Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (3)

3.

Първото, което Мартина забеляза, бе жегата. Нажеженият въздух се стелеше на талази над самолетната писта като сребриста мараня. Хоризонтът сякаш се бе изгърбил под тежестта на яркото безоблачно небе, а самолетите на летището потрепваха с нагънати крила като в сън. Когато тръгна, в Англия беше мразовита зимна нощ, прогнозите за времето вещаеха бури и силен снеговалеж, а тук беше като в пещ.

Мартина стоеше на пистата, без да мръдне. Като хипнотизирана наблюдаваше как другите пътници се качват в жълтия автобус, който щеше да ги закара до терминала.

— Събуди се, захарче! Нали не искаш да изпуснеш автобуса? — над нея се наведе плешив мъж с риза за сърф. — Къде са мама и татко? Не те ли чакат?

Гърлото на Мартина се сви болезнено и тя преглътна, за да не избухне в плач. Искаше й се да изкрещи, та всички на летището да я чуят: „Да, искам да изпусна автобуса! Моите мама и татко не ме чакат! Те никога вече няма да ме чакат“.

Вместо това измърмори тихо:

— А-а-а-аз само… Аз… Ще ме посрещне някой.

— Не си много сигурна.

— Хари, какво правиш! До гуша ми дойде от теб! Автобусът потегля и ако до пет секунди не си тук, тръгвам сама! — нервно се разписка някаква руса жена.

— Ще се оправя — каза Мартина на мъжа, — благодаря, че попитахте.

— Наистина ли? — Мъжът здравата я потупа по рамото с едрата си червендалеста ръка. — Горе главата, захарче. Вече си в Африка!

* * *

Жената зад гишето за информация на летището в Кейптаун потропваше нервно с кървавочервените си нокти. После хвърли кос поглед над главата на Мартина към опашката, която неудържимо набъбваше. На табелката, сложена на ревера й, пишеше:

Ноелийн Хеншоу, помощник-ръководител

— Моето момиче, искам да ти помогна — обърна се тя към Мартина с плътен носов глас, — но ми трябват повече подробности. Как изглежда баба ти?

Мартина се опита да си представи как би могла да изглежда баба й, която никога не беше виждала.

— Ами, има сива коса — започна тя колебливо, — и очила. Мисля, че има очила.

Ноелийн Хеншоу въздъхна:

— Кога за последен път си виждала баба си?

— Ами…

— Знаеш ли телефонния й номер?

— Имам само адрес — призна Мартина.

През по-голямата част от полета за нея се грижеше една мила стюардеса на име Хейли, чиято работа беше да наглежда децата, които пътуват сами. Щом кацнаха в Южна Африка Хейли й показа летищния автобус и мило й помаха за довиждане.

Ноелийн тръсна вбесено червеникавата си коса и хвърли око на опашката пред гишето.

— Миличко, мисля, че е най-добре да седнеш ей там, за да мога да те наглеждам. Ако баба ти не се появи, ще намеря някой, който да ти помогне.

— Добре — каза Мартина несигурно. — Благодаря.

Тя вдигна куфара и новата си маслиненозелена раница, подарък от госпожица Роуз, и се настани в салона за пристигащи пътници, точно под табелата:

Добре дошли в Южна Африка!

Досега никога не се бе чувствала по-малко добре дошла. Вече час, откакто самолетът кацна в Кейптаун, а все още никой не идваше да я прибере. Очите й се напълниха със сълзи. Най-ужасният й страх се сбъдна. Баба й не я иска и дори не си прави труда да я посрещне. Какво ще прави сега без пари? Къде да отиде? Нямаше и най-малка представа.

А на всичко отгоре умираше от глад. Беше 10 часа сутринта, а предишната вечер хапна само шоколадовия кейк на госпожа Морисън. Храната в самолета беше пълен боклук — воднисти бъркани яйца, хлебчета, твърди като камък и някакво блудкаво ястие, което направо миришеше на кучешка консерва. Мартина реши никога вече да не лети със самолет, без да се е запасила с много кейк и може би няколко сандвича с шунка… Отсреща една усмихната пътничка тъкмо си беше купила шейк от манго и голям сладкиш. Стомахът на Мартина се обади завистливо.

— Госпожице Мартина, сигурно си мислите, че сме ви забравили? — избоботи един толкова гърлен глас, че отекна в ушите й като тъпан.

Мартина вдигна глава. С разперени ръце и широка усмивка към нея вървеше някакъв гигант с махагонов цвят на кожата. На лъскавата си буза имаше белег като въпросителен знак, а на кожен ремък на врата му висеше зъб. Носеше сламена шапка с лента от кожа на зебра и ловни дрехи в цвят каки, които изглеждаха доста опърпани.

— Госпожица Мартина? — попита мъжът и без да изчака отговор, сграбчи ръката й и буйно я разтърси. — Аз съм Тендай — представи се той. — Ужасно се радвам да се запознаем. Баба ви ми разказа всичко за вас. Тя много съжалява, че не е тук да ви посрещне, но късно снощи ни се обадиха, че поради някаква бюрократична бъркотия една пратка слонове, която очаквахме в края на седмицата, ще бъде доставена рано тази сутрин. Нямаше кой да поеме пристигането им, освен баба ви и аз, и се наложи тя да остане, докато ветеринарят прегледа слоновете. Аз дойдох да ви взема, но забравих, че човек от вътрешността като мен не знае нищо за магистралата. Наложи се да обиколя цял Кейптаун! Надявам се да ми простите за забавянето. Ще ви отведа у дома, в Савубона, колкото може по-бързо.

Мартина не знаеше как да отговори на този порой от думи, но веднага хареса огромния дружелюбен човек, който ги изсипа. От него се носеше упоителен аромат на простор и природа.

— Приятно ми е да се запознаем, Тендай — отвърна тя стеснително и добави срамежливо: — Разбира се, че ти прощавам.

Тези думи предизвикаха бурен пристъп на смях. Тендай вдигна куфара й и го сложи под мишницата си, сякаш тежеше колкото кокошка. После поведе Мартина навън, към слънцето и жегата.