Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (11)

11.

С времето Мартина сигурно щеше да се приспособи към училище „Каракал“. Може би дори щеше да се сприятели с някои деца, ако на третата неделя от пристигането й в Африка не се случи нещо, което изцяло промени ситуацията. Този ден класът на Мартина замина на екскурзия до Националната ботаническа градина „Кирстенбош“^[1] в Кейптаун — място, което според госпожица Фокнър, било пълно с „несравними чудеса, що се отнася до растителното царство“.

Седмица преди екскурзията госпожица Фокнър не спираше да им говори за ботаническата градина и да им обещава един неделен ден, който никога няма да забравят — щяха да проучват аромати и билки и да си направят специален пикник в подножието на планината Тейбъл, а една известна африканска група щеше да изнесе концерт.

Мартина очакваше пътуването с лека тревога и се успокои едва след като в неделя седна в автобуса и откри, че се очертава едно забавно пътуване. По пътя към Кейптаун някои деца разказваха весели истории, други пееха, изобщо на всички им беше весело.

Мартина се смееше по-силно, отколкото й идваше отвътре. По едно време забеляза Бен — както обикновено сам на последната седалка на автобуса. Тя бързо отмести поглед встрани. Може би днес ще потърси начин да го заговори. За да се разсее, Мартина се замисли за разговора си с Алекс отпреди два дни. Начинът, по който й бе говорил, я наведе на мисълта, че в Савубона има заговор да пазят в тайна белия жираф, за да го хванат и продадат срещу огромна сума. Но все пак и Тендай, и Гуин Томас твърдяха, че белият жираф е само мит. Или Алекс знае повече от тях, или те лъжат.

Мартина отново се замисли за срещата си с белия жираф, за мига, в който го видя да се извисява над нея — искрящ в бяло, като сняг на слънце, със сребристи петна, примесени тук-там с канела… Нищо на света няма да й попречи да го види пак — нито буря, нито ключалки, нито управителят на резервата, нито заплахите му. Нищо не е по-важно от белия жираф.

Спирачките на автобуса изскърцаха. Влизаха в ботаническата градина „Кирстенбош“. Докато изчакваше да слезе, Мартина хвърли поглед към Бен. Той май изобщо не забеляза, че автобусът е спрял. Беше се загледал през прозореца към този рай от дървета и цветя и към планината Тейбъл, която се извисяваше в небето зад тях, а лицето му излъчваше трепетно очакване.

* * *

В Школата за природни науки „Кирстенбош“ ги посрещнаха усмихнати служители, поднесоха им плодов сок и им разказаха историята на Ботаническата градина. Тя била основана през 1913 г. и днес се простира на площ от 528 хектара^[2]. После ги разделиха на три групи от по осем ученика. Две от групите щяха да обиколят „Кирстенбош“ с екскурзовод, а госпожица Фокнър, която бе преминала специален курс, щеше да води групата, в която беше Мартина. Групата включваше четирима от членовете на „Петте звезди“ (всички, без Питър), а освен тях и Шерилин, Джейк — яко момче и запален спортист, и Бен.

Отправиха се към Градината на ароматите. Вървяха по добре окосени ливади, по които множество хора бяха насядали за пикник, а около тях прелитаха токачки с надеждата да им подхвърлят храна.

Прекосиха ромолящо поточе, което имаше жестока и кървава история. През него бягали робите, когато Кейп бил британска колония.

— Легендата разказва — започна госпожица Фокнър, — че един роб успял да избяга оттук, но бил изяден от леопард и останали само костите му. Оттогава мястото е известно като Потока на скелета, а районът около него се казва Пролома на скелета. Онази гора там се нарича Донкер Гат, което на африкаанс^[3], езика на бурите^[4], означава Тъмен ъгъл. Много деца са се губили в нея.

По гърба на Мартина попъпли хлад, всичко това й напомняше нещо. Очите й проследиха пръста на госпожица Фокнър, който сочеше страховитите склонове на планината Тейбъл, покрити с плътен зелен килим от високи дървета. Гледката й беше странно позната, сякаш я бе виждала и преди. Кожата на ръцете й настръхна. Преди по-малко от час небето беше ясно, с няколко перести облачета над планината, а сега изглеждаше мрачно и страховито. Бяха ги предупредили за променливото време. Изведнъж, без да знае защо, Мартина бе обзета от силно безпокойство.

Градината на ароматите и Градината на билките бяха приказни поляни, покрити с ароматни цветя и лечебни треви, но на Мартина й беше трудно да се съсредоточи. Долу в ниското всички пиха вода от един леденостуден извор и продължиха към амфитеатъра с палмите, където госпожица Фокнър обясни, че саговите палми^[5] всъщност са живи вкаменелости, защото видът им съществува повече от двеста милиона години.

— По тези места сагови палми са растели още по времето на динозаврите — каза тя. — Можете ли да повярвате? Вече двеста милиона години!

После групата се отправи към ниските склонове на планината Финбъс Уок. Госпожа Фокнър обясни, че тази планина е един от шестте световноизвестни растителни резервата и е уникална за района на Кейп. В нея се срещат яркочервен пирен^[6], сребърно дърво^[7], тръстика, лилии и протеи^[8], които са национален символ на Южна Африка.

