Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cradle Will Fall, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Людмила Левкова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Мери Хигинс Кларк. Престъпен експеримент
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 1996
Редактор: Катерина Стоянова
ISBN: 954-800-960-9
История
- — Добавяне
79
Докато полицейската кола се носеше към къщата на Едгар Хайли, Скот внимателно прехвърли наум показанията, които беше чул през последните няколко часа от Крис Луис, Гъртруд Фицджералд, Гейна Крупшак, Джиро Фукито, Ана Хоран и Морийн Кроули.
Всички те очевидно сочеха в една и съща посока — към доктор Едгар Хайли, като отправяха към него тежки обвинения за злоупотреба с професионалното положение, престъпление и убийство.
Преди по-малко от три часа преобладаващата част от същите тези косвени улики сочеха към Крис Луис.
Скот си помисли за играта на клечки, която толкова обичаше като дете. Трябва да отделиш клечките от купа една по една, без да докосваш останалите. Мръднеш ли някоя, губиш. Скот играеше сръчно. Бедата обаче беше, че колкото и да внимаваше, в един миг купът се сриваше.
Косвените улики бяха нещо подобно. Заедно изглеждаха впечатляващи. Вземеш ли ги една по една, започват да се пропукват.
До него на задната седалка седеше Ричард. Той беше настоявал да насочат подозренията си към Едгар Хайли и сега се носеха през „Паркууд“ с включени сирени. Ричард беше вдигнал градуса на това разследване до точката на кипене с твърдението си, че ако знае, че е заподозрян, Едгар Хайли може да унищожи всички улики.
Едгар Хайли беше известен лекар, прекрасен гинеколог. Много важни хора му бяха безкрайно задължени заради бебета, които с негова помощ се бяха родили в семействата им. Ако всичко това се окажеше лов на вещици, прокуратурата щеше да стане обект на атаки както от страна на пресата, така и на обществеността.
— Скапана работа. — Скот не усети, че го каза на глас.
Потънал в мисли, Ричард се обърна към него, смръщил лице.
— Кое е скапана работа?
— Цялата тази история — обискът, предположението, че Хайли е съчетание от гений и убиец. Ричард, какви доказателства имаме? Гъртруд Фицджералд смята, че Хайли е отворил чекмеджето на нощното шкафче, за да вземе обувката. Крис Луис мисли, че е зърнал Едгар Хайли в „Есекс Хаус“. А ти пък смяташ, че Хайли е вършил медицински чудеса. Виж, дори ако съдебните заседатели не върнат обвинителния акт, в което се съмнявам, един добър адвокат може да приключи с цялата тази каша дори и без дело. Почти съм решил да се връщаме.
— Недей! — Ричард сграбчи Скот за ръката. — За бога, длъжни сме да пипнем архива му.
Скот се облегна назад и освободи ръката си.
— Скот — продължи да настоява Ричард, — забрави всичко останало, помисли за бременните, починали в „Уестлейк“. Само това е достатъчно основание за разследване.
Полицейската кола зави и навлезе в елегантната западна част на „Паркууд“.
— Добре — отсече Скот. — Но помни ми думата, Ричард, до утре и двамата може да съжаляваме за тази екскурзия.
— Съмнявам се — отвърна кратко Ричард. Искаше му се да може да преодолее растящата тревога, която свиваше стомаха му на топка. Тя нямаше нищо общо с настоящия момент, с конкретния случай.
Беше свързана с Кейти. Ужасно се притесняваше за нея без всякакво логично основание. Защо?
Колата навлезе в една алея.
— Е, това е — каза Скот кисело.
Двамата детективи, които седяха отпред, скочиха от колата. Докато излизаше, Ричард забеляза, че завесите, закриващи крайния десен прозорец на къщата, леко помръднаха.
Бяха паркирали зад черна кола с табели МД. Скот пипна капака на мотора.
— Още е топъл. Прибрал се е скоро.
По-младият детектив, който беше шофирал, похлопа настоятелно на входната врата. Зачакаха. Скот потропваше нетърпеливо с крака, като се мъчеше да ги стопли.
