Лорън Сейнт Джон
Белият жираф (10)

10.

Мартина затвори тихо вратата на стаята си, тръшна се в леглото и потъна в безпаметен сън. Когато будилникът иззвъня в шест, тя едва успя да стане, нахлузи набързо влажните си кални дънки и изскочи навън. Спря само за да наплиска лицето си с ледена вода. Знаеше, че трябва да има обяснение за калта по дрехите си. Когато в 6:30 баба й се появи, за да нахрани Шака, Мартина беше коленичила в зеленчуковата градина и плевеше.

Гуин Томас не повярва на очите си.

— Какво правиш там, дете? — попита удивено тя. — Цялата си в кал.

— Морковите направо се задушават от тези плевели — отвърна Мартина. — Реших, че трябва да започна да ти помагам повече в къщата.

— Ами… — запъна се баба й. — Добре, благодаря, Мартина.

Нито една от двете не спомена кавгата от предната вечер. Но Гуин Томас, която обикновено сутрин сервираше едно и също — варени яйца и мармайт^[1], тази сутрин приготви закуска от прясна папая и манго, южноафриканска овесена каша и домашно изпечен хляб със сладко от касис. Мартина тъкмо свършваше със закуската, когато на алеята пред къщата се появи с рев сивият ленд роувър на Алекс дьо Прийс.

Мартина се намръщи. Беше виждала управителя на резервата само веднъж, но веднага реши, че не го харесва. Майка й би описала Алекс като „изпечен мошеник“. Той се държеше неестествено свойски и не преставаше да дърдори неискрено. Побиваха я тръпки от него. Мартина не можеше да си представи как е възможно точно този човек да се грижи за животните в резервата.

Луничавото му лице, обрамчено с червеникаворуса сплъстена коса, цъфна на входната врата.

— Добро утро, госпожо Томас. Добро утро, Мартина — весело поздрави той. — Как са дамите в този прекрасен ден?

— Много добре, благодаря, Алекс — отговори усмихнато баба й. — Какво те води насам толкова рано?

— Тръгнал съм към Сторм Кросинг да купя храна за зебрите. Знам, че имате много работа и помислих, че мога да помогна и да закарам днес Мартина на училище.

— Чудесна идея, Алекс. След малко пристига ветеринарят да прегледа Шака и двата бивола, които се сбиха вчера, а в десет часа идва група от двадесет и четирима швейцарски бизнесмени. Благодаря за помощта. Почакай да опаковам обяда на Мартина.

На Мартина й премаля. Тя с нежелание се затътри след набитата фигура на Алекс.

По пътя управителят не спря да бъбри отегчително с твърд южноафрикански акцент. Мартина копнееше да я остави на спокойствие, за да се върне в спомените си към срещата с белия жираф и копринената му муцуна, опряна на рамото й. Тя отговаряше едносрично на Алекс, но това не го обезсърчи.

— Ти си едно умно малко момиче, нали? — попита той, когато спряха на единствения светофар в Сторм Кросинг. — Обзалагам се, че в училище си по-добра, отколкото бях аз на твоята възраст.

— Аз съм на единадесет — грубо го прекъсна Мартина. — Не ми говори, сякаш съм на пет!

На лицето на Алекс се появи лукаво изражение.

— Добре — каза той. — Щом искаш, нека играем така. Случайно да си попадала на бял жираф в Савубона, а, Мартина?

Мартина направи невъзможното, за да скрие изненадата си.

— Бели жирафи не съществуват — отговори хладно тя. — Всички го знаят.

Алекс бръкна в джоба си, извади розовото й фенерче и го хвърли на седалката до нея. Ръцете я засърбяха да си го вземе, но не се осмели.

— Така да бъде — изсмя се Алекс подигравателно и отново пъхна фенерчето в джоба си. — Работата е там, Мартина, че ако белият жираф наистина съществува, той би струвал много, много пари. Баба ти би получила огромна сума от продажбата на такова животно. Говоря за десетки хиляди долари, не за трохи. Неприятно ми е, че застрашаваш бъдещето на всички в Савубона, като си пъхаш носа в неща, които не са твоя работа. Как, според теб, би се почувствала баба ти, ако знаеше?

Мартина се ядоса. Как смее този човек да говори за Джеми като за поредното животно, което преследва, хваща и превръща в пари? Беше сигурна, че баба й няма представа за идеите на този кретен.

— А как мислиш, че ще се почувства баба, ако научи за твоята малка тайна? — върна му го тя, просто за да го изпита.

Сините очи на Алекс блеснаха гневно. Той рязко зави към училището, наби спирачки и се протегна пред нея, за да отвори вратата.

— Моето момиче — с ледена усмивка каза Алекс, — не си играй с огъня! Знаеш какво се случва на хората, които си играят с огъня, нали?

Мартина се опита да бъде силна, но веднага щом слезе от джипа и се обърна с гръб към него, сълзите се затъркаляха по лицето й.

Смехът на Алекс дьо Прийс я преследваше по целия път през училищния двор.