Протеите ограждаха лъкатушещите пътеки и ярките им цветове превръщаха пейзажа в красиво зрелище. Когато стигнаха до Градината на протеите, госпожица Фокнър им показа оранжевоглавите игленици^[9], любими цветя на медосмукачите^[10]. В този миг пейджърът й иззвъня. Госпожица Фокнър погледна екрана и се намръщи, вятърът разроши къдравата й коса.

— Добре, чуйте ме всички! — извика тя. — Едно дете е получило алергична реакция от ужилване на пчела и ме викат спешно. Жалко ще е да не видите как се хранят медосмукачите, затова ще ви гласувам доверие и ще ви оставя тук тихичко да ги изчакате. В никакъв случай не напускайте това място. Люк и Луси, вие отговаряте за групата. Ако не се върна до двадесет минути, последвайте маркировката и идете до мястото на концерта. Там ще се срещнем.

Веднага щом госпожица Фокнър се скри от погледа им, децата се разлудуваха.

Никой, освен Мартина не прояви и най-малък интерес към храненето на медосмукачите. В Градината на протеите имаше още няколко посетители, но врявата на децата скоро ги прогони.

Мартина реши, че моментът е подходящ да се опита да поговори с Бен. Тя тръгна през цветните лехи да го търси, но никъде не го видя.

— Къде е Бен? — попита тя Луси.

— Кой знае, сигурно прегръща някое дърво или нещо от този сорт…

Шерилин я прекъсна:

— Какво му става на небето?

Седем детски глави се извърнаха нагоре. Перестите облаци се бяха превърнали в тъмна плътна пелена. Пелената бързо поглъщаше върховете на планината и се спускаше стремглаво надолу по скалите към „Кирстенбош“. Небето беше зловещо. То кипеше в странни виолетови отблясъци, сякаш идваше торнадо, а не обикновена буря.

— Момчета, да се връщаме вече, а? Много е студено — изхленчи Шерилин, но наближаващата буря сякаш направи децата по-безразсъдни и всички се втурнаха да гонят пеперуди из градината.

Вятърът довя звуци на маримба^[11], конга-барабани и гласове, сливащи се в изящна хармония. Концертът беше започнал.

Изведнъж сякаш светкавица мина през главата на Мартина. Това беше музиката от съня й. Сигурна беше! Това обясняваше всичко. Затова „Кирстенбош“ й се видя толкова познат. Сънят й се сбъдваше. Точно това видя — страховитата мрачна планина, пурпурната светлина, покриващия всичко облак и децата, които ловят пеперуди сред протеите в градината. Всеки момент някой ще извика: „Хей, вижте какво намерих…“.

— Хей — Люк стоеше до купчина дървени колове, — вижте какво намерих!

Децата се втурнаха към него, Мартина също, въпреки предупредителните камбани, които блъскаха в главата й.

На земята лежеше египетска гъска. Тялото на едрата птица беше покрито с червеникавокафяви и бели пера. Едното й крило висеше счупено, а ципестите й крачка бяха свити безпомощно към гърдите. С червеното си око гъската гледаше нагоре към надвесените детски лица.

Птицата едва-едва припърхваше и не можеше да помръдне. Люк я вдигна и тя изграка пресипнало и уплашено.

— Бас държа, че е била нападната от лисица. Госпожица Фокнър каза, че наоколо има лисици.

— Пусни я, Люк — сопна се Луси на брат си. — Може да е болна.

— Да, Люк, и е мръсна — съгласи се Джейк.

Мартина се опита да каже нещо, но от устата й не излезе звук.

— По-добре да я отървем от мъките й — предложи Люк. — Нали разбирате, да я ударим по главата или нещо такова.

Джейк се засмя:

— Какво ще кажете за брааи^[12] — едно малко хубаво барбекю. Ще я набодем на шиш. Ще стигне за всички.

Гласът на Мартина внезапно се върна и тя каза почти през сълзи:

— Моля ви, оставете я на мира. Не я наранявайте, моля ви!

— А-а, бедното малко англичанче! — присмя й се Люк. — Реве като бебе! Искаш ли я, а? Ето! Дръж!

Той подхвърли гъската към Мартина. Тя протегна ръце към кафявата топка, но се оказа неподготвена за тежестта й, спъна се и се прекатури по гръб. Въпреки това успя да задържи птицата.

Мартина с мъка се изправи на колене, но продължи да притиска гъската до гърдите си. Лицето й пламна от гняв и притеснение. Децата избухнаха в смях.

— Видяхте ли това? — злорадо възкликна Джейк. — Неповторимо!

Той имитира как Мартина размахва ръце и запищя с умоляващ глас:

— Не я наранявайте, мо-о-оля!

Заразени от лудостта на случващото се, нито едно от децата не забеляза, че Мартина е затворила очи и трепери силно. Тя помнеше гъската от съня си. Онази гъска също имаше едва доловим пулс и кафяви копринени пера, топли на допир. Мартина отвори очи и се загледа в птицата. Тя беше омаломощена, клепачите й тежко се затвориха.

