. Знаеше, че не бива да го прави. Забраниха й да влиза в резервата по какъвто и да е повод, дори Тендай не би рискувал да влезе там пеша след мръкнало. Змии, скорпиони, лъвове, биволи и дори леопарди кръстосваха нощем в търсене на плячка. Мартина добре знаеше, че ако не се подчини на правилата, ще бъде нападната, наранена или дори по-лошо.

Седя дълго до прозореца, докато се опитваше да реши какво да прави. Белият жираф не й излизаше от ума.

Накрая събу късите панталонки, навлече дънките, обувките и тъмносиньото ветроустойчиво яке. От пъстрата дървена кутия, която господин Морисън й бе подарил на тръгване, взе фенерчето и ножа и ги сложи в задния си джоб. На вратата на стаята спря и се ослуша. Единственият звук, който чуваше, беше барабаненето на дъжда по сламения покрив.

Мартина заслиза на пръсти по стълбите. Дървените стъпала бяха стари и с всяко проскърцване момичето очакваше да чуе ядосаните крясъци на баба си или да усети ръката й на рамото си, но нищо такова не се случи.

Щом стигна до кухнята, тя спря и се ослуша. Дишаше тежко. Успокояващото бръмчене на хладилника й вдъхна смелост. Внимателно отключи вратата на кухнята. В прищракването на ключалката и в начина, по който вратата се хлопна зад гърба й, имаше сякаш нещо съдбовно. Погледна часовника си.

Беше изминала една минута след полунощ.