Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (20)

20.

Тази кошмарна нощ Мартина не можеше да заспи. Дълго се мята в леглото, главата я заболя. Гадеше й се. Не само бяха откраднали свирката, но някой беше сменил и комбинацията на катинара на резервата и тя не можеше да влезе да потърси Джеми.

И това не беше всичко. По някое време тя отвори прозореца с надежда да зърне белия жираф, но вместо това видя бели светлини, които кръстосваха из резервата. Секунди по-късно светлините ги нямаше и тъмнината отново покри саваната, но Мартина бе убедена, че бракониерите са се върнали и няма да си тръгнат без белия жираф.

Облече се бързо, слезе на пръсти и отвори входната врата. Блъсна я силен вятър. Дърветата се извиваха под напора на приближаващата буря. Мартина изтича боса по пясъчната пътека към къщата на Тендай. Освен на него и Грейс нямаше на кого друг да разчита за помощ. Животните в изолатора се размърдаха тревожно в клетките си, когато мина край тях и сърцето й се сви. Прииска й се да може да спре и да ги успокои, но всяка загубена минута щеше да даде възможност на бракониерите да се измъкнат, затова продължи да тича, докато видя светлините на верандата на къщата на Тендай да проблясват през поклащащите се клони. Плувнала в пот, Мартина натисна звънеца. Никой не отговори. Тогава забеляза, че вратата е открехната. Бутна я леко и тя се отвори.

— Тендай — извика Мартина, — Тендай, буден ли си?

Къщата тънеше в тишина. Леглото беше оправено, сякаш никой не е спал в него, по масата имаше остатъци от храна — явно ловецът бе тръгнал внезапно. Мартина провери отзад и откри, че и джипът го няма.

Рухна разстроена на една пейка в градината. Значи все пак и Тендай е замесен. Тя се прибра как да е вкъщи, съблече се и се пъхна под завивките. Краката й трепереха и й се виеше свят. Искаше й се да е по-смела, да събуди баба си и да й разкаже какво се случи, но не можеше. Всичко беше объркала! Сви се под одеялото. Ама, че е страхливка! Как би искала всичко да отмине, но надали щеше да има такъв късмет. Мартина задряма и започнаха да я преследват кошмари, в които Тендай и бандата „Петте звезди“ се бяха съюзили и я преследваха из някаква гора, в която дърветата пламваха в мига, в който минеше край тях. Мартина знаеше, че преследвачите й ще я пощадят само ако им каже къде е белият жираф. Накрая го предаде, а те се смееха, когато я оставиха да лежи на земята изплашена и останала без дъх.

На дрезгавата утринна светлина кошмарите станаха още по-реални. Мартина си представи как Джеми чува свирката и доверчиво следва звука, който го води към гибелта му, и се почувства като най-лошия човек на света. Искаше да умре. Ужасяващи образи продължаваха да се въртят из главата й. Виждаше как одират Джеми и правят от кожата му постелка за пода в къщата на някакъв богаташ, или го бият с камшици и го карат да изпълнява номера в цирка, или го оставят да мръзне до смърт в някой зоопарк в Сибир.

И за всичко беше виновна тя! Нейна задача беше да пази тайната на белия жираф, но лекомислието й попречи. Защо й трябваше да носи свирката в училище и да оставя малката рисунка с образа на Джеми в шкафчето? Как може да е толкова глупава! Сякаш е искала всичко да се разкрие и всички да разберат, че тя е момичето от легендата, тази, която язди белия жираф. След толкова години, в които е била напълно незабележима, сякаш й се беше поискало да покаже колко е специална… Какъв срам!

Мартина реши веднага да напусне Савубона. Не заслужаваше и миг повече да остане тук. Щеше да се върне в Англия с първия възможен полет — щеше да се промъкне незабелязано на борда на самолета, както бе направило едно момче, за което чете във вестника — и господин Грайс щеше да й намери място в детски дом.