Първата мисъл на момичето беше, че трябва да спаси гъската. Втората беше: Как? Тогава един глас в главата й, гласът на Грейс, каза: „Знаеш какво да правиш, дете“. Точно в този момент Мартина разбра, че наистина знае какво да направи. Винаги е знаела! През целия си живот!

Ръцете й спряха да треперят и се стоплиха толкова, че просто засветиха. Гъската трепна и клепачите й помръднаха. Мартина отпусна длани. Птицата разпери крилата си и полетя към притъмнялото небе.

Светът отново изплува на фокус.

Децата зяпаха Мартина със смесица от страх, ужас и недоверие. Люк пребледня и заотстъпва назад, сякаш Мартина бе обсебена от нещо страшно.

— Ей, как го направи? Каква си ти, вещица ли!?

Мартина беше точно толкова смутена, колкото и той.

В мига, в който дланите й бяха най-горещи, през нея като вълна мина сила, древна като земята. Пред очите й премина шествие от хора и животни — сред валма от мъгла вървяха африканци с маски на антилопи, и носорози, издишващи огън. Замаяна и трепереща, Мартина едва успя да помисли: „Значи това е тя! Това е дарбата“.

— Какво е това? Черна магия? Вуду? — крещеше Люк. — Какво е?

— Може би е умтхакати — вещица! — обвини я Ксоуза. — Внимавай, може да те превърне в прилеп или птичка.

Мартина запелтечи:

— Аз не съм умт… вещица.

— Ние тук, в Южна Африка, смятаме, че с умтхакати трябва да се направи едно-единствено нещо — заплаши я Ксоуза. — Трябва да бъдат унищожени!

Мартина хвърли отчаян поглед надолу по хълма с надежда да зърне енергичната фигура на госпожица Фокнър. Но не видя никого.

— Вие не може да… — започна тя тихо.

Децата я гледаха ледено и мълчаха. Джейк заплашително пристъпи към нея. Мартина направи крачка към пътеката, опитвайки се да избяга, но другите деца й отрязаха пътя. Тя погледна умоляващо Луси, но русата красавица само презрително изсумтя.

Мартина разбра, че положението наистина е много сериозно.

Тя се обърна и побягна, като викаше за помощ, но бандата не се интересуваше от виковете й.

Мартина се спусна по малък хълм, прекоси едно поточе и влезе в гора от вечнозелени дървета. Чак тогава осъзна грешката си. Пред нея се изправи ужасяваща стена от триста и трийсет стъпала. Момичето спря задъхано. Ами сега накъде!?

Тропотът на множество крака по дървения мост и виковете на преследвачите я накараха да действа. Тя полетя нагоре по стълбите, сякаш кучетата пазачи на ада бяха по петите й. С всяко стъпало болката в краката й ставаше по-силна, а въздухът в гърдите й гореше. Като стигна върха, тя видя някакъв черен път, но нямаше никакви табели. Знаеше, че няма да издържи още дълго да тича, затова се мушна сред дърветата. По-добре да се загуби, отколкото да я хванат.

Щом навлезе в тъмната зелена гора, Мартина вече не чуваше друг шум, освен ромоленето на потоци и тихия шепот от крила на птици някъде високо над нея. Над тясната пътека увисна пухкаво облаче.

Мартина се катереше все по-високо и по-високо. Когато спря, за да си поеме дъх, тя забеляза далече долу мъглявите очертания на града и на Ботаническата градина. Приличаха на миниатюрно „Лего“ с играчки вместо коли.

Мартина чу зад гърба си виковете на децата, които навлизаха в гората и продължи напред. Тръните на дивия аспарагус^[13] раздираха глезените й и тя знаеше, че не може да върви още дълго. Краката не я държаха.

Изведнъж някаква ръка се протегна иззад едно дърво и я издърпа. Мартина понечи да извика, както беше направила в съня си, но въздухът не й стигна. Успя само да изхлипа и се стовари върху меко легло от листа.

Очакваше удар, но нищо не последва. Мартина се втренчи в мрака и разпозна лицето на Бен! Той обви ръце около нея, сякаш да я предпази, и въпреки че беше дребен, тя усети топлината и силата му. Сърцето й биеше лудо.

— Марти-и-ина! — чу се гласа на Джейк, който я викаше. — Къде си-и?

Бен постави пръст на устните си. После се протегна, грабна шепа малки камъчета и ги хвърли колкото можа по-далеч. Те изтрополяха като малки куршуми.

Люк извика:

— Насам! Елате, всички насам!

Чу се тропот, шум от смачкани листа и пукот на счупени клони. Бандата упорито преследваше фалшивата следа.

Мартина с изненада видя как Бен се тресе от беззвучен смях. Смееше се така силно, че се преви на две и се хвана за корема.

— Какво? — шепнешком попита тя. — Какво е толкова смешно?

Бен се изправи и посочи голяма табела, подпряна на едно дърво. Основата й беше още влажна от прясната почва.

На нея пишеше:

ВНИМАНИЕ!

ХРАНИЛИЩЕ НА ПРЯСНА ОРГАНИЧНА ТОР

НЕ ВЛИЗАЙ!