Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (13)

13.

Когато се върнаха при джипа, Тендай прибра остатъците от закуската в кабината и извади пушката. Двамата поеха пеша през долината.

Слънцето жареше толкова силно, че земята миришеше на опечено. Небето беше синьо като крило на земеродно рибарче^[1]. В този час на деня нямаше и помен от сянка, но акациите с дантелено нежните си листа бяха пълни с пчели, гукащи гълъби и червеноопашати сиви папагали^[2]. Това бяха звуците, които Мартина щеше завинаги да свързва с Африка.

Момичето вървеше близо до Тендай, който с пръст на спусъка се оглеждаше за слонове, биволи и лъвове — най-непредсказуемите животни в резервата. Зулусът забелязваше всичко. Показа на Мартина гнездо с малки папуняци^[3], един смешен хамелеон и следи на женски леопард с две малки. Можеше да каже на каква възраст са леопардчетата и с каква скорост се движи малкото семейство.

Колкото повече говореше Тендай, толкова по-ясно ставаше, че познава Савубона като пръстите на ръката си. Мартина се чувстваше в безопасност с него. С дрезгавия си глас и търпението, с което обясняваше, той й напомняше за баща й.

Изведнъж Тендай млъкна. После изцъка звук раздразнено и извади от джоба си клещи. Бяха в долината и търсеха клопки, телени примки или капани с железни челюсти, заложени от бракониери. Безмилостните им хватки удушаваха животните или чупеха краката им и те бавно умираха. Мартина наблюдаваше как Тендай откри капан, почти невидим във високата трева, и сряза ръждясалата тел, с която беше вързан за близкото дърво.

— Не знам какво повече да направя — каза той, докато влизаха в гостоприемната хладина на една малка горичка. — Няма значение колко капана ще махна. На следващия ден те са пак там. Напоследък започнахме да губим и едри животни. През последния месец изчезнаха един лъв и един бивол. Щеше да е хубаво да наемем охрана, но парите не стигат.

Мартина го слушаше и започна да изпитва страх за Джеремая. Ами ако нейният жираф (вече мислеше за Джеми като за неин) счупи крак в някой капан?

— Тендай…

Зулусът постави пръст на устните си. Направи й знак да пропълзи тихичко напред и двамата се притаиха зад едно дърво. Застанаха неподвижно. След няколко минути великолепно мъжко куду грациозно излезе на поляната пред тях и се спря в шарената сянка. Изглежда се ослушваше. Мартина си помисли, че след Джеми това е най-прекрасното животно, което някога е виждала. Имаше извити като спирала рога и бадемовидни очи. Дълга коприненобяла козина опасваше гърдите му, а нежни бели ивици красяха гърба му около гърбицата в основата на врата му.

— Прекрасен е! — прошепна Мартина на Тендай, който й се ухили в знак на съгласие.

Тряс!

Един куршум се заби в ствола на дървото над главата на Тендай и го посипа с трески. Преди да успеят да мръднат, втори куршум удари кудуто в гърлото. От раната бликна кръв като фонтан, кудуто падна на земята и остана неподвижно. Мартина изпищя.

Измежду дърветата се появи Алекс. Дулото на пушката му димеше, а светлата му коса беше потна и разрошена.

— Съжалявам, Тендай — каза той. — Мерникът на пушката ми май е изкривен. За щастие не те улучих! Опитвах се да гръмна онова куду там. Стори ми се, че се е хванало в капан.

Тендай избухна.

— Нищо му нямаше на животното! Нищо! — закрещя той. — Къде е капанът? И защо ти трябва да го застрелваш?

— Не знам какво да кажа — замислено отвърна Алекс. — Такива неща се случват. Поне от него ще излезе добра вечеря.

Думите му вбесиха Тендай и двамата започнаха да се карат. Никой не забеляза как Мартина се измъкна и хукна с всички сили към падналото куду. Очите на животното бяха безжизнени, а красивата му светлокафява козина беше обагрена в алено от бликащата кръв. Куршумът беше оставил голяма неравна дупка в белобрадото му гърло.

Мартина клекна до кудуто. Момичето беше в транс, точно както когато държеше дивата гъска. Обикновено само мисълта някой да убие животно я ужасяваше, но днес не изпитваше тъга. Вместо това беше заредена с енергия, сякаш най-чистото и съвършено електричество на света течеше във вените й. Ръцете й се сгорещиха и тя ги постави върху сърцето на кудуто. Усети слабо туптене, почти заглъхващо.

Мартина мислеше трескаво. Шокът и загубата на кръв бяха довели животното до загуба на съзнание и тя знаеше от бащините уроци по първа помощ, че без спешни мерки то ще бъде мъртво след минути. Но това не означава, че не може да се спаси. Куршумът бе проникнал в гърлото му, беше минал право през трахеята и бе излязъл безпрепятствено от другата страна. Ако успее да спре кръвта и да накара умиращото му сърце да забие отново, тогава може би, но само може би, кудуто имаше шанс да оцелее.

