Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cradle Will Fall, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2014)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Мери Хигинс Кларк. Престъпен експеримент

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1996

Редактор: Катерина Стоянова

ISBN: 954-800-960-9

История

  1. — Добавяне

14

Той бавно затвори телефона. Кейти де Мейо не подозираше нищо. Дори когато спомена името на Ванджи Луис, нямаше никакъв намек, че от прокуратурата искат нещо повече, освен това да обсъдят с него емоционалното състояние на Ванджи.

Но Кейти беше катастрофирала само преди двадесет и четири часа и вероятно все още изживяваше известна реакция на шок.

Кръвното й налягане вече беше ниско. Утре сутринта, когато й бъде инжектиран кумадин, съсирващият механизъм щеше постепенно да блокира, а с това продължително кръвотечение тя щеше да започне да се чувства замаяна и дезориентирана. Очевидно нямаше да бъде способна да разграничи един предполагаем кошмар от реално събитие.

Освен, разбира се, ако нямаше твърде много въпроси. Или възможността тялото на Ванджи да е било преместено по-късно вече да е била разисквана в кабинета й.

Опасността все още беше много голяма.

Той седеше в библиотеката на имението Уестлейк, понастоящем неговият собствен дом. Къщата беше масивна, в стил късна английска готика. Вътре имаше сводове, вградени рафтове, мраморни камини, ръчно изработени старинни тапети, прозорци с матирани стъкла от „Тифани“: онзи вид дом, който в днешно време беше невъзможно да бъде възпроизведен на каквато и да било цена. Тези произведения на изкусни майстори просто вече не се намираха.

Домът „Уестлейк“. Болницата „Уестлейк“. Проектът за забременяване и майчинство „Уестлейк“. Името му беше свършило добра работа, беше му осигурявало незабавен прием в социален и в професионален план. Той беше изтъкнатият акушер-гинеколог, срещнал Уинифред Уестлейк на трансатлантическо плаване, беше я направил своя съпруга и се беше преместил да живее в Америка, за да продължи делото на баща й.

Идеалното извинение за това, че беше напуснал Англия. Никой, включително и Уинифред, не знаеше нищо за годините преди Ливърпул, за онова, което беше станало в болницата в Девън. Към края тя започна да задава въпроси.

Беше близо единадесет, а той още не беше вечерял. Съзнанието за онова, което трябваше да направи с Една, бе потиснало апетита му.

Но сега всичко беше приключено и той се почувства свободен. Потребността от храна изведнъж се превърна в неистово желание. Той отиде в кухнята. Хилда му беше оставила вечеря в микровълновата фурна: пиле с ориз. Просто трябваше да го затопли за няколко минути. Когато имаше време, той предпочиташе да си готви сам. Ястията на Хилда бяха еднообразни, въпреки че винаги се отличаваха с великолепен вкус.

Освен това тя беше добра икономка. Той обичаше да се прибира сред елегантния ред на този дом, да си приготви питие, да яде, когато реши, часове наред да работи над записките си в библиотеката, без угрозата някой да дойде неочаквано, както обикновено се случваше в лабораторията му в болницата.

Нуждаеше се от свободата на тази къща. Беше се отървал от икономката, наета още от бащата на Уинифред, която си живееше тук. Враждебна кучка, която вечно го гледаше с мрачни, подпухнали от плач очи, пълни с укор. „Госпожица Уинифред никога не беше боледувала, преди да…“

Тогава той я изгледа втренчено и тя млъкна. А онова, което тя щеше да каже, бе „… преди да се омъжи за вас“.

Братовчедът на Уинифред го ненавиждаше и след смъртта й се опитва да му създаде неприятности. Но не можа да докаже нищо. Липсваше каквато и да била материална улика. Бяха престанали да му обръщат внимание, като на недоволен вероятен наследник, който се е почувствал ощетен.

Разбира се, изобщо нямаше толкова много пари. Уинифред беше затънала заради закупуването на болницата. Сега неговите изследвания поглъщаха огромни средства и по-голямата част от тях идваха предимно от практиката. Естествено не можеше да кандидатства за финансова помощ. Но въпреки това успяваше да се справи. Жените бяха готови да платят всичко, само и само да забременеят.

Хилда му беше наредила масата в малката трапезария точно срещу килера — в сутрешната стая, както я наричаха. Не искаше да яде в кухнята, но и трапезарията с големина шест на девет метра беше твърде просторна и абсурдна за една самотна вечеря. Тази стая с кръглата повдигната маса, с шкафа в стил кралица Ан и изгледа към моравата, беше много по-приятна.

Той си избра от хладилника една добре изстудена бутилка „Поли-Фусе“ и седна да се храни.

Довърши вечерята си замислен, разсъждавайки върху точната доза, която трябваше да даде на Кейти де Мейо. След смъртта й кумадинът не можеше да бъде открит в кръвта. Влошеното съсирване щеше да бъде приписано на кръвопреливането. Ако му се наложеше да й сложи хепарин, следи от него и кумадина можеха да се открият само в случай на цялостна аутопсия. Той обаче имаше идея какво да направи, за да я предотврати.

Преди да си легне, отиде до вградения гардероб в коридора. Още сега възнамеряваше да прибере тези мокасини в чантата си, за да не рискува утре сутрин историята от днес да се повтори. Пресегна се към дъното на дрешника, бръкна в джоба на шлифера си и извади една безформена обувка. В очакване свободната му ръка се озова в другия джоб — първо съвсем спокойно, а после вече трескаво. Накрая сграбчи шлифера и го опипа целия. После коленичи и започна да рови сред обувките, акуратно подредени на пода на дрешника.

Накрая се изправи, втренчен в смачканата мокасина, която държеше. Отново си представи как я дърпа от десния крак на Ванджи. Дясната обувка.

Обувката, която държеше в момента. Започна да се смее истерично — резки, натрапчиви звуци, изкривени от мрачната ярост, която го връхлетя. След цялата тази опасност, след позорното пълзене из паркинга като куче, което души, за да долови някаква миризма, той я беше оплескал здравата.

По някакъв начин в тъмнината, може би в мига, в който се беше свил в храстите, когато в паркинга шумно навлезе онази кола, обувката беше изпаднала от джоба му. Обувката, която тогава си мислеше, че е намерил, беше същата, която преди това беше у него.

А някъде смачканата, изтърканата, грозната лява мокасина, която носеше Ванджи Луис, очакваше да бъде намерена, за да насочи следите към него.