— Защо не натиснеш звънеца? — попита той с раздразнение. — Нали затова е там.
— Видяха ни — обади се Ричард. — Той знае, че сме тук.
Младият следовател точно вдигаше пръст към звънеца, когато вратата се отвори. В преддверието стоеше Едгар Хайли.
Скот заговори пръв.
— Доктор Хайли?
— Да? — Тонът беше студен и въпросителен.
— Доктор Хайли, аз съм Скот Майерсън, областният прокурор на Вали. Имаме разрешително за обиск на това жилище и е мой дълг да ви уведомя, че сте заподозрян в насилствената смърт на Ванджи Луис, Една Бърнс и доктор Емет Сейлъм. Имате право да се консултирате с адвокат. Можете да откажете да отговаряте на въпроси. Всичко, което кажете, може да бъде използвано против вас в съда.
Заподозрян. Те не бяха сигурни. Не бяха намерили Кейти. Всичките им улики явно бяха само косвени. Отстъпи встрани и отвори по-широко вратата, за да ги пусне да влязат. В гласа му прозвуча сдържан гняв.
— Не разбирам причините за това натрапване, но, моля, заповядайте, господа. Ще отговоря на всичките ви въпроси. Домът ми е на ваше разположение за обиск. Но трябва да ви предупредя, че когато се консултирам с адвокат, то ще бъде, за да заведа дело срещу областната прокуратура и срещу всеки един от вас лично.
Когато напусна болницата в Девън, той заплаши със съд, в случай че от разследването изтече и една дума. И в по-голямата си част то бе запазено в тайна. Впоследствие успя да види досието си в клиниката „Кралица Мери“ в Ливърпул и там не се споменаваше нито дума по този въпрос.
Съвсем съзнателно ги отведе в библиотеката. Знаеше, че представлява внушителна фигура, седнал зад масивното бюро в якобински стил. Беше изключително важно да ги обезкуражи, да им попречи да задават въпроси по същество.
С жест, който трудно скриваше презрението му, той им посочи кожения диван и креслата. Прокурорът и доктор Каръл седнаха, другите двама мъже останаха прави. Скот му подаде напечатания текст на предупреждението „Миранда“. Той го подписа с явна неприязън.
— Ще започнем с обиска — каза по-възрастният детектив учтиво. — Къде държите медицинската си документация, доктор Хайли?
— В кабинета си, разбира се — отвърна той рязко. — Но, моля, уверете се сами. Убеден съм, че ще го сторите. В това бюро има чекмедже с папки, съдържащи лична документация. — Той стана, отиде до бара и си наля „Чивас Ригал“ в голяма кристална чаша. Бавно добави няколко кубчета лед и газирана вода. Не спази ритуала да предложи питиета и на останалите. Ако бяха дошли само няколко минути по-рано, той все още щеше да държи папката на Кейти в чекмеджето на бюрото си. Те бяха опитни следователи. Можеха да забележат двойното дъно на това чекмедже, но никога нямаше да открият сейфа… освен ако не разбиеха цялата къща.
Настани се на един стол с висока облегалка и тапицерия от рипсено кадифе недалече от камината. Отпиваше от скоча си и ги наблюдаваше студено. Когато влезе в библиотеката, мисълта му беше така ангажирана, че изобщо не забеляза огъня, който Хилда беше напалила за него. Гореше великолепно. По-късно щеше да си донесе тук яйцата с топено сирене и виното.
Разпитът започна. Кога за последен път бе видял Ванджи Луис?
— Както обясних на госпожа Де Мейо…
— Вие сигурен ли сте, докторе, че госпожа Луис не е влизала в кабинета ви в понеделник вечерта, след консултацията си при доктор Фукито?
— Както съобщих на госпожа Де Мейо… — Те нямаха доказателства. Абсолютно никакви доказателства.
— Къде бяхте в понеделник вечерта, докторе?