На вратата се почука.

— Мартина?

— Остави ме! — извика тя и зарови лице във възглавницата. — Няма да ходя на училище.

Вратата се отвори и баба й влезе в стаята. Седна на края на леглото и каза тихо:

— Знам.

Мартина вдигна глава от възглавницата.

— Знаеш?

— Да, знам. Знам за белия жираф. И ако ти бях казала по-рано, нищо от това нямаше да се случи.

Сърцето на Мартина подскочи.

— Какво е станало?

Гуин Томас въздъхна тежко и й подаде кичур сребристи косми от опашка.

— Тендай ги намери, заплетени на портата на резервата. Снощи някакъв мъж му се обадил, че като минавал край резервата, видял няколко бивола да пробиват дупка в оградата и да излизат. Тендай веднага тръгнал към мястото, но там нямало нито дупка, нито биволи. Явно е било номер, за да го отстранят от пътя си. Цял час ги търсил, обикалял да открие следите на бракониерите, но вече било късно. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, Мартина, но белият жираф е изчезнал.

Гуин Томас се изправи, заобиколи леглото и застана до прозореца.

— Знаеш ли, Мартина, беше права да ми се сърдиш онази нощ, когато поиска да ти разкажа за майка ти. В Савубона наистина има твърде много тайни. Но мислех, че като мълча, те предпазвам. Мислех, че предпазвам и белия жираф. Сега обаче знам, че обърках всичко.

Гуин Томас се обърна и погледна момичето:

— Толкова съжалявам, че ти причиних болка, дете!

Мартина не разбираше какво става, но почувства облекчение, че някой разговаря с нея. Скочи от леглото и взе ръката на баба си.

— Не си виновна ти — каза тя. — Не говори така, бабо. Не съм съгласна с теб. Аз съм виновна за белия жираф.

Баба й дълго не продума. Когато накрая вдигна очи, на лицето й се четеше мъка.

— Седни — каза тя. — Има нещо, което трябва да ти кажа.

* * *

Мартина седна удобно, а баба й излезе от стаята и след малко се върна с чай, топли кексчета с масло и голям пакет, който пъхна между леглото и масата. Едва когато се убеди, че Мартина се е нахранила добре, Гуин Томас започна да разказва. Първо обаче извади нещо от пакета и го подаде на Мартина:

— Мислех да ти го дам, още когато дойде в Савубона — каза тя, — но все не намирах подходящ момент.

Мартина озадачено пое пакета и го разопакова внимателно. Вътре имаше голям правоъгълен албум, умело направен от ръчно изработен картон, с корици, украсени с изсушени диви цветя от саваната.

— Красив е — обърна се тя към баба си и внимателно разгърна албума. На първата страница имаше няколко снимки на момиченце с чуплива кестенява коса и блестящи зелени очи, което си играеше с малко лъвче.

— Мама! — едва си пое въздух Мартина.

На следващата страница имаше стихотворение, написано от майка й, следваха още нейни снимки — как язди коне из Савубона, как се покланя след училищна пиеса, как се плиска сред вълните на океана. Имаше и сватбени снимки, на които Вероника и Дейвид бяха на почивка, прегърнати и весели. На последната страница на албума имаше снимка, на която родителите й стояха пред къщата в Савубона, а в ръцете им се гушеше малко бебе.

— Това си ти — каза Гуин Томас.

Целият свят на Мартина се преобърна.

— Аз съм родена в Африка?

— Родена си в Савубона.

— Но тогава защо…?

— Това е началото на твоята история, Мартина — започна баба й. — През нощта след твоето раждане дойде Грейс и каза, че имала видение и че ти си детето от африканската легенда, което има власт над всички животни. Каза още, че през следващите няколко години в Савубона ще се роди бял жираф и че съдбата ще се погрижи да ви събере, защото сте сродни души.

На лицето на баба й се появи лека усмивка.