В далечината Мартина чу как Алекс саркастично казва:

— Бедата при теб, Тендай, е, че ти винаги поставяш чувствата пред работата. Едно мъртво животно невинаги е трагедия, приятелю. Понякога е просто кожена кесия с пари.

Мартина забрави за двамата мъже и постави ръка върху дупката в гърлото на кудуто. Между пръстите й се показаха балончета кръв. Всяка секунда беше ценна. Тя се огледа в отчаян опит да намери нещо, с което да затвори раната. Нямаше нищо, освен сива пръст, туфи суха трева и един мравуняк. Мравуняк! Мартина внезапно си спомни как госпожица Фокнър разказваше за шангаанското племе, което използвало термити войници за лекуване. За разлика от термитите работници, те имат много развити челюсти, като щипци за „зашиване“ на рани. Още повече, че слюнката на мравките действа като естествено противовъзпалително средство.

— Лошото е — беше добавила госпожица Фокнър, нещо, което Мартина прие за излишна подробност, — че след като войниците стиснат челюстите си, трябва да откъснете телата им, за да не ги отворят отново.

Тогава Мартина се отврати от идеята за обезглавяване на бедните термити. Сега, като ги гледаше да си пълзят към мравуняка покрай лявото й коляно, не се почувства по-добре. Но знаеше, че трябва да спаси кудуто.

Термитите войници се различаваха лесно от работниците. Имаха кръгли червени глави и малки бежови телца, а черните им челюсти се развяваха във въздуха като оръжия. Мартина събра светкавично краищата на раната в чиста линия, грабна един минаващ термит войник и постави щипците му до розовата плът. Той я захапа здраво. Преди дори да помисли за това, тя откъсна задната част. Стана! Черните челюсти се сключиха около кожата на кудуто като шев. Взе друг термит и направи същото. Успокояваше се, че поне ще е умрял за добра кауза — не е настъпен или не е загинал от някаква друга безсмислена смърт. За по-малко от минута главите на двадесет термита зашиха раната така здраво, сякаш беше работил хирург. Не се появи дори струйка кръв.

Мартина постави горещите си ръце върху умиращото сърце на животното и започна да натиска на всеки няколко секунди. Постепенно ударите на сърцето станаха по-силни и тялото на кудуто се стопли. Когато накрая отвори очи и я видя, то изглеждаше объркано, но не и уплашено. Изправи се несигурно на крака, махна с опашка и като се клатушкаше, избяга.

С огромно чувство на радост Мартина го наблюдаваше как си отива. Мислеше си, че баща й би се гордял с нея.

В този миг разбра, че започва да намира своето място в този нов свят. Сърцето й се изпълни с щастие. Три пъти през последните няколко седмици се справяше без чужда помощ, нищо че беше много, много изплашена. И трите пъти се бяха случили удивителни неща — намери Джеми, спаси гъската и сега излекува кудуто. Усети как започва да вярва повече на себе си.

Въпреки това я беше страх да погледне двамата мъже. Ами ако са видели какво стана току-що? За щастие, изглежда, че не бяха. Алекс стоеше с гръб, а гледката на Тендай към нея и кудуто беше закрита от здравото тяло на управителя. Двамата още се караха. Мартина избърса кръвта от ръцете си с туфа трева и малко слюнка и се запъти към тях.

— Кудуто си отиде — небрежно отбеляза тя.

Мъжете спряха разправията и зяпнаха. Мястото, където преди малко лежеше животното, беше празно.

Тендай потърка очи. Кожата му доби смешен сив цвят. Погледът му се премести от Мартина към поляната и после обратно.

— Къде е кудуто? — изрева Алекс. — Къде е кудуто? Беше мъртво! Как, по дяволите, е могло да си тръгне!

— Почувства се по-добре — каза Мартина. — Реши, че не е добре да се мотае наоколо, щом мерникът на пушката ти не е точен.

Алекс пристъпи към нея, сякаш се канеше да я удуши с голи ръце.

— Отново ти! — озъби се той. — Помни какво ти казах! Бъди много, много внимателна! Следващия път може да нямаш този късмет.

После се обърна към Тендай:

— А колкото до теб, съвсем официално, запомни, че този резерват не е новата Южна Африка.

Управителят сграбчи пушката си и изчезна бесен сред дърветата.

Мартина почака, докато чуе как пикапът му потегля и се обърна към Тендай:

— Можеше да те убие.

Зулусът седеше на земята, хванал с две ръце главата си. На лицето му имаше две дълги драскотини от отхвърчалите при изстрела трески.

— Моля те, не казвай нищо на баба си.

— Но, Тендай…

— Моля те!

— Добре — съгласи се неохотно Мартина.

Мълчаха известно време, после Тендай каза:

— Леля ми беше права, нали, малката? Ти притежаваш дарбата.

Мартина не отговори.

— Кудуто — настоя той. — То умираше. Какво му направи?

— Само си почиваше — отвърна Мартина. — Кудуто само си почиваше.

Тендай трябваше да се задоволи с този отговор.