— Вкъщи. Точно където ме виждате сега. След приемните си часове веднага се прибрах у дома.
— Някой обажда ли ви се по телефона?
— Не, доколкото си спомням.
Службата за приемане на телефонни обаждания не беше записала никакви съобщения. Той беше проверил.
— Ходихте ли в апартамента на Една Бърнс във вторник вечерта?
Усмивката му бе презрителна.
— Не, не, съм.
— Ще ви поискаме няколко косъма за проба.
Косми за проба. Може би бяха намерили такива върху Една или из апартамента й? Ами Ванджи? Но той беше в апартамента на Една в сряда заедно с полицията. А Ванджи винаги идваше в кабинета с онова черно палто. Дори и в случай, че отделни косми бяха намерени до мъртвото тяло, наличието им можеше да бъде обяснено.
— Бяхте ли в „Есекс Хаус“ вчера след пет часа?
— Категорично не.
— Ние имаме свидетел, който е готов да потвърди под клетва, че ви е видял да слизате от асансьора около пет и половина.
Кой го беше видял? Когато излезе от асансьора във фоайето, той се огледа внимателно. Беше убеден, че наоколо не се вижда никакъв познат. Може би блъфираха. Във всеки случай разпознаването от очевидец не се ползваше с добро име и се считаше за недостатъчно надеждно.
— Не съм бил в „Есекс Хаус“. Снощи бях в Ню Йорк, в „Карлайл“! Често вечерям там. Всъщност за мое съжаление, докато се хранех, ми откраднаха медицинската чанта.
Даде им информацията доброволно, създавайки впечатлението, че не отказва съдействие. Обаче направи грешка, че спомена името на Кейти де Мейо. Щеше ли да прозвучи естествено да уведоми тези хора, че е изчезнала от болницата? Очевидно те не знаеха, че в момента тя е негова пациентка. Явно сестра й още не се е свързала с тях. Не. Не споменавай нищо по този въпрос. Поверителна информация между лекар и пациент. По-късно щеше да им обясни: „Щях да ви кажа, разбира се, но предположих, че госпожа Де Мейо е избягала от болницата в пристъп на нервна превъзбуда. Реших, че ще й бъде твърде неприятно, ако този факт бъде отразен в служебното й досие.“
Само че с чантата беше глупаво — не биваше да споменава за кражбата.
— Какво имаше вътре? — интересът на прокурора изглеждаше формален.
— Комплект за оказване на първа помощ, малко лекарства. Едва ли си заслужават усилията на крадеца. — „Дали да спомене, че е имало и папки? Не.“
Прокурорът почти не го слушаше. Той направи знак на по-младия следовател.
— Донеси онзи пакет от колата.
Какъв пакет? Пръстите му стиснаха стъклената чаша. Номер ли беше?
Седяха в мълчание и чакаха. Детективът се върна и подаде на Скот малък пакет, пристегнат с ластик. Скот махна ластика, разви хартията и извади износената мокасина.
— Позната ли ви е, докторе?
Той облиза устни. Внимателно. Внимателно! За кой крак беше тази? Всичко зависеше от това. Приведе се напред и я огледа. Лявата, онази, която беше в апартамента на Една. Не бяха намерили чантата му!
— Категорично не. Трябваше ли да я разпозная?
— Ванджи Луис, вашата пациентка, я е носела непрекъснато месеци наред. Виждала се е с вас няколко пъти седмично. А вие дори не сте забелязал?
— Госпожа Луис носеше чифт доста изтъркани обувки. Аз определено не концентрирам цялото си внимание в умението да разпознавам една точно определена обувка, когато я поставят пред мен.
— Познавате ли някой си доктор Емет Сейлъм?
— Възможно е. Името ми звучи познато. Ще трябва да погледна в документацията си.
— Той не работеше ли заедно с вас в болницата „Крайст“ в Девън?
— Разбира се. Да. Беше там на хонорар. Наистина, сега си го спомням. — „Какво знаеха за болницата «Крайст»?“
— Посетихте ли доктор Сейлъм снощи в „Есекс Хаус“?