— Е, можеш да си представиш колко бяхме изненадани. Грейс винаги е имала дарбата да предрича, но дотогава не я бяхме чували да предсказва толкова далечно бъдеще и не взехме думите й на сериозно. Първоначално се отнесохме с недоверие, а после ни стана забавно. Вероника се смееше и казваше, че няма търпение да види лицата на майките в детския клуб, когато дъщеря й се появи на гърба на бял жираф. Но Грейс се ядоса и я предупреди, че не се шегува. Заведе ни до прозореца и видяхме нещо, което няма да забравя, докато съм жива. Лъвове и зебри, леопарди и антилопи, всякакви животни, които обикновено се изяждат помежду си, се бяха подредили до оградата в идеална линия и гледаха към къщата. Сякаш знаеха нещо, което ние не знаехме. След тази гледка повярвахме на думите на Грейс. Тя каза, че наред със силата, която тя наричаше „дарба“, ще дойде и огромна отговорност и че въпреки че ще внесе много красота и щастие в живота ти, ще преживееш много опасности и трудности. Майка ти не беше на себе си. Не искаше да повярва на Грейс, но и се страхуваше да пренебрегне думите й. Стана още по-сложно, когато Грейс настоя, че рано или късно ти ще трябва да посрещнеш съдбата си, независимо дали го искаш или не. Вероника отказваше да го приеме.

Мартина беше смаяна.

— И какво стана после?

— Ами след като го обсъди с баща ти, майка ти реши, че ще може да спре хода на съдбата, като те отведе далеч от Африка, като те държи далеч от всякакви животни и като прекъсне всички връзки със Савубона. Дядо ти и аз бяхме съсипани, но я разбирахме — Вероника беше убедена, че това е единственият начин да те предпази от опасността. Помислихме, че планът може да проработи. Затова два-три дни след раждането ти, веднага щом беше в състояние да пътуваш, заминахте за Англия.

— Трябва да ви е било много тежко на теб и на дядо — пророни Мартина. — Да се сбогувате с мама и татко и да знаете, че може никога повече да не се видите…

— Това беше най-трудното нещо, което съм преживявала, но дълго време си струваше, защото майка ти беше много щастлива. Тя вярваше — ние всички вярвахме — че планът е проработил. После, преди четири месеца, малко преди Коледа, отидох при Грейс на вечеря. Когато пристигнах, тя гадаеше на кости — африканските оракули хвърлят кости по същия начин, по който европейските гадатели използват кристално кълбо или карти Таро. Отвори ми вратата, цялата плувнала в пот. Говореше несвързано и аз помислих, че има треска. Каза ми, че костите показват трагедия, която ще те върне в Савубона. Поиска веднага да звънна на Вероника и да й говоря каквото и да е, дори да излъжа, че съм болна, ако трябва, само и само да я убедя да се върнете веднага в Савубона. Грейс каза, че ако се върнеш тук по своя воля, боговете може да укротят гнева си и трагедията ще бъде избегната. Аз, разбира се, много се изплаших. И как да не се изплаши човек! Но се опитах да я оборя с „разумни“ аргументи. Казах, че навярно е сгрешила и че нямам намерение да лъжа дъщеря си, и тя едва ли може да очаква цялото ви семейство да прекоси земното кълбо за втори път, само заради нейните видения. В края на краищата не получихме никакво доказателство, че първото й пророчество може да се сбъдне. Накрая се скарахме ужасно. Грейс ми е приятелка, но оттогава не си говорим. Тя винаги е държала на своето — че не е трябвало изобщо да напускаш Савубона. Непрекъснато повтаряше, че предците са предсказали връщането ти тук. А аз я нарекох луда. Ако трябва да съм честна, наистина се надявах да е луда.

Гуин Томас въздъхна тежко и за пръв път, откакто беше дошла в Савубона, Мартина осъзна тежестта на загубата, която е преживяла баба й. Стисна ръката й и в замяна получи усмивка на благодарност.