— Смятам, че вече отговорих на този въпрос.
— Знаехте ли, че Ванджи Луис е износвала бебе с азиатски черти?
Ето какво било. Той обясни съвсем спокойно:
— Госпожа Луис изпитваше нарастващ ужас от наближаващата дата за раждане. Това обяснява нещата, нали? Явно си е давала сметка, че не би могла да убеди, когото и да било, че съпругът й е баща на това дете.
Продължиха с въпроси за Ана Хоран и Морийн Кроули. Приближаваха се, даже прекалено, като лаещи хрътки, които обграждаха плячката си.
— Тези две жени са типичен пример на всички онези, които първо искат аборт, а после, когато усетят емоционалната реакция, обвиняват лекаря. Не е необичайно. Попитайте когото и да е от колегите ми.
Докато Скот настоятелно задаваше въпросите си, Ричард само слушаше. Скот беше прав, помисли си той унило. Заедно всичко се навързваше. Поотделно беше опровержимо и подлежеше на обяснение. Докато не успеят да докажат насилствена смърт сред бременните, щеше да бъде невъзможно да предявят каквото и да е основателно обвинение срещу Едгар Хайли.
Той беше толкова спокоен, толкова уверен. Ричард се опита да си представи как собственият му баща, невролог, би реагирал, ако го разпитваха за насилствената смърт на някой от неговите пациенти. Как щеше да реагира Бил Кенеди? Как щеше да реагира самият той — като човек и като лекар? Във всеки случай не като този човек тук, не с този сарказъм и с това презрение.
Беше представление. Ричард не се съмняваше в това. Едгар Хайли играеше. Но как можеха да го докажат? С болезнена сигурност той си даваше сметка, че никога няма да намерят нещо компрометиращо в архивите на Хайли. Той беше твърде умен, за да го допусне.
Скот питаше за бебето на Бъркли.
— Докторе, вие знаете, че Елизабет Бъркли роди бебе със зелени очи. Това не е ли медицински абсурд, когато двамата родители и техните родители са с кафяви очи?
— Да, бих казал, но всъщност господин Бъркли не е бащата на детето.
Нито Ричард, нито Скот бяха очаквали подобно признание.
— Това не означава, че аз зная кой е той — продължи Едгар Хайли съвсем спокойно, — но и дълбоко се съмнявам, че е работа на гинеколога да се рови в подобни въпроси. Щом пациентката ми има желание да твърди пред мен, че съпругът й е баща на детето й, аз нямам нищо против.
Жалко, помисли си той. Сега ще трябва да отложи славата още известно време. Вече няма да може да признае успеха с бебето на семейство Бъркли. Но нищо, ще има и други!
Скот погледна към Ричард, въздъхна и стана.
— Доктор Хайли, когато утре отидете на работа, ще установите, че сме прибрали целия болничен архив и документацията от кабинета ви. Сериозно сме обезпокоени от броя на смъртните случаи в болница „Уестлейк“ и този въпрос ще бъде подложен на щателно разследване.
Вече се намираше на твърда почва.
— Приканвам към най-внимателно проучване на документацията на всички мои пациентки. Мога да ви уверя, че процентът на смъртност сред бременните в „Уестлейк“ е изключително нисък по отношение на успешните случаи.
Ароматът на бърканите яйца с топено сирене изпълваше цялата къща. Искаше да си ги изяде. Беше толкова гладен. Ако не ги разбърка, щяха да загорят. Само след няколко минути.
Телефонът иззвъня.
— Ще го оставя на телефонния секретар — каза той и после съобрази, че ще бъде грешка. Без съмнение го търсеха от болницата, за да му съобщят, че госпожа Де Мейо не се е прибрала в къщата си и сестра й е обезумяла от тревога. Може би това бе идеалният случай да уведоми прокурора и доктор Каръл за изчезването на Кейти. Той вдигна слушалката.
— Доктор Хайли.
— Докторе, обажда се лейтенант Уайнгардън от седемнадесети участък в Ню Йорк. Току-що арестувахме един младеж, отговарящ на описанието на човека, откраднал чантата ви от багажника на колата ви снощи.
Чантата.
— Намерихте ли я?
Нещо в гласа му го издаваше. Прокурорът и доктор Каръл го гледаха с любопитство. Прокурорът отиде до бюрото и съвсем открито взе втората слушалка.
— Да, намерихме чантата ви, докторе. Точно в това е въпросът. Някои вещи в нея може да доведат до много по-сериозни обвинения от обикновена кражба. Докторе, бихте ли описали съдържанието на чантата си?
— Няколко лекарства… основни медикаменти. Комплект за оказване на първа помощ.
— А папка на пациентка на някой си доктор Емет Сейлъм, някакво окървавено преспапие и една износена обувка?
Той усети пронизващия подозрителен поглед на прокурора. Затвори очи. Когато заговори, гласът му прозвуча удивително овладян.
— Вие шегувате ли се?
— Така си и мислех, че ще реагирате, сър. Ние си сътрудничим с областната прокуратура на Вали във връзка с подозрителната смърт на доктор Емет Сейлъм предишната вечер. Сега ще се обадя на прокурора. Изглежда, заподозреният е убил доктор Сейлъм при опит за кражба. Благодаря ви, сър.
Чу как Майерсън нареди на нюйоркския полицай:
— Не затваряйте!
Бавно остави на вилката слушалката, която държеше. Свърши. След като вече разполагаха с чантата, всичко беше свършено. Ако изобщо бе имал някакъв шанс с блъфиране да се измъкне невредим от разследването, току-що го беше загубил.
Преспапието, лепкаво от кръвта на Емет Сейлъм. Папката с медицинската документация на Ванджи Луис, която не съвпадаше с официалния архив в кабинета му. И обувката, тази жалка, мръсна вещ…
Ако обувката ти става…
Той сведе поглед към нозете си, безстрастно съзерцавайки своите красиви английски обувки от щавена кожа.
Нямаше да престанат да търсят, докато не намерят истинския архив.
Ако обувката ти става, носи я.
Мокасините не ставаха на Ванджи Луис. Върховната ирония беше, че ставаха на него. Толкова очевидно, все едно, че ги беше носил, те го свързваха със смъртта на Ванджи Луис, Една Бърнс, Емет Сейлъм.
Усети как в него се надига истеричен смях и разтърсва непоклатимата му безстрастност. Прокурорът беше приключил с разговора си.
— Доктор Хайли — тонът му прозвуча съвсем официално, — арестуван сте за убийството на доктор Емет Сейлъм.
Едгар Хайли наблюдаваше мълчаливо как детективът, който седеше на бюрото, бързо стана. Не беше осъзнал, че мъжът води записки. Проследи с поглед как детективът извади чифт белезници от джоба си.
Белезници. Затвор. Процес. Жалките представители на човечеството щяха да съдят него. Той, който бе овладял началото на живота, акта на раждането, той да бъде най-обикновен затворник.
Изправи се. Несломимата сила се възвръщаше. Той бе извършил операция. Въпреки блестящото изпълнение, операцията се бе оказала неуспешна. Пациентът се намираше в клинична смърт. Нямаше какво друго да се направи, освен да се изключи животоподдържащата апаратура.
Доктор Каръл го гледаше с любопитство. От мига на запознанството им в сряда вечерта Каръл беше враждебен. Без видимо основание за това Едгар Хайли беше сигурен, че Ричард Каръл е човекът, насочил подозренията към него. Но той щеше да му отмъсти. Смъртта на Кейти де Мейо щеше да бъде отмъщението му към Ричард Каръл.
Детективът се приближаваше към него. Белезниците отразиха блясъка на огъня.
Усмихна се любезно.
— Току-що си спомних, че наистина тук имам няколко папки медицинска документация, която може да ви заинтересува — каза той. Отиде до стената, освободи пружината, която затваряше дървения плот, и той се плъзна назад. Отвори вградения сейф като автомат.