— Предадох на майка ти думите на Грейс. За Вероника това беше капката, която преля чашата. Обясни ми, че години наред е търпяла болката от раздялата с мен, с баща й и с любимата й Африка, но най-накрая бе намерила спокойствие и щастие. Дейвид имаше хубава работа, ти растеш здрава и весела и всички вие имате много планове за бъдещето. Тя нямаше да те откъсне от средата ти за втори път заради нещо, което вероятно ще се окаже суеверно бръщолевене. Тогава чух майка ти за последно. Няколко дни по-късно ми се обадиха, за да ми кажат, че тя и баща ти са загинали в пожар. Обвинявах себе си. Мислех, че ако бях настоявала и ги бях убедила да се върнат, това никога нямаше да се случи. После отвориха завещанието и ми съобщиха, че съм единственият ти роднина. Бяхме се договорили, че ако нещо се случи с родителите ти, не аз ще бъда твой настойник, защото това означава да се върнеш в Африка. Оказа се обаче, че завещанието е било променено наскоро. Защо Вероника е взела подобно решение, няма да разберем никога. Това е най-голямата ирония: след всичко, което направихме, за да те държим далеч от Савубона, ти все пак се върна тук.

Мартина внезапно осъзна, че едва диша.

— Сега разбирам защо не искаше да идвам.

— Да — каза баба й, — и се срамувам от начина, по който се отнасях с теб. Отначало, да си призная, те отхвърлях. Всеки път, щом те погледнех, ми напомняше, че заради теб загубих майка ти и че не съм я виждала цели единадесет години. По-късно се боях да се сближим — мислех, че ако те обикна и после те загубя, ще бъде като да загубя Вероника отново.

— Ти не си единствената, която загуби мама — тихо каза Мартина.

— Сега разбирам, но докато се съвзема, не те допусках до себе си, отблъсквах те.

— Не си ме отблъснала — увери я Мартина. — Можем да започнем отначало.

Баба й стисна ръката й.

— Ти си много мъдра. Нищо чудно, че предците са избрали именно теб.

При тези думи Мартина изведнъж си спомни ужасните събития от изминалата нощ.

— Ами Джеми? — разтревожи се тя. — Какво имаше предвид, като каза, че като мълчиш, предпазваш Джеми?

Баба й гледаше недоумяващо.

— Кой е Джеми?

— Джеремая. Жирафът!

— Жирафът, разбира се! Няколко дни след като бракониерите нападнаха дядо ти, вождът на местните зулуси дойде да ме види. Разказа ми, че часове преди ловците да дойдат в Савубона, нашият женски жираф е родил жирафче, бяло като сняг. Майката и мъжкият по-късно загинали, докато се опитвали да го предпазят, но жирафчето успяло да се измъкне невредимо. Може пристигането на Хенри да е разсеяло мъжете. Според вожда, спасила го една слоница, чието малко било мъртвородено. Тя го завела на тайно място. Вождът каза, че жирафчето имало специални сили и че било най-рядкото животно на планетата. По никакъв начин никой не трябва да узнава за него. Предупреди ме, че ако някой някога ме попита за него, трябва да отричам, че съществува. Не можех да кажа дори на Тендай или на майка ти. И когато ти дойде, направих всичко по силите си да ви държа далеч един от друг, за да не се изпълни предсказанието.

— Бабо, Джеми е най-добрият ми приятел — призна Мартина.

— Няма да питам как двамата сте се сближили толкова много — отбеляза сухо баба й. — Предполагам, че това обяснява защо напоследък дрехите ти са покрити с кал и странни растения и защо винаги се прозяваш на път за училище.

— Съжалявам — каза Мартина. — Надявах се, че няма да забележиш. А сега заради мен откраднаха Джеми. Трябва да го намеря. Бабо, можеш ли да ми помогнеш?

— Не — каза Гуин Томас. — Но знам кой може да ти помогне.