Би могъл да събере папките на куп и да се втурне към камината. Огънят, запален от Хилда, сега се бе разгорял. Преди да успеят да го спрат, щеше да се отърве от най-важните улики.
Не. Нека научат за неговия гений. Нека го оплакват.
Той извади папките от сейфа и ги натрупа на бюрото. Сега всички бяха вперили погледи в него. Каръл се приближи. Прокурорът все още стоеше с ръка на телефона. Единият детектив чакаше с белезници в ръка. Другият току-що се беше върнал в стаята. Вероятно бе обикалял къщата, душейки из личните му вещи. Кучета, погнали плячката си.
— Има още един случай, който ще искате да видите.
Той отиде до масата при камината и се пресегна за питието си. Докато вървеше към сейфа, отпиваше небрежно от чашата. Стъкленицата беше там, в дъното на сейфа. Беше я прибрал в понеделник вечерта за евентуална бъдеща употреба. Моментът беше настъпил. Изобщо не беше очаквал, че ще свърши по този начин. Но въпреки това продължаваше да контролира живота и смъртта. Правото на върховно решение бе единствено негово. В стаята постепенно проникваше миризма на изгоряло. Със съжаление констатира, че това бяха бърканите яйца с топено сирене.
При сейфа движенията му станаха бързи и точни. Отвори стъкленицата и изсипа кристалчетата цианкалий в чашата си. Когато по изражението на Ричард Каръл пролича, че той е разбрал какво става, Хайли вдигна чаша в подигравателен тост.
— Не! — изкрещя Ричард и се втурна към него, но Едгар Хайли поднесе чашата към устните си и бързо погълна съдържанието й.
Докато Хайли се свличаше на пода, Ричард успя да избие чашата от ръката му, но осъзна, че е твърде късно. Четиримата мъже наблюдаваха безпомощно, докато виковете и стенанията му заглъхнаха в мъчително безмълвие.
— О, господи! — прошепна по-младият детектив и хукна навън от стаята с позеленяло лице.
— Защо го направи? — попита другият. — Каква ужасна смърт!
Ричард се приведе над тялото. Лицето на Едгар Хайли беше сгърчено, по устните му бе избила пяна. Изпъкналите сиви очи бяха широко отворени и изцъклени. Можеше да направи толкова добро, помисли си Ричард. Вместо това той бе един егоцентричен гений, използвал дадените му от Бога способности, за да експериментира с живота.
— Щом се свързах с нюйоркската полиция, той разбра, че повече не може да лъже или да си разчиства пътя с убийства — каза Скот. — Ти беше прав за него, Ричард.
Ричард се изправи, отиде до бюрото и прочете имената върху етикетите на папките. БЪРКЛИ. ЛУИС.
— Ето това са архивите, които търсим. — Той отвори папката на Бъркли. На първата страница пишеше: Елизабет Бъркли, тридесет и девет годишна, от днес е моя пациентка. Тя не може да забременява и никога няма да има свое дете. Реших тя да бъде следващият изключителен обект на моите изследвания.
— Тук има история на заболяването — каза той тихо.
Скот се беше надвесил над тялото.
— И като си помислиш, че този луд беше лекар на Кейти — измърмори той.
Ричард престана да чете папката на Лиз Бъркли и вдигна поглед.
— Какво? — попита той. — Нима искаш да кажеш, че Хайли е лекувал Кейти?
— Тя имаше час при него в сряда — отвърна Скот.
— Имала е какво?
— Случайно го спомена, когато… — Телефонът го прекъсна. Скот вдигна слушалката. — Да. — После каза: — Съжалявам, не е доктор Хайли. Кой се обажда, моля? — Изражението му се смени. Моли Кенеди. — Моли?
Ричард го изгледа втренчено. Внезапно тревожно чувство го сграбчи за гърлото.
— Не — каза Скот. — Доктор Хайли не може да се обади. Какво има?
Известно време слуша мълчаливо, после закри с ръка долната част на слушалката.
— О, господи! — възкликна той. — Тази вечер Хайли е приел Кейти в „Уестлейк“ и после тя е изчезнала.
Ричард грабна телефона.
— Моли, какво се е случило? Защо Кейти е ходила там? Какво искаш да кажеш с това „изчезнала“?
После само слушаше.
— Хайде, Моли, Кейти никога няма да избяга от болница. Би трябвало да го знаеш. Чакай малко.
Той хвърли телефона и трескаво разпръсна папките върху бюрото. Най-отдолу в купа откри онази, която се ужасяваше да намери. ДЕ МЕЙО, КАТЛИЙН. Отвори я и погледът му пробяга по листовете, а докато четеше, лицето му пребледняваше все повече и повече. Стигна до последния абзац.
Със спокойствието на отчаянието той вдигна слушалката.
— Моли, дай ми Бил — нареди той. — Скот и детективите го чуха да казва: — Бил, Кейти кърви някъде из болница „Уестлейк“. Обади се на лабораторията им. Ще ми трябва банка нулева отрицателна в мига, в който я намерим. Кажи им да имат готовност да вземат кръвна проба и да направят анализ за хемоглобин, хематокрит, тип и съвместимост за четири банки прясна кръв[1]. Кажи им да приготвят една операционна. Ще се видим там. — И затвори.
Невероятно, помисли си той. В състояние си да действаш въпреки съзнанието, че може би вече е твърде късно. Обърна се към детектива на бюрото:
— Обади се в болницата. Изтегли хората, които правят обиск в кабинета на Хайли, и ги прати да търсят Кейти. Кажи им да гледат навсякъде — във всички стаи и гардероби. Нареди на целия персонал да помага. Всяка секунда е ценна.
Без да чака инструкции, по-младият следовател хукна да запали колата.
— Хайде, Ричард — каза рязко Скот.
Ричард грабна папката на Кейти.
— Трябва да знаем какво й е направил. — За момент хвърли поглед към тялото на Едгар Хайли. Закъсняха с няколко секунди да предотвратят смъртта му. Щяха ли те да се окажат фатални за Кейти?
Седеше прегърбен до Скот на задната седалка, докато полицейската кола се носеше в нощта. Хайли беше дал на Кейти хепарин преди около час. Той беше бързодействащ.
„Кейти, — помисли си той, — защо не ми каза? Кейти, защо смяташе, че трябва да го изживееш сама? Никой не би могъл. Кейти, можехме да се чувстваме толкова добре заедно. О, Кейти, можехме да имаме онова, което имат Моли и Бил. Ето го, очаква само да протегнем ръце. Кейти, ти също го почувства. Само че го потискаше. Защо? Защо? Само ако ми се беше доверила, ако ми беше казала, че ходиш при Хайли. Никога нямаше да ти позволя да го доближиш. Как така не разбрах, че си болна? Защо не те накарах да ми кажеш? Кейти, желая те. Не умирай, Кейти. Чакай. Позволи ми да те намеря. Кейти, дръж се!“
Вече бяха в болницата. С рев в паркинга навлизаха и други полицейски коли. Изтичаха нагоре по стълбите във фоайето. С изопнато от тревога лице, Фил командваше издирването.
Бил и Моли пристигнаха тичешком. Моли хлипаше. Бил беше мъртвешки спокоен.
— В момента насам пътува Джон Пиърс. Той е най-добрият хематолог в Ню Джърси. Тук разполагат със солиден запас от кръв, а можем да вземем още и от кръвната банка. Намерихте ли Кейти?
— Още не.
Леко открехнатата врата към аварийното стълбище се отвори рязко. От нея изтича млад полицай.
— На етажа на моргата е. Мисля, че е свършила.
Секунди по-късно Ричард я държеше в обятията си. Кожата и устните й бяха восъчни. Не можеше да напипа никакъв пулс.
— Кейти… Кейти!
Бил стисна рамото му.
— Нека я качим горе. Ако изобщо има някакъв шанс, трябва да действаме